Айрис Йохансен
Среднощен бродник (14)

Четиринадесета глава

— Това ли е твоята пещера? — Гейдж се взираше в тъмния отвор. — Не си ми казала, че до твоето съкровище се стига с плуване!

— Бентар не е искал да бъде открито лесно. Иначе някой е могъл да се спъне в него сто пъти. — Брин се разбърза и върза кобилата за едно дърво до входа на пещерата. — Но няма да ти се наложи да плуваш. На няколкостотин ярда навътре в пещерата има малък пристан, там е привързана лодка.

— Ако въжето не е изгнило съвсем — каза Малик и свали Адуин от коня.

Брин не беше помислила за тази възможност.

— Въжето беше много здраво. Мама го смени, преди да напуснем Гуинтал.

— Значи може да имаме късмет и да не ни се наложи да строим своя лодка. — Гейдж пристъпи към входа. — Пристанът от отсамната страна на извора ли е?

— Да, но нека да вляза първа. Изворът се огражда от една издатина, но пещерата лъкатуши като змия и още първият отрязък от нея тъне в пълна тъмнина. — Тя влезе в пещерата и се притисна до стената. Тъмнина, студена влага и шум от течаща вода само на една крачка. Всичко е толкова познато! Колко пъти бе идвала тук с майка си! — Внимавай. Издатината е хлъзгава.

— Колко е дълбока водата тук? — попита тревожно Адуин.

— Не много. Около три метра.

— Достатъчно, за да се удавиш — каза Адуин и пристъпи навътре по издатината. — Не мога да плувам.

— Ще те пазя — каза Малик.

— Плуваш ли?

— Не, но ще стъпиш на раменете ми, а аз ще вървя по дъното на този пъкъл. Даже ще те предупредя, като започна да се давя, за да се спасиш.

— Каква смелост, каква саможертва!

— Би ли могъл някой да направи повече?

— Да. Някои биха могли да се въздържат да дрънкат глупости и да престанат да ми пречат да си меря стъпките.

— Извинявай — каза кротко Малик.

— Пристанът е точно зад този завой — каза Брин. — Там е по-светло. В тавана на пещерата има няколко отвора, през които влиза слънчева светлина.

— Добре — промърмори Гейдж. — Не обичам да не зная какво има пред мен.

Типично, помисли си Брин! Тя никога не бе изпитвала безпокойство тук. Просто приемаше тъмнината. Гейдж обаче се бореше с нея и се мъчеше да я промени…

Тя зави и тъмнината тутакси се разсея. През тясна пукнатина в тавана на пещерата струеше светлина.

Лодката си беше там, завързана за железен стълб, полюляваше се леко над водата. Брин въздъхна с облекчение и инстинктивно ускори крачка.

— Внимавай! — възкликна Гейдж.

— Ти внимавай. Аз познавам пещерата. — Тя скочи в лодката и отиде до кърмата й. — Мама ме е водила много пъти тук. Няма от какво да се страхувам.

— Защо те е водила тук? За да се увери, че съкровището не е откраднато?

— Не. Искаше да играя с него.

Адуин се намръщи озадачена.

— Защо?

— За да не го считам за особена ценност. То беше куп красиви дрънкулки, но когато го опознах, престана да значи нещо за мен. Аз бях лечителка, а мама искаше да бъде сигурна, че нищо и никога няма да ме направи сляпа за тази истина.

— Била е много мъдра жена — каза Малик, вдигна веслото, потопи го във водата и отдалечи лодката от пристана.

— Да, беше. — Но тази мъдрост не й бе подсказала да не отдава любовта си на един не толкова мъдър мъж. Да не рискува живота си за едно дете, което почти не познаваше. — За някои неща. — Тя погледна Гейдж на носа на лодката, той гребеше мощно и равномерно. И нейното собствено сърце не беше по-мъдро от сърцето на майка й. Миналата нощ тя бе готова да убие заради този мъж, днес му даваше наследството си.

