Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (22)

17
Немислима преданост

Ла Вал задържа ръката си в малката кесийка, за да подразни Пук и още повече да разпали нетърпението му. Двамата бяха сами (Пук отдавна вече не възприемаше евнусите си като разумни, мислещи същества) в централната зала на последния етаж. Магьосникът беше обещал на своя господар прекрасен подарък, по-скъпоценен дори от вестта за връщането на Ентрери и рубина, а Пук бе сигурен, че Ла Вал никога не би казал подобно нещо току-така. Всички знаеха колко неразумно бе да гневиш водача на гилдията.

Ла Вал обаче, напълно убеден, че обещанието му не е ни най-малко преувеличено, изобщо не се притесняваше. Най-сетне, с широка усмивка на лицето, той извади ръка от кесийката и подаде безценния си подарък на своя господар.

За миг Пук онемя, а дланите му се изпотиха при допира на ониксовата статуетка.

— Великолепно! — промълви той смаяно. — Никога не съм виждал такова майсторство, такава изкусна изработка! Струва ти се, че можеш да го погалиш!

— Наистина можеш — едва чуто прошепна Ла Вал, който не искаше да разкрие всички качества на подаръка наведнъж.

После добави по-силно:

— Радвам се, че си доволен.

— Откъде го взе?

Ла Вал неспокойно се размърда на мястото си.

— Това няма значение — отвърна той. — Важното е, че е за теб, господарю, като знак за безграничната ми преданост.

После побърза да смени темата:

— Майсторството, с което е изработена тази статуетка, е само едно от достойнствата й — уж небрежно рече той и се изпълни със задоволство, когато Пук рязко вдигна очи и му хвърли поглед, изпълнен с любопитство — дошло бе време отново да смае господаря си. — Не може да не си чувал за подобни фигурки и преди. Те са не само красиви, но могат да бъдат и верни другари на своите притежатели.

Само при мисълта за подобен безценен предмет, ръцете на Пук се разтрепериха от възбуда.

— С т-т-това — заекна той развълнувано — мога да повикам пантерата тук?

Усмивката на Ла Вал бе по-красноречива от каквито и да било думи.

— Как? Кога бих могъл…

— Когато поискаш — отвърна магьосникът.

— Трябва ли да приготвим клетка?

— Няма нужда.

— Ала поне докато пантерата не разбере кой е нейният господар…

— Ти притежаваш статуетката — не го остави да довърши Ла Вал. — Съществото, което ще призовеш чрез нея, ти принадлежи изцяло и ще изпълни всяка твоя заповед.

Пук притисна статуетката до гърдите си. Просто не можеше да повярва на щастието си. Големите котки бяха първата му и най-голяма любов, а сега щеше да притежава едно такова животно, което да го слуша безпрекословно, досущ продължение на собствената му воля. Това надминаваше и най-смелите му мечти!

— Сега! — рече той. — Искам да повикам котката сега! Кажи ми думите.

Ла Вал взе статуетката и я постави на земята, после тихичко прошепна името в ухото на Пук, внимавайки много да не би по погрешка сам да извика пантерата и така да развали удоволствието на господаря си.

— Гуенивар! — меко рече Пук.

Нищо не се случи, ала както магьосникът, така и пашата съвсем ясно усетиха връзката с далечното същество.

— Ела при мен, Гуенивар! — заповяда Пук.

Гласът му се понесе през тунела, свързващ Равнините на съществуванието и достигна тъмния коридор, който водеше до Звездната равнина, дома на пантерата. Гуенивар се събуди и предпазливо пое натам, откъдето идваше зовът.

— Гуенивар! — за трети път долетя името й, ала гласът, който го изричаше, й бе непознат.

Бяха минали много седмици, откакто господарят й не я бе викал в Материалната равнина. През това време Гуенивар си бе починала (нещо, от което имаше отчаяна нужда), ала дългото мълчание от страна на Повелителя й вече започваше да я притеснява. А сега, когато чу нечий чужд глас да изрича името й, тя разбра извън всякакво съмнение, че нещо се бе променило.

Само че връзката й със статуетката бе прекалено силна, за да може да не се отзове на повика на господаря си (който и да бе той), затова пантерата предпазливо и напълно безшумно закрачи по тъмния коридор, свързващ двете Равнини.

