Айрис Йохансен
Среднощен бродник (9)

Девета глава

— Къде е Брин? — Гейдж бе застанал на вратата на Адуин и питаше оттам. — Идвала ли е тук?

— Преди четвърт час — каза Малик. — Обзалагам се, че вече е поела по пътя към Гуинтал. Защо се забави?

Гейдж измърмори някакво проклятие.

— Задържа ме нашият добър лорд Ричард. Излъга ме. Брин му била казала, че отива към кухнята да даде указания на Алис как да се грижи за вас след заминаването й.

Малик вдигна вежди.

— И ти му повярва?

— Изглеждаше логично. Пък и аз не можех да мисля трезво.

— Очевидно — каза Малик. — Но е поправимо. Тя върви пеша, а ти ще бъдеш на кон и лесно ще я настигнеш.

Гейдж изведнъж се сети за нещо.

— Взе ли със себе си своите лекове?

— Разбира се. Знаеш, че никъде не тръгва без торбата си.

Гейдж си спомни репликата на Брин в градината. Трябвало да попълни запасите си от билки. Тя без съмнение щеше да тръгне към Гуинтал, но нямаше да предприеме това дълго пътуване без своите скъпоценни церове.

— Тогава ще я доведа тук още довечера.

— На твое място бих си измил ръцете, преди да тръгна след нея. Не мислиш ли, че тя видя предостатъчно кръв днес?

Гейдж отиде до умивалника и наля вода в дървения леген.

— Да. Видя. — Щом потопи ръцете си, водата стана розова. — Никога няма да забравя какво изразяваше лицето й, когато… — Боже, нямаше смисъл да губи време с неща, които вече не могат да се променят! Той се озърна, грабна една кърпа и си избърса ръцете. — Няма да се бавя. Ще оставя Льофон тук, в Редфърн, да ви пази и да се грижи за вас.

— Тя иска да се върне у дома си — каза внезапно Адуин. — Оставете я да си отиде в Гуинтал.

Гейдж се обърна към нея.

— Делмас беше зъл човек — каза тя — и мисля, че не е голям грях да го убиете. Но с това вие наранихте Брин. Тя има нужда да се прибере у дома си и да се лекува.

— Няма да й позволя да ме напусне — каза рязко той.

— Тогава вие я заведете там. Ние всички сме й задължени. Сега направете нещо за нея.

— Не съм известен като щедър човек. — Той сви горчиво устни и тръгна към вратата. — Много повече ми приляга да вземам, отколкото да давам. И Брин ще се убеди в това.

 

 

Намери я.

Тя замръзна на мястото си, когато го видя да се приближава по поляната. Лунната светлина се отразяваше в косата му и осветяваше строгите му черти с безмилостна яснота. Не трябваше да се отбивам тук, помисли си тя отчаяно. Беше сметнала, че е забравил случайната й реплика за билките, но Гейдж не забравяше нищо. Тя напъха бързо последните листа в торбата и скочи на крака.

— Не трябваше да идваш тук. Иди си.

— Не. — Той спря пред нея. — Никога няма да се отървеш от мен, Брин. Даже и да избягаш накрай света.

— Не мога… — Гласът й трепна от болка. — Не мога даже да те погледна, без да ме заболи, без да видя… — Не можа да продължи.

— Делмас пронизан като жаба? — попита рязко Гейдж. — Значи ще трябва да го забравиш.

— Да забравя?! — До края на живота си щеше да вижда кошмарната сцена в обора.

— Както аз ще трябва да забравя какво почувствах, когато видях какво ти е направил Делмас. За теб ще е по-лесно. Ти беше невинна и той заслужаваше да умре.

— Аз съм виновна — каза глухо тя.

— Нямаш нищо общо с това.

Тя поклати глава.

— Батшийба.

Гейдж възкликна глухо.

— Не си Батшийба! Не носиш вина за нищо от това, което се случи тази вечер!

Тя пак поклати глава.

Гейдж протегна ръце и я хвана за раменете. Вгледа се в нея. На лунната светлина чертите на лицето му бяха напрегнати и сурови.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че не съм убил онази хлебарка?

Надежда блесна в нея и тутакси изгасна. Тя си спомни видяното.

— Не.

Устните му се изкривиха.