Бе забравила колко загадъчно и зловещо е пътуването през пещерата. Лодката се плъзгаше безшумно по тъмнозелената вода, влизаше в блестящия кръг на слънчевата светлина, после фигурите в лодката се открояваха с ослепителна яснота и се гмурваха отново в мрака. Приличаше на движение през живота или може би през… вечността, мислеше тя като в сън.

— Брин, докъде? — попита Гейдж.

Тя се изправи и се огледа.

— След онзи завой. Там пещерата се разширява и има друг пристан…

Брин излезе последна от лодката, след като я привързаха към пристана. Сигурно и тя е била нетърпелива като тях, когато майка й я доведе за пръв път да види съкровището. Сега играчката бе овехтяла.

— В стената има ниша. Съкровището е там.

Преди да влезе в нишата, тя чу възбуденото възклицание на Адуин.

Гейдж стоеше като вкаменен. Погледът му бе вперен в десетките сандъци, препълнени с перли и всякакви скъпоценности.

— Боже мой! — промърмори той. — Трябваше да купя повече товарни коне.

— Можеш да дойдеш два пъти.

— Колко са хубави… — Адуин протегна ръка и докосна някакво златно блюдо.

Когато видя израза на Адуин, Брин бе обхваната от топло чувство. Никаква алчност. Само благоговението, което и Брин като дете бе изпитвала пред тази красота. Бяха омъжили Адуин още като дете. Не й беше позволено да познае радостите на другите деца.

Брин седна на земята в ъгъла, до един сандък.

— Много харесвам това, Адуин. — Тя измъкна дълга златна верига с квадратни червени камъни. — Винаги играех с тази огърлица, когато мама ме довеждаше тук.

Адуин седна до нея.

— Рубини ли са?

Брин окачи огърлицата на шията на Адуин.

— Не зная. Много са едри. Има ли значение?

Адуин поклати глава, посегна към сандъка и извади друга златна огърлица, украсена с аметисти и перли.

— Това ще ти отива. — Обви я около шията на Брин и отметна одобрително глава. — Не. Перлите са прекалено бледи за теб… — Тя коленичи и започна да рови из сандъка. — Смарагди! — Адуин показа тържествуващо друга огърлица. — Зелени. Винаги мисля за теб, когато видя дървета и трева…

— И аз — каза Гейдж.

Брин го погледна. Очакваше да е нетърпелив. Но той поклащаше глава снизходително.

— Дрънкулки.

Малик отиде до един малък сандък близо до вратата.

— С този ли започваме?

Гейдж погледна към сандъка.

— Защо не? — И тръгна към изхода.

— Искаш ли да ти помогнем? — попита Брин.

Гейдж поклати глава.

— Сами ще се движим по-бързо. И в лодката ще има повече място. Вие чакайте тук и си играйте.

Брин тутакси се обърна към сандъка.

— Тук някъде има една диадема с прекрасни сини камъни, Адуин. Често си представях, че съм кралица и украсявах короната си с парченца небе…

— Готови сме да тръгваме — каза Гейдж. — Ако можеш да се откъснеш.

— Но ти взе едва една четвърт от това тук! — каза Брин и се изправи. — Не искаш ли повече?

Гейдж се усмихна.

— Не ме познаваш. Искам всичко! Такава ми е природата.

— Тогава?

— Животните не могат да носят повече. — Той помогна на Адуин да се изправи. — А това е достатъчно да купя цяло кралство, ако поискам. Както ти ми обеща. Даже на мен би трябвало да ми стигне. Временно. Винаги можем да се върнем. Ти го каза.

— Да. — Брин сне диадемата и внимателно я сложи в сандъка.

— Не искаш ли да я вземеш? — попита Гейдж.

Брин поклати глава.

— Защо? Омръзнала ми е.

— Наистина ли?

Той се усмихваше толкова любопитно, че Брин го попита:

— Какво си мислиш?

— Че майка ти е постигнала възхитителен успех! — Той се обърна към Адуин. — А ти? Искаш ли нещо?

— Не от тези неща. Те са на Брин. — Адуин тръгна към лодката. — Но аз ще приема подаръка на Брин — малкия дял, който тя ми предложи. Не съм чак такава глупачка да мисля, че ще мога да си проправя път в този свят сама и без пукната пара.