Пук и Ла Вал с изумление гледаха мъглата, която се завихри над пода и обви фигурката в сиви валма. Тя се завихри лениво за няколко секунди, после прие ясни очертания и Гуенивар най-сетне се материализира. Напълно неподвижна, пантерата започна да се оглежда наоколо, опитвайки се да разбере къде се намира.

— Какво да правя сега? — обърна се Пук към Ла Вал и Гуенивар трепна при звука на гласа му — гласът на нейния господар.

— Каквото поискаш — отвърна магьосникът. — Котката ще стои при теб, ще се разхожда с теб, ще ловува за теб… ще убива заради теб.

Последното предложение на магьосника наведе Пук на някои прелюбопитни мисли.

— Докъде се простират възможностите й?

Ла Вал сви рамене.

— Магиите от този род обикновено отслабват с течение на времето… но винаги можеш да я повикаш отново, след като си почине — побърза да добави Ла Вал като видя натъженото изражение, което се изписа по лицето на Пук. — Тя не може да бъде убита. Да я погубиш означава просто да я изпратиш обратно в собствената й Равнина, но тогава статуетката може да се счупи.

Лицето на Пук отново помрачня — безценният предмет вече му бе станал прекалено скъп и той не искаше да го губи.

— Уверявам те — продължи Ла Вал, — че съвсем не е лесно да се унищожи статуетката. Магията й е твърде мощна. Ако сега тук дойдеше най-якият ковач в целите Царства и я удареше с най-тежкия си чук, не би успял дори да я одраска.

Пук най-сетне се успокои.

— Ела при мен! — повика той котката и протегна ръка.

Гуенивар се подчини, ала неспокойно сви уши назад, когато новият й господар погали гладката й, черна козина.

— Имам задача за нея! — рече Пук внезапно и в очите му заблестя приятна възбуда. — Забележителна, изключителна задача! Първата задача на Гуенивар!

Очите на Ла Вал блеснаха щастливо при вида на блаженството, изписано върху лицето на Пук.

— Доведи ми Риджис! — каза пашата. — Нека първата жертва на Гуенивар бъде полуръстът, когото мразя повече от всичко друго на света!

* * *

Изтощен от дните прекарани в Деветте килии и от многобройните мъчения, на които пашата го бе подложил, Риджис с мъка се държеше на краката си и един удар в гърба бе достатъчен, за да го повали на земята в краката на Пук. Полуръстът с мъка се изправи на крака, твърдо решен да понесе с достойнство следващото мъчение, дори ако това означаваше да умре.

Пук даде знак на стражите да напуснат стаята и се обърна към Риджис:

— Хареса ли ти гостуването при нас?

Риджис отметна един кичур коса от челото си и отвърна:

— Не е толкова зле. Само дето съседите са малко шумнички, по цяла нощ ръмжат и мъркат.

— Млъквай! — сопна се Пук, после погледна към Ла Вал, който стоеше до него, и изкриви лице в зла гримаса. — Скоро няма да ти е до смях.

Ала след всичко, което беше преживял, Риджис вече не изпитваше страх, а само примирение.

— Е, добре — рече той спокойно, надявайки се да развали поне малко явното удоволствие, изписано на лицето на Пук. — Ти победи. Откраднах твоя медальон и бях заловен. Ако смяташ, че престъплението ми заслужава смърт, просто ме убий.

— О, ще го направя и още как! — изсъска Пук. — Планирам го отдавна, но досега не бях измислил достатъчно добър начин.

Риджис се олюля. А може би все пак не бе чак толкова спокоен, колкото си мислеше?

— Гуенивар! — извика Пук.

— Гуенивар? — повтори Риджис едва чуто.

— Ела при мен, Гуенивар!

Риджис зяпна от учудване, когато видя магическото животно да се показва иззад една открехната врата.

— О-о-откъде я имаш? — заекна Риджис.

— Великолепна е, нали? — отвърна Пук. — Не се безпокой, малки крадецо. Много скоро ще можеш да я видиш съвсем отблизо.

По лицето на пашата се разля злокобна усмивка и той се обърна към котката:

— Гуенивар, скъпа Гуенивар — гальовно рече той. — Този крадец стори зло на господаря ти. Убий го, мое прекрасно животно, и нека смъртта му бъде бавна и мъчителна. Искам да го чуя да пищи от болка и ужас.

Риджис се взря в големите очи на пантерата, която колебливо пристъпи към него.

