Айрис Йохансен
Среднощен бродник (13)

Тринадесета глава

— Мога ли да те попитам, защо ме наблюдаваш, сякаш си мислиш, че имам намерение да ти отрежа главата и да я сервирам на Малик за вечеря? — попита Гейдж нетърпеливо.

— Моля те — запротестира Малик. — Наричали са ме дивак, но никога не са ме считали за канибал!

Гейдж не му обърна внимание. Погледът му пронизваше Брин.

— Е?

— Не разбирам за какво говориш — каза колебливо Брин. — Не съм забелязала, че те наблюдавам. Мисля, че така ти се е сторило.

— Не ми се е сторило. След като се събуди тази сутрин, ти…

— Вижте! — Зарадвана, че може да отвлече вниманието му, Брин посочи кулите, които изведнъж се бяха появили пред погледите им. — Това е замъкът! Не е ли прекрасен?

Очите на Адуин се разшириха.

— Наистина е чудесен! Никога не съм виждала толкова красив замък!

Брин се обърна към Гейдж.

— В Нормандия имате ли толкова величествени замъци?

— Никога не съм виждал толкова голям — призна Гейдж. — Моят Белрийв изглежда мъничък в сравнение с него. Даже замъкът на Уилям е по-малък.

— Хийвалд се е нуждаел от голям замък. Щом пристигнал тук, той провъзгласил себе си за крал, а своите офицери — за рицари. — Тя смушка кобилата и я накара да тръгне в лек галоп. — Хайде, скоро ще видим крепостния ров. Той е като… — Изведнъж Брин дръпна поводите, даде си сметка, че с тази своя разпаленост може да направи грешка. Втурнала се бе напред, а по този начин можеше да изпусне Гейдж от поглед. Обърна коня и почака другите да я настигнат. — Побързайте. Яздите много бавно! Не искате ли да го видите?

Гейдж беше озадачен, но хладен.

— Защо спря?

— Защо не? Била съм тук много пъти. Отраснала съм в игри из голямата зала и другите стаи. След като се сдружихме със Селбар, двамата с него играехме на двора по цял ден. Вие не сте го виждали. — Тя се обърна към Адуин. — Тази вечер най-после ще спим под покрив.

— Може би. — Гейдж очевидно се съмняваше. — Твоят замък е почти в развалини.

— Не е — възрази тя. — Здрав е както винаги. Не съм казвала, че е добре поддържан.

— Какво е ставало тук? Защо в замъка няма хора?

— Всички са си отишли. — Тя мина по подвижния мост и влезе през портата. Беше забравила колко тъжна картина представлява изоставеният замък. Сега го видя с техните очи. Между камъните във вътрешния двор бе прорасла трева. Второто стъпало към предния вход бе счупено. Разрушението обаче я разтревожи по-малко от тишината. — Казах ви, че това е тъжно място.

— Мисля, че ще е по-добре да се махнем оттук и да си направим лагер в гората — каза Гейдж. — Не се знае какво ще намерим из тези зали.

Кръв по зелените листа на земята.

— Не! — Брин скочи от кобилата. — Аз искам да пренощувам тук, в замъка. Няма нищо опасно.

Нищо толкова опасно, колкото онова, което дебнеше в гората.

Тя се обърна към Адуин.

— В другия край на двора има покрит кладенец. Когато напусках този край, комините теглеха добре. Ще може даже да се изкъпем.

— Баня… — промълви замислено Адуин.

Малик каза на Гейдж:

— Сигурно няма да е зле да използваме замъка. Може да се преборим с плъховете и хлебарките.

Гейдж погледна към тъмните прозорци на кулите.

— Ако бяха само хлебарките… Имам странното усещане, че… — Той сви рамене. — Глупости. Ще останем, щом искаш — каза той на Брин.

— Искам.

— Добре. — Малик се разбърза и свали Адуин от коня й. — Хайде да видим дали кладенецът е чист.

Брин ги проследи с поглед, после се обърна към Гейдж.

Той стоеше с вдигната глава, сякаш се вслушваше в някакви звуци. Изразът му беше напрегнат. Разглеждаше внимателно замъка.

— Тук са, нали? — попита тя тихо.

Той я погледна.

— Кои?

— Хийвалд, годеницата му и неговите храбри рицари. Винаги съм усещала присъствието им тук.

— Глупости.

Тя поклати глава.

— Понякога духовете остават по една или друга причина. Затова този замък е тъжно място. Не е добре да попаднат на земята, вместо на небето. — Тя се усмихна. — Мислех си, че ще ги усетиш.

— Защо?

