Айрис Йохансен
Среднощен бродник (8)

Осма глава

— Да не го изскубнеш! — извика строго Брин. — Това е розмарин, не е бурен!

— Извинявай — каза покорно Гейдж. — Всичките ми изглеждат еднакви.

— Зная. Щом е зелено, значи е бурен. Ако не те наблюдавах, нямаше да оставиш нито една билка в градината ми.

— Не е вярно. Напоследък научих много неща.

Тя изсумтя, но не каза нищо.

— За какво използваш розмарина? — попита той лениво.

— За главоболие и за нерви. Правя и мехлеми за болки в ставите и за натъртено.

Той показа някакво ниско растение с лъскави листа.

— А това?

— Това е мащерка. Лекува женски болести. Маслото й изчиства рани. — Брин го стрелна с поглед изпод вежди. — И облекчава подути тестиси.

— О, очевидно е безценна билка. Непременно дръж на разположение големи количества.

Брин се засмя.

— Тази зима първият мраз закъснява, но няма да е за дълго. Другия път ще трябва да набера билки и да попълня запасите си от лекарства. Използвах почти всичко, докато лекувах Малик и Адуин.

— Мисля, че твоите лекарства няма да им трябват още дълго — каза Гейдж и изскубна друг бурен. — При последното ми посещение изглеждаха много по-добре.

— Наистина са по-добре. — Брин се усмихна доволно. Адуин и Малик се поправяха буквално с дни, това, че бяха заедно, действаше добре и на двамата.

Разтревожен за Адуин, Малик бе забравил скуката, но Адуин ставаше все по-хаплива, Брин никога не бе допускала, че е възможно нежната й приятелка да се държи така.

— Сега им давам само от време на време настойка за сън. Но когато се излекуват напълно, моите билки ще потрябват на друг човек. Винаги има нуждаещи се.

— Значи никога не оставаш без билки.

— Да не би ти да правиш и крачка без меча си?

Гейдж се засмя.

— Рядко. А когато отивам да се бия с драконите — никога.

— Много мъдро.

— Тази работа ми харесва все повече. — Той изтръгна друг бурен. — Може би трябва да зарежа търговията и да стана селянин.

— Не те виждам като орач, дори и за малко. — Брин го погледна развеселена. — Много си нетърпелив.

— Не си права. Мисля, че напоследък бях много търпелив с теб.

Тя замълча, неочакваното вълнение в гласа му я завари неподготвена. За пръв път от две седмици насам, Гейдж изглеждаше както при първата им среща в Хейстингс. През тези дни се бе държал с нея капризно и насмешливо — както и към Малик.

Той забеляза реакцията й и добави грубо:

— Това не може да трае вечно. Трябва да разбереш, Брин, аз не съм монах.

— Забелязах. — Тя сведе надолу очи. — Искаш да се върна в леглото ти и да бъда твоята блудница, така ли?

Той изруга през зъби.

— Няма да бъдеш курва. Ще се отнасям към теб с уважение и няма да позволя на никой мъж да те обиди.

— Никой няма да ми каже нещо в лицето. Но какво ще кажеш за подигравките зад гърба ми? А какво ще стане с децата, които ще ти родя? Ти самият си незаконороден. Ще позволиш ли да се отнасят към децата ти, както са се отнасяли към теб?

— Не! — Гейдж въздъхна тежко. — Аз не съм като баща си. Ще се погрижа да се отнасят добре към тях и да не ги карат да се срамуват.

— Докато ти омръзна и решиш, че искаш друга жена.

— Това няма да стане.

— Как да съм сигурна? Жените винаги са служили за разменна монета. А и няма по-голям майстор на пазарлъка от теб. Малик казва, че си бил непостоянен и че лесно се насищаш.

— Какво искаш от мен, дявол да те вземе? Това, което ти е казал, бе вярно по-рано. Но аз не съм харесвал друга жена така, както харесвам теб.

И тя никога не бе преживявала тази смесица от привързаност, болка и радост, която я завладяваше в негово присъствие. Но това чувство бе толкова сурово и земно, че сигурно не беше любов. Даже през последните слънчеви дни усещаше, че под повърхността на нещата зрее конфликт. С Гейдж Дюмон щеше винаги да е така. Такъв живот нямаше да й даде спокойствието, което желаеше. Напротив.

