Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (16)

13
Разплата

Пристанището сякаш нямаше край. Бледосините води на Искрящо море бяха изпъстрени с платната на хиляди кораби, от която порта и да влезеше посетителят, щяха да са му нужни дълги часове, за да прекоси града, който сега се простираше пред тях.

Калимпорт, най-големият град в целите Забравени царства, се разстилаше в продължение на дълги мили и представляваше причудлива смесица от бедняшки коптори и внушителни храмове, великолепни палати и схлупени бараки, островърхи кули и ниски, сламени покриви. Това бе най-важното пристанище по южните брегове, а пазарищата му се простираха на площ, по-голяма от целия Град на бездънните води.

Ентрери прекоси кейовете и навлезе във вътрешността на града, водейки Риджис след себе си. Полуръстът, напълно завладян от силните чувства, които така добре познатите му миризми, гледки и звуци събуждаха у него, дори не се опита да се съпротивлява. За миг даже ужасът от предстоящата среща с Пук паша отстъпи място на хилядите спомени, които нахлуха в ума му при вида на мястото, което в продължение на десетилетия бе наричал свой дом.

Риджис бе прекарал цялото си детство тук — безпризорно сираче, което се скиташе из улиците, мъчейки се да докопа нещо за ядене и спейки свито на кълбо край огньовете, които останалите бездомници палеха в мразовитите нощи. Ала у полуръста имаше нещо, което му даваше преимущество пред останалите скитници. Още на тези години, младият Риджис притежаваше неоспорим чар, а късметът като че ли винаги беше на негова страна и му помагаше да се приземи на краката си дори и след най-страховитото падане. Мърлявите бездомничета, с които той се скиташе из улиците, изобщо не се учудиха, само многозначително поклатиха глави, когато един от многобройните бордеи на Калимпорт се превърна в новия дом на Риджис.

„Дамите“ се държаха мило с момчето, от него се очакваше да върши някои от по-леките домакински задачи и да готви. В замяна Риджис получи охолен живот, за който приятелите му от улицата можеха само да му завиждат и да мечтаят. Обитателките на бордея бързо разбраха какви заложби се крият у харизматичния полуръст и го представиха на човека, който щеше да стане негов учител и да го превърне в един от най-умелите крадци, подвизавали се някога из улиците на Калимпорт. Този човек се наричаше Пук паша.

Името на Пук му подейства като плесница, връщайки го по особено болезнен начин в жестоката действителност. Преди да избяга, Риджис бе любимият джебчия на пашата, неговата радост и гордост, ала това само още повече влошаваше положението на полуръста сега. Пук никога нямаше да прости предателството му.

Споменът за Пук нахлу с удвоена настойчивост в ума на Риджис и подкоси краката му, когато Ентрери тръгна по Улицата на разбойниците. В самия край на тази задънена улица се издигаше невзрачна дървена постройка с една-единствена олющена врата. Само че Риджис прекрасно знаеше какви несметни богатства се крият зад тази неугледна фасада.

И какви нечовешки ужаси.

Ентрери го сграбчи за яката и го повлече, без дори за миг да забавя крачка.

— Сега, Дризт, сега! — прошепна Риджис, молейки се приятелите му да са наблизо, готови да го спасят в последния момент.

Ала този път, знаеше полуръстът, молитвите му нямаше да бъдат чути. Този път бе затънал прекалено дълбоко и спасение нямаше да има.

Когато Ентрери и Риджис се приближиха до дървената постройка, пред тях се изпречиха двамина стражи, предрешени като обикновени скитници. Убиецът не каза нищо, но погледът му можеше да смрази кръвта и на най-смелия главорез.

Стражите очевидно познаваха Ентрери — единият светкавично отстъпи встрани, препъвайки се от бързане, а другият се втурна към вратата и затропа с всички сили. Незабавно се отвори малка шпионка и пазачът прошепна нещо на вратаря от вътрешната страна. Миг по-късно, вратата се отвори широко.