— Пък Брин си мисли, че не се нуждае от никого и от нищо — мърмореше Гейдж, докато помагаше на Адуин и на Брин да се качат в лодката. — Колко е ободряващо да докоснеш действителността тук!

Брин можеше да му каже, че се нуждае от него и че действителността й приседна в момента, когато стъпи на Гуинтал. Бе объркана, болеше я сърцето, но сега всичко почти свърши. Гейдж взе съкровището си. Какво остана за нея?

Тя имаше Гуинтал, разбира се. Получи това, за което бе мечтала от дете, откак я откъснаха от острова.

Но ако вземе Гуинтал, трябва да се откаже от Гейдж. Той никога няма да остане тук. Преряза я нетърпима болка, но тя инстинктивно я отблъсна. Сега не трябваше да взема решения, нито да мисли за сбогуване. Имаше още време.

— Гейдж, сигурно разбираш, че тези стари животни няма да могат да замъкнат всичко това до лодките — каза Малик, когато след малко излязоха от пещерата на слънце. — Даже и да се движим бавно, товарът е много голям.

— Тогава ще останем в замъка, а ти ще доведеш Льофон и останалите, за да помогнат. — Гейдж вдигна Брин на седлото. — И ще изпробваш красноречието си пред онези любезни селяци, за да ги убедиш да ни снабдят със здрава каруца.

Малик изсумтя и погледна хитро Адуин.

— Не ми изглежда много вероятно. Напоследък забелязвам, че способността ми да убеждавам, е намаляла.

— Аз също забелязах — каза спокойно Адуин. — Очевидно някои хора повече от други се поддават на празно самохвалство и на ругатни.

Брин не го чу. Очите й бяха вперени в гората, през която трябваше да преминат до замъка.

— Колко бавно трябва да се движим? Дотук вървяхме два дена.

— Може би три дена — каза Гейдж. — Ако тръгнем сега, преди залез.

— Тогава да тръгваме. — Брин подкара коня в тръс. Три дена до замъка. Три дена, докато бъдат в безопасност. Веднъж да стигнат твърдината на Хийвалд! Там всичко ще бъде добре. Когато пристигне Льофон, воините на Гейдж ще бъдат до него. Тогава вече никой няма да може да му навреди.

Но не и преди да стигнат до замъка.

 

 

Оставаше им един ден път до целта, когато Брин отново усети, че онези очи я гледат.

Тя стоеше до един малък поток и поеше кобилата, когато изведнъж разбра, че той е там.

Кой може да е там, чудеше се тя смутено. Селбар ли я следеше? Или по-опасен враг?

Тя вдигна глава и отчаяно се мъчеше да проникне през гъстия листак.

— Брин, време е да тръгваме — каза Адуин. Тя се опитваше да раздвижи вдървения си гръбнак. — Ще бъда доволна, когато стигнем в замъка. Този бавен ход е по-уморителен от бързия, нали?

— Какво? — попита отнесено Брин. Може да беше Селбар. И първия път някъде тук бе усетила, че я следи. — О, да, и аз вече съм нетърпелива. Искам да сме вече пристигнали.

А Гейдж да бъде вън от опасност зад стените на замъка, мислеше тя отчаяно.

 

 

До замъка им оставаха само няколко часа. Спряха да напоят животните.

— Не можем ли да продължим? — попита Брин. — Толкова сме близо!

— Ако искаме тези магарета да останат живи, не можем. — Той разхлаби товара върху гърба на едно от животните. — Те се нуждаят от почивка и от вода.

Но той бе там, наблюдаваше ги, както през целия следобед. Тя се доближи плътно до Гейдж. Той се мръщеше и тихо говореше нещо на Малик.

Малик сви рамене и кимна.

Гейдж се обърна към Брин и сложи поводите на жребеца в ръцете й.

— Ще напоиш ли коня ми? Искам да проверя товара на онова магаре.

Той отиде при магарето на няколко крачки от тях. Брин го погледа как поправя дисагите и поведе жребеца към потока, където стояха Малик и Адуин. Малик се обърна към нея с усмивка.