— Остави ме да си отида. Не искам нищо от твоя свят. Единственото ми желание е да се върна в Гуинтал.

— Напоследък не съм забелязал да си била недоволна от пребиваването си тук.

— Но сега съм. — Ръцете й работеха бързо, трескаво и изтръгваха грубо бурените от земята. Мислеше си отчаяно, че трябва да направи точно така и с глухото изкушение, което изпитваше винаги в негово присъствие. Да го изтръгне от корен, да го прогони, преди да е завладяло целия й живот. — Искам да се върна у дома. Адуин е много по-добре, а Малик вече седи на стол и даже ходи. Няма смисъл да се мотая тук.

— Ще тръгнем за Гуинтал, когато… — той помълча и се поправи — … ако реша да отидем.

Брин го погледна право в очите.

— Няма причини да не отидем. А съкровището? Да не би…

— Не съм сигурен, че има съкровище.

Тя трябваше да е наясно, че той се съмнява, но си бе позволила да се надява. В гласа й трепна горчивина.

— Защо не ми вярваш? Делмас и лорд Ричард са убедени в съществуването му.

— Защото искат да вярват в това.

— А ти не искаш ли?

— Искам го, но ако съществува. Сега целта ми е друга. — Той се взря в очите й. — Предложих ти всичко, което мога да предложа. Знаеш, че не мога да се оженя за теб. Ако можех, щях да го направя.

Тя го загледа смаяно.

— Щеше ли?

Той се намръщи.

— Разбира се. Не го ли разбра?

— Не.

Гейдж възкликна тихо, но гневно.

— Велики боже! Внимателен съм с теб, докосвам те само когато работата го налага, оставих те да запазиш в тайна всичко, което се отнася за миналото ти, макар че това мълчание ме подлудява. Какво си мислиш? Така ли се отнася мъж към жена, ако не е здраво привързан към нея?

Задави я горчиво-сладката вълна на щастието. Тя се взираше безпомощно в него.

— Не изглеждаше така.

— Аз никога… Аз имам истински чувства към теб, Брин от Фокхар. Ти си силна, весела и открита. Не познавам друга такава жена. — Той заговори тихо и убедително. — И вярвам, че не съм ти неприятен.

Той бе буря и слънце, земя и небе. Винаги различен, никога един и същ.

— Не, не си… неприятен.

— Тогава ела, живей с мен и ми позволи да се грижа за теб. Обещавам да се оженим, когато умре онова влечуго, мъжът ти. — Той сви устни, когато забеляза как тя се напрегна. — Не, няма да го убия. Познавам те достатъчно и зная, че това би било най-бързият начин да те загубя… Но аз невинаги действам разумно, затова ще постъпиш мъдро, ако приемеш предложението ми.

— Не мога — пошепна тя.

— Защо не?

В острия му въпрос трепна разочарование. Винаги бе държал чувствата дълбоко в себе си, не бе допускал, че е възможно да ги издаде пред нея. Нима най-силните му емоции винаги я бяха наранявали по този начин? Тази мъка не бе толкова силна, както при смъртта на баща му, но все пак бе една пулсираща болка.

Искаше й се да протегне ръка, да го докосне, да го излекува, да изличи от устните му мрачната гримаса и да го накара да се усмихне.

— Не ме гледай така. Кажи ми. Защо не?

Не бива да го докосвам. Не искам да узная дали болката му е по-силна, отколкото съм си мислила.

— Гуинтал. Искам да отида в Гуинтал. А там ти няма да се чувстваш у дома си.

Той се усмихна подигравателно.

— Смяташ, че не заслужавам да бъда част от твоя безценен дом?

Покой и буря. Вечна красота и постоянно движение.

— Въпросът не е дали заслужаваш. — Тя се опита да го изрази с думи. — Ти не си същия. Не би могъл да останеш в Гуинтал и да не се опиташ да го промениш по свой вкус. А аз не бих го понесла.

Изражението му не се промени.

— Значи трябва да се боря не със съпруг, а с място. Много добре.

— Защо не можеш да разбереш, че не е възможно?