Гледката на къщата, където се помещаваше гилдията на калимпортските крадци, се оказа повече, отколкото Риджис можеше да понесе. Обгърна го черен мрак и ако не беше желязната хватка на Ентрери, полуръстът щеше да се свлече на земята. С все същото безизразно изражение на лицето си, Ентрери го метна през рамо и пое по стълбите, които започваха зад вратата и водеха право надолу.

Отнякъде се появиха още двама стражи, очевидно с намерението да съпроводят убиеца, ала Ентрери ги изблъска встрани и продължи по пътя си. Може и да бяха минали три години, откакто Пук го изпрати по следите на полуръста, ала той все още познаваше това място като петте си пръста. Мина през няколко стаи, спусна се с едно ниво надолу, после пое по една дълга, извита стълба, която отиваше право нагоре. Много скоро отново се намираше на нивото на улицата и започна да се изкачва към най-горните стаи на къщата.

Постепенно Риджис дойде на себе си, макар всичко около него все още да тънеше в неясна мъгла. Той отчаяно се огледа наоколо, докато гледката пред очите му започна да се прояснява и той си припомни къде се намира. Ентрери го държеше за глезените така, че главата му се люшкаше напред-назад и се удряше в гърба на убиеца. Изумрудената кама стърчеше от ножницата си, на милиметри от ръката на полуръста — трябваше само да се протегне и… Ала дори да успееше да измъкне оръжието достатъчно бързо, Риджис знаеше, че няма никакъв шанс да избяга — не и докато глезените му бяха стиснати като в менгеме от желязната ръка на Ентрери, зад тях вървяха двама въоръжени стражи, а от всички врати, покрай които минаваха, надничаха любопитни глави.

Мълвата бе обходила постройката по-бързо от Ентрери.

Риджис изви глава и за миг успя да зърне накъде отиваха. Убиецът току-що беше достигнал малка площадка, където стояха на пост още четирима стражи. Щом видяха Ентрери, те мълчаливо му сториха път и Риджис видя пред себе си малък коридор, в чийто край се издигаше богато украсена, обкована с желязо врата.

Вратата на Пук паша.

Риджис усети как мракът отново го поглъща.

* * *

Още щом влезе в стаята, Ентрери разбра, че го очакват. Пук се бе настанил удобно на своя трон, Ла Вал стоеше от едната му страна, а любимият му леопард се бе свил в краката му. Нито Пук, нито магьосникът трепнаха при внезапната поява на убиеца и неговия пленник.

Очите на Ентрери и Пук се срещнаха. Палачът впи пронизващ поглед в пашата — не беше очаквал толкова официално посрещане.

Нещо не бе наред.

Ентрери смъкна полуръста от рамото си и го поднесе напред — все още надолу с главата. Това бе неговият боен трофей. Убеден, че в този момент жертвата му не усеща нищо, палачът разтвори ръка и тялото на Риджис рухна на пода.

Пук се подсмихна злобно и най-сетне наруши напрегнатото мълчание:

— Минаха цели три години.

Ентрери кимна:

— Още от самото начало те предупредих, че това може да отнеме доста време. Малкият крадец се криеше из най-затънтените кътчета на света.

— Ала както виждам, дори и там не е успял да се скрие от теб — отбеляза Пук, а в гласа му прозвучаха саркастични нотки. — Справи се прекрасно със задачата си, Артемис Ентрери, както винаги. Заслужи си обещаната награда.

При тези думи Пук се облегна назад и прокара ръка по устните си, без да отделя от Ентрери пълен с подозрение поглед.

Палачът нямаше никаква представа защо сега, когато се завръщаше като победител след всички тези изпълнени с трудности години, Пук се държи толкова неприязнено с него. Риджис се бе изплъзвал от лапите на пашата в продължение на повече от пет години, преди Пук най-сетне да натовари Ентрери със задачата по намирането му. След многобройните неуспешни опити да се залови полуръста, Ентрери някак си нямаше чувството, че три години бяха чак толкова дълго време.