— Защото си воин като Хийвалд. Виждам те да крачиш през тези зали в доспехи… — Тя си го представяше ясно: тъмната му коса блести с червени отблясъци, а той върви покрай високите извити прозорци към залата, за да се присъедини към Хийвалд и другите рицари. Почти чуваше звънтенето на бронята му… — Няма от какво да се страхуваме. Мисля, че тук ще се чувстваш у дома си.

— А аз мисля, че си малко откачена, Брин от Фокхар. — В гласа му имаше само нежност, никакъв присмех. Той се обърна и хвана поводите на конете. — Влез там и виж дали ще се намери място, където да преспим. Но дано не е населено с разни животинки. Аз ще заведа конете в гората и ще ги вържа при хубавата трева.

Гората!

— Ще дойда с теб — каза бързо тя, грабна поводите на магаретата и го последва. — Може да ти потрябва помощ.

— Не ми трябва помощ.

Брин вече теглеше магаретата към портата.

— Трябва ти, разбира се. Няма да можеш да се справиш с всички животни сам.

За нейна радост Гейдж не започна да спори, но се усмихна закачливо.

— Може твоите духове да ми помогнат.

— Мисля, че са заети прекалено много със собствените си грижи, за да мислят и за нашите.

— Колко себично от тяхна страна! — Той преведе трите коня през моста до гората. — А аз мислех твоя Хийвалд за прекрасен момък. Човек би си помислил, че той ще предложи… Какво търсиш?

Брин бързо отклони поглед от околните храсти.

— Ами, трева за паша, какво друго?

На лицето му се изписа съмнение.

— И аз това питам.

Брин избегна погледа му, заведе едно от магаретата до тревата и го върза за едно дърво.

— Така ще е много добре. Защо не побързаш? Искам да се върнем и да разберем дали кладенецът може да се използва.

За момент й се стори, че ще подхване тази тема, но той се обърна и започна да разседлава конете.

— Какво ще кажеш за вълците?

— Какво?!

— В безопасност ли са животните тук? Ти каза, че в гората има вълци.

— Аз намерих Селбар далеч на север оттук. — Селбар… Заля я топлина, когато си спомни за вълка. Ще го види скоро, може би още утре. — Вълците не отиват далеч, когато по техните места има много плячка. Никога не съм виждала вълци около замъка.

— Мислиш, че твоят вълк е още жив?

Никога не бе мислила, че е възможно другото.

— Разбира се. Той беше съвсем млад, когато го намерих. Сега ще е в силата си.

— Мисля, че вълците не доживяват до старост. — Той привърши със завързването на поводите за дърветата. — А ти каза, че си била с него за кратко, докато си напуснала Гуинтал. Ако се е върнал в глутницата, може да те е забравил.

— Но аз не съм го забравила.

— Брин, той е само един звяр.

— Зная. — За нея той бе повече от звяр. След като го излекува, той бе станал за нея и спътник, и другар в игрите, и защита срещу самотата на пребиваването в кръга. — Не би могъл да ме забрави.

— Може да е опасно да се доближаваш до него.

— Той ще дойде при мен.

— Начело на глутницата?

— Не искам да говорим за Селбар. Всичко ще бъде наред.

— Трябва да говорим за него. — Гейдж се обърна и застана пред нея. — Не искам пак да те видя наранена.

— Казах ти, той няма да ме нападне.

— Но е възможно да не те помни вече — като онзи свещеник в селото. Готви се за това.

— Ти не разбираш. Селбар ще бъде различен. Той наистина ме обича.

— Дано да си права.

— Права съм. — Трябваше да бъде права за Селбар. До голяма степен за нея той представляваше Гуинтал — див и прекрасен, част от съществото й. Не можеше да понесе мисълта да го загуби. Тя се обърна и тръгна към замъка. — Ще видиш.

Гейдж тръгна с нея и каза мрачно:

— Разбира се. Защото нямам намерение да позволя първата ти среща с твоя вълк да се състои без мен.

 

 

Водата в кладенеца се оказа чиста. Изметоха залата, запалиха огън и стоплиха вода за ваните.

Беше се стъмнило съвсем, когато се събраха пред голямата камина в залата да изядат птицата, която Малик бе донесъл през деня.

— Замъкът наистина е великолепен — каза Адуин. — Чудя се защо някои от селяните не са се заселили тук, вместо да живеят край брега. — Тя посегна за ново парче месо. — То си е чиста загуба. Казваш, че няма живи членове от фамилията Хийвалд?

Брин поклати глава.

— Жена му не родила деца.