— Напълно възможно е и ще стане. — Гейдж стана и я изправи на крака. Ръката му сграбчи китката й и я повлече към конете. — Много скоро. Както казваш, аз съм нетърпелив човек. — Вдигна я на нейната кобила и застана долу, загледан в нея. — Ти ме искаш. Вземи ме. Не искам робиня. Ела при мен по своя воля, Брин.

Тя поклати глава.

Нежността изчезна от лицето му. Той се усмихна нехайно.

— Твоя воля. Дано промениш решението си, защото не е най-доброто.

 

 

Този ден, още преди да се здрачи, Льофон донесе в стаята на Адуин сандъчето от резбовано тиково дърво. Той се усмихна на Брин, след което го остави.

— Подарък от моя господар. Току-що пристигна от Хейстингс. Поръча да предам, че се надява роклята да ви е по мярка. — Льофон се намръщи. — Изпрати моите хора да търсят по селата кроячки, за да я ушият. Ще бъде доволен, ако я облечете тази вечер.

Брин погледна намръщено ковчежето. Така значи, пак ще трябва да се изправи срещу презрението на залата. Не искаше ли Гейдж да й покаже по този начин какво ще се случи без неговата защита?

Льофон каза:

— Господарят поръча да почакам, докато отворите сандъчето. Иска да е сигурен, че роклята ви е харесала.

— Отвори го, Брин — каза сърцато Адуин. — Искам да видя подаръка ти.

Адуин бе любопитна като дете. Брин не искаше да я разочарова и бавно вдигна капака.

Искряща коприна в сапфирения цвят на обедното небе сякаш посягаше към нея като жива. Когато я докосна, ахна. Тъканта бе прохладна и мека като крило на пеперуда.

— Дай да видя — каза Адуин.

Брин вдигна роклята високо.

— Прекрасна е! — Очите на Адуин бяха широко разтворени от възхищение. — Никога не съм виждала толкова красиво нещо.

— Коприната е от Византия — каза Малик. — Гейдж даде четири коня за това ковчеже с платове.

— Защо стоиш така? — Адуин попита Брин. — Иди и я облечи!

Не искаше да я облича. Роклята не беше като онази, която зае от Адуин. Това бе рокля от света на Гейдж, имаше странното усещане, че ако я облече, ще стане част от този свят.

— На теб ще стои много по-добре, Адуин.

— Господарят Гейдж каза, че трябва да я облечете вие, госпожице. — Тонът на Льофон бе учтив, но в него бе скрита заповед. — И че аз трябва да се върна по здрач, за да ви придружа до залата. — Той се поклони учтиво. — Мога ли да му кажа, че сте доволна от подаръка?

— Разбира се, че е доволна — каза Адуин. — Кой не би се зарадвал на такъв подарък? И кралица би се гордяла с такава рокля!

— Госпожице? — попита Льофон.

Тя сви рамене уморено.

— Роклята е хубава.

Льофон се поклони и излезе бързо.

— Какво има, Брин? — попита намръщено Адуин. — Не я ли харесваш?

— Харесвам я. — Нямаше смисъл да тревожи Адуин, като й каже, какво всъщност означава този подарък. Тя нямаше да разбере, че зад този разкош се крие и нещо друго. От деня на сватбата си, Адуин едва ли бе получила подарък от Ричард. — Както отбеляза, това е рокля за кралица.

— И ти ще изглеждаш като кралица в нея — каза нежно Малик.

Брин го изгледа. Миналата седмица Гейдж бе прекарал много часове с Малик. Беше ли му казал за плановете си относно нея? Ако не е, би било чудно Малик да не се е досетил.

— Аз не съм кралица — каза тя и тръгна към преддверието. — Ще изглеждам като сив врабец, нагизден с паунови пера.

 

 

— Великолепно — каза Льофон, взе я под ръка и я поведе към полутъмната зала. — Господарят ще бъде доволен.

Тя не отговори. Не се чувстваше блестящо. Беше напрегната, скована и ядосана на безпомощността си. Какво си въобразяваше, че доказва Гейдж с този номер? Тя знаеше какво я очаква в онази зала. Те можеха да скрият презрението си, за да направят удоволствие на нашественика, но Брин знаеше, че я презират. Никакви коприни или показни богатства не можеха…

Но какво е това?

Тя улови с крайчеца на окото си някакво движение и спря.

— Госпожице? — попита Льофон.

Зад ъгъла се мярна сянка и изчезна навън. Прониза я ледена тръпка. Сянката й бе позната.