Освен това палачът никак не обичаше подобни потайни игрички.

— Ако има някакъв проблем, говори направо! — рязко каза той.

— Имаше проблем — загадъчно отвърна Пук, наблягайки на миналото време.

Ентрери направи крачка назад — това бе един от невероятно редките случаи в живота му, когато изобщо не разбираше какво става.

Междувременно Риджис се размърда и успя да седне на пода, но двамата мъже, прекалено погълнати от важния разговор, дори не забелязаха.

— Бяха те проследили — обясни Пук, който прекрасно знаеше, че е по-добре да не стига твърде далеч в тази игра на нерви с опасния убиец. — Приятели на полуръста може би?

Риджис наостри уши.

За миг Ентрери не каза нищо, обмисляйки отговора си. Лесно можеше да се досети накъде бие Пук и откъде бе научил — Оберон явно бе съобщил на пашата не само за завръщането на палача и полуръста. Ентрери мислено си отбеляза да посети магьосника следващия път, когато минава пред Балдуров яз — някой трябваше да му обясни доколко бе разумно да шпионира Артемис Ентрери и докъде можеше да си позволи да стигне в желанието си да бъде верен на Пук. Никой, който се бе опитал да попречи на палача, не успяваше да го повтори.

— Ала това вече няма значение — проговори Пук най-сетне, когато видя, че Ентрери няма намерение да му отговори. — Те повече няма да ни безпокоят.

Риджис почувства, че му прилошава. Това бе Югът, земята на Пук и ако по някакъв начин пашата бе научил за пристигането на приятелите му, със сигурност щеше да намери начин да ги премахне.

Ентрери явно си мислеше същото. Той се опита да си наложи безизразна маска, ала вътре в него забушува изпепеляваща ярост.

— Предпочитам сам да се оправям с проблемите си — изръмжа той и Пук разбра, че Ентрери наистина бе играл някаква своя игра с двамата приятели на полуръста.

— Както и аз със своите — не му остана длъжен Пук и се приведе напред. — Не знам какво общо имат елфът и варваринът с теб, Ентрери, но не искам те да се навъртат около моя медальон!

Пук се овладя и се облегна назад — имаше чувството, че нагазва в прекалено опасни води.

— Просто не можех да поема никакъв риск — завърши той доста по-спокойно.

Напрегнатите мускули на Ентрери се отпуснаха. Последното, от което имаше нужда сега, бе война с Пук и неговите хора, още повече, че вече бе твърде късно, за да върне миналото назад.

— Как? — попита той.

— Пирати — отвърна Пук. — Пиночет ми дължеше услуга.

— Сигурно ли е?

— Какво значение има? Ти си тук. Полуръстът е тук. Моят меда… — Пук млъкна на средата на изречението, внезапно осъзнал, че още не е видял рубинения медальон.

Усети как го залива студена пот, а в сърцето му се впиха хищните пръсти на съмнението.

— Сигурно ли е? — повтори Ентрери, без дори да посегне към медальона, който бе скрит на сигурно място под дрехите му.

— Все още не — заекна Пук. — Само че изпратихме три кораба срещу тях. Няма никакво място за съмнение.

Ентрери трябваше да положи голямо усилие, за да прикрие усмивката си. Прекалено добре познаваше силата на елфа и варварина и щеше да повярва в смъртта им, едва когато видеше мъртвите им тела със собствените си очи.

— О, има, има! — прошепна той така, че Пук да не го чуе, после откачи рубинения медальон от врата си и го хвърли към трона.

Пук, разбрал по познатия звън, че това наистина е неговият медальон, го улови с треперещи ръце. Каква власт и могъщество го очакваха занапред! Сега, когато магическият медальон отново бе в ръцете му, когато Ентрери се бе завърнал при него, а плъхочовеците на Раситър му се подчиняваха, нямаше да има кой да го спре!

Ла Вал сложи ръка върху рамото на господаря си. Сияещ от радостно нетърпение, Пук вдигна очи към него.