— Обещай ми да се грижиш за Адуин тази вечер, след като ви оставя в замъка. Тя ме успокоява, че не се бои от хлебарки, но аз не й вярвам.

— Имаш намерение да тръгнеш още тази вечер, за да доведеш Льофон? Защо не почакаш до утре сутринта?

— Гейдж е нетърпелив. — Малик вдигна вежди. — Сигурен съм, че си го разбрала. — Той я заобиколи и сложи ръка върху седлото на жребеца. — Иска да бъде…

Наистина ли се чу нещо в храстите? Тя се обърна и се повдигна на пръсти да погледне над главата на Малик. Гейдж бе изчезнал!

Брин изтърва поводите и блъсна Малик настрана.

— Гейдж!

— Спокойно. — Малик я хвана за ръката. — Скоро ще се върне.

— Къде отиде?

— Тръгна след вълка. Зърна го в храстите преди два часа.

Олекна й. В края на краищата не е Ричард.

— Наистина ли е видял Селбар?

Малик кимна.

— Както и ти, нали? Гейдж е забелязал колко си разтревожена. Всички видяхме колко си смутена. Трудно бе да не го забележим. Той ми каза да те занимавам, докато се отърве от вълка. Не искаше тази вечер, след като заспим, да се опитваш пак да тръгваш след него.

Обзе я страх.

— Какво значи „да се отърве от него“?

— Няма да го убива — отговори бързо Малик. — Просто иска да го пропъди надалеч.

Но ако Селбар нападне Гейдж? Единият от двамата ще умре.

— Не трябваше да го прави. Накъде тръгна?

Малик поклати глава.

— Няма да ти кажа. Гейдж не иска да му се пречи.

— Той няма да нарани вълка, Брин — каза Адуин. — Вярвай му.

— А мога ли да вярвам на Селбар? — Брин блъсна Малик настрана и хукна към храстите до магарето, където бе видяла Гейдж за последен път. Клоните шибаха ръцете и тялото й, докато си проправяше път през храсталака. Бяха минали само мигове — той не е могъл да отиде далеч.

Но Селбар може да е чакал…

Болка!

Тя се олюля. Щеше да падне от мъка. Устата й се разтвори в ням писък.

Гейдж!

Селбар! Не, не, не!

Грешка. Бе тръгнала в грешна посока. Болката остана там. Не, тя бе навсякъде. Сляпа. Мрак.

Тя залитна… нанякъде, следвайки само инстинкта си.

Пак болка!

Тя се преви одве… Гърбът й!

Не, гърбът на Гейдж… Болката на Гейдж!

Напред… Напред!

— О, колко приятно! Дойде сама при мен. А аз се страхувах, че ще трябва да те примамвам в мрежите си — каза лорд Ричард.

В краката му бе проснат Гейдж — от гърба му стърчеше кинжал.

Не бил Селбар. Ричард…

Гейдж е ранен. Гейдж умира! Кръв тече по листата! Ричард се пресегна и извади кинжала от тялото на Гейдж. Ослепяваща болка я разтърси. Минаха няколко мига, преди да осъзнае какво й казва Ричард.

— Да си призная, не се надявах да се отърва толкова лесно от нормандеца. Така се беше увлякъл по следите на нещо свое, че не ме чу как го издебнах изотзад. — Той се наведе и избърса кинжала о тревата. — Но той беше силен звяр. Наложи се да го пронижа два пъти и още не е умрял.

Още не. Но скоро, толкова скоро!

— Не искаш ли да му помогнеш? — попита тихо Ричард. — Съмнявам се, че ще можеш да го излекуваш, но би могла да опиташ. — Той я повика с пръст. — Ела, Брин, лекувай го.

Ако се приближи, той ще я убие. Ако не се приближи, Гейдж със сигурност ще умре.

Малик. Малик почти сигурно я е последвал. Ако можеше да задържи Ричард тук поне за малко…

Тя тръгна бавно към Гейдж. Идвам. Не умирай, моля те, не умирай…

— Проследил си ни от Селкърк?