— Какво има? — Ръката на Льофон посегна към дръжката на меча. — Трябва ли…

— Не, няма нищо. Почакайте тук! — Тя се затича по коридора.

— Госпожице!

Той я последва, но Брин не му обръщаше внимание. Изскочи навън, студеният вятър развя роклята й. Къде отиде той? Вратата на обора бе отворена. Брин пресече двора тичешком и се втурна в обора.

— Делмас!

Той се обърна рязко към нея. Очите му блестяха в светлината на фенера.

— Какво искаш, кучко?

Тя бързо се огледа през рамо. Льофон още не бе излязъл на двора.

— Ела с мен.

Тя изтича към малката стая отзад. Затвори вратата и се облегна запъхтяна на нея.

— Защо се върна? Трябва веднага да се махнеш оттук!

— Много ти се иска, нали? — изръмжа той. — Ти, с тази разкошна рокля и с онова копеле, твоят покровител. Иска ти се да си отида и да забравя всичко, за което съм се бъхтил през тези години. Иска ти се да го дадеш на него. Лорд Ричард ме захвърли в оня коптор оттатък блатата, но не си мисли, че не съм те наблюдавал през тези седмици! Виждах те как се разхождаш усмихната на кон и се смееш с онова норманско куче. Е, вече край. Ще взема своето. Ще отида при него и ще му кажа…

— Не!

— Не ми казвай „не“! — В ъглите на устата му се появи слюнка. — Всички сте против мен! Даже лорд Ричард се кани да ме изостави. Но аз няма да позволя. Ще отида при твоя нормански любовник и ще поискам…

— Делмас, ти не знаеш какво говориш. — Брин скръсти ръце на гърдите си, дано спрат да треперят. — Не трябва да ходиш при него.

Той я зашлеви с всичка сила. Тя залитна и се подпря на стената.

— Курва! — Делмас пристъпи напред и удари отново. — Измамница! — Юмрукът разкъса устната й.

Той е луд, мислеше си тя. Главата й се въртеше. Неговата ярост трябва да се е набирала през тези седмици, за да го лиши както от разум, така и от страх.

— Чуй ме, Делмас. Не ходи при нормандеца. Ще те убие.

— Много те е грижа за мен — озъби се той.

— Не искам да умираш.

— Лъжеш.

Не беше лъжа. Не би могла да го понесе, ако станеше причина за нечия смърт. Никога нямаше да може да погледне Гейдж, без да види вината си.

— Върви си. Няма да останем дълго тук. Ще бъдеш вън от опасност, ако…

Юмрукът му се стовари в корема й. Тя падна на пода. Не можеше да си поеме дъх. С нокти, впити в дъските, Брин се бореше за глътка въздух.

— Ако не беше ти… — хриптеше Делмас. Ръката му я сграбчи за косите и обърна лицето й нагоре. — Можех да стана влиятелен човек. Вие сте виновни — ти и оня норман…

Нещо я караше да се сбие с него или да извика за помощ. Льофон бе наблизо и може би щеше да чуе. Но ако тя успееше да се освободи или дойдеше Льофон, Гейдж щеше да узнае…

Изведнъж осъзна какво трябва да направи. Да отклони гнева на Делмас от Гейдж. Насилието винаги успокояваше Делмас. Ако си го изкараше на нея, може би нямаше да потърси Гейдж. Може би щеше да го убеди да си отиде и да се скрие отново.

— Не бях те виждал толкова смирена — изръмжа Делмас. — Онзи курвенски син те е укротил много добре.

Не беше смирена. Искаше й се да се бори с него, да го удари. Не, трябва да бъде силна. Възможно е да извоюва една малка победа сега, но ще загуби битката, ако отиде при Гейдж и той го убие.

Кръв. По пода капеше кръв от разцепената й устна. Боже, ще трябва да се крия от Гейдж, докато заздравеят тези рани! Тя се стегна. Веднъж да се свърши…

— Ти ще си останеш завинаги роб и докато си жив, ще целуваш ботушите на истинските мъже!

Делмас я ритна с все сила по рамото. Брин прехапа устни, за да не изпищи. Усмири гнева си. Подиграй се с него. Понеси насилието. Остави го да си излее яростта върху теб. Това е единствения начин да опазиш всички от немислимото.