— Ще си получиш наградата! — увери Пук палача, когато най-сетне си възвърна гласа. — Много повече от онова, което ти бях обещал!

Ентрери се поклони.

— Добра среща отново, Пук паша! — отвърна той. — Хубаво е да се прибера у дома.

— Що се отнася до елфа и варварина… — започна Пук — всъщност, като се замислеше отново, май бе доста глупаво да подозира палача.

Ентрери разпери ръце:

— На дъното на океана или в калимпортските клоаки, важното е, че са намерили смъртта си — рече той. — Нека не се тревожим повече за онова, което е минало.

Кръглото лице на пашата засия в доволна усмивка.

— Точно така — съгласи се той. — Наистина е хубаво да се върнеш у дома, особено, когато ни предстои такава приятна работа.

При тези думи Пук хвърли зъл поглед на полуръста, ала той се бе свлякъл на пода превит надве, и дори не го забеляза.

Риджис все още се опитваше да преглътне новината за гибелта на приятелите си. В този миг изобщо не се интересуваше как тяхната смърт ще се отрази на неговото собствено бъдеще… или на липсата на такова. Единственото, което имаше значение бе, че тях вече ги няма. Първо Митрал Хол и Бруенор, а сега Дризт и Уолфгар, а навярно и Кати-Бри. Сравнени с тази мисъл, заплахите на Пук паша изглеждаха жалки, дори смешни. Какво ли можеше да стори той, което да го нарани повече от непоправимите загуби, които бе понесъл през последните няколко месеца.

— Не една и две безсънни нощи прекарах, разяждан от тревоги, след разочарованието, което ти ми причини — обърна се Пук към него. — Нощи, в които измислях все нови и нови начини за разплата с теб!

В този миг вратата на стаята се отвори и Пук не успя да продължи. Нямаше нужда да вдига поглед, за да разбере кой бе нахълтал без покана. Само един човек в цялата гилдия притежаваше подобна дързост.

Раситър се вмъкна в стаята и започна да обикаля новодошлите, вперил любопитен поглед в тях.

— Как си, Пук? — небрежно поздрави той, без да отделя очи от смразяващия поглед на убиеца.

Пук не отвърна нищо. Той подпря глава върху ръката си и се загледа с интерес. Толкова дълго беше чакал тази среща.

Раситър надвишаваше Ентрери с цяла глава, факт, който правеше бездруго дръзкия плъхочовек, още по-арогантен. Както мнозина глуповати здравеняци, той вярваше, че ръст и сила са равнозначни, и сега, когато гледаше отгоре този мъж, чието име бе легенда из улиците на Калимпорт (което превръщаше двамата в съперници), реши, че вече е спечелил първия рунд от двубоя си с палача.

— Значи това е прословутият Артемис Ентрери? — наруши мълчанието Раситър, без дори да се опитва да прикрие презрението в гласа си.

Ентрери го гледаше без да мигне. Очите му, следящи всяко движение на Раситър, който не спираше да обикаля наоколо, горяха с леден пламък и вещаеха смърт. Дори Риджис бе изумен от дързостта на непознатия. Никой не можеше да си позволи да бъде толкова спокоен в присъствието на Ентрери.

— Добра среща — поклони се най-сетне плъхочовекът, доволен от онова, което бе видял. — Аз съм Раситър, най-довереният съветник на Пук паша. Освен това, отговарям за пристанището.

Без да каже нищо, Ентрери се обърна към пашата за обяснение.

В отговор на въпросителния му поглед, Пук само се подсмихна и безпомощно вдигна ръце.

Раситър, който сякаш не забеляза нищо, продължаваше да се държи все по-свойски и по-свойски.

— Двамата с теб — заговорнически сниши той глас — можем да извършим заедно велики неща.

При тези думи плъхочовекът се накани да потупа Ентрери по рамото, ала спря с ръка във въздуха, смразен от ледения пламък в очите на убиеца. В погледа на Ентрери гореше такъв изпепеляващ огън, че дори напереният Раситър започна да разбира колко остър бе ръбът на бръснача, по който се движеше.