— Разбира се. Пристигнахме същия ден, след като се стъмни.

Боже, той кърви! Кръвта му изтича! Малик, къде си?

— Не знаех, че ни следваш — каза унило тя.

— Спазвах необходимата дистанция. Предпочетох да вървя по следите ви, вместо да ви следвам отблизо. Сам човек няма много шансове срещу двама воини като Дюмон и арабина.

— Не можа ли да събереш васалите си?

Той поклати глава.

— Страхуваха се. Глупаци. Не можаха да разберат, че бъдещето не обещава нищо под короната на Уилям.

Гейдж дишаше едва-едва. Дали кинжалът е наранил дробовете му?

— Вземи съкровището и ни остави. Не го искаме.

— Вие може и да не го искате, но арабинът е друго нещо. Мисля, че той ще се бори ожесточено, за да не загуби такава плячка. — Той погледна към Гейдж. — Освен това той цени нормандеца. Когато разбере, че съм го убил, ще ми се наложи цял живот да се оглеждам през рамо. Не, моят план е по-добър. Чакам, премахвам ви един по един и нямам проблеми.

— Какво те кара да мислиш, че Малик няма да тръгне веднага след теб?

— Ако го направи, е мой. — Ричард се усмихна. — И двамата знаем колко добър ловец съм.

— И Адуин ли ще убиеш?

— Адуин не ми носи любов. Не се нуждая от свидетели да ме чернят пред Уилям и двора му, когато заема мястото си сред тях. Да, и тя ще трябва да си отиде. — Сърдита гримаса изкриви красивото му лице. — Движите се много бавно. Да не би да искате да ме измамите?

— Не.

— Мисля, че искате. — Ръката му стисна дръжката на кинжала. — Да промуша ли нормандеца още веднъж?

Обзе я панически ужас.

— Защо? Нали каза, че ударът ти бил смъртоносен?

— Още не е умрял. Или е? Ела да видиш.

Ставаше нетърпелив. Тя не може повече да чака Малик. Трябва да се справи сама.

— Идвам.

— Не бързаш много. — Той се наведе над Гейдж с вдигнат кинжал.

— Чакай! — Брин изтича последните няколко метра и коленичи до Гейдж.

— Така е по-добре. — Ричард се изправи и я изгледа. — Винаги съм те искал така — на колене пред мен. Жалко, че нямам време да ти се порадвам.

Когато удари, той ще изгуби равновесие за миг. Едничкият й шанс е да се хвърли и да го удари в корема с глава. Ако го остави без дъх, ще може да му отнеме кинжала. Света Богородице, това ще ми отнеме време, а на Гейдж му остава толкова малко! Тя погледна яростно Ричард.

— Какво чакаш? Удряй!

— Каква саможертва. Жалко, нормандецът никога няма да узнае колко си му предана. — Той стисна дръжката на кинжала и се подготви да удари.

Тя промълви молитва, готова за скок. Кинжалът се вдигна.

— Радвам се, че ме гледаш. Крайно незадоволително бе да заколя нормандеца откъм гърба. Не беше като да…

Той изкрещя и падна напред!

Малик?

Сива козина, жълти очи, бели зъби, впити отзад в шията на Ричард. Селбар!

— Боже! — Ричард проклинаше, ножът в ръката му напразно търсеше цел с бесен замах.

Но Селбар беше зад него и с ръмжене го мяташе насам-натам за шията, като някакъв заек.

Вълкът го отпусна за момент. Ричард се претърколи, обърна се с лице към него и замахна с кинжала.

Брин инстинктивно се хвърли напред и отклони острието настрани.

— Кучка! — Ръката на Ричард я събори на земята.

Чу се ръмжене и над нея прелетя светкавица в сиво и бяло.

Крясъкът на Ричард се превърна в хриптене. Зъбите на Селбар бяха разкъсали гърлото му.

Брин гледаше ужасена как вълкът го събори на земята.

Кръв. Агония. Смърт. Край, преди началото. Селбар остави трупа на Ричард и се обърна към нея.