— Колко жалко! — В гласа на Адуин се долавяше явна горчивина. — Сигурно е бил много разочарован.

Брин разбираше, че тя приписва на Хийвалд реакцията на своя съпруг.

— Да, той е искал наследник на всичко това. Но се говори, че никога не е укорил жена си. Обичал я от все сърце.

— Приказки — позасмя се Адуин. — Мъжете винаги изкарват жените си виновни, когато се отнася за потомството им. Сигурна съм, че и твоят благороден Хийвалд е бил същия.

— Не съм съгласен — каза Малик. — Не е толкова невероятно един мъж да счита жена си за по-важна от поколението.

Адуин срещна погледа му.

— Лесно е да говориш така, когато не си засегнат лично. Другояче се чувстваш, ако другите мъже се хвалят с красиви и силни синове, а ти нямаш нито един.

— Не бих се чувствал различно.

Брин разбра, че те не говорят за бездетната жена на Хийвалд. Във въздуха трептеше болката на Адуин. Даже ако дойдеше времето, когато Ричард няма да стои повече между тях, неспособността на Адуин да износи бременност можеше да стане непреодолим проблем за Малик.

— Лесно е да се каже — повтори Адуин. Тя отмести поглед от Малик и стана. — Уморих се. Ще си полегна. — Малик понечи да я придружи, но тя го спря с вдигната ръка. — Не! Остани тук.

Малик се направи, че не е чул.

— Трябва да те пазя от хлебарките.

— Мога да се пазя и сама. — Тя прекоси залата и отиде при сламеника си.

— Разбира се, че можеш. — Малик я следваше. — Извинявай, това беше само номер за опазване на гордостта. Ужасно се страхувам от хлебарки и се надявам, че ще бъдеш тъй добра да ме пазиш от тях.

— Лъжец. — Адуин легна и се уви в одеялата. — Не се страхуваш от нищо на този свят.

— О, страхувам се! — Той се настани на своя сламеник близо до нея. — Искаш ли да ти кажа от какво се страхувам най-много?

Тя бързо затвори очи и прошепна:

— Не, не искам.

— Все едно, някой ден ще трябва да ти кажа. Защото страхът ми е голям и само ти можеш да ме успокоиш. — Малик се протегна и каза: — Но засега ще те оставя да се занимаваш с по-малкия ми страх. Да ти дам ли меча да гониш хлебарките? Боя се, че моята ръка ще трепери прекалено много.

— Глупак.

— Отказваш ли ми?

— Да. — Тя му обърна гръб.

Брин ги наблюдаваше от другия край на залата. Между двата сламеника имаше разстояние, те не се докосваха и все пак тя имаше странното чувство, че нещо невидимо свързва Малик и Адуин. Може би разногласията помежду им не бяха толкова страшни, колкото се бе опасявала.

— Нахрани ли се? — попита Гейдж.

— Да. — Брин си избърса устните и пръстите. — Сита съм. А ти? Искам да ти покажа нещо.

Той вдигна вежди и се надигна лениво.

— Надявам се, че не е някой от твоите духове. Тази нощ не съм в настроение да се занимавам с тях.

Брин стана и тръгна към вратата на залата.

— Не ти обещавам, че няма да усещаш присъствието им, но искам да ти покажа нещо друго. — Тя взе една от факлите, които бяха запалили, и излезе в тъмния коридор. — Стаята… в която често идвах като дете. — Брин вдигна високо факлата, изкачи каменната стълба и тръгна по дълъг, тъмен коридор. — Това е любимото ми място в замъка. Искам да го видиш. — Тя жадуваше да раздели всичко с него, да бъде сигурна, че той е изпитал всичко нейно, преди да е станало късно.

Тя ще прогони мрачните мисли. Нищо няма да му се случи. Ще направи така, че нищо да не може да му навреди…

— Тук е. — Брин отвори широката, обкована с бронз врата и пристъпи вътре. — Мисля, че това е било стая за съвещания.

Той я последва.

— Защо мислиш така?

— Съдя по гоблените. — Тя се загледа в изсивелите гоблени, които все още покриваха четирите стени. Бойни сцени, турнири, офицер, коленичил пред някакъв водач. — Няма нежни дворцови сцени, няма трубадури, нито събиране на реколтата. Това е стаята на някой воин.

— Тогава ми е чудно, че я харесваш толкова много. — Гейдж взе факлата от ръката й и обиколи помещението, разглеждайки стенните килими. — Защо?

— Защото показва какви са били и от какво са се отказали в името на мира. Това е славата на тази стая. Не си ли ги представяш — събрани около масата, говорят и се смеят…

— А ти?