— Не съм и очаквал. Ти не ми вярваш. Тогава няма да си правя труда да го казвам. — Той й обърна гръб. — А на теб ще ти се наложи да приемеш случилото се и да караш нататък. Ела, връщаме се в Редфърн.

— Няма да се върна там. Отивам в Гуинтал.

— Да, ще отидеш в Гуинтал. — Той пристъпи към коня си. — Но не просто така, не сама и не през нощта. Ще се върнем и ще се подготвим за пътуването, както се полага.

Не беше сигурна, че го е разбрала. В оня ужасен момент в обора й се бе сторило, че целият свят се е променил и че тя пак е останала съвсем сама. Не можеше да си представи Гейдж в някой момент от живота си.

— Ти ли ще ме заведеш в Гуинтал? — пошепна тя.

Той се усмихна язвително.

— Защо се чудиш? Не ми ли обеща голямо съкровище?

Брин кимна.

— В такъв случай, защо да не приема предложението? Тогава ми се стори, че искаш да ме измамиш за всичко останало.

— Но ти не ми повярва.

— Не се усъмних в думите ти, макар да е в природата ми да не вярвам на нищо, което не виждат очите ми. — Той яхна коня си. — И понякога да се съмнявам даже в това, което правя. Недоверчив човек като теб би трябвало да разбере това.

— Между нас никога не е имало доверие. — И няма и да има, помисли си Брин с тъга и болка. Никога не си бе давала сметка колко близък й е станал той. Колко е близко тя до доверието в него, колко е близко до…

Брин се опита да отпъди тази мисъл, но тя остана да гори съзнанието й като огън.

Мили Боже, не съм го обичала! Не го обичам!

— Не ме гледай с такъв ужас — каза грубо той. — Сега не държа вила в ръцете си.

Той уби Делмас. Ако обикнеше Гейдж, престъплението щеше да бъде по-ужасно, отколкото си бе представяла. Щеше винаги да се пита дали е направила всичко възможно, за да предотврати смъртта на Делмас. Това бе само страст. Не беше любов.

Той й подаде ръка да я вдигне на коня.

— Ела. Дойде ми до гуша да ме гледаш, сякаш съм един от твоите дракони. Ще те заведа в замъка и ще ти позволя да се скриеш от мен при Адуин и при Малик.

Света Богородице, как й се искаше да пресегне и да поеме ръката му, да го докосне, да му позволи да я утеши, да приеме страстта му? Не го разбираше. Как можеше да изпитва такива чувства, когато още си го представяше облян в кръв? Тя скри ръце зад гърба си, за да не се поддаде на изкушението и се дръпна назад.

— Не си прави труд. Ще вървя пеша.

Гейдж изруга и скочи от коня. Грабна я през кръста и я вдигна на седлото.

— Аз съм този, който ще върви пеша, щом те отвращава да ме докосваш. — Той сграбчи поводите и поведе коня извън поляната. — Но ти ще ме докоснеш, кълна се в Бога! Ще ти дам време да свикнеш, но… Боже, надявам се, че ще мога да ти дам време.

— Никога няма да свикна — каза тя несигурно. — Никога.

— За теб ще е по-добре да свикнеш, защото ще ти се наложи. Каквото и да става — каза мрачно той. — Защото никога няма да ме напуснеш, Брин.

 

 

Преди да превалят хълма над Редфърн, те видяха червено сияние да осветява небето.

Първата мисъл на Брин бе, че кометата се е върнала. Отхвърли я тутакси. Тази светлина не беше чист поток, а широко разтворена зловеща паст, която искаше да погълне нощното небе.

— Какво е това?

— Пожар. — Гейдж ускори крачка и задърпа поводите, наполовина водеше, наполовина теглеше коня по последните няколко крачки от нагорнището.

— Сигурен ли си?

— Забрави ли, че аз съм един отвратителен варварин? Няма да се учудиш, ако ти кажа, че съм изгорил сума градове и села, докато върлувахме с Хардраада, нали? — Той додаде горчиво. — Да, знам отлично какво значи това сияние, макар че не аз съм запалил пожара.

— Не съм казала, че ти… — Брин не довърши. Бяха се изкачили на върха на хълма и тя се взираше ужасена.

Редфърн бе обхванат от пламъци!