Жестоки очи, окървавена уста и оголени зъби.

После с един скок изчезна в гората.

Виеше й се свят. Всичко бе станало толкова бързо, че бе трудно да го възприеме.

Но успя да осъзнае факта, че Ричард лежи мъртъв. А Гейдж? Дали не е късно?

Не, още имаше живот.

Тя пропълзя до Гейдж и го взе в прегръдката си.

— Тук съм. Гейдж, аз съм тук! — Тя го залюля нежно. Ръцете й търсеха раните на гърба му.

Две. Близко една до друга. Много дълбоки.

— Не бива да ме оставяш. Чуваш ли ме? Трябва да живееш!

— Брин? — До нея стоеше задъхан Малик и я гледаше. — Много ли е зле?

— Зле е. — По лицето й течаха сълзи. — Малик, той умира.

Лицето му побеля, но покрусата трая само един миг.

— Трябва да го съживиш! Както съживи мен!

— Може да не успея… Различно е.

— Защо?

— Не мога да се отделя от него. Усещам болката му. Все едно, че ранената съм аз — пошепна тя. — Досега не ми се е случвало. Не зная дали ще мога да се справя.

— Боже… Нищо ли не можеш да направиш?

Не беше сигурна… Приличаше на препъване в мрак. Гейдж потъваше все по-дълбоко, като по спирала. Ще може ли да стигне до него?

Трябва да стигне.

Малик коленичи до нея.

— Какво да направя? Трябва ли ти торбата с билките?

Билки? Тя го загледа с невярващи очи.

— Той не трябва да умре — прегракнало каза Малик. — Трябва да има някакъв начин…

— Не мога да стигна до него. — Тя го прегърна още по-силно. Той се отдалечаваше с всеки изминал миг. — Как не разбираш? Не мога да го стигна!

— Не мога да повярвам, че ще го оставиш да умре — каза грубо Малик. — Мисли!

Не можеше да мисли. Болката бе непоносима. Болката на Гейдж… Нейната болка… Една.

Една! Тя бе едно с Гейдж! Изведнъж си спомни нощта, когато баща му умря. Докосна го, съедини се с него и болката му бе облекчена, защото се раздели между двамата.

Но това бе лекуване на чувствата, не на физическа болка. Да се отдаде изцяло на съединяването с умиращ…

— Какво има? — попита Малик.

— Не мога да се отделя… но ако мога да стана едно с него… може да успея да го достигна и да го накарам да ми позволи да го излекувам.

— Не те разбирам.

Нямаше време да обяснява. Това бе единствената й надежда. Тя легна на тревата, прегърна Гейдж и внимателно покри раните с дланите си. Няма топлина. Няма болка. Изплаши я липсата на болка — знак, че той си отива.

— Брин?

— Аз заспивам — каза тя и потъна в мрака. Това нямаше да е сън, но нямаше друг начин да опише това потъване в царството на сенките. — Не бива да ни докосваш, докато се събудя.

— Нека да ви закарам до замъка. Скоро ще мръкне. Не мога да ви оставя с Гейдж в гората.

— Не трябва да ни докосваш! — повтори тя натъртено и затвори очи. — Докато се събудя!

— Колко време…

Може би вечно. Ако успее да се свърже с Гейдж, той може да я вземе със себе си, макар и погълнат от мрака.

— Колкото потрябва.

Тя почувства колко е разтревожен Малик, но нарочно не му обърна внимание и се предаде на черната спирала около Гейдж.

Идвам, любими. Чакай ме!

 

 

— Какъв ужас! — пошепна Адуин. Двете прегърнати тела бяха напълно неподвижни. — Сигурен ли си, че са още живи?

Малик кимна и стъкна огъня.

— Живи са.

— Но минаха вече часове! — Ноктите на Адуин се впиха в дланите й. — Не понасям това чакане. Искам да правя нещо!

— Направихме каквото можахме.

— Запалихме огън и ги завихме с одеялото — каза нетърпеливо тя. — Сигурно може да се направи още нещо.