— Да. Да, представям си ги. — Тя застана до него. — Сякаш виждам всяка подробност.

— Аз също — промълви той, изучавайки гоблена, на който Хийвалд посвещава в рицарско звание един млад кавалер в доспехи. — Изключително!

— Така си и мислех. — Брин докосна ръката му. — Тази стая не прилича на другите. Те са изпълнени с тъга. А тази изобщо не е тъжна.

— Защо са тъжни другите стаи? Какво се е случило там?

— Напуснали са ги — каза просто тя. — Хийвалд сложил оръжието, но неговите офицери не били готови. След построяването на замъка за тях нямало предизвикателства. Били отегчени без постоянни войни и ставали все по-неспокойни. Един по един напуснали Гуинтал, докато останали само Хийвалд и Бентар. Когато и те умрели, останалите слуги изоставили замъка и се заселили в селото.

— Освен поколението на Бентар.

Брин кимна.

— Те не искали да напуснат това място и си построили къщичка недалеч. Утре ще ти я покажа. — Тя взе факлата от ръката му, отиде до камината, коленичи и запали дървата. Лумнаха ярки и топли пламъци и осветиха голямата стая. — Но това никога не… Това място е много важно за мен. Исках да го споделя с теб.

— Разбрах го. Тази стая е била почистена скоро, а ти си приготвила дървата днес следобед.

Разбира се, че е забелязал тези подробности. Гейдж виждаше всичко.

— Нямах време да направя кой знае какво. — Тя се намръщи при вида на остатъците от дъбовата заседателна маса и от столовете, които бе струпала в единия ъгъл на стаята. — Сигурно трябваше да махна тези неща още преди години, но те са част от стаята и от онова, което чувствам, когато идвам тук. — Тя се обърна към него. — Страхувах се, че няма да можеш да… — Тя занемя, останала без дъх.

Светлината на огъня очертаваше гигантската сянка на Гейдж върху гоблена, точно върху фигурата на Хийвалд, посвещаващ младия воин. За миг й се стори, че Хийвалд е оживял и че двамата са се съединили.

— Какво има? — попита Гейдж и тръгна към нея.

Брин видя как сянката слиза от гоблена и се усмихна.

— Нищо. Игра на светлината.

Гейдж и Хийвалд, мислеше си тя. Разбира се. Чудеше се как не го е осъзнала по-рано.

Гейдж спря пред нея и я загледа.

— Не съм сигурен, че този Хийвалд ми харесва.

— Защо?

— Защото го харесваш прекалено много.

Тя се засмя весело.

— Вярно е. Чувствата ми към него са особени и много силни. Но като вземем предвид разстоянието във времето, мисля, че ще ме разбереш. Ти много приличаш на него.

Гейдж поклати глава.

— Не се виждам като строител на крепост на мира. По-скоро би ми доскучало и бих се махнал като рицарите на Хийвалд. — Той погледна гоблена през рамо и остави факлата на стойката до камината. — Бас хващам, че и на него му е доскучало. Ако не е бил толкова упорит, той е щял да изостави замъка и да напусне Гуинтал. Сигурен съм.

— Той не би се върнал към войната. Защото е бил уморен и не е понасял вече всичко това.

— Не. — Гейдж се взираше замислено в лицето на Хийвалд на гоблена. — Но животът предлага на един мъж и други приключения, освен сеченето на глави.

Тя се усмихна.

— Може би е трябвало да стане някакъв принц на търговците.

— Възможно. — Погледът му се отмести към нея и той също й се усмихна. — Но това изисква майсторство и търпение, каквито вероятно са липсвали на Хийвалд. Изключителни мъже като мен са рядкост.

Усмивката й премина в смях.

— Говориш като Малик.

Неговата усмивка изчезна.

— Не, Малик е много по-търпелив от мен. — Той коленичи до нея и я загледа втренчено в очите. — Брин, защо искаше да споделиш това с мен?

Това беше моментът. Не бе мислила, че ще се окаже толкова несигурна и срамежлива. Тя облиза устни.

— Защото значи много за мен.

— Да. — Той чакаше.

— Искам да знаеш… Не мога да кажа, че не вярвам в това, което видях… — Тя посегна и сграбчи нервно ръцете му. — Но ако е станало… ако си убил Делмас… Искам да… — Тя затвори очи. — Приела съм го.

— Какво си приела?

— Че ако трябва отсега нататък да живея с тази вина, ще живея с нея. — Тя се наведе, сложи глава на гърдите му и прошепна: — Защото не мога да живея без теб.