— Удряй ме, но няма да ме накараш да млъкна. Ти никога няма да докопаш съкровището на Гуинтал, защото нямаш куража да…

— Вещица! Уличница! Крадла! — Той подсилваше всяка дума с ритник.

Болка. Можеше да я понесе. Бе изтърпяла много повече в първите дни след сватбата им.

— Крадла ли? Ти си този, който иска да открадне от мен. Ти си крадецът и…

Мрак. Беше ударил главата й в пода. Колко му трябва, за да утихне бесът му? Не трябва да му позволи да я убие… Тялото й е силно като волята й. Тя няма да му позволи да я победи. Доста време трябва да я удря, за да й отнеме живота.

— Спрете, господине. — Думите бяха изречени с ледена отчетливост. — Или с голямо удоволствие ще ви взема главата.

Льофон. Тя отвори с усилие очи. Льофон стоеше до вратата с изваден меч в ръка. Лицето му бе не по-малко красноречиво от думите.

— Това е жена ми и не е ваша работа какво става тук — изсъска Делмас.

— Осмелявам се да възразя. Тя е собственост на моя господар и затова съм длъжен да се намеся. — Мечът помръдна красноречиво. — Отстранете се от нея!

— Не — прошепна Брин и отчаяно погледна Делмас в лицето. Страданията, които понесе, се бяха оказали недостатъчни. Той се страхуваше, но гневът му все още бе опасен. — Оставете ни, капитане.

Льофон поклати глава.

— Не мога, госпожице. — Той отново даде знак с меча. Делмас неохотно я пусна и се отстрани. — Но ще оставя съпруга ви да си отиде невредим. — И додаде мрачно: — Засега. Вие сте ранена и не мога да се грижа за двама ви. Освен това, моят господар бездруго ще иска да се отърве от него.

Лицето на Делмас се изкриви, Брин не можа да определи дали е от гняв, или от ужас. Той възкликна тихо, мина покрай Льофон и излезе от стаята.

Световъртежът надви и тя затвори очи.

— Избързахте…

— Ако бях дошъл малко по-късно, можех да ви намеря мъртва. Защо не извикахте?

— Прекалено рано…

— Моят господар няма да се съгласи с вас. — Той я вдигна на ръце и я изнесе от обора. — Заповяда ми да ви заведа в залата невредима. Не ми е приятно, че ми попречихте да изпълня тази заповед. Не трябваше да бягате.

Студеният нощен въздух разсея замайването.

— Пуснете ме да се изправя. Къде ме носите?

— При господаря Гейдж.

— В залата? — Тя започна да се бори с него. — Няма да отида там. Трябва да…

— Не в залата. В стаята на господаря. — Той я огледа и се намръщи. — Боя се, че не можете да се появите сред обществото в този вид. Цялата сте в кръв. Ще отида да повикам лорд Гейдж и да го доведа при вас.

Брин вдигна ръка и докосна устата си. Знаеше, че устната й е разцепена, но не бе разбрала, че има и други отворени рани.

— Много ли съм окървавена?

— Изглеждате като Малик след сражението със саксонците.

Льофон тръгна нагоре по стълбата.

Когато видя Малик ранен, Гейдж бе обзет от неописуема ярост. Намесата на Льофон щеше да доведе до онова, от което тя се бе страхувала най-много. Трябваше да го предотврати, трябваше да намери някакъв начин, да се скрие, докато раните й оздравеят. Тя започна отново да се бори с Льофон.

— Не, той не бива да ме вижда! Пуснете ме, капитане. Няма да…

— Какво е това?!

На долната площадка стоеше Гейдж и ги гледаше. Зад него се бе изправил лорд Ричард, той се вцепени, когато я видя.

— Богородице! — Гейдж изтича нагоре през две стъпала. — Какво се е случило с нея?

— Нищо — каза бързо тя. Прокле наум глупавия отговор, който бе изтърсила. Защо не можеше да мисли ясно?

— Съжалявам, че не можах да стигна навреме и да… — Яростният жест на Гейдж накара Льофон да спре и да свие рамене. — Беше съпругът й, господарю.

Гейдж занемя.

— Съпругът й?

Тя затвори очи, за да не гледа израза му. По гласа на Гейдж пролича, че се е овладял.