— Спокойно, Гуенивар — прошепна той и потръпна от болка при вида на великолепното животно, принудено да се покорява на злия Пук.

Гуенивар принадлежеше на Дризт!

Само че сега не му беше времето да се чуди как пантерата бе попаднала в ръцете на Пук. Не и сега, когато собственият му живот висеше на косъм.

— Това е той! — извика Риджис на Гуенивар и посочи Пук. — Той заповядва на злия убиец, който ме отвлече, а теб открадна от истинския ти господар! Злия убиец, когото истинският ти господар отчаяно търси!

— Великолепно! — разсмя се Пук, мислейки, че в отчаянието си Риджис се опитва да обърка животното с нелепи лъжи. — Това забавление като че ли си струва цялото зло, което изстрадах заради теб, крадецо Риджис!

Ла Вал неспокойно се размърда — някак си не бе съвсем убеден, че думите на полуръста са предизвикани единствено от смъртния страх, обзел го при вида на пантерата.

— Сега, Гуенивар! — заповяда Пук. — Накарай го да страда!

Пантерата изръмжа гърлено и присви очи.

— Гуенивар — повтори Риджис. — Гуенивар, ти ме познаваш!

Гуенивар с нищо не показа, че си спомня някога да е виждала полуръста. Подтиквана от гласа на господаря си, тя се долепи до земята и бавно запълзя към полуръста.

— Гуенивар! — изкрещя Риджис и панически заопипва стената, в обречен опит да намери някакъв изход.

— Да, така се казва — изсмя се Пук, който все още не можеше да разбере, че Риджис наистина познава пантерата. — Сбогом, Риджис! И нека мисълта, че ще помня този миг до края на живота си, ти служи за утеха!

Гуенивар присви уши назад и приклекна още по-ниско, готова за скок. Риджис се втурна към вратата, макар да знаеше, че е заключена. Гуенивар скочи, невероятно бърза и безпогрешна, и Риджис дори не успя да извика.

Възторгът на Пук обаче трая съвсем кратко. Той стана от трона си, за да вижда по-добре, ала само миг след като Гуенивар скочи върху Риджис, двамата изчезнаха.

До вратата остана само лека сива мъгла, която бързо се разсея.

— Какво? Това ли беше? Без да пролее дори една капка кръв? — нахвърли се Пук върху Ла Вал. — Така ли убива?

Ужасеното изражение на магьосника говореше друго. Изведнъж Пук видя привидно безсмислените думи на Риджис към котката в коренно различна съвсем светлина.

— Тя го отнесе със себе си! — изрева той и сграбчи Ла Вал. — Къде? Кажи ми къде го отнесе!

Магьосникът едва успя да се задържи на краката си.

— Не е възможно! Тя трябва да се подчинява на господаря си, на онзи, който притежава статуетката.

— Риджис познаваше котката! — изкрещя Пук.

— Немислима преданост! — Ла Вал все още не можеше да повярва на това, което се бе разиграло пред очите му.

Пук се насили да се успокои и отново седна на трона.

— Откъде я взе?

— Ентрери — отвърна Ла Вал незабавно — не му беше времето да увърта, не и сега, когато господарят му бездруго кипеше от ярост.

Пук се почеса по брадата.

— Ентрери — замислено повтори той.

Парченцата от мозайката започваха да си идват по местата. Пук познаваше Ентрери достатъчно добре, за да знае, че убиецът никога не би направил толкова ценен подарък, без да поиска нещо в замяна.

— Статуетката е принадлежала на някой от приятелите на полуръста — досети се пашата, спомняйки си, че Риджис бе говорил на пантерата за „истинския й господар“.

— Не го попитах — каза Ла Вал.

— Не е било нужно! — сопна се Пук. — Статуетката е принадлежала на някой от приятелите на полуръста… навярно някой от онези, за които говореше Оберон. Да, точно така. А Ентрери, какво поиска той в…

Пук спря на средата на изречението и хвърли зъл поглед на магьосника.

— Къде е Пиночет? — лукаво попита той.

По лицето на Ла Вал плъзна мъртвешка бледност — уловен в капана на конфликта между Пук и страховития убиец, за него нямаше изход, каквото и да направеше. При вида на ужасения магьосник, Пук бързо се досети каква бе истината.