— Благодаря ти, боже! — Ръцете му обхванаха главата й и я залюляха леко. — Бях помислил, че никога няма да го кажеш!

— Ще се моля на Бог да ти опрости този грях. Аз съм виновна за това, което се случи. Ти беше невинен…

— Мълчи. Престанах да бъда невинен в деня, когато тръгнах с Хардраада на първото си нападение. — Той я целуна нежно по косата. — Но за теб ще бъде много по-леко, ако ми повярваш за това.

— Бих искала ти да… Нали ще ме… — Тя притисна устни до мощната му шия. — Искам да ти принадлежа тази нощ. Тук. На това място. Моля те, не ми отказвай.

Той я отдалечи от себе си и я загледа в лицето. Гласът му беше неспокоен.

— Мисля, че не мога да го направя.

Брин стана.

— Съблечи се. — Отиде до камината и взе одеялото, което бе приготвила. Разстла го пред огъня, съблече през глава роклята си и я хвърли настрана.

Обърна се към него.

Гол, мощен, готов. Тя тръгна разтреперана към него.

Сякаш гледаше приближаваща се буря. Знаеше, че ще я връхлети, ще я убие. И въпреки това бе преизпълнена с възторг и възбуда. Направи крачка към него, после още една.

Той изстена тихо, вдигна я и я облада диво, по животински, както го бе направил първия път.

Когато я изпълни, тя извика и отметна глава назад. Прегърна го здраво. Той бавно наведе глава и устните му покриха нейните.

Златна нежност. Огнена диващина. Само Гейдж можеше да ги съчетае така.

Той вдигна глава. Очите му блестяха.

— Аз… наистина… аз… обичам… о, по дяволите! — Той коленичи на одеялото и продължи с мощни, дълбоки тласъци.

Брин лежеше на пода и го гледаше. Косата му падаше до раменете като облак в черно и червено. Ноздрите му се разтваряха, докато се движеше в нея дълбоко и мощно.

Тя се устреми нагоре, искаше да поеме повече от него.

— Гейдж…

Потъмнели гоблени шепнеха зад него легенди за повехнала слава. Огнена светлина и пламъци. Хийвалд над нея, в нея, сянката му я завладява и й носи наслада. Не, този път не е Хийвалд. Гейдж — жив, вълнуващ, любящ. Единствен.

Съединени завинаги.

 

 

— Бих искала да ми го кажеш. Моля те. — Брин се надигна на лакът и го погледна. — Само веднъж.

— Какво да кажа?

— Всичко. Не само откъслеци.

Гейдж се усмихна срамежливо.

— О, разбира се! Макар че няма да ми е лесно. — Той целуна млечнобялата й гръд. — Имаш великолепни гърди. Обожавам ги!

— Аз не съм само гърди. Аз съм Брин от Фокхар.

— Осмелявам се да не се съглася. Ти си тези прекрасни гърди и това великолепно тяло. — Ръката му погали къдриците около женствеността й. — И това скривалище на блаженството. — Той я притегли върху себе си и я залюля напред-назад. — Как го обичам!

— Може да не влезеш вече там, ако не чуя от теб другите думи.

— О, искаш да чуеш, че си моята дама и моя жена ли? Че уважавам ума и сърцето ти не по-малко от тялото? — Косата й заглушаваше гласа му. — Това е тържествена декларация. Не зная дали я заслужаваш след всичко, на което ме подложи.

— Заслужавам я.

Той се засмя.

— Така значи. — Смехът му замря и той каза с прегракнал глас: — Аз… те обичам, Брин от Фокхар.

Сълзи опариха очите й. Ръцете й го прегърнаха здраво.

— Май не беше толкова трудно.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Той я претърколи на гръб и се надвеси над нея. — Сега аз се нуждая от твоите думи. Кога ще се оженим?

Брин се вцепени.

— Друг път ще говорим за това.

— Сега.

— Казах ти, че не искам да… — Тя го погледна настойчиво. — Моля те. Не разваляй тази вечер.

Той изруга едва чуто.

— Не можеш да живееш без мен, а не искаш да се оженим? Що за лудост е това?

Тя не отговори.

— Това не ми харесва — каза Гейдж отчетливо. — Водиш ме тук. Използваш ме. Караш ме…

— Не съм те използвала. Исках само… Защо не оставиш нещата така? Защо трябва да питаш още?

— Защото имам пагубния навик да искам да съм наясно! — Той замълча. Изучаваше лицето й. — Цял ден се държиш много странно. Следиш ме като хищник, готов за скок, а после ме приканваш да се съвкупявам с теб.