— Аз ще я взема.

Ръцете му се сключиха около нея и Льофон му я предаде.

— Донеси гореща вода и превръзки. След това иди в стаята на лейди Адуин и вземи торбата на Брин с билките и балсамите. Ще имаме нужда от тях.

Лорд Ричард каза загрижено:

— Позволете ми да помогна. Ще отида до стаята на жена си и ще донеса лекарството. Не мога да изразя колко съм разстроен от това, че Делмас се е върнал. Предупредих го, че не трябва…

— Донесете билките! — каза Гейдж.

Брин отвори очи, когато Ричард изтича покрай тях и забърза по коридора. Тя си помисли смътно, че не изглежда особено разстроен, заприлича й на току-що нахранен хитър котарак със златиста козина.

Гейдж тръгна нагоре по стълбата.

— Нямам нужда от мехлеми — пошепна Брин. — Раните ми не са тежки. Зная, че изглеждам по-зле, отколкото съм.

— Не говори — каза той през зъби.

— Какво ще направиш, ако не млъкна? Ще ме набиеш ли?

— Не. — Той погледна надолу към нея, в очите му блеснаха сълзи. — Не, разбира се!

— Но си толкова ядосан, че си готов да удряш наляво и надясно. И Делмас беше така. Не бива да го виниш за това, че е имал същите чувства като теб. Не е разумно.

— Виня го! — Очите му святкаха гневно. — Кълна се в Бога, обвинявам го! И никакви разумни доводи няма да ме накарат да спра!

Безсмислено бе да спори с него сега. Ще опита по-късно, когато премине първия шок. Пък и бе толкова уморена…

Когато Брин отвори пак очи, почувства смътно, че е гола под завивката и че във въздуха се носи силна миризма на мехлем. На стол до леглото й седеше Гейдж и се взираше в пода със стиснати ръце. Черната му коса излъчваше червеникави отблясъци в светлината на свещта. Кръв…

— Гейдж…

Той бързо вдигна глава и в този момент й заприлича на вълк.

— Това няма да се случи повече — каза той без колебание. — Докато съм жив, никой повече няма да ти причини болка.

— Не ме боли. Е, мъничко. Но то беше…

— Показалецът ти сигурно е счупен, изглежда като че ли някой е стъпил върху него. Долната ти устна е разцепена. По лицето и по тялото ти има ужасни синини. — Той изброяваше без емоции. — Рита ли те?

Тя не отговори.

— Той те е ритал като непокорно куче. Льофон е помислил, че ще те убие.

— Сбъркал е.

— Казала си му, че е подранил и че искаш да си отиде. Защо, Брин?

Тя погледна отеклото си, натъртено лице и блъсна огледалото настрани.

— Не е толкова лошо, колкото изглежда. След няколко дена няма да личи…

— Но аз ще помня. — Говорът му бе застрашително монотонен. — Ще запомня всяка синина, всеки нанесен удар. Ще ги помня!

Брин облиза устни.

— Всичко свърши. Ти не бива… Къде отиваш?

Той я погледна през рамо.

— Къде мислиш, че отивам?

— Не! — Тя скочи от леглото и изтича след него. — Няма да го търсиш!

— Върни се и си легни.

Брин залитна към вратата и каза ожесточено:

— Няма да ти позволя да излезеш. Не си по-добър от него. Мислиш само за кръв и за отмъщение. Защо смяташ, че не съм могла да се преборя с него? Аз позволих всичко това да се случи по свой избор. Имам си причини за това и няма да ти позволя да се бъркаш.

— Какви са тези причини?

Гейдж беше непреклонен — ясно й бе, че няма да отстъпи, докато не чуе отговора.

— Той се нуждаеше от отдушник за страстите си. Иначе можеше да стане лошо.

— И този отдушник беше ти? — Не можеше да повярва. — Позволи му да ти стори това, за да не стане лошо за другите?

— Не се страхувах от него. Боях се за него. Заплашваше да дойде при теб. А знаех, че ти само това чакаш, за да… — Брин замълча.

— Да го убия? Разбира се! — Гейдж я отмести от пътя си и отвори вратата. — Без друго щях да го убия! Колко любезно щеше да бъде от негова страна да ми предостави такова удобно извинение!

