Айрис Йохансен
Среднощен бродник (10)

Десета глава

— Жива сте! — пошепна Алис. — Мислех ви за мъртва, госпожо!

— Ах, ти се събуди! — Адуин й се усмихна. — Брин ще се зарадва. Тревожеше се много за теб. Ще я повикам.

— Не! — Ръката на Алис се протегна да я спре. — Почакайте, моля ви. Искам да ви кажа нещо.

— Не сега. Ранена си и трябва да почиваш.

— Опитах се да го спра — каза дрезгаво Алис. — Държеше факла и аз разбрах… Видях го как заключи вратата и изтичах след него. Виновна съм пред вас, но никога не бих…

— Мълчи. — Пръстите на Адуин легнаха на устните на другата жена. — Не си съгрешила пред мен.

— Спях с вашия съпруг. Нося детето му.

— Зная. Чух, когато разказваше на Брин.

— Наистина ли? Но не казахте нищо!

— Нямаше какво да казвам. Грехът е извършен от друг, против волята ти.

Алис поклати глава.

— Изповядах се на свещеника. Той каза, че грехът е мой, защото съм съблазнила лорд Ричард.

— Така ли каза? — Устните на Адуин се свиха. — Пък на мен добрият отец ми каза, че вината била моя, защото не съм си изпълнявала съпружеските си задължения и не съм била послушна. Иначе Бог щял да ме дари с дете. Изглежда, че в този свят жените са корена на всички пороци, а мъжете са невинни като Дева Мария.

— Свещеникът ли ви каза това? — Алис поклати глава. — Не е вярно. Никоя жена не би могла да бъде по-мила и по-покорна от вас.

— Покорна… — Адуин сякаш вкусваше звука на думата. — Бледа, слаба дума… Не ми харесва. — Тя стисна ръката на Алис. — Мисля, че досега ние двете сме били прекалено покорни.

— Така е с жените.

— Мъжете казват, че трябва да бъде така. — Адуин затърси с поглед Брин из лагера. — Брин не е покорна. Може би трябва да се учим от нея.

— Вярвате ли ми? — попита Алис. — Никога не съм искала да…

— Вярвам ти. — Адуин отметна нежно кичур коса от лицето на Алис. — Винаги си била толкова мила с мен. Защо трябва да мисля, че си ми навредила?

— Детето… Не зная, защо Бог ме дари с това дете, а лиши вас. За мен то ще бъде само едно бреме, а вие го искате толкова много.

— Да, аз наистина исках дете. — Това беше единствената чиста истина в живота й в Редфърн. Щеше да й трябва време, за да отдели другите истини от лъжите, но раждането на дете не беше само дълг. Когато носеше децата, животът й беше пълен с радост. Когато й ги отнеха, настъпи мрак. — Детето е дар от Бога.

— Може би. Ако сте жена на важен господар. — За пръв път в гласа на Алис проникна сянка от горчивина. — Не и когато сте слугиня без съпруг и без средства. Тогава детето е само едно срамно бреме.

Адуин се засрами. Беше мислила само за собствените си мъки, за своите проблеми, а тази жена имаше далеч по-лоша съдба. Този свят беше жесток към жената нарушила правилата на църквата и на мъжете, даже ако го е направила по принуда.

— Ричард трябва да се срамува, не ти. А що се отнася до бремето… да, детето винаги е бреме.

Но Адуин би приела с радост такова бреме — даже ако имаше основания да се срамува. За разлика от Алис. Адуин погледна надолу, към горящия Редфърн.

— Но аз вече не съм по-голяма дама от теб. Нямам съпруг, нито баща, нито дом. Може би даже ти си по-добре от мен. Като дете ме учиха как се ръководи домакинството, но ти знаеш как се печели хляба. Това умение е цяло богатство. Завиждам ти.

В погледа на Алис имаше съмнение.

— Наистина! Ще споделиш ли с мен каквото знаеш? Нямам какво да ти дам в замяна. Не зная даже дали ще се уча бързо, или бавно. Когато дойдох при Ричард, не бях много глупава, но той не искаше да мисля. — Не искаше нищо, освен покорство и тялото ми, помисли си тя с горчивина. И беше му ги давала, докато не й остана нищо. — Може да се окаже, че аз съм даже по-голямо бреме от едно дете.

— О, не! — каза пламенно Алис. — Ще ви помагам с удоволствие, госпожо!

— Трябва да ми казваш Адуин. За мен също ще бъде удоволствие да ти помагам. — Адуин се усмихна. — Когато се науча да го правя.

Алис бе стъписана.

— Адуин?

— Казах ти, че вече не съм господарка. — Адуин се изправи на крака. — Аз съм жена като теб и ние двете трябва да се грижим една за друга. А сега затвори очи и си почивай. Ще отида да доведа Брин. Тя ще иска да види как се поправяш.

Алис послушно затвори очи.

Колко е кротка… Гняв завладя Адуин, докато вървеше из стана. Алис винаги е била плаха и отстъпчива, използваха я жестоко. Такава ли беше съдбата на добрите хора — да ги експлоатират по този начин?

Отнякъде се появи Малик.

— Разтревожена сте. Не трябваше да се занимавате с Алис. Трябваше да я поема аз.

— Защо да не е трябвало… — Отначало Адуин не разбра какво искаше да каже Малик. Беше се замислила дълбоко. След това разбра и стаеният гняв избухна. — Мислиш, че чувствата ми са прекалено деликатни и душата ми — твърде чувствителна, за да се грижа за любовницата на мъжа си?

— Не съм казал…

— Но го мислеше. — Тя тръгна, без да го погледне. — И ти си като всички мъже — мислиш, че сме слаби и безпомощни. Вие ограбвате силата ни и ни правите слаби. Вие използвате телата ни и притъпявате разсъдъка ни. Вие смятате, че имате право да ни биете и да ни карате да ви слугуваме, да ни правите деца и после да ни напускате.

— Аз съм грешен — каза тържествено Малик. — И очевидно много забравям. Даже не си спомням да съм ви направил дете. Как го кръстихме?

Тя го изгледа.