— Не стана нужда да те подканвам дълго.

— Вярно. Исках да се убедя, че всичко е наред и че мога да взема това, което искам. Но не всичко е наред, нали?

— Ще говорим, след като вземеш съкровището. — Тя стисна решително зъби. — Не искам да мисля за…

— Сватба? Деца? Напускане на Гуинтал?

Напускане на Гуинтал… Не си бе позволила даже да помисли, че ако се омъжи за Гейдж, може да възникне и такава възможност. Не бе мислила даже и за брак с него. Искаше само да се съедини с него, да му се отдаде, да взема от него. Искаше да открадне един миг на съвършенство, преди да…

Смразяващ страх я обзе при спомена за съня. Притегли го към себе си и го прегърна здраво.

— Не говори — промълви отчаяно. — Моля те, не говори. Още не. Не сега.

Той бе стегнат и се съпротивляваше, но изведнъж се отпусна и я прегърна по-силно.

— Много добре. Нека да не е сега. Мисля, че тази нощ взех достатъчно. Но скоро… Кълна се, Брин: скоро, много скоро!

 

 

Къщичката се оказа в още по-запуснато състояние от замъка. Върху сламения покрив бе паднало дърво и бе направило голяма дупка. Градината на майка й бе завладяна напълно от бурените.

— Е, няма да можем да прекараме нощта тук — каза сухо Гейдж, когато застана на прага и видя синьо небе през дупката. — На какво разстояние сме от пещерата със съкровището?

— Не е далече. Няколко часа. Но ще ми е нужна дневна светлина, за да го намеря.

Малик погледна одобрително слънцето.

— До залез ни остава повече от час. Най-добре ще е да пренощуваме и да тръгнем сутринта. — Той обърна коня. — Брин, има ли поток наблизо?

— В гората, на около миля. — Нощ в гората. Опасна нощ… — Тя се обърна към къщичката и каза бързо: — Защо не пренощуваме тук? Аз се уморих, а вие? Колко му е да преметем? Направихме го в замъка. Поне ще имаме някакъв покрив над главите.

— В твоята къща има едно много голямо дърво. — Адуин направи гримаса. — И не ми се ще даже да мисля, какво може да е свило гнездо в клоните му. — Тя смушка кобилата, подкара я към пътеката и извика през рамо: — Не ме е страх от хлебарки, но чух нещо да пълзи. Сигурна съм.

— Брин, това е само една горска къщичка. Майка ти вече я няма. Предпочела е да я напусне. И за теб не е добре да оставаш тук.

Той си мисли, че не искам да си тръгна оттук, защото ме задържа спомена за майка ми. Страхува се да не се натъжа. Наистина ми е мъчно, но тази тъга е сладка.

Брин погледна към градината, където бе прекарала толкова щастливи утрини с майка си. Не усещаше присъствието на духове, както в замъка. Майка й бе убита жестоко, но целта на живота й бе постигната. Тя имаше лечителския дар и го бе приложила щедро и безкористно.

— Прав си, няма я тук.

Той я взе за ръка и я поведе към коня й. Топла вълна на спокойствие и сигурност я заля, когато Гейдж я вдигна на седлото.

— Зная, че си уморена. Скоро ще спрем. Нали каза, че потокът е само на една миля оттук?

Отново я разтресе ужасът, който я бе накарал да се възпротиви на напускането на къщата. Тази миля щеше да й се стори цяла вечност.

— Да. — Нямаше смисъл да се опитва да промени решението им. Можеше само да чака, да наблюдава и да се опитва да го предпази от опасността. — Върви напред. Аз ще те следвам.

Той вдигна вежди.

— Пътеката е широка. Можем да вървим един до друг.

Но ако съм до него, няма да мога да го наблюдавам.

— Искам да остана сама за малко.

Той сви рамене и подкара коня си в тръс.

— Не изоставай!

— Няма. — Нямаше намерение да остава много назад. Трябваше да е близо, за да се намеси, ако го нападнат. — Ще бъда наблизо.

 

 

Някой ги наблюдава.

Не бяха изминали и четвърт миля навътре в гората, когато Брин усети студените тръпки на страха. Погледът й трескаво оглеждаше гъстия храсталак от двете страни на пътеката. Никаква следа от човек.

Как можеше да разбере, дали зад тези храсти не се крият хиляда врагове?

Ръката й стисна поводите. Може би й се бе сторило. Сигурно страхът й правеше тези номера.

Велики боже, не й се бе сторило! Там имаше някой! Бе толкова сигурна, както, че виждаше Гейдж на пътеката пред себе си.