Покривът на замъка пламтеше като факла, горяха и няколко от страничните постройки.

— Велики боже! — промълви Гейдж.

— Адуин! Малик! — прошепна Брин. — Трябва да…

Не успя да довърши. Гейдж се метна на коня зад нея и смушка животното, което препусна в галоп.

Вятърът развяваше косите на Брин, докато летяха надолу по склона и нахлуха през портата.

Писъци.

Хора се блъскат като обезумели из двора.

Горящи греди падат с трясък на земята.

— Господарю! — извика от двора Льофон на Гейдж.

Брин се обърна и видя как капитанът и войниците му се опитват да се борят с пожара и прескачат от замъка към параклиса.

— Не можехме да направим нищо — каза Льофон. — Всичко стана толкова бързо, че не съумяхме…

— Малик? — попита Гейдж.

Льофон поклати глава.

— Пожарът обхвана първо предната зала. Не можахме да минем през пламъците.

— Дяволите да ви вземат! Не могли! — Гейдж скочи от коня.

Брин се смъкна от седлото и го последва. Тичешком пресякоха двора и се отправиха към залата.

Вече нямаше вход. Пламъци. Навсякъде пламъци.

— Стой тук! — изкрещя Гейдж на Брин.

Как можеше да чака, когато Малик и Адуин бяха в оня ад? Трябва да намеря път до тях!

— Задната врата! — Тя изтича наляво. За части от секундата избегна удара на падаща греда. — Можем…

Гейдж вече беше пред нея, заобиколил пламтящите руини на замъка, и тичаше по прохода между параклиса и самия замък. Тя забеляза, че се поколеба за момент.

— Погрижи се за нея! — извика той през рамо.

Тя се чудеше объркана: за кого да се погрижа? После видя фигурата, сгушена до стената на параклиса. Алис!

Коленичи бързо до жената и с облекчение видя, че е още жива. Огледа я бързо. Алис не беше обгорена, но на слепоочието й зееше дълбока рана — изглеждаше в безсъзнание. Какво да прави? Алис има нужда от помощ, но Адуин най-вероятно беше в опасност.

— Капитане! — Брин изтича обратно, направи знак на Льофон да дойде и посочи към Алис. После отново последва Гейдж в посока към задната част на замъка.

Когато стигна до вратата, той вече беше влязъл вътре. Големи кълба черен дим се носеха, но Брин не видя пламъци. Пристъпи вътре и разяждащият дим в същия миг опари дробовете й.

Кайси. Кладата. Писъци.

Не, това беше отдавна. Не беше в състояние да помогне на майка си, но ще спаси Малик и Адуин. Брин запуши уста с ръка, опитвайки се да не диша, и тръгна по коридора към стълбите за горния етаж. Там бяха спалните. От гъстия дим изскочи Гейдж и извика:

— Вън! Покривът скоро ще се срути!

Той носеше на ръце Адуин, заровила лице до гърдите му.

— Малик? — попита задъхано Брин.

И видя Малик да се препъва зад Гейдж. Тя изтича към него, обхвана го през кръста и сложи ръката му на раменете си.

— Облегни се на мен!

— Брин, излизай! Бързо! — крещеше Гейдж.

Какво си мислеше той? Че тя много иска да остане в този пъкъл? Дробовете й горяха.

— Ти излизай!

Тежестта на Малик забавяше крачките й. Когато стигна вратата, срещна Гейдж, който се връщаше в залата. Той я измъкна на въздух, пое Малик и почти го понесе надолу по стълбите, далеч от горящата постройка.

Искри!

Трясък на греди!

Гигантски огнен взрив!

Брин погледна назад. Вратата, през която току-що бяха излезли, вече представляваше плътна огнена стена.

— Брин. — Погледът на Адуин не се откъсваше от пламтящите развалини. — Какъв ужас…

— Да. — Брин поемаше дълбоко въздух, коленичила до Адуин. — Как си?

— Не можехме да излезем. — Адуин се закашля. — Малик се опита, но не можахме да излезем в… — Тя се преви одве. Не можеше да си поеме дъх.

Малик също коленичи до Адуин.

— Спокойно, скъпа, не говори. След миг ще те изведем оттук. Гейдж отиде за конете.

— Малик, ще можеш ли да повървиш още малко? — Гейдж се появи отново при тях. — Льофон е довел конете при портата, но ще полудеят от страх, ако ги доведем толкова близо до пламъците.

— Мога да вървя. — Малик се изправи бавно. — Какво представлява този ад за герой като мен?

Адуин изсумтя презрително. Малик я погледна тъжно.

— Щях да те спася. Гейдж ми отне тази възможност.

— Да не си се канил да прелетиш през заключена врата?

Малик трепна.

— Щях да намеря начин.

Гейдж вдигна Адуин на ръце.

— Тогава намери начин да отидеш до портата, преди остатъците от Редфърн да избухнат в пламъци. — Той се обърна към Брин. — Зная, че страдаш не по-малко от Малик, но би ли могла да му помогнеш?

Да страда? За момент Брин се обърка. Толкова много неща се бяха случили, че тя почти беше забравила синините и раните, получени по-рано тази вечер. Изглеждаше толкова отдавна…

— Разбира се, че ще му помогна. — Тя стана и сложи ръката на Малик на раменете си. — Ела, Малик. Още малко и ще се махнем оттук.

— Какво унижение… — промълви той.

— О, хайде! — каза Адуин язвително. — Да не би да предпочиташ да се опърли красивата ти брада?

Той светна.

— Наистина ли ме намираш красив?

Тя въздъхна вбесена и затвори очи. Гейдж я носеше нататък. Малик престана да куцука и наперено запристъпва.

— Тя наистина мисли, че съм красив.

Брин се смая и възкликна:

— Малик, ние едва спасихме живота ти!

— Е, човек трябва винаги да се стреми да намира светлинка и в нещастието.

В момента Брин не виждаше светъл лъч сред този трагичен хаос, но беше доволна, че някой може да го види.

— Не се радвай толкова. Адуин се страхува много от хубави мъже.

Лицето му помръкна.

— Ах, това е много лошо! Но мисля, че сте права. Спомням си… — Малик се помъкна нататък с поглед, прикован към Адуин. В момента я вдигаха на коня на Льофон. — Къде е лорд Ричард?

Брин се огледа из бъркотията пред конюшните.

— Не зная. Не съм го виждала. — Изведнъж тя погледна към пламтящия замък. — Да не би той…

— Не, не е там. — Малик сви мрачно устни. — Хващам се на бас, че си е намерил сигурно местенце, много преди замъкът да пламне.

— Какво искаш да кажеш?

— Качвайте се! Идете на хълма и направете стан там! — Гейдж бе довел два коня. Качи Малик на единия и го плесна по задницата. Животното изскочи през портата в галоп. После се обърна към Брин и посегна към нея. — Ти също.

— Не. — Тя се дръпна назад. Пред погледа й бяха ужасените мъже и жени край конюшните. — Не мога да си тръгна. Може да потрябвам.

— Не тук. Заповядах на войниците си да изведат всички от Редфърн и да ги настанят в лагера на хълма. А ние ще останем, докато си отиде и последният човек. — Ръцете му обхванаха талията й и я вдигнаха на седлото. — Направихме, каквото можахме. След часове тук няма да има нищо. Редфърн вече не съществува.

Тя се взираше със страх в пламтящата сграда, където бе прекарала последните години. Гейдж беше прав. Тук скоро щеше да остане само пепел.

— Тръгвайте. — Той плесна кобилата и тя тръгна след коня на Малик.

Можеш ли да прелетиш през заключена врата?

Тя си спомни думите на Адуин, когато преминаваше през горящата порта. В онзи момент не беше осъзнала значението на тези думи. Страхът й бе попречил.

Заключена врата?

 

 

Повече от два часа след това Брин беше прекалено заета, за да попита Адуин за значението на онези думи. От вратите на Редфърн като непрекъснат поток вървяха хора и се изкачваха към лагера на хълма. Някои бяха обгорени в борбата с пожара, други бяха просто смазани от загубата на скромните си вещи. Трудно беше да се разбере кое от двете е по-тежко, но всички се нуждаеха от грижа. Въпреки протестите й, Малик се движеше с нея от ранен на ранен, почистваше раните им и подаваше бинтовете на Брин да ги превързва. При други просто сядаше и им говореше тихо, разбиращо и успокоително.

Брин се връща няколко пъти при сламеника на Алис, но тя не се събуди. Лош знак. Проми слепоочието на жената още веднъж и отиде при огромния камък на върха на хълма. Адуин се беше облегнала на него, наметната с одеяло.

— Как е Алис? — попита Адуин.

— Не зная. Да се беше събудила поне… — Тя седна до Адуин. — Студено ли ти е? Искаш ли още едно одеяло?

— Не. — Адуин се взираше в пожарището долу. На лицето й бе застинал ужасеният израз на всички избягали от огнения пъкъл. — Няма го вече — пошепна тя. — Имам странното усещане, че виждах всичко, което изгаряше.

Брин разбираше какво значи това. Тя също имаше чувството, че е унищожена част от живота й. Никога не бе харесвала пребиваването си тук, но този начин да се отърве от Редфърн беше ужасен. Огън и смърт. Потрепери, когато си даде сметка, че Делмас е там, долу, в онзи обор, обхванат от пламъци.

Но сега не можеше да мисли за това. Твърде много хора се нуждаеха от нея и Адуин бе една от тях.

— Жалко, че не успяхме да спасим нещо.

— И по-добре — каза Адуин. — Ето единственият предмет, за който бих съжалявала, ако го бях оставила там. — Тя отвори длан и й показа изящна сребърна броеница. Брин я позна. Беше принадлежала на майката на Адуин, а тя я бе дала на дъщеря си в нощта, преди да умре. Адуин беше сигурна, че това е амулет, който тя беше държала у себе си през цялото време, докато боледуваше. — Останалото няма значение. — Тя се усмихна. — Повярвай, липсата на всякаква собственост ме прави… свободна.

— Свободна?

— Сватбените подаръци на Ричард. Зестрата ми за него. Всичките тъжни спомени за дългите години, когато не можех да изляза от онази стая. Всичките съмнения, цялата вина… — Адуин въздъхна дълбоко. — Всичко това вече го няма.

— Надявам се — каза Брин. — Но спомените не изгарят толкова бързо, колкото гредите. Струва ти се, че са си отишли, но един ден се връщат.

— Е, сега ги няма. Ще се тревожа, когато се върнат. — Адуин потрепери. — Мислех си, че умирам, Брин. Беше много странно. Вбесих се. Помниш ли кога се научих да приемам смъртта? По-рано. Изведнъж ме изпълниха ужасен гняв и сила. Мисля, че разбрах какво е изпитвал Самсон^[1], когато е събарял храма. Ако Гейдж не беше дошъл, усещах, че ще мога да разбия вратата.

Заключената врата.

— Наложи ли му се да разбива вратата? Наистина ли беше заключена?

— О, да! Беше заключена! — Тя стисна устни. — Малик и аз бяхме будни и чухме как ключът се обръща в бравата. След като ти замина, аз се тревожех. Алис отиде в кухнята да приготви успокоителна настойка, за да мога да заспя. Чух, че зад вратата има някой и помислих, че Алис се връща. Но не беше тя.

— А кой?

— Ричард. Не съм го видяла, но кой друг можеше да бъде? Кой друг можеше да иска аз да умра? Чух как се обръща ключа и след малко замириса на дим.

— Не е логично. — Веждите на Брин се свиха замислено. — Защо е трябвало да изгори наследството си, за да те убие?

— Това не е негово наследство. Вече не е. Той знаеше, че нормандците скоро ще го завладеят. Освен това Редфърн никога не е значел за него нещо повече от път към властта. — Устните й се свиха в горчива гримаса. — Колкото и аз значех нещо за него. Защо да не ни изгори и да не започне на чисто? Някоя богата норманска вдовица щеше да го задоволи напълно.

— Ако няма наследство, никой нормандец не би се сродил с него.

— Но той е красив и сладък като пролетно цвете. Щеше да намери начин.

Бих могъл да се оженя за вас.

Брин изведнъж си спомни думите на лорд Ричард. Не се ли бе опитал да разчисти пътя към самата Брин, а не към някоя богата норманска вдовица? Той знаеше, че Брин е отчаяна след смъртта на Делмас, беше я видял как напуска Редфърн. Ако не е разбрал, че Гейдж я е последвал? Изгарянето на замъка можеше да има двояка цел — да го отърве от жена му и от натрапника, който би могъл да се изправи на пътя му. Възможно беше той да е тласнал развитието на събитията с един замах на факлата.

Адуин изведнъж се обърна уплашена към нея.

— Колко съм глупава! Не съм свободна, нали? Той все още е жив.

— Мисля, че е жив.

— Тогава защо не се появи?

Брин гледаше надолу към горящите развалини.

— Трудно ще убеди някого, че тази злоба е пратена от небето. Боже, горките хора! Идва зима, а те нямат покрив над главите си.

— Не го е грижа за тях. В неговия свят съществува само Ричард. Неговата сила и ум са му дали всичко, каквото е пожелал. Аз бях единствения му провал. Не е чудно, че иска да ме види мъртва.

— Няма да му позволя да те нарани, Адуин.

— Не, аз няма да му позволя да ме нарани! Не трябва вече да завися от когото и да било! Ще бъда силна и умна като него.

— Ти вече си умна и ще бъдеш силна, когато оздравееш.

— Нямам време да боледувам. Да не мислиш, че Ричард ще се спре след първия неуспех? Не, той ще продължи да се опитва, докато постигне целта си. Трябва да съм готова, когато дойде.

Брин се усмихна. Несигурните проблясъци на сила, които бе забелязала след връщането си в Редфърн, вече бяха съвсем ясни. Силата на Адуин беше очевидна.

— Сигурна съм, че ще бъдеш, Адуин.

Адуин погледна пак към Редфърн и пошепна:

— Животът е скъпоценен. Нали, Брин? Той се опита да ми го отнеме. Опита се да го отнеме на всички нас.

— Животът няма цена.

— Ти се сърдиш на Гейдж, че уби Делмас. Зная, че това е грях, но си мисля… Изглежда, че животът на някои хора е по-ценен от живота на други. — Адуин говореше бавно, сякаш търсеше думите. — Той беше много жесток с теб. Ако беше жив, Делмас щеше да направи тебе и другите нещастни, нали?

— Може би.

— Тогава защо ти…

— Защото той вече няма възможност да се промени. Кой знае какъв е бил Делмас като дете или какви събития са го направили такъв, какъвто беше. Ако бе оживял, с него можеше да стане някаква чудотворна промяна.

Адуин се намръщи. Съмняваше се.

— Вярваш ли в това?

— Не. — Брин въздъхна. — Не вярвам в чудеса, особено що се отнася до Делмас. Но аз съм лечителка и не мога да си позволя да съдя кой трябва да живее и кой — да умре. Чудесата стават, когато най-малко ги очакваш.

— Е, аз мисля, че той нямаше да се промени и се радвам, че вече не може да те кара да страдаш. Вярвам, че Бог няма да си губи времето с такъв звяр. Нито пък някой от нас.

Брин беше леко стъписана от тази гневна реакция на нежната, обичлива Адуин. Имаше чувството, че тя израства и се променя пред очите й.

— Бог едва ли го е считал за боклук, когато го е довел на този свят.

— Бог е дал на света и отровните змии, но едва ли е допускал, че те ще пълзят около нас и ще ни безпокоят. Делмас е трябвало да остане при другите змии.

— Аз… разбирам.

— Но не си съгласна. — Адуин поклати глава. — Ти си много по-умна от мен в много неща, но в други не ти достига здрав разум. — Тя се облегна уморено на камъка. — Не зная. Ще трябва да помисля. Трудно ми е да си съставя мнение, защото цял живот съм приемала за истина това, което говорят хората. Това ме кара да се съмнявам във всяко… Гледай! Идват!

Брин проследи погледа на Адуин и въздъхна облекчено. Гейдж, Льофон и група войници се изкачваха по хълма. Очевидно бяха разбрали, че не могат вече да помогнат и се връщаха. Не си беше позволила да признае пред себе си, колко се тревожеше за Гейдж през последните часове.

Велики Боже, Гейдж изглеждаше като демон, току-що излязъл от Хадес!^[2] Лицето му беше черно от дима. Макар покрита със сажди, косата му блестеше със свой огън в светлината на пожара.

— Идва — промълви Адуин. Погледът й следеше Гейдж. — Моят сън. Пожарът. Той…

Адуин беше направила същата връзка, до която Брин стигна през първия ден на Гейдж в Редфърн.

— Може би. Това не означава непременно нещо. Може да е било случайно съвпадение.

— Това значи нещо. И става точно както го видях. Ти не вярваш в чудеса. Но защо ги отричаш, когато стават пред очите ти?

— Лорд Гейдж не е чудо.

— Той ме спаси. Той спаси Малик. — Адуин посочи хората по хълма. — Той спаси всички тях. Изглежда ми като чудо.

Той започна да изглежда като чудо и за мен, помисли си тъжно Брин. Чудо, разгърнало се безкрайно бавно. Тя не бе разбрала какво държи в ръцете си, докато то не помръкна и не падна на земята.

— Той не е чудо — повтори Брин и обърна гръб. — Много се задържах тук. Трябва да отида при Алис.

— Не, нека да отида аз. — Адуин отметна одеялото и с мъка се изправи. — Ти имаш много работа.

— Седни. Едва стоиш на краката си.

— Няма да се наложи да стоя права, за да наблюдавам Алис. Стига съм се глезила. И Малик не е добре, а помага. — Адуин тръгна с несигурни крачки към сламеника на Алис. Усмихна се на Брин през рамо. — Бъди спокойна. Не зная как да лекувам, но зная как се раждат деца. При най-малкото й помръдване ще те повикам.

Брин я проследи с поглед и се намръщи разтревожено. Адуин имаше силна воля, но тялото й още бе слабо. Не се знаеше на какво натоварване може да издържи.

— Как си?

Тя се вцепени. Гейдж беше на няколко метра от нея, на кон.

— Добре съм. — Тя го разгледа. Съжали го: даже димът не можеше да скрие бръчките на умора по лицето му. — По-добре съм от теб. Поне се измих от саждите.

— Извинявай, че те обидих.

— Не си ме обидил. Адуин казва, че си цяло чудо. Как може едно чудо да обижда?

— Чудо? — Той се усмихна язвително. — Сигурно си й казала колко много греши?

— Да, но тя не се съгласи. Адуин е станала много упорита. — Брин отклони погледа си. — Тук не сме зле. Четирима мъже са с по-сериозни рани, но аз се безпокоя само за Алис. Има рана на главата и се боя, че вдишаният дим й е навредил. Тя е бременна.

— От лорд Ричард ли?

— Да.

— Какъв сладур! Той бе човекът, който я повали на земята и я остави на огъня!

— Нима знаеш за това?

— Льофон каза, че един от хората му видял Алис да следва Ричард и да го моли. Той се обърнал, ударил я и тя паднала до стената.

— Адуин мисли, че той е подпалил пожара.

— Да. Най-напред подпалил замъка, оборът избухнал в пламъци минути, след като той излязъл на кон оттам и минал през портата. Без съмнение намерението му е било да изгори Редфърн до основи. — Гейдж обърна коня и го пришпори. — Оставям тук група войници да ви пазят, но не напускайте стана.

Брин онемя.

— Напускаш ни? Къде отиваш?

— След скъпия съпруг на лейди Адуин. Не ще е отишъл далеч.

Обзе я страх. Беше помислила, че е спасен, а той пак тръгваше срещу опасността.

— Няма да го намериш. Той познава околността много добре.

— Един от хората на Льофон е отличен следотърсач. Имаме добър шанс да…

— Нямате шансове! — каза гневно Брин. — Ами ако пожарът е само средство да ви изкарат на открито? Ами ако е събрал васалите си и чака в засада, за да те убие?

Гейдж присви очи.

— И какво те е грижа, ако го направи? Убиецът ще бъде наказан само със смърт!

— Как не разбираш? Насилието продължава безкрай и никога не спира.

— А ако убия лорд Ричард, пак ли ти ще си виновна?

— Да, защото те доведох тук.

Той изруга през зъби.

— Един ден трябва да си поговориш с Господ. Очевидно си мислиш, че носиш отговорност за цялото човечество. — Той пак пришпори коня си да тръгва. — Аз убих мъжа ти, това е мое дело и моя отговорност. Ако убия лорд Ричард, отговорността ще е пак моя. Действам по своя воля! И ти нямаш нищо общо с това. — Той вдигна ръка. — Льофон!

Гейдж препусна надолу по склона. Льофон и войниците го последваха.