— Знаеш, че не исках да кажа… — Ироничният му израз я вбеси. Не можеше да повярва: на устните й се появи усмивка! — Велзевул!

— Момче ли беше?

— Демон, като всяко твое изчадие! — Усмивката й изчезна. — Видя ли? Мислиш толкова безгрижно за нас, че даже не обърна внимание какво ти казвам.

— Бих се отнесъл към словата ви съвсем сериозно, ако ставаше дума за мен. Но вие говорите със съпруга си, не с мен. — Той се усмихна меко. — Така че аз няма да забележа отровата, която бълвате и ще се опитам да ви развеселя. Ако имам късмет, може даже и да се засмеете. Имате нужда от това. Смехът е за ваше добро.

Когато се усмихваше, той бе по-красив от всички срещани мъже. Топлина сгряваше лицето му и то приличаше на слънчевия изгрев. За момент тя безпомощно се взря в него, но после се насили да отклони погледа си.

— Смехът е за шутовете в замъка!

— Нека да стана ваш шут, Адуин! Нека да ви служа и да ви угаждам! Мога, знаете го!

Тя го погледна пак и веднага съжали. Отново изгревът. Ускори крачка и се доближи до Брин, като гледаше право пред себе си.

— Нищо не искам от теб! Не искам нищо от никой мъж!

— Идеята за момче ми харесва, но Велзевул не е хубаво име. Ще го кръстим Малик, на мен.

Момченце, красиво като този мъж… Задави я мъка. Не. Никога!

— Какво ви е? Какво казах?

— Нищо.

Малик посегна и я спря.

— Не е нищо, щом ви причинява болка. Всичко е!

— Ялова съм — каза тя колебливо. — Не мога да раждам деца.

— От съпруга си. Сигурно причината е в него. — Той се изпъчи. — И тъй като аз нямам такива дефекти…

— Какво говориш? Вината винаги е в жената…

— В нашата страна не мислим, че това важи винаги.

— Не разбираш. — Тя се откъсна от него и му обърна гръб. Гласът й бе дрезгав от мъка. — Те умират. Известно време са си мои, но после умират.

— Разбирам. Наистина. — Гласът му бе тих. Той протегна ръка към нея. — Елате при мен. Позволете ми да ви бъда приятел. Позволете ми да споделя мъката ви.

Адуин искаше да поеме тази ръка. Той не беше като Ричард, който обвиняваше нея и я караше да се срамува от тялото си. Съпругът й никога не бе споделял нейната мъка, когато умираха децата й. Даже не идваше при нея, докато не се поправеше толкова, че да може да опита пак.

И все пак, даже да можеше да повярва на Малик, той само щеше да се опита да й отнеме новата свобода, придобита след унищожаването на Редфърн. Спокойствието, което предлагаше, щеше да й струва прекалено скъпо.

Тя се обърна и почти пробяга разстоянието до Брин, която беше застанала недалеч.

— Алис се събуди — каза тя задъхано.

Брин понечи да се усмихне, но забеляза израза на Адуин.

— Какво има? Не е ли на себе си?

— Изглежда съвсем добре.

Брин погледна през рамо.

— Да не би Малик…

— Казах на Алис, че ще отидеш при нея. Но когато си свършиш работата, извикай ме. Ще отида да спя до нея. — Адуин се намръщи. — Ти също трябва да поспиш. Не само Алис е ранена.

— Когато си свърша работата тук. — Брин погледна пътеката, по която Гейдж Дюмон беше изчезнал преди няколко часа. — Много време мина, нали? Трябва вече да се върнат.

Адуин разбра, че Брин се тревожи за нормандеца. Горката Брин! Толкова много вътрешни борби и болка! Точно когато започна да разбира какво трябва да прави, пред нея се изправиха препятствията.

— След Ричард ли тръгнаха?

Брин кимна и продължи да следи пътеката. Адуин каза тихо:

— Няма да ги накараш да дойдат по-скоро, като се взираш надолу.

Брин й обърна гръб.

— Зная. Много съм глупава. — Тя тръгна през стана към сламеника на Алис.

Адуин видя, че Малик вече бе коленичил до Алис. Не долавяше какво си говорят, но внезапно чу, че Алис се смее. Не беше за чудене. Онзи хитрец сигурно можеше да накара и смъртник да се засмее.

Малик сякаш усети втренчения поглед на Адуин, вдигна глава и го посрещна. Усмихна се весело. Изразът му беше изпълнен с разбиране. Едва ли можеше да устои на копнежа му. Малик искаше тя да отиде при него.

Цената е много висока, напомни си отчаяно тя. Прекалено висока.

 

 

Гейдж се върна в стана едва преди зазоряване.

Жив е! Брин въздъхна облекчено, когато го видя. Даже в полумрака никой не можеше да сбърка гигантския силует на Гейдж. Брин гледаше как конниците се изкачват по хълма. Тази нощ не се вееха флагове. Хората бяха капнали — като Брин.

Брин излезе да ги посрещне на края на лагера.

Жребецът на Гейдж се дръпна назад, когато тя излезе от храстите, но конят също бе уморен и Гейдж го овладя лесно. Не беше така с характера му обаче. Той я попита грубо:

— Не поспа ли? Как си мислиш, колко можеш да издържиш?

— Колкото теб. — Тя се напрегна, но се побоя да зададе въпроса.

Не се наложи. Гейдж поклати глава и каза:

— Не го намерихме. Така че можеш да си почиваш с чиста съвест. Не е проляна кръв и ти си чиста. — Той се обърна към Льофон. — Накарай хората да си починат няколко часа. След това се върнете в Редфърн и вижте какво още може да се спаси. Завивки, продукти, каквото попадне. — Той погледна към тлеещите, почернели развалини. — Няма да е много.

— Какво да направим с тях? — попита Льофон.

— Ще се опитаме да създадем на тези хора някакви условия, докато възстановите къщите им.

— Докато ги възстановим ли? — Льофон беше ужасен. — Аз съм войник, не мога да строя!

— Тогава ще намериш майстори, който ще го направят вместо вас. Бързо. Искам къщите да бъдат готови преди първия сняг. Каменни къщи. Замъкът също ще бъде от камък. Силен и непристъпен като Белрийв.

— Защо ще правиш това? — попита Брин смаяна. — Нима искаш да вземеш Редфърн от Уилям и да го направиш своя собственост?

— Може би. Близо е до морето, удобен е за търговия. И земята му е плодородна.

— Може би? Ще хвърлиш толкова труд и ще похарчиш сума пари, без да си сигурен?

— Значи трябва да попълня хазната си, нали? — Той се обърна пак към Льофон. — Ако намериш майстори и работници до края на тази седмица, ще поставя Гийом за ръководител на строежа, а ти ще можеш да ни придружиш в пътуването.

Льофон даже не попита къде ще отиват. Беше се отървал от позора да загуби меча си.

— Ще намеря. Даже ако трябва да ги търся чак в Нормандия. Уверявам ви, че майстори ще има. — Той слезе от коня и махна на войниците да го последват. — Четири часа почивка. Не повече.

Брин гледаше как мъжете се разпръскват.

— Много странно. Защо?

Гейдж слезе от коня.

— Не обичам безцелното разрушаване. То ме оскърбява. Войната е унищожение, но извършено с ясна цел.

— Кажи това на невинните хора, които се изправят на пътя към твоята цел.

— На този свят останаха малко невинни хора. — Гейдж уморено разтърка тила си. — Няма да се извинявам. Правя каквото трябва да се прави, за да живеем и да се развиваме. — Той търсеше нещо сред заспалите. — Къде е Малик?

— Ей там. — Брин посочи един сламеник под дървото. — Изтощен е. Той и Адуин много ми помогнаха.

— Но е имал благоразумието да легне и да заспи, когато силите му са свършили. — Тонът му загрубя. — За бога, иди да почиваш!

— Ще отида. — Тя прекара пръсти през косата си. — Чаках само да се върнеш.

— За да видиш дали нося главата на Ричард ли?

— Не, исках… — беше много уморена, за да се прикрива и да се пази — … да съм сигурна, че си жив и здрав.

Той занемя.

— Наистина ли?

— Разбира се. За толкова лоша ли ме вземаш — да искам онова чудовище да живее, а ти да умреш?

— Не зная какво да мисля за теб. Не съм срещал жена, която да не разреши на някого да й спаси живота.

— Не съм била застрашена.

— Делмас едва не те уби! Следващия път можеше да го направи!

— Беше грешка. — Брин преглътна. — Няма да стана Батшийба. Няма да дойда при теб с този грях на душата.

— По дяволите, ще дойдеш! — Очите му горяха. — Няма да позволя да ме отхвърлиш, Брин! Ще ми дадеш тялото си, а за душата ти ще мисля после. — Той замълча, мъчеше се да се овладее. — След две седмици ще потеглим за Гуинтал. Давам ти толкова много време да се успокоиш, да жалееш онази свиня, съпруга си, и да се подготвиш да се върнеш в леглото ми.

— Много си щедър, господарю!

— Да, щедър съм. — Гейдж се обърна и се отдалечи.

Няма да го направи. Ще се бори с него. Ако си позволеше да попадне отново в примката на онази чувствена магия, не знаеше дали ще събере сили да го напусне след пристигането в Гуинтал. Той познаваше добре тялото й, знаеше как да го накара да жадува и да гори. Света Дево, от едната мисъл гърдите й набъбваха! Трябва да го забрави, да прогони тези мисли от съзнанието си!

Тя отиде при сламеника, който бе подготвила за себе си до Алис. Мисли за Алис! Горката Алис, която носи детето на Ричард от Редфърн…

Брин можеше да има дете. Ако отиде в леглото на Гейдж, след по-малко от година ще роди детето му. Тази мисъл не я погнуси, а я потопи в някаква мека, нежна болка. Детето на Гейдж…

Трябваше да се страхува от мисълта да роди едно копеле! Тази мисъл трябваше да я хвърли в отчаяние! Не да й носи радост! Нито любов!

Любов…

Мили боже, спаси ме! Дано да не е вярно…

Не искаше да люби този воин, толкова чужд на всичко, в което вярваше. Не искаше да приеме истината, че човек е загинал, защото тя е обичала и е отстъпила.

Но беше станало точно така.

И тя обичаше Гейдж Дюмон с цялото си същество.

Даже не се чудеше. Колко дълго се бе борила с този факт? Това не бе променило нищо — само бе направило мъката по-силна. Да го приеме в тялото и сърцето си би означавало да се накаже за нещо, което не можеше да прости.

Детето на Гейдж…

Можеше да не приеме Гейдж, но детето му? Нещо от него щеше да бъде нейно. Сигурно беше възможно да я осени тази благодат…

Но можеше ли да понесе да го напусне, след като се роди детето?

Отговорът бе бързо и грубо не! Сълзи опариха очите й. Не, не можеше да си позволи даже този дар. Щом стигнат в Гуинтал, тя трябва да го напусне завинаги.

 

 

— Трябва да говорим — каза Гейдж и седна до нея край огъня. — По-точно ти трябва да говориш.

— За какво? — попита Брин уморено. За пръв път от десет дни се беше приближил до нея. През това време всеки бе вършил своето: тя се грижеше за бегълците и помагаше да издигнат заслон тук, на хълма, той наблюдаваше работата по възстановяването на Редфърн долу, в долината.

— Разкажи ми за Гуинтал.

— Вече съм ти разказвала за Гуинтал.

— Не е достатъчно. Нямам намерение да тръгвам към земя, която може би е населена с врагове, без да науча нещо повече за нея. — Той помълча. — И без да зная дали има сериозна причина за пътуването, освен желанието ти да се върнеш в къщи.

— Още ли си мислиш, че съм те лъгала?

— Не, но имам нужда да ми кажеш. Не беше напълно откровена с мен относно причините за идването ти в Редфърн. — Той се взираше в огъня. — Животът ти е бил труден. Не бих те обвинявал, ако кажеш нещо, което би те отървало от враговете ти. Няма да ти се сърдя, нито да те съдя. Ако толкова отчаяно искаш да се върнеш в Гуинтал, ще те заведа там. Все едно дали има съкровище или не.

Заля я топлина, когато го погледна. Не искаше да чувства тази нежност. По-добре беше да е груб и нечестен. Трудно бе да противопоставя броня на такава щедрост.

— Не излъгах. Има съкровище.

— Откъде се е взело?

— Плячка. От война. — Тя се усмихна тъжно. — Откъде идват повечето големи съкровища? Няма да ми е жал, ако не го заваря в Гуинтал.

— Чия е плячката?

— На Хийвалд. Този велик воин е живял преди много столетия. Дошъл от Уелс, но се сражавал и спечелил много битки със саксонците тук, в Англия. Той е много известен, за него се разказват много легенди и приказки. Но се уморил от битки и кръв и решил да се откаже от всичко. Взел хубавата си годеница и офицерите си, натоварил златото и скъпоценностите си на коли и се върнал в родното си място.

— Гуинтал?

— Не, в Кайси, Уелс. Но и Кайси бил разкъсван от войни и разкол. Затова напуснал Кайси и отишъл на запад, до морето. Отседнал за четири месеца в едно село на име Селкърк и построил кораб. После той и неговите последователи тръгнали по море да търсят място, където да се заселят в мир. И намерили Гуинтал. Остров, който не воювал, защото там нямало хора.

— И колко далеч е този остров?

— На два дена с кораб от Селкърк.

— Толкова близо! — Гейдж вдигна вежди. — И въпреки това съкровището е останало неоткрито през вековете?

— Гуинтал е заобиколен от високи скали. От морето изглежда, че няма място, където би могъл да пристане кораб.

— Но ти знаеш пътя?

— Разбира се, родена съм там.

— Тогава защо не остана там?

— Баща ми не се чувстваше добре в Гуинтал. Казваше, че било прекалено глухо. Той беше като теб. Считаше, че животът без сблъсъци е като месо без сол. — Устните й се изкривиха в горчива гримаса.

Гейдж не отговори на предизвикателството.

— Но ти каза, че той изоставил майка ти и теб.

— След като тя го последва в Кайси. — Брин помълча и продължи: — Какво можеше да очаква от нея? Когато се оженил за нея, знаел, че тя не е като другите жени. Тя беше лечителка. Трябваше да се раздава на болните. В Гуинтал това се приемаше, но в Кайси…

— Той я е наричал вещица.

— В началото още не. Просто са я намирали странна и неженствена. После, с годините, нещата се променили. Майка ми беше много силна, твърде силна за тях, прекалено силна за баща ми. Мисля, че хората са започнали истински да се страхуват от нея, когато баща ми я изоставил. — Брин затвори очи — мъчеше се да отпъди спомените. — Не искам да говоря повече. Не стига ли?

— Стига. — Стори й се, че усеща как той посяга към нея, но не почувства докосване. — Отговори ми само на още един въпрос. С кого ще трябва да се бия за съкровището на Гуинтал?

— С никого. — Тя отвори очи и преглътна. Гърлото й бе пресъхнало. — За него знаеше само майка ми. Тя е потомка на главния съветник на Хийвалд, Бентар, на когото е било заповядано да скрие съкровището след пристигането в Гуинтал. Когато умирал, Хийвалд дал съкровището на Бентар. Оттогава мястото, където е скрито, се предавало от първородно на първородно дете в семейството.

— Тя ли ти каза за мястото?

Брин кимна.

— И ми даде да нося на шията си своя талисман с рубин. Носех го, когато Делмас ме намери в гората. И ми го взе.

— Обзалагам се, че Ричард пък го е взел от него.

— Може би. Имаше ли някаква следа от него?

— Не.

— Той ще ни последва, нали? — пошепна тя. — Той чака някъде, наблюдава ни… Чувствам го.

— Надявам се да ни последва.

За да може да го убие. Брин потрепери и се загърна по-плътно в наметалото си.

— Не го искам близо до нас.

— Защото ще оцапа твоя красив Гуинтал?

Нека да си мисли така, щом иска. Нека си мисли, че тя е привързана повече към една къща, отколкото към него. Но той не бива да разбере, че при всяко негово появяване, Гуинтал се отдалечаваше все повече от нея.

— Той няма място в Гуинтал.

Гейдж се усмихна горчиво.

— Още един натрапник, който трябва да бъде изгонен от твоя рай? — Когато тя отвори уста да отговори, той я спря с жест. — О, съгласен съм, че той няма място там, мястото му е в ада и аз ще се постарая да го пратя при дяволите. — Погледът му се върна към огъня. — Заминаваме за твоя Гуинтал вдругиден призори.

Най-после тя си тръгваше за дома. Не беше за вярване.

— Наистина ли?

— При положение, че помниш пътя дотам. Без съмнение бих могъл да намеря водач из Уелс, но само ще загубим от това.

— Нямаш нужда от водач. Помня всяко дърво и всеки завой на пътя.

Той вдигна вежди.

— Било е много отдавна.

— Но е пътят към моя дом — каза просто тя. — Когато Делмас ме доведе тук, знаех, че ще намеря обратния път.

— Но не си знаела, че лош късмет ще те свърже с един прост нормандец. — Гейдж помълча. — Трябва да знаеш, че нямам намерение да ти върна свободата, когато пристигнем там. Никога не съм казвал, че не съм алчен. Искам и съкровището, и теб. И ще ви имам.

— Може да имаш съкровището, но след пристигането ни в Гуинтал аз ще си върна свободата и няма да можеш да ме спреш.

— Ще видим. — Той се изправи и я загледа. После каза: — Всъщност ние не си приличаме.

— Какво?

— Аз не съм като баща ти. Приличаме си само по това, че и на мен ми омръзва да стоя мирно. Каквото и да направиш, аз ще бъда твърд. И никога няма да те изоставя. — Гласът му прозвуча остро. — Ще се бия за твоята кауза. Няма да позволя на никого — мъж, жена или животно да те нарани. Ще се бия с всички твои дракони, Брин от Фокхар.

Преди тя да отвори уста, Гейдж се отдалечи. Не й беше ясно как една жена трябва да отговори на подобна декларация. Не обръщай внимание на тези разпалени думи. Забрави ги. Лесно е да се каже. Невъзможно е да се направи.

Ще се бия с всички твои дракони, Брин от Фокхар.

 

 

Денят на заминаването изгря ясен и студен. Още по-студен бе изразът на Гейдж, когато видя каруцата. Той прекоси на кон стана до мястото, където Брин и Малик трупаха завивки и храна в нея.

— Какво е това? Разтоварете тази каруца! Ще пътуваме само с коне.

— Каруцата ни е нужна.

— Каруците се чупят, колелата им затъват в калта и снега. Искам да се движим бързо.

— Чакахме толкова дълго. — Брин сложи още сгънати дрехи в каруцата. — Няколко дена път в повече нямат значение.

— Ако завали сняг, ще станат повече от няколко дена. Кажи й, Малик.

— Снегът е неприятен — съгласи се послушно Малик. — Но аз съм съгласен с Брин, че каруцата ще ни трябва.

Гейдж му хвърли ядосан поглед.

— Разтоварвайте.

— Казах, че ще я вземем! — Тя стисна зъби и се обърна към него. — Адуин се поправя, но не може да язди дълго. Ще трябва да почива, когато се умори.

— Адуин!

— Повечето от времето каруцата ще носи малък товар и ще може да се движи бързо. Не мислиш ли, че ще е по-добре да се движим с Адуин в каруцата, отколкото да спираме и да я чакаме да почива?

— Тя не може да дойде с нас — каза Гейдж. — Едва се е вдигнала от леглото.

— Няма да оставя Адуин тук — каза просто Брин. — Не се безпокой. Ще се грижа за нея, ако се разболее пак.

— Адуин и целият свят — промърмори Гейдж.

— Ричард не е заловен. Веднъж се опита да я убие. Може да се опита пак, ако я намери беззащитна и безпомощна.

— Ще оставя пазач при нея.

Брин поклати глава.

— Тогава ще я оставим в някой манастир. Добрите сестри ще се грижат за нея.

— Не! — каза Малик. — Никакъв манастир!

На Брин й стана забавно от паниката в гласа му, но се върна към сериозната тема на разговора.

— Мислиш, че светата обител ще спре Ричард? Той ще я изгори до основи, както направи с Редфърн! — Изразът на Гейдж не се смекчи. — Или ще я вземе за заложница. Той знае, че я обичам. Може да я използва, за да ме накара да те изоставя и да отида при него.

Кисела усмивка разкриви строгите черти на лицето му.

— И аз няма защо да питам дали ще го направиш.

— Не, няма защо — каза грубо Брин. — Щом мериш живота със злато. Адуин ще дойде с нас.

Гейдж се поколеба и кимна късо.

— Ще я вземем. Но трябва да издържи.

— Аз ще й помагам — каза Малик. — Не се безпокой, Гейдж. Всичко ще бъде добре.

— Надявам се да си прав. — Гейдж гледаше Брин изпитателно. — Доволна ли си?

— Не напълно. — Тя се напрегна. — И Алис ще дойде с нас.

— Какво?!

Брин каза бързо:

— Бременна е, зная, но едва в четвъртия месец и е много силна. Каза ми, че майка й работила на полето до самото й раждане.

— Тогава нека майка й се грижи за нея до раждането на детето.

— Баща й няма да приеме позора на това дете в къщата си. Тя няма къде да отиде. Искам да я заведа в Гуинтал.

— И там ще я приемат, нали?

Брин кимна.

— Там хората са по-справедливи към жените, отколкото на други места.

— Каза, че си била само на девет години, когато сте заминали оттам, и че си била много нещастна в Кайси. Как можеш да бъдеш сигурна, че паметта не те лъже? Че не си запомнила Гуинтал както ти се е искало да го запомниш?

Очите й се отвориха широко. Никога не бе поставяла под съмнение спомените си за Гуинтал. Гуинтал беше нейния дом, най-доброто място, убежището. Брин енергично поклати глава.

— Мама ми каза… Не може да бъде… Помня всичко съвсем ясно. Мир и тишина… — Тя се обърна кръгом. — Защо губим време? Да тръгваме! Вземаме Алис и толкова!

Очакваше той да спори с нея. Гейдж не беше от хората, които приемат покорно две подобни поражения.

— Много добре — каза бавно той. — Вземи си твоята Алис.

Тя го погледна през рамо. Смути я изразът му. Съжаление?

Не, трябва да се е излъгала. Сега лицето му бе спокойно, както обикновено. Той обърна коня си и тръгна към челото на колоната.

— Би трябвало да съм доволен, че нямаш намерение да вземеш със себе си целия Редфърн.

 

 

— Аз ви бавя — каза Адуин и се настани върху купа завивки в каруцата. — Прости ми, Брин, мислех, че ще бъда по-силна.

— Не можеш да искаш да бъдеш силна като нас. — Брин подпъхна една кожена наметка около раменете на Адуин, за да я пази от студа. Ставаше все по-студено, пронизваща влага изпълваше въздуха. Брин се надяваше, че снегът ще почака, докато стигнат до някакво убежище. — И с всеки ден ставаш все по-силна. Когато тръгнахме, можеше да яздиш само няколко часа. Вчера не ти се наложи да ползваш каруцата до обед, а днес язди три часа по-дълго. Скоро изобщо няма да имаш нужда от нея.

Адуин направи гримаса.

— Лорд Гейдж ще се радва, когато това стане.

— Защо? Каза ли ти нещо?

— Не, той е много търпелив, но виждам, че се ядосва, когато се бавим.

— В природата му е да бъде нетърпелив. Не му обръщай внимание.

Адуин я гледаше замислено.

— Като теб ли?

— Аз не се държа така. — Тя избегна погледа на Адуин, докато загръщаше краката й с одеяло. — Отвръщам му, когато ми говори.

— Но само толкова. Сигурна съм, че това не му харесва. Напоследък много се ядосва.

— Не зависи от мене какво харесва и какво не. — Брин не можеше да се тревожи, ако Гейдж не е доволен от нея. Трябваше да го държи настрана, да не допуска интимност. Иначе той щеше да я завладее напълно.

— Няма да навреди, ако си по-мила с него. — Когато Брин я погледна учудено, тя добави: — Както се отнесе той към всички онези нещастници в Редфърн. Не са много мъжете, които биха се наели да възстановяват онова, което не са разрушили. Това бе акт на милосърдие.

— У него няма много милосърдие, уверявам те.

Адуин се намръщи разтревожена.

— Мисля, че си несправедлива към него.

— А аз мисля, че ти трябва да пазиш силите си и да не се тревожиш за лорд Гейдж. — Брин потупа ръката на Адуин и слезе от каруцата. — Не се отвивай. В тези гъсти гори изобщо не прониква слънце. Скоро ще се стъмни и ще можем да спрем да нощуваме.

Малик стоеше настрани, до коня на Брин. Вдигна я на седлото и попита тихо:

— Как е тя?

— Просто е уморена. Понася пътуването много по-добре, отколкото очаквах.

— Тя има много висок дух. Можело е да се пречупи преди много години. — Той се качи на коня си, но не го подкара. — Но сега страда, тъгува.

— По лорд Ричард ли? Грешиш, тя не би…

— Не по този дивак. По децата, които е загубила.

Брин се намръщи.

— Тя не говори за тях. Умрели са преди края на бременностите. Никога не ги е виждала, Малик.

— И все пак, тя тъгува за тях. Мисля, че е така, защото не са я оставили да поплаче за тях, вземали са й ги. Тя се мъчи да не мисли за тях, но според мен те са винаги с нея. Искаше ми се да мога да й помогна някак. — Той се усмихна с усилие. — Но тя не ми вярва. Можеш ли да си представиш жена с подобни мисли? Тя даже не разбира какъв благородник съм аз!

— Не, не мога да си представя — каза топло Брин.

От челото на колоната Гейдж я викаше:

— Брин!

— Иска да потегляме — каза Малик. — Тръгвай. Аз ще остана тук, ще яздя до каруцата и ще говоря с Адуин. Понякога ми се удава да я разсмея.

Малик разсмиваше всички. Пътят щеше да им се стори много по-дълъг, ако не бяха смешните му реплики. Но Брин забеляза, че Гейдж не се усмихва. Беше обърнал коня си и яздеше назад към нея. Тя смушка коня и бързо се изравни с него.

— Настанена е. Можем да тръгваме.

— Благодаря — каза той язвително. — Но отсега нататък, аз ще решавам кога да спираме.

Брин тутакси настръхна.

— Адуин се държи добре. Тя се нуждаеше от тази почивка.

— Можеше да почака, докато прекосим гората и излезем на открито.

— Какво значение… — Тя изведнъж разбра. Погледна загрижено гъстия храсталак и дърветата, надвиснали край пътеката. — Лорд Ричард? Видели ли са го?

— Не, но подвижната цел се атакува много по-трудно.

— Сам ли е?

— Не знаем. Може да е събрал хора от селата и да иска да ни нападне, когато сме най-слаби.

— Имаш основание да си недоволен от мен — каза смутено тя. — Мислех само за Адуин. Отсега нататък ще искам твоето мнение, преди да кажа на каруцаря да спре.

— Каква смайваща любезност! — каза Гейдж. — А ако не си съгласна с моето мнение?

— Ще действам, както намеря за най-добре. — Изведнъж Брин пламна. — Няма защо да се държиш грубо. Адуин прави каквото може. Движим се добре. Следващата седмица ще стигнем Кайси и само след един ден ще бъдем на морския бряг.

— Казала ли е тя, че не съм внимателен с нея?

— Не, но е разбрала, че губиш търпение.

— Аз съм нетърпелив не заради нея. Мисля, че тя беше много смела. Виждал съм я да се олюлява на седлото, преди да помоли да спрем. — Гейдж срещна погледа й. — Губя търпение заради теб.

Трябваше да продължи пътя си и да не влиза в спор с него. Сега стана това, което най-силно искаше да избегне.

— Не съм ти дала повод да бъдеш нетърпелив.

— Глупости! Уморих се да гледам как ме избягваш и да слушам едносрични отговори. Време е това да свърши.

— Как?

— По възможно най-приятния и за двамата начин. — Усмивката му беше ослепителна. — Тази вечер ще дойдеш при мен и ще споделиш постелята ми както в Хейстингс.

— Няма да дойда.

— Предпочиташ да те заставя ли? Знаеш, че ще го направя. Но помисли как ще се разтревожи Адуин от това.

— Няма да ме насилиш.

— Ще направя всичко, за да съборя стената, с която си се оградила — каза той тихо. Леденосините му очи бяха ясни и безмилостни. — Хардраада ме научи майсторски да събарям стени и цитадели, Брин. Сигурно не искаш да ти покажа какъв майстор съм.

— Ще се бия с теб, за да не… — Тя млъкна. Спорът с него нямаше да доведе до нищо добро. Беше видяла този воин за пръв път в Хейстингс — непреклонен и безмилостен като ураган. Думите не можеха да го склонят. Мили боже, какво можеше да му повлияе?

— Нищо — каза той, сякаш четеше мислите й. — За теб ще е по-добре да не се бориш с мен, Брин. — Той подкара коня си напред. Когато стигна челото на колоната, до нея стигнаха думите му. — Ако искаш да покажеш сила, намери битка, в която можеш да победиш.

 

 

Спряха по здрач в края на гората, разположиха стана близо до дърветата, за да ги използват като заслон, но с ясна видимост в останалите три посоки. Облаците оставаха тежки и тъмни, но сняг още нямаше. Въпреки това, влажният студ направи лагерните огньове особено желани. Гейдж не обърна внимание на Брин, докато наблюдаваше разпалването на огньовете, погрижи се за коня си и изпрати войници да охраняват лагера в кръг. След това се разположи пред най-големия огън, до Малик. Разговаряше тихо с него и сякаш бе забравил всички останали.

Но не ги е забравил, мислеше си Брин, седнала срещу него. Той не гледаше към нея, но тя усещаше, че следи всяко нейно движение. Може би така й се струваше. Може би е решил да се държи другояче и…

— Много си мълчалива, Брин. — Адуин деликатно облиза пръстите си. Беше приключила с печения заек. — И яде много малко. Уморена ли си?

— Не.

— А аз се уморих. — Адуин се усмихна. — Щом като не ми се яде, значи съм много уморена. Когато бях болна, изобщо не ми се ядеше.

Брин погледна с удоволствие розовите бузи и блестящите очи на Адуин. Така трябва да изглежда Адуин, страхувах се, че никога няма да се възстанови дотолкова.

— Да, много си уморена. Спиш ли добре?

— Като мъртва. — Адуин прикри една прозявка. — Едва дочаквам края на вечерята, за да се мушна в завивките. — Тя се взираше сънливо в огъня. — Пътуванията са странно нещо, нали, Брин?

— Странно?

— Не го ли усещаш? Те са като онова чудесно време между съня и събуждането. Почти като сън. Не е нужно да кроиш планове или да се бориш с последиците на миналото. Само се носиш по течението от едно място към друго.

— Не бих нарекла скоростта, която Гейдж ни налага, „носене по течението“ — каза сухо Брин. След това се усмихна. — Но аз се радвам, че се чувстваш така. Прекалено дълго беше здраво закотвена.

— Както и ти. — Адуин прибра крака към себе си и сложи брадичката си на коленете. — Но ти не си позволяваш да се носиш по течението, Брин. Даже по време на това пътуване бързаш насам-натам, грижиш се за мен и за Алис. Вчера те видях да превързваш ръката на Льофон.

— Раздрал я на някакъв клон. Такива рани трябва да се превържат веднага, за да не станат опасни.

— Няма ли кой друг да го направи?

— Защо трябва да има? Аз съм лечителката.

Адуин се засмя и поклати глава.

— Някой ден, всички тези товари, които си поела сама, ще те съборят на земята!

Брин трепна, изненадана от тези думи. Толкова приличаха на казаното от Гейдж! Тя се усмихна.

— Глупости. Раменете ми са силни.

— Затова всички се облягаме на тях. Чудя се какво ще правиш, когато всичко това свърши. Би ли си сложила крила и отлетяла като пеперуда?

Брин каза насмешливо:

— Приличам ли на пеперуда?

Адуин поклати глава.

— Приличаш повече на красив сокол, целия в златно и кафяво, със силни криле, които закрилят и извисяват.

Бузите на Брин пламнаха от смущение.

— Сигурно си уморена повече, отколкото си мислех. Съзнанието ти се замъгли съвсем. По-добре си легни.

Адуин се прозина отново.

— Няма да споря. — Тя стана и тръгна към каруцата. Под нея бяха приготвени три сламеника — за Брин, Адуин и Алис — да ги пазят от стихиите. — Но ти би могла да престанеш да ни закриляш за известно време и малко да се извисиш. Идваш ли?

— Не. Не идва — каза тихо Гейдж от другата страна на огъня.

Адуин млъкна учудено. Брин затаи дъх.

Гейдж стана и тръгна към сламеника си недалеч от огъня. Легна и повдигна завивката вместо покана.

— Брин.

Тя остана да седи тихо, загледана в него. Усещаше зоркия поглед на Малик. И Адуин се взираше смаяна в нея.

Можеше да му откаже. Той не можеше да я застави.

Глупости. Разбира се, че ще я застави. Гейдж винаги правеше, каквото бе казал, че ще направи.

Ще се сражавам с всичките ти дракони, Брин от Фокхар!

Защо си спомни тези думи точно сега? Той се сражаваше с нея, не с враговете й.

Адуин пристъпи предпазливо към Брин.

— Може би той не иска… — Погледът й прескачаше от Брин към Гейдж и обратно. — Брин?

Ако Брин му откажеше, Адуин щеше да се почувства задължена да се намеси. Току-що постигнатото равновесие щеше да се разпадне. Гейдж беше умен — разбрал бе колко отчаяно искаше Брин да се запази спокойствието. Тя се изправи и тръгна към Гейдж.

— Иди да спиш, Адуин. — Легна до Гейдж, дръпна одеялото от ръцете му и се зави. — Ще се видим утре.

Адуин се поколеба.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

— Да. — Брин затвори очи. Веднага я облъхна аромат на кожа и мускус. Ароматът на Гейдж. — Заспивай.

Адуин бавно се отдалечи.

— Малик, вземи си сламеника и го постели до каруцата — каза Гейдж. — Адуин може да се нуждае от защита, ако Ричард реши, че е време да вземе заложник.

— Съмнявам се, че това е причината да не ме искаш тук — каза тъжно Малик.

— Не е, но и тази е важна.

И е единственото, на което Малик не би могъл да устои. Той би оставил света да се срути, само и само да запази Адуин. След миг Малик се оттегли.

В стомаха й се събра топка.

— Отпусни се — каза грубо Гейдж. — Толкова си се стегнала, че сякаш лежа до дърво.

Дърветата не усещат нищо и нямат чувства.

— Не искам да съм тук.

— Искаш. — Ръката му се плъзна по нея под одеялото. — И ако съзнанието ти позволява да бъдеш откровена, ще го приемеш. Това е истината.

— Не — пошепна тя. — Не е вярно.

— Тогава от какво се страхуваш тук? Че ще се възползвам?

— Да.

— Страх? — подразни я той. — Това ли чувстваш наистина? — Ръката му обхвана гърдата й. — Сега? В тази минута?

Тя прехапа устни. Гърдата й набъбна от неговото докосване.

— Знаеш, че не е страх. Но това, че плътта ми е слаба, не променя нещата. В сърцето си аз не искам да се съединя с теб.

— В сърцето си ти не искаш нищо друго. — Езикът му се плъзна в ухото й. — Бог вижда, ще ми го кажеш, преди да сме стигнали Гуинтал.

Тя чувстваше тялото си пламнало, сърцето й биеше силно до болка.

— Ще ме вземеш тук, пред всички ли?

— Те вече спят. — Ръката му галеше гърдата й лениво. — Или скоро ще заспят.

— Могат да се събудят.

— Съмнявам се, че това ще те вълнува тогава. — Палецът и показалецът му играеха със зърното й. — Тази рокля ми пречи. Трябва да се отървем от нея.

— Ще ми стане… — заля я гореща вълна, когато пръстите му я притиснаха и подръпнаха — … студено.

— Няма. Завита си с одеяло, пък и огънят е близо. — Ръката му се плъзна между бедрата й. — Но ще почакаме малко, щом искаш. — Ръката му я галеше напред-назад. — Макар че не мога да те погаля там, долу, и това ме дразни. Спомням си, че това руно беше възхитително меко и все пак пружинираше сладко около мен, докато се движех навътре и навън…

— Млъкни! — прекъсна го отчаяно тя. — Говориш неприлични неща!

Ръката му вдигна полата й.

— Но те карам да искаш да правиш неприлични неща, нали? Не искаш ли да съблечеш тази рокля и да ме яхнеш, както в онзи първи ден при езерото? — Мускулите на корема й трепнаха под ръката му. — Аха, виждам, че искаш. Да видим колко много. — Ръката му се плъзна надолу и я опипа. — Наистина много! — Той доближи устните си до ухото й. — Няма да е трудно да затвориш очи и да ме оставиш да правя с теб каквото искам, нали? А утре ще можеш да си кажеш, че съм те насилил.

Тялото й гореше и болеше. Тя се изпъна като дъга и простена от желание.

— Но искам да бъдеш честна към себе си и към мен. Няма да ти позволя друго. Няма да вляза в тази сладка, тясна ножница. Няма да ти дам семето си, докато не го поискаш от мен. — Той намери хълмчето, което бе търсил досега и го завъртя бавно с пръст.

Брин извика. Изгарящ пристъп на желание я прониза.

— Тогава защо… правиш това? То не може да ти донесе удовлетворение.

— Удовлетворение? — попита мрачно той. — То може да ме убие!

— Тогава остави ме да се върна при Адуин. Не мога да понасям това.

— Ще го понесеш — каза той вбесен. — Ще те галя, докато тялото ти няма да може без моята ласка. Ще ти дам удоволствие и изтезание. Ще те будя нощем с език или с пръсти, или ще ти казвам на глас всички начини, по които ще те имам, докато го поискаш от мен.

— Моля те… Не мога да го искам от теб.

Два пръста се хлъзнаха дълбоко в нея.

— Да се помолим да решиш друго в името на двама ни!

 

 

Разтърсващо…

Греховно, мислеше си тя като насън. Сигурно сънувам. Не може да бъде…

— По-широко. — Приглушеният глас на Гейдж там, долу. — Още малко, Брин…

Краката й се подчиниха против волята й. Езикът му.

Тя разтвори широко очи, когато езикът му се втвърди и започна да гали и да изтезава хълмчето.

— Гейдж, недей! — Сърцето й биеше до пръсване. — Това не е…

Устата му… гладната.

Зъбите му… нежно захапват.

Тя се заизвива в конвулсия и прехапа устни. Затисна я някаква мрачна лудост.

Когато всичко свърши, тя лежеше разтърсена и трепереща. Той се издърпа нагоре и легна до нея с ръка около раменете й.

— Това сигурно е лошо нещо — каза разтреперана Брин. — Никога не съм чувала, че мъж може да го прави на жена. И…

— Нещото си е много добро — прекъсна я той. — Във Византия това е обичаен начин да се достави удоволствие на една жена. Щях да ти го покажа и по-рано, но бях много нетърпелив да вляза в теб. — Той я притегли към себе си. — Заспивай.

— Значи можеш да ме събудиш пак по този начин?

— Казах ти как ще стане. А твоят отговор бе всичко, което можех да пожелая. Нямам търпение да опитаме и други видове удоволствие. — Той започна да гали гърдите й през вълната на роклята. — Но тази дреха наистина пречи.

— Няма да я съблека. — Очевидно дрехата не беше пречка, но тя се чувстваше ранима и без да е гола в ръцете му. — Не го искай повече.

Той я погледна удивено.

— Разбира се, че ще го искам! Искам те без нея!

 

 

— Събуди се, Брин — шепнеше Гейдж. — Разтвори краката си.

Пак ли? Като по даден знак между бедрата й се надигна топлина. Вече не помнеше колко пъти я беше будил тази нощ. Единия път устата му смучеше гърдата й силно, докато пръстите му я доведоха до екстаза…

И устата му…

Тя се протегна в очакване.

Гейдж се засмя.

— Този път не. Вече съмва. — Той сложи между краката й хладна влажна кърпа.

Тя отвори очи.

— Какво правиш?

— Грижа се за теб. Ездата ти дойде много днес, а аз си играх с теб през по-голямата част от нощта. Боли ли те?

— Не. — Тя искаше ръцете и устата му пак да са там вместо тази студена кърпа.

— А гърдите ти?

— Не. — Гърдите я боляха малко. Той смучеше като гладно пеленаче. Един път я бе накарал да свърши само по този груб начин.

— Гърдите са много чувствителни към докосването. Втвърдяват се и набъбват като зрял плод. Бих искал да суча от тях, когато имаш дете.

Дъхът й спря при тази картина — коремът й подут от детето, Гейдж гол над нея с уста на гърдата й.

— И на теб ще ти хареса. Трябва да видя какво може да се направи. — Той отхвърли завивката и й подаде роклята. — Облечи се бързо. Скоро ще се раздвижат.

Кога се беше съблякла? Спомни си смътно един момент на върховно желание, когато всяка преграда беше непоносима. Гейдж бе поискал да се съблече, но триумф нямаше. Само ръцете му по нейната разголена плът, играещи с нея като с мечтана играчка.

Брин навлече роклята през глава, изправи се и я оправи по себе си. Така беше по-добре. Хладният допир на вълната до тялото й я изваждаше от чувствената еуфория.

Гейдж присви очи.

— Довечера ще се повтори. Довечера и всяка следваща вечер. Тялото ти така ще свикне с това, че нямаш да можеш да живееш без мен.

Брин се страхуваше ужасно, че той е прав. Чувстваше се пълнокръвна и възбудена както никога досега. Не го погледна, когато забърза през лагера.

— Трябва да събудя Адуин.