— Можеш да спечелиш много от нашето съюзничество — продължи плъхочовекът, но предпазливо отстъпи назад.

Когато видя, че отговор няма да последва, той се обърна към Пук:

— Искаш ли да се погрижа за малкия крадец? — попита той, а злата усмивка, която се разля по лицето му, разкри остри, жълти зъби.

— Той е мой, Раситър — твърдо отговори Пук. — Добре ще сториш, ако държиш косматите си лапи далеч от него!

Ентрери, от чието внимание не убягваше нищо, не пропусна да разбере за какво говори Пук.

— Но разбира се! — не настоя Раситър. — Тогава да си вървя, чака ме работа.

Той се поклони още веднъж и докато се обръщаше, отново срещна очите на Ентрери. Не можеше да издържи този вледеняващ поглед, — настоятелността и силата му бяха толкова огромни, че го караха да се чувства гол и безпомощен.

Все още невярващ на онова, което бе зърнал, Раситър се отправи към вратата, убеден, че Ентрери не е мигнал нито веднъж.

— Теб те нямаше. Медальонът ми беше изчезнал. Раситър ми помогна да запазя и дори да увелича силата на гилдията — обясни Пук, когато отново останаха сами.

— Той е плъхочовек — отбеляза Ентрери, сякаш това обезсмисляше всеки по-нататъшен спор.

— Глава на тяхната гилдия — уточни Пук. — Те са достатъчно верни, а и лесно се държат под контрол.

И като поглади рубинения медальон, добави:

— А сега ще стане дори още по-лесно.

Ентрери все още не можеше да приеме мисълта за съюзничество с плъхочовеците, дори и след като чу не особено убедителното обяснение на Пук. Трябваше му време, за да помисли над това неочаквано развитие на нещата, време, за да разбере точно колко се бе променило всичко в гилдията по време на тригодишното му отсъствие.

— А моята стая? — попита той.

Ла Вал се размърда неспокойно на мястото си.

— Аз я използвам, откакто те няма — заекна той. — Ала вече наредихме да построят още една стая за мен.

И като погледна към вратата, която се бе появила съвсем наскоро между харема и старата стая на Ентрери, побърза да добави:

— Ще бъде готова съвсем скоро. Ако искаш, още сега ще се изнеса оттам.

— Няма нужда — успокои го Ентрери.

Всъщност, така дори бе по-добре. И без това имаше нужда от малко време далеч от Пук, за да може по-добре да прецени ситуацията и да реши какво да прави оттук нататък.

— Ще си намеря стая на някой от долните етажи, така по-лесно ще разбера какво точно се е променило тук — каза той и Ла Вал въздъхна облекчено.

Ентрери вдигна Риджис за яката.

— Какво да правя с него?

Пук скръсти ръце на гърдите си и наклони глава на една страна.

— Намислил бях хиляди мъчения, с които да те накажа за стореното от теб — обърна се той към Риджис. — И въпреки това все още не мога да реша как точно да ти се отплатя за злото, което ми причини. Но не се бой, все ще измисля нещо.

После отново погледна към Ентрери и нареди със зъл смях:

— Хвърли го в Деветте килии.

Само при звука на страховитото име, краката на Риджис отново се подкосиха и над него спусна черен мрак. Това бе любимата тъмница на Пук, ужасяващо място, където обикновено затваряха онези крадци, които бяха убили членове на гилдията. Със зловеща усмивка на уста, Ентрери отново вдигна ужасения полуръст на рамо и излезе от стаята.

— Май не мина много добре — обади се Ла Вал, когато Ентрери затвори вратата след себе си.

— О, не! Мина прекрасно! — отвърна Пук. — Никога досега не бях виждал някой да успее да притесни Раситър и това ми достави още по-голямо удоволствие, отколкото си представях!

— Ако не внимава повече, Ентрери ще го убие — отбеляза Ла Вал.