— Ако може, прави го Брин. Чувстваш се виновна, но вината за раните на Гейдж не е твоя. Ричард преследваше не жена си, а съкровището.

— Зная. — Част от нея знаеше истината, но през годините Ричард бе насадил дълбоко у нея чувството за вина. Жената винаги е виновна. — Аз просто… обичам Брин. Ако не беше дошла в Редфърн заради моята болест, ако не ми беше помогнала…

— Ако в небесата не се бе появила кометата и не бе подтикнала решителността на Уилям. Ако не бях позволил на саксонците да ме ранят… — Той се усмихна тъжно. — Знаеш ли, човек може вечно да търси вината си. Приеми го като съдба, Адуин.

— Ако го приема като съдба, аз съм безпомощна. Прекалено дълго бях безпомощна. — Тя помълча. — Мислиш ли, че ще трябва да върнем тялото на Ричард в Англия за погребване?

— Нямам намерение да изравям този паразит.

Тя погледна към гората, където Малик бе замъкнал трупа на Ричард и го бе погребал, преди да отиде за нея.

— Тогава не трябва ли да помолим свещеника от селото да го премести в осветена земя?

— И да им дадем повод да устроят хайка на Селбар и да го убият? — Малик поклати глава. — Предпочитам вълка пред безсмъртната душа на твоя съпруг. Той струва много повече.

Тя не започна да спори. Ричард бе навредил на прекалено много хора в живота й. Тази нощ можеше да вземе и още жертви.

Адуин погледна пак към Брин и Гейдж, прегърнати и неподвижни като изваяни от мрамор. Изведнъж осъзна, че не бяха напълно неподвижни. Под неподвижната повърхност тя долавяше вибрация и напрегнато движение.

— Малик, какво става? — пошепна смаяно тя.

Малик също усещаше борбата.

— Мисля, че тя се бори с драконите. Бог да й помага!

 

 

Той не ме слуша, мислеше отчаяно Брин.

Не бе очаквала да бъде така. Не бе очаквала съединяването да изисква и припомняне.

Горчиви спомени от детството на Гейдж — самотно и недоверчиво момче, отказващо да признае всякаква слабост.

Хардраада, татко, приеми ме. Мога да бъда каквото поискаш.

Горящи градове, кръв, насилие. Омръзна ми. Не стига ли? Приеми ме!

Отхвърляне. Страдание. Изтощение. Тогава ще вървя по свой път. Не се нуждая от теб.

Византия. Съвсем чужда. Изучи я. Не е по-чужда от света на Хардраада.

Коприна и канела, тъмнокожи роби, голи пустини, изгарящо слънце, камили… Малик…

Спомените кипяха и преминаваха твърде бързо, за да бъдат възприети. Тя отчаяно се пресягаше през тях, опитваше се да ги задържи и да го накара да разбере.

Чуй ме, Гейдж! Аз съм част от теб, минало и настояще… завинаги! Сега ти си слаб, но аз съм силна. Ти се нуждаеш от моята сила. Вземи я! Повярвай ми! Приеми помощта ми!

Боже, чуй молитвите ми!

 

 

— Ръцете ти… са горещи.

Гласът на Гейдж.

Брин с мъка си проправи път нагоре през мрака и отвори очи.

Той се взираше в очите й.

— Парят… махни… ги.

Тя разбра изведнъж, че дланите й, покриващи неговите рани, са топли, тръпнещи, целебни. Благодаря ти, Боже!

— Брин?

— Шшт. — Тя разпери пръсти и усети силата да струи през тях. — Тази топлина е добра. Затвори очи и спи.

Той затвори очи и след миг се унесе. До нея стоеше Малик, но тя не го виждаше ясно. Сега съществуваше само Гейдж и силата, която тя му вливаше.

— Гейдж? — каза Малик. — Брин, аз трябва да зная!

— По-добре е. — Тя затвори очи, за да се съсредоточи. — Иди си. Сега нямам време за теб.

— Както кажеш — каза дрезгаво Малик. — Както искаш. — Тя го чу да се отдалечава и да мълви ликуващо: — Адуин, той е по-добре! Тя каза, че е по-добре!