— Не можеш да го направиш. Това не бива да стане. Тези синини са нищо. Аз съм лечителка, а лечителите не убиват. — Гласът й трепереше. В него звучеше отчаяние. — Умолявам те, Гейдж, не го убивай.

Той мина покрай нея.

— Не! — Брин трябваше да пробие стената, която криеше толкова много гняв. Това бе единственият начин да спаси всички. Тя вдигна ръка и го зашлеви с всичка сила.

Главата му се отметна назад от удара. Сърцето й се сви при вида на червените отпечатъци от пръстите й върху бузата му. Тя беше извършила насилие!

Гейдж остана неподвижен. Лицето му не промени непреклонния си израз. Защо не избухва? Тя преглътна и се стегна в очакване на реакцията, която неизбежно щеше да настъпи.

После го удари още веднъж.

Той я изгледа отвисоко. Сините му очи бяха студени като морето.

— Аз не съм твоят съпруг и не давам воля на гнева си пред безпомощни жени. — Изразът на лицето му не се промени и сега. — Това няма да се повтори. Никога.

Вратата се затръшна.

В бравата се завъртя ключ. Звукът я хвърли в паника. Гейдж отиваше да търси Делмас и тя не можеше да се намеси! Роклята… Къде е роклята й?

Тя зърна нещо синьо да лъщи до леглото и отиде натам. Трепереше цялата. Краката не я държаха. Сграбчи изпоцапаната и разкъсана рокля и я навлече през глава.

Обувките? И те бяха там, захвърлени от другата страна на леглото.

Наложи й се да постои няколко секунди и да почака да отмине замайването. Едва тогава се наведе и обу обувките си. Бързай! Не обръщай внимание на слабостта! Трябва да бързаш!

Отиде до прозореца и разтвори капаците. Беше много високо… Но тя не можеше да се откаже. Дано да успее да завърже няколко чаршафа и… В бравата се завъртя ключ! Брин се втурна към вратата. Там застана лорд Ричард.

— Ела! Бързо!

— Какво търсите тук? — попита тя отпаднало.

Той се намръщи.

— Какво искаш — да стоиш тук и да спориш с мен или да спасиш Делмас от нормандеца? — Ричард се отстрани. — Видях го да отива към конюшнята след мъжа ти. Нямаш време!

Вратата беше отворена. Щеше да обмисли мотивите на лорд Ричард по-късно. Брин прекоси стаята и се втурна по коридора. Ричард я последва по стълбите.

— Казах ти, че ще стане така. Мислиш ли, че ще можеш да укротиш този варварин? Говори се, че когато го хване жаждата за кръв, заприличва на баща си.

— Млъкнете! — Не искаше да слуша за това. То връщаше пред очите й образа на Гейдж — стои пред нея с онова жестоко и безмилостно лице. Тя изскочи от предната врата и изтича през двора.

Писък!

— Не! — Брин разтвори вратата на обора.

Кръв. Навсякъде. По стените. По сламата на пода. По Гейдж.

Той стоеше с вила в ръце. На другия й край бе нанизан Делмас, зъбците й стърчаха от гърдите му. Когато Брин влезе, Гейдж пусна вилата и съпругът й падна на пода. Делмас скимтеше, ръцете му бяха вкопчени в зъбците, които още се подаваха от гърдите му. Погледът му бе вперен злобно в Гейдж.

— Ти… направи… всичко. Всички твои…

Тръпка разтърси тялото му.

Смърт.

Брин се облегна на стената. Задушаваше се. Вече не беше възможно да го лекува. Делмас беше мъртъв. Гейдж го бе убил. Не, Брин беше убийцата. Вината беше нейна.

— Брин! — Гейдж се обърна към нея с протегнати ръце.

Окървавени ръце. Окървавени ръце!

— Не — прошепна тя и се отдръпна назад. — Не…

Обърна се и избяга от обора. По средата на двора й се повдигна и повърна.

— Горката Брин! — Ръката на Ричард я подхвана за лакътя. — Но аз те предупредих, че можеш да избираш между нормандеца и мен. — Той нежно оправи една къдрица зад ухото й. — Сега всеки спомен за Гейдж Дюмон ще бъде изпълнен с горчивина. Не би ли било по-добре да приемеш моето покровителство?

— Махни си ръцете от нея! — изрече тихо Гейдж зад тях.