Тази мисъл като че ли развесели Пук.

— Значи трябва да се опитаме да разберем кой е най-вероятният наследник на поста му — засмя се той.

После вдигна поглед към магьосника и продължи по-сериозно:

— Не се бой, приятелю. Раситър знае как да се грижи за себе си. Прекарал е целия си живот на улицата и прекрасно знае кога трябва да потърси прикритието на сенките. Много скоро ще разбере къде е неговото място в гилдията сега, когато Ентрери отново е тук и ще се научи да се отнася към него с необходимото уважение.

Ала Ла Вал изобщо не се безпокоеше за безопасността на Раситър (всъщност самият той неведнъж бе кроил планове как да се отърве от гнусния плъхочовек). Онова, което го притесняваше, бе да не би завръщането на Ентрери да доведе до разединение в гилдията.

— Ами ако Раситър насъска своите съюзници срещу Ентрери? — тревожно попита той. — Войната, която би последвала, неминуемо ще предизвика разрив между членовете на гилдията.

Пук не изглеждаше особено обезпокоен.

— Дори Раситър не е чак толкова глупав — успокои той Ла Вал, докато си играеше с медальона — той също щеше да му помогне, ако положението в гилдията започнеше да излиза извън контрол.

Ла Вал усети, че го обзема облекчение. Господарят му знаеше какво прави и как да се справи с подобна деликатна ситуация. Както винаги, Пук бе прав, помисли си Ла Вал. Само с помощта на един-единствен поглед, Ентрери бе успял да изтрие самодоволното изражение от лицето на Раситър… вероятно за доброто на всички. И кой знае, може би отсега нататък Раситър щеше да започне да се държи така, както подобава на ранга му в гилдията. А когато Ентрери отново се върнеше да живее на този етаж, непрекъснатите посещения на мръсния плъхочовек навярно щяха доста да се разредят.

Да, хубаво бе, че Ентрери отново е между тях.

* * *

Деветте килии представляваха девет клетки, издълбани в пода на една стая и наредени една до друга в три редици. Единствено килията в центъра бе празна, в останалите осем Пук държеше най-ценното си притежание след рубинения медальон — колекцията си от големи, хищни котки, доведени тук от всички краища на Царствата.

Ентрери предаде Риджис на тъмничаря (грамаден мъж, чието лице не се виждаше изпод ниско нахлупената качулка) и се дръпна встрани, за да погледа представлението. Тъмничарят хвана края на дебелото въже, което излизаше от някакъв механизъм на стената и бе преметнато през един голям метален скрипец, окачен на тавана точно над килията в центъра, и го завърза около кръста на полуръста.

— Развържи го, щом стигнеш! — грубо нареди тъмничарят на Риджис и го побутна напред. — Тръгвай сега.

Риджис направи няколко плахи крачки и достигна външните клетки. Всяка от тях заемаше едва около три-четири метра, но в стените зад тях бяха издълбани пещери, където котките можеха да си почиват. Ала сега те всички бяха будни и всички изглеждаха еднакво гладни.

Те винаги бяха гладни.

Риджис реши да тръгне между клетките на един бял лъв и един огромен тигър, надявайки се, че грамадните животни няма да успеят да се покатерят по шестметровата стена и да откъснат стъпалото му, докато минава над главите им. Стената, която разделяше двете клетки, надали бе широка повече от десетина сантиметра и в мига, в който стъпи върху нея, Риджис спря ужасен.

Тъмничарят предупредително подръпна въжето и Риджис насмалко не падна в клетката на лъва.

Събирайки цялата си воля, той бавно закрачи напред. В съзнанието му бе останала една-единствена мисъл — трябваше да продължи да поставя единия си крак пред другия, без да обръща внимание на ръмженето и острите нокти под себе си. Почти бе достигнал килията в центъра, когато тигърът се хвърли с цялата си тежест върху стената и я разлюля. Риджис загуби равновесие и полетя надолу, надавайки ужасен писък.