— Разбирам… Ах, Ентрери. Даже невероятните ти способности не могат да компенсират докрай неприятностите, които ми създаваш. А и ти! — изсъска Пук на магьосника. — Къде са сега полуръстът и пантерата?

Ла Вал поклати глава.

— В нейната собствена равнина — с мъка рече той. — Няма къде другаде да са отишли.

— Котката може ли да се върне в нашия свят?

— Само ако бъде призована от онзи, който притежава статуетката.

Пук посочи малката фигурка, която лежеше на пода до вратата.

— Повикай я! — нареди той, ала после размисли и спря Ла Вал още преди да бе стигнал до статуетката. — Не, почакай. Първо ще наредя да направят клетка за нея. Гуенивар трябва веднъж завинаги да разбере кой е истинският й господар! Бързо ще я науча на послушание!

Ла Вал отиде до вратата и вдигна малката ониксова фигурка, чудейки се какво точно очаква от него господарят му. После тръгна към своята стая, но докато минаваше покрай трона на Пук, пашата го сграбчи и доближи лице на сантиметри от неговото.

— Полуръста! — изръмжа той заканително. — Доведи ми го обратно, магьоснико… или ще се простиш с живота си!

С тези думи Пук се изправи и се отправи към вратата, водеща към долните етажи на къщата. Трябваше да изпрати някой от хората си на улицата, за да разбере какво е намислил Ентрери. Освен това на всяка цена трябваше да научи повече за онези приятели на полуръста, независимо дали бяха загинали в Асавирския провлак, или все още бяха живи.

Ако ставаше дума за някой друг, Пук щеше да използва магическия медальон, ала с опасния убиец това не бе особено добра идея.

Пук сърдито изръмжа и с трясък затвори вратата след себе си. Беше се надявал, че след завръщането на Ентрери никога вече няма да му се налага да прибягва до този изход. Ала сега, когато видя, че убиецът бе оплел в мрежата си дори верния Ла Вал, Пук разбра, че му остава една-единствена възможност.

Раситър.

* * *

— Искаш да бъде премахнат? — попита плъхочовекът — Пук никога досега не му бе възлагал по-приятна задача.

— Недей да се ласкаеш! — сопна се Пук. — Това не е твоя работа, Раситър… нито пък е по силите ти.

— Подценяваш възможностите на гилдията ми.

— А ти подценяваш влиянието на убиеца… не ще да са един или двама онези от твоите „приятели“, които са по-верни на Ентрери, отколкото на теб — предупреди го Пук. — Не искам в гилдията ми да избухне война.

— Какво искаш от мен тогава? — рязко попита Раситър без да може да прикрие разочарованието си.

Пук не пропусна да забележи неприязнения тон на плъхочовека и ръката му неволно се протегна към рубинения медальон, който висеше на врата му. Много лесно можеше да подчини Раситър с негова помощ, ала предпочете да не го прави. Никой, попаднал под магията на рубина, не се справяше така добре със задачите си, както когато действаше по собствена воля, а Пук вече бе научил достатъчно за приятелите на Риджис, за да знае, че ако те бяха успели да се спасят от нападението на Пиночет, на Раситър и гнусните му приятелчета щеше да им се наложи да дадат всичко от себе си (ако не повече), за да ги победят.

— Мисля, че Ентрери е бил проследен до Калимпорт — обясни Пук. — Приятели на полуръста, които представляват заплаха за нашата гилдия.

Раситър се приведе напред, преструвайки се на изненадан. В действителност, той отдавна бе научил от Дондон за пристигането на четиримата северняци.

— Ще бъдат тук съвсем скоро — продължи Пук, — така че нямаш много време.

Те вече са тук, помисли си Раситър и вътрешно се усмихна, но на глас каза само:

— Искаш да бъдат заловени?

— Унищожени — поправи го Пук. — Прекалено силни са, за да си позволя да поема каквито и да било рискове.

— Унищожени — повтори Раситър. — Любимата ми задача.

Пук не можа да потисне тръпката на отвращение, която пропълзя по гръбнака му.

— Съобщи ми, когато свършиш работата — каза той и се отправи към вратата.

В мига, в който господарят му излезе от стаята, Раситър избухна в беззвучен смях.

— Ех, Пук! Колко малко знаеш ти за моите възможности! — прошепна той и нетърпеливо потри ръце.

Нощта напредваше и северняците скоро щяха да тръгнат из улиците на града… където Дондон вече ги очакваше.