Брин се обърна и го погледна. Могъщ и отмъстителен дивак. В момента Ричард бе застрашен не по-малко от Делмас. Пак смърт. Не, не можеше да я понесе.

Тя се изтръгна от хватката на Ричард, изтича по стълбите и влезе в къщата.

Да избяга. Да се махне. Да се скрие и да се опита да се излекува.

Адуин отвори широко очи, когато Брин се втурна в стаята и затръшна вратата. Беше ужасена.

— Мили боже! — промълви тя, втренчена в насиненото лице на Брин. — Ричард ми каза, че имаш нужда от мехлем, но не можех и да си представя какво е направил Делмас… — Тя скръцна гневно със зъби. — Той е лош човек, Брин. Трябва да бъде наказан.

— Струва ми се, че вече е наказан. — Малик изучаваше израза на Брин. — Гейдж не би се поколебал. Строго ли е наказан, Брин?

— Убит. — Тя преглътна, за да потисне гаденето, което я измъчваше. — С вила.

— Ах! И ти видя всичко?

— Да. — Винаги щеше да го вижда. Тази картина щеше да я преследва вечно. Тя отиде до огнището при кошницата с нещата си. — Трябва да си отида. Не мога да остана тук… — Взе едно гърне и го сложи на огъня. — Вече не се нуждаеш от мен, Малик. След седмица ще можеш да яздиш, но в първите дни не бива да прекаляваш. Разчитам на теб да се грижиш за Адуин. Ако треската се появи отново, помоли Алис да направи настойка от праха в онази купа. Не вярвам да се появи. Сега тя е по-здрава от всякога. Наистина мисля така…

— Къде отиваш? — прекъсна я Адуин. — Ти самата не си добре. Няма да те пусна сама. Опасно е.

— Не се безпокой, нищо няма да ми се случи. — Нямаше повече време за убеждаване. Трябваше да се измъкне през задната врата, за да не го срещне. Брин грабна нещата си и тръгна към вратата. — Бог да ви пази!

 

 

— Е, Брин, знаех си, че ще поискаш да ни напуснеш след тези трагични събития.

Както отваряше портата, Брин замръзна на мястото си. От сенките около нея излезе Ричард.

— Чаках те. Мисля, че не бих могъл да те убедя да останеш.

— Не.

— Знаеш ли, бих могъл да повикам стражата. Забелязах, че хората на нормандеца много се стараят да му угодят, а знаят колко цени робинята си.

Тя се изправи пред него.

— Направи го тогава.

Той се усмихна.

— Шегувам се. Нямам полза да те предам. Не искам да те вкарам отново в леглото на нормандеца. Напротив, имам силното желание да ви разделя. Искам те за себе си.

— Ти искаш съкровището.

— О, съкровището… Готова ли си да дойдеш с нас и да ме заведеш при него?

— Не. И няма начин да ме проследиш.

— Как ще ми попречиш? С магия? — Той поклати глава. — Делмас може да е вярвал в тези глупости, но аз не вярвам.

Побиха я ледени тръпки. Делмас беше издал даже и тази опасна тайна.

— Не с магия. Ще вървя през горите. Познавам ги добре.

— И аз не съм новак в горите. Освен това съм отличен ловец, нали помниш? — Той наклони глава одобрително. — Мисля, че ти би била интересна цел. Според Делмас имаш опит като плячка.

— Да. — Нещо в стомаха й се преобърна при спомена за онези дни след смъртта на майка й, когато бягаше и се криеше из гората. Ричард би се наслаждавал на това зловещо забавление не по-малко от онези, другите ловци. — Но аз познавам пътя много по-добре от вас. Затова, ако искате да ме спрете, направете го сега.

Той помисли и пак се усмихна.

— Никога не бих те накарал насила да останеш. Върви, сладка Брин! Може би ще се срещнем пак. — Той се обърна и се отдалечи.

Брин се загърна плътно в наметалото си и гледа след него, докато се отдалечи. Твърде лесно се бе предал и усмивката му бе прекалено сладка и весела. Дали ще я последва? Хайде, няма време да се мотае и да се чуди на странното поведение на Ричард. Много повече се тревожеше да не би Гейдж да я открие.

Тя се измъкна през портата и забърза. Очакваше я мракът.