Тъмничарят натисна лоста на стената и в последния момент издърпа полуръста изпод носа на тигъра.

Риджис се блъсна в другата стена на стаята, но макар да си натърти ребрата от удара, дори не разбра, че се е наранил, толкова силен бе ужасът му в този момент. С помощта на механизма, тъмничарят го издигна над стената и когато Риджис увисна над средата на централната килия, грамадният мъж го пусна вътре.

Риджис предпазливо стъпи върху каменния под и се вкопчи във въжето, единствената надежда за спасение, която му оставаше. Това трябва да бе някакъв кошмар, той не можеше да прекара нощта на това ужасно място!

— Отвържи го! — нареди тъмничарят и Риджис разбра, че ако не се подчини, го очакват неописуеми мъчения.

Той развърза въжето и тъмничарят го издърпа навън, там, където Риджис не можеше да го достигне.

— Лека нощ! — изсмя се мъжът и си тръгна заедно с Ентрери, угасяйки всички факли в помещението.

Тежката врата хлопна зад гърба им и Риджис остана съвсем сам в мрака… сам, заедно с осемте гладни котки.

Стените, които отделяха клетките на хищниците една от друга, бяха здрави и не позволяваха на прегладнелите животни да се наранят, ала килията в центъра бе оградена единствено от широки решетки… достатъчно широки, за да може някоя котка да провре лапата си между тях. А със съвършено кръглата си форма, тази стая за мъчения бе еднакво достъпна за обитателите на всичките осем клетки.

Тъмничарят го бе спуснал точно в средата на килията, единственото място, където никой от осемте хищника не можеше да го достигне и сега Риджис не смееше да помръдне. Осем чифта очи проблясваха злокобно в мрака около него, а тишината, която цареше в стаята, се нарушаваше само от яростното дращене на страховитите им нокти. Всеки път, когато някой прегладнял звяр успееше да провре лапата си през решетките и замахнеше прекалено близо до него, Риджис усещаше раздвижването на въздуха край лицето си.

И всеки път, когато някоя огромна лапа одраскаше пода досами него, Риджис трябваше да полага неимоверно усилие да не отскочи назад… там, където щеше да го очаква някоя друга освирепяла котка.

В това ужасяващо място минутите изглеждаха като часове и Риджис усети как го полазват ледени тръпки само при мисълта за дългите дни и нощи, през които Пук можеше да го държи тук. През главата на полуръста мина същата мисъл, която спохождаше мнозина от нещастниците, имали злочестието да бъдат затворени в Деветте килии — дали не бе най-добре веднъж завинаги да свърши с всичко това?

Ала само един поглед към котките бе достатъчен, за да прогони завинаги тази мисъл от ума му. Дори и да успееше да убеди сам себе си, че бързата смърт в пастта на някой тигър е по-добра от страховитото наказание, което Пук несъмнено му бе приготвил, Риджис никога нямаше да събере достатъчно смелост, за да го направи. Той бе свикнал да оцелява — винаги го бе правил — и не можеше да заглуши гласа на онази част от себе си, която отказваше да се предаде, независимо колко безнадеждно изглеждаше положението.

Затова, вместо да се предаде на отчаянието, Риджис остана неподвижен като статуя и съзнателно се опита да мисли за последните десет години от живота си, които бе прекарал далеч от Калимпорт. Това бяха години, изпълнени с приключения и опасности и той отново и отново се връщаше към тях, мъчейки се да почувства поне частица от възбудата и вълнението, които го бяха владели тогава — подобни мисли бяха единственият му шанс да устои на умората и да не заспи.

Защото, ако оставеше изтощението да надделее и се строполеше на пода, някоя част от тялото му неминуемо щеше да попадне в обсега на страховитите котешки лапи.

Не един пленник бе намирал смъртта си, след като някоя котка успяваше да докопа крака му и го завлечеше до решетките, за да го разкъса на парчета.

А онези, които не намираха смъртта си в Деветте килии, никога след това не успяваха да забравят гладния блясък в погледа на осемте чифта очи.