Айрис Йохансен
Среднощен бродник (7)

Седма глава

— Къде е Алис? — Брин попита Малик, след като влезе в стаята на Адуин. — Казах й да дойде и да се грижи за вас.

— Пратих я да вземе бульон за лейди Адуин — отвърна Малик. — Не исках да рискувам да пие от твоите отвари.

— Как е тя? — Брин изучаваше лицето на Адуин, надвесвайки се над леглото. Болната изглеждаше много по-добре сега, след като косата и кожата й блестяха от чистота. — Събуждала ли се е изобщо?

— Два пъти — отвърна Малик. — Веднъж веднага, след като ти излезе, и втори път, когато Алис я къпеше. — Той направи гримаса. — Тя накара Алис да сложи между нас завеса, за да не я зърна.

— Не виждам никаква завеса.

Малик се ухили.

— Смъкнах я, след като си легна. Не бива да ми се отказва поне това. Достатъчно лошо е, че съм прикован на това легло. Със сигурност заслужавам малка награда.

— Не и ако е отнета от Адуин. От нея вече беше взето прекалено много.

Усмивката на Малик изчезна.

— Горката дама. Жестоки са хората, които могат да сторят това на една безпомощна жена.

Брин си спомни за изненадващо силното избухване на Адуин в конюшнята.

— Навярно тя не е толкова безпомощна, колкото си мислиш. — Заобиколи леглото и провери превръзката на Малик — беше сменена. Очевидно Алис бе казала истината — че ще се постарае да се реваншира. — Хората много рядко са добри, но тъкмо нейният господар и съпруг й стори това.

— Значи трябва да го пратят да гори в пъкъла — рече мило Малик. — А и аз ще се радвам да го напъхам там при първа възможност. — Той погледна към Брин. — Ако Гейдж не ме лиши от това удоволствие, преди да съм се надигнал от леглото. Може да се случи, ако си помисли, че още обичаш Ричард.

— Никога не съм обичала този звяр. — Брин отново погледна Адуин. — Как бих могла?

Малик кимна, след като тутакси разбра.

— Стори ми се странно. Не господарят, а неговата съпруга те тласкаше насам, нали?

Брин кимна.

— Мислех, че има нужда от мен.

— Очевидно е имала нужда от теб.

Брин тръсна глава, като си спомни каква сила се криеше у Адуин.

— Може би. — Тя отиде до дъбовия сандък, който беше под прозореца, и отвори капака. — Довечера трябва да отида да вечерям в залата. Ще се върна колкото мога по-бързо.

Малик тръсна глава.

— Гейдж ще иска да отидеш и в леглото му.

— Значи ще трябва да мине без това. Имам си задължения.

Малик се намръщи загрижено.

— Не, Брин, видях лицето на Гейдж, когато днес побягна след Делмас. Трябва много да внимаваш, ако искаш съпругът ти да оживее.

— Наистина ли мислиш, че Гейдж би убил човек за нещо толкова дребно?

— Видях лицето му — повтори Малик.

— Не разбирам как мъжете могат да отнемат живот и после да се оттеглят. Не знаят ли как помръкват душите им? — рече отчаяно Брин, докато ровеше из роклите в сандъка, за да намери някоя, която да й стане. — Не го разбирам.

— В момента и аз не вярвам той да разбира себе си — рече тихо Малик. — Което прави положението още по-опасно. От момче Хардраада го е вземал на своите походи, обучавал го е в кръв и насилие, научил го е да взема каквото пожелае и да не позволява нищо да му се изпречи на пътя. По-късно Гейдж научи и други неща, но не му трябва много, за да се върне към наученото от Хардраада.

Пиратство, кръв и огромната сянка на Хардраада висяха над хоризонта на Гейдж.

— Не се връщай довечера в тази стая, Брин. Успокой го. Дай му това, което иска. — Малик се усмихна. — Не смятам, че тази задача ти е прекалено неприятна.

Не беше неприятна, но навярно бе по-опасна, отколкото мислеше Малик. Всеки път, когато спеше с Гейдж, връзката им ставаше все по-силна и празнотата от раздялата — по-голяма. Започваше да се чуди, колко ли време ще й трябва, за да се почувства добре без него. Брин избра от сандъка една тъмновинена рокля, затвори капака и бързо тръгна към предната стая.

— Изпрати Алис да ме повика, ако Адуин се почувства зле.

— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за нея.

В гласа му имаше такава ласкавост, че Брин го погледна през рамо. Той наблюдаваше Адуин с грижа и нежност и тя усети в себе си някакъв копнеж. Колко прекрасно би било да може да се отърси от цялото си бреме и да се сгуши в силните обятия на някого. Но какви бяха тия мисли? Не беше от този тип жени и бързо щеше да се отегчи от мъжа, който би се опитал да я превърне в своя влюбена сянка.

Но за известно време сигурно няма да е толкова лошо…

 

 

В огромната камина гореше буен огън, а над него се въртеше глиган на шиш. Наблизо седеше едно младо момче, което настройваше струнния си инструмент. Откъм голямата маса се носеше бурен смях.

Брин спря несигурно под сводестата врата на залата. Какво трябва да направи сега? Тук нямаше място за нея. Очевидно лорд Ричард беше поканил на пиршеството всичките си васали и техните дами. Тя разпозна само някои от тях: Едмънд от Дануърт и неговата съпруга Джоун, белокосия Сирил Минтбър и неговия син, Хърбърт от Кенмал.

— Ела — извика лорд Ричард, когато я видя. Той стана от масата и протегна ръка. — Никога не съм те виждал толкова привлекателна. — Лицето му се озари от сияеща усмивка. — Седни до мен, Брин.

Над масата внезапно надвисна тишина. Всички гледаха в нея. Мъжете с любопитство, техните дами с надменна враждебност.

— Тя ще седне до мен — рече Гейдж зад нея. Хвана я за лакътя и я подкани да тръгне по застлания с рогозки под към масата. Докосването му бе топло и успокояващо и тя усети как неудобството й я напуска.

— Искам да си отида — прошепна тя. — Не ми е тук мястото.

— Разбира се, че е тук — рече тихо, но твърдо той. — Ти си по-мъдра от всички мъже в тази зала и по-прекрасна от всички жени. — Гейдж я погледна. — Особено с тази рокля. Аз… благодаря ти, че си я облякла.

Брин го погледна изненадана. Думите му бяха изречени непохватно и тя не можеше да си спомни някога да е обсъждал вида й.

— Не ми приляга. — Тя погледна към тесния корсет. — Адуин е много по-дребна от мен.

— Напротив. — Погледът му се плъзна към корсета. — Възхищавам се от все сърце на това как ти стои роклята. Но ако искаш ще изпратя човек до моя кораб в залива Певънс, за да вземе плат и да ти ушият още рокли.

— Плат ли?

— Коприна от Византия, дантели от Дамаск. — Той се усмихна присмехулно. — Колкото и да съм стиснат търговец, никога не ходя където и да било без стоки за продан.

— Не ми трябват коприни. Доволна съм и с моята вълнена роба. Не бих взела роклята на Адуин, ако не бе настоявал толкова.

— Знам. — Гейдж сви устни, докато й помагаше да изкачи двете стъпала на подиума. — Ти си най-твърдоглавата и волева жена в тази страна на рицари, но мисля, че прекаляваш…

— Подготвил съм пиршество, което да съперничи на всичко, което сте опитвали в Нормандия — Ричард грациозно махна към столовете с високи облегалки до себе си. — Ще видите колко много се старая да ви зарадвам.

Гейдж се огледа в залата.

— Очевидно си направил поне едно нещо, което ме радва. Къде го изпрати?

— Какво значение има. — Ричард махна разсеяно с ръка. — Но бъдете сигурен, че ще ви спестим неговото присъствие по време на целия ви престой тук. Щях да отпратя Делмас надалеч още преди пристигането ви, ако знаех колко нежни са чувствата на нормандците. Боя се, че ние, саксонците, сме далеч по-грубички. Делмас беше винаги много изпълнителен и…

— Него го няма. Да го забравим. — Гейдж настани Брин от лявата си страна, преди да седне до Ричард. — Можеш да го доведеш след няколко дни, когато си тръгнем.

— Само няколко дни? Надявах се да останете по-дълго. — Ричард махна с ръка, за да започнат да сервират. — Е, може и да успеем да променим решението ви. Редфърн е толкова приятно място. — Той се наведе и заговори на Брин. — Трябва да го разведеш из околностите и да му покажеш какъв прекрасен имот притежава.

— Няма да имам време. — Тя срещна погледа на Ричард. — Адуин не е добре и трябва да се грижа за нея.

Изражението му не се промени.

— Да, Делмас ми каза, че си я преместила в предишната й стая. Това не е правилно. Знаеш, че е заразноболна. Бях принуден да я преместя в конюшнята, за да предпазя всички ни от заразата.

Брин го зяпна в недоумение.

— Но тя страда само от обичайната си треска!

— Така ли? Но ние не знаехме. Теб те нямаше, за да ни го кажеш.

Тя стисна по-здраво чашата си. Искаше й се да я хвърли към него.

Ричард се обърна към Гейдж.

— Брин много обича бедната ми съпруга. Не иска да признае, че Адуин не е създадена за тази земя. — Той въздъхна. — Боя се, че всеки миг ангелите може да я приберат.

— Не! — Брин пое дълбоко дъх и каза. — Съзнавам, че Адуин е неудобна за вас, но тя няма да умре.

— Неудобна ли? Как една толкова сладка дама би могла да бъде неудобна? — Той вдигна чашата си. — Макар да признавам, че имам вкус към по-одухотворени жени. Естествено, мъжът иска жена, която да седи до него и да му партнира със същата сила.

Лъжи. Ричард не искаше никакво друго качество, освен подчинение у жената. Първо една лека заплаха, а после — ласкателство. Какво ли беше замислил?

— Яж. — Гейдж нарочно се наведе напред, за да й попречи да вижда Ричард. Той откъсна малко парче месо от порцията си и й го подаде. — Съгласен съм с лорд Ричард. Трябва да подхранваме силата ти. — Гласът се понижи чувствено. — Скоро ще ти потрябва.

Страните й пламнаха, когато срещна погледа му. Нищо не можеше да бъде по-ясно от неговото заключение. Той бе заявил претенциите си пред всички присъстващи в залата. Брин виждаше похотливите усмивки по лицата на мъжете, които още сега си я представяха в леглото на нормандеца.

Ричард се засмя и вдигна отново чаша.

— Добре казано. Как ви завиждам. — Той отпи голяма глътка, преди да продължи. — И съжалявам за деня, в който бях принуден да се откажа от тази награда. Робиня като Брин не се среща всеки ден.

Робиня. Собственост. Всички я гледаха и внезапно тя почувства, че се задушава.

— Вече не съм гладна. — Тя скочи на крака. — Трябва да се връщам при Адуин.

— Брин — гласът на Гейдж бе тих, но звучеше предупредително.

Тя не му обърна внимание и избяга от залата.

Той я настигна още по стълбите и я сграбчи за ръката.

— Брин!

— Няма да се върна — рече свирепо тя. — Не можеш да ме накараш. Намери си друга, която да посрамваш. — Тя се опита да се отскубне. — Но ти не успя. Аз не се засрамих. Ти и останалите трябва да се срамувате за това, че държите други хора като свои роби. Аз няма да…

— Господи, ще млъкнеш ли, за да ме чуеш? — Той я грабна за раменете и я разтърси. — Не съм искал да те засрамвам. Никога не съм имал такова намерение. Той те гледаше така сякаш… и аз се разгневих… Просто така се случи.

— И мислиш, че това променя нещата? Разбира се, че го направи. Довеждаш робинята си да седне до теб на масата. Показваш ме пред офицерите си и васалите на Ричард. Изненадана съм, че не ме разсъблече гола през тях.

— Не съм те показвал — рече грубо той. — А ти нищо не си научила, ако мислиш, че ще позволя на някого да те види гола. — Той я обви още по-силно с ръце. — Исках да ти окажа внимание. Исках да им заявя, че трябва да се отнасят с уважение към теб, че си нещо повече от робиня.

— Но за теб не съм нищо повече от робиня. Доказа го пред всички в Редфърн. Робиня и курва. — Тя вдигна поглед към него. — И ще го докажеш отново, когато ме заведеш в стаята си. Те ще се подсмихват, ще шушукат и ще говорят за всичко онова, което правиш с тялото ми. Ти го знаеш и аз го знам.

— Не го знам.

— Знаеш го и не те е грижа.

— Проклета да си. Аз не съм идеален. Понякога се ядосвам и развързвам езика си. Но ако не ме беше грижа, досега щях да съм те захвърлил. — Той се обърна и се върна в залата.

Брин извика подигравателно след него:

— Да ви чакам ли във вашата стая, господарю?

— Не, ако ти е мил живота. Върви при Малик и онази жена. Навярно те ще са в безопасност от твоята отрова.

Брин се втренчи след него изумена, докато той влезе в залата. Не смяташе, че ще я пусне да се върне при Малик и Адуин. За него това бе изключително необичайно.

Но пък тази вечер цялостното му поведение беше необикновено. То бе преминало от бдителност към мрачна ревност, а накрая бе стигнало до… съжаление, може би?

Дали наистина бе имал намерението да й отреди достойно място, за да я защити от клеветата? Брин усети как гнева й изчезва, докато обмисляше тази възможност. Той бе казал това, а не бе мъж, който лъже.

Тя почувства как вътре в нея разцъфва мъничка пъпка топлота, обърна се и се заизкачва по стълбите. Гейдж се бе опитал да я предпази.

Не би трябвало да е толкова доволна. В края на краищата той бе избухнал и навярно бе утежнил положението й. Не се бе държал по милия рицарски начин, по който Малик би й предложил покровителството си. Той се бе държал грубо, рязко и невежливо. Би трябвало да не обръща внимание на намеренията му и да мисли само за жалките му действия.

И въпреки всичко Гейдж се бе опитал да я защити…

В стаята на Адуин гореше само една свещ, а Алис се бе сгушила до угасващия огън в камината. Брин сложи пръст на устните си, когато прислужницата скочи на крака. Погледна към мъжа и жената на леглото, които изглежда спяха.

— Всичко ли е наред? — прошепна тя.

Алис кимна.

— Той не се чувстваше добре и му дадох от същото лекарство за сън, което ме научихте да правя за лейди Адуин. Лейди Адуин спи, откакто тръгнахте.

— Добре. Сега можеш да си лягаш. Аз ще остана с тях.

— Така ли? Аз мислех, че… — Алис не довърши.

Алис мислеше това, което и всички в Редфърн — че Брин ще спи в леглото на нормандеца.

— Върви да си почиваш. Аз ще ги наглеждам.

Алис все още се колебаеше.

— Какво има? — попита нетърпеливо Брин.

— Може ли да остана тук? Няма да преча. Просто ще се свия до огъня.

— Но защо? — Брин спря веднага щом разбра. Тук Алис беше в безопасност. — Смяташ, че лорд Ричард ще се разгневи, че помагаш на лейди Адуин ли?

Алис кимна.

— Когато е ядосан, ме бие. — Тя потрепери. — Винаги ме бие, но когато е ядосан повече. Ако изляза оттук, ще ме намери и ще ме завлече в леглото си.

— Ако ти е толкова неприятно, трябва да избягаш.

— Къде бих могла да избягам? — Алис прехапа долната си устна и каза: — Бременна съм.

Брин потрепери от изненада, примесена с гняв.

— Той знае ли?

— Да. Аз съм в третия месец.

— И той те прати при лорд Гейдж, да те използва?

— Още не съм започнала да се закръглям и лорд Ричард казва, че съм най-хубавата жена в Редфърн. Искаше да достави удоволствие на лорд Гейдж, а не бе сигурен, че нормандецът все още е влюбен във вас.

На Брин й се повдигна от отвращение.

— Може ли да остана? — попита пак Алис.

Брин кимна към постелята, която бе наредила да сложат за нея в другия ъгъл на стаята.

— Легни да спиш там.

— Не, тук до огъня съм добре.

— Легни на леглото. Аз съм здрава и силна, а и не съм бременна в третия месец. Утре ще ми донесат легло. — Когато Алис не се помръдна, тя рече остро: — Веднага!

Алис побърза към леглото.

Стаята на Адуин беше голяма, но скоро щеше да се препълни, помисли си уморено Брин. Знаеше, че не трябва да говори грубо на Алис, но внезапно бе обзета от мисълта, че тук бе още една от жертвите на Ричард, които не можеше да остави сами в Редфърн. Как щеше да се освободи и да се върне в Гуинтал, ако трябваше да се тревожи за безопасността на тези бедни жени? Е, трябва да го направи, но тази нощ няма да мисли за това.

Дали не чу нещо? Брин се обърна рязко към леглото, но не видя никакво движение. Бързо прекоси стаята. Малик очевидно спеше дълбоко, значи шумът бе дошъл от Адуин. Но Адуин лежеше напълно неподвижна…

Очите на Адуин блестяха, препълнени със сълзи.

— Брин…

Мили боже, още тормоз ли щеше да има тази нощ?

— Ти си ни чула? — прошепна тя, като седна в леглото и взе ръцете на Адуин в своите. — Не плачи. Всичко ще се оправи.

— Опитах се толкова пъти да имам дете от него.

— Знам. Значи не е трябвало да стане.

— Той биеше и мен. Но съвкуплението е винаги болезнено, нали?

— Невинаги. — Брин си представи как Гейдж я гали, прониква в нея, вдига я.

Погледът на Адуин преплува към лицето на Брин.

— Нормандецът не те ли наранява, когато спи с теб?

— Ти знаеш за нормандеца?

— Когато се върна от Хейстингс, Ричард