Дланите й лепнеха. Трепереше. Защо Гейдж не усеща опасността като нея? Къде бяха воинските му инстинкти? Изглежда нямаше и представа. Може би така се е случило. Миг разсеяност и кинжалът…

— Гейдж!

Той я погледна въпросително през рамо.

Какво можеше да каже на човек, който вярва само на очите си? Че е сънувала смърт? Че усеща опасност наоколо? Никога няма да й повярва.

— Хайде! — Тя подкара кобилата в галоп и се изравни с Гейдж. — Уморих се от този бавен ход! — извика тя и ръката й плесна силно неговия кон по задницата.

— Защо по… — Гейдж й хвърли смаян поглед, но конят му изпръхтя и препусна с все сила.

Тя го последва и се изравни с него, когато задминаха Малик и Адуин.

— Брин, да не би… — започна Малик.

Пред тях пътеката завиваше. Ами ако Ричард чака Гейдж там?

Тя удари с камшика и взе завоя преди Гейдж. Там нямаше никой. Ричард не стоеше на пътеката в очакване на Гейдж.

Но очите ги гледаха. Движеха се все с тях. Дебнат. Наблюдават. Там.

Тя стигна до потока запъхтяна, с разтуптяно сърце.

— Какво правиш? — попита Гейдж, докато успокояваше жребеца си и скочи на земята. — Без малко да събориш Малик и Адуин!

— Кобилата беше жадна. — Брин се смъкна от седлото и поведе животното към водата. — Исках да стигна по-бързо дотук.

— Очевидно — каза сухо Малик, той и Адуин стигнаха също до потока. — Но ние наистина нямахме намерение да изпием потока преди теб.

— Зная. — Олекна й. Усещането, че ги наблюдават бе изчезнало. Той не ги бе последвал. През листака на дърветата се промъкваха дълги слънчеви лъчи. Скоро ще мръкне и те ще бъдат в безопасност. Ако се случи, то ще бъде денем. — Най-добре ще е да разположим стана, преди да се е мръкнало.

— Отивам за дърва. — Гейдж тръгна към храсталака.

— Не! — Тя го дръпна назад. — Аз ще отида. Погрижи се за жребеца. Още е неспокоен.

— Аз също — промърмори той, докато Брин се отдалечаваше в гората. — С всяка минута ставам все по-неспокоен.

 

 

— Ще ми кажеш ли най-после? — Гейдж седна върху завивките си.

Тя очакваше този въпрос. Откак пристигнаха при потока той беше мрачен. Изненадващо бе, че не бе попитал нищо, докато вечеряха.

— Какво да ти кажа?

— Какво те тревожи.

— Нищо не ме тревожи.

Гейдж изръмжа.

— Не ме баламосвай. Сега е по-добре, отколкото на пътеката, но ти все още си като щик.

— Трудно ми беше… Замъкът, къщата…

— Има ли някаква причина да се страхуваш?

— Не се страхувам. — Тя легна до него и затвори очи. — Лека нощ.

Очакваше да настоява, но той само изпъшка ядосано и я пое в прегръдката си. Обгръщаше ги тъмнина. В тъмното той беше в безопасност. Трябва да се събуди, преди изгревът да наруши тази сигурност. Ако изобщо заспи. В момента имаше чувството, че никога вече няма да може да спи.

— Ще бъда доволен, когато се махна от този остров — каза грубо Гейдж. — Не ми харесва това, което става с теб тук.

Не е виновен островът. Те бяха донесли злото тук. Тя го бе донесла. Ричард и неговата алчност. Ако Гейдж бъде убит, вината ще е нейна.

— Гуинтал не е виновен.

— Но, разбира се! Как може едно толкова съвършено място да бъде виновно?

— Не е… Лека нощ.

Той промълви нещо едва чуто и я прегърна по-силно. Боже, нека да не идва, молеше се тя. Нека сънят да си остане само сън!

 

 

Но то дойде.

Тя се събуди посред нощ в ужас. Нещо я стягаше в гърдите по-силно, отколкото в съня.

Защото той беше дошъл.

Тя усещаше погледа му, втренчен в тях, макар че не можеше да го види.

Колко време бе стоял тук, преди да се събуди Брин?

Лежеше смразена. Беше ужасно да не можеш да направиш нищо. Искаше й се да изтича в храсталака след него, крещейки.

Защо не, мислеше си тя отчаяно. Защо не бива да изтичам след него? Щеше да е по-добре, отколкото да го чакам да нападне. По-добре, отколкото да видя Гейдж убит!

Убит. Прилоша й при тази мисъл. Нямаше да го понесе.

Бавно и много внимателно тя отмести ръката на Гейдж от себе си и седна.

Движение. Там, в тъмното, нещо се промени… Погледът все тъй се взираше в тях, но сега беше по-предпазлив.

Така да бъде, помисли си яростно тя. Изправи се на крака, излезе тихо от светлината на угасващия огън и навлезе в гората.

Къде е?

Тя затвори очи и се опита да определи посоката. Очите й се разтвориха широко. Той идва!

Усещаше го да се движи през храстите — бърз и смъртно опасен.

След това видя очите му.

Жълти, жестоки, блестят в светлината на месеца.

Жълти?!

— Селбар! — пошепна тя.

Олекна й, чак й се зави свят. Протегна ръка и сграбчи ствола на най-близкото дърво. Не е Ричард! Селбар е! Вълкът изпълзя безшумно изпод храстите. Не бе възможно да сгреши. Белегът прорязваше рамото и гърдите му…

Тя се усмихна и пристъпи към него.

— Дойде да ме видиш, нали? — пропя тя. — Ела, момчето ми, дай да видя…

— Не мърдай! — Зад нея стоеше Гейдж. — Брин, спри там, където си!

Вълкът бе този, който спря. Селбар изръмжа тихо и приклекна, готов да скочи.

— Върни се — каза Брин и направи още една крачка напред. — Той няма да ме нарани. Ела, момчето ми, ела и…

Но какво му беше на Селбар? Той се взираше в нея, сякаш не я познаваше, зъбите му бяха оголени, той ръмжеше!

Гейдж направи скок, застана между нея и вълка и извади меча си.

— Не мърдай! Какво прави той?

— Прибери меча! Не го закачай!

Селбар се колебаеше, но продължаваше да ръмжи. След миг изчезна също толкова тихо, както дойде. Обзе я разочарование.

— Не трябваше да се намесваш. Селбар нямаше да ми направи нищо лошо.

— За бога, Брин, сляпа ли си? Той те дебнеше! След миг щеше да скочи и да ти разкъса гърлото!

Тя поклати глава.

— Нямаше да… — Брин си спомни как застрашително я бе погледнал вълкът и спря. С мъка си даде сметка, че Селбар не я бе познал. Той можеше даже да я убие, както каза Гейдж. — Забравил ме е.

— Трепериш. Върни се при огъня.

Тя се остави на Гейдж да я води през гората. Чувстваше се унила и замаяна.

— Не разбирам. Той се държеше, сякаш съм му враг. А аз никога не съм му била враг. Бяхме свързани… Аз го обичах.

— Зная, че си го обичала. — Гейдж я побутна нежно към завивките й и я загърна до шията с одеялото. — Той е диво животно. Не можеш да очакваш да помни дълго като тебе.

И друг път го бе казвал. Тя беше спорила с него, но истината е била на негова страна.

— Мислех си, че тук нищо няма да се е променило. Че и той ще бъде същия.

Той седна до нея и я притегли към себе си.

— Как разбра, че е тук?

— Усетих го. Той ни следваше.

— Тогава трябва да си почувствала, че той те застрашава. Инак не би взела ножа ми със себе си.

— Нож?! — Тя го погледна изумена и проследи погледа му.

Гейдж я гледаше в ръцете.

Вцепени се от ужас. Ръката й стискаше здраво костната дръжка на кинжала на Гейдж.

— Не помня кога съм го взела — пошепна тя.

— Но добре направи. Събудих се, когато го изваждаше от ножницата. Макар че не е кой знае каква защита, когато имаш работа с вълк.

Но пък е смъртоносен, когато имаш работа с човек. Един удар с него отнема живот. Защо го бе взела, ако не за да убие Ричард? Спомни си жестокостта, която я владееше при промъкването из гората. Наистина ли щеше да убие, за да опази Гейдж? Боже, помогни ми! Отчаяно си мислеше, че щеше да го направи.

Кинжалът падна от ръката й на земята. Отпусна глава на гърдите на Гейдж.

— Ще мине, Брин — пошепна той. — Всичко се променя. Може и да те е познал, щом ни е следвал. Може аз да съм го стъписал и да е действал инстинктивно.

Всичко се променя.

Селбар можеше да я убие.

Тя можеше да обърне гръб на всичко, в което бе вярвала, за да опази Гейдж.

Мислеше си уморено, че не разбира нищо. Искаше да живее в свят, в който всичко е ясно и просто, всяка болка може да бъде излекувана, а душите са постоянни и непоколебими. Беше мислила, че Гуинтал е този свят.

Оказа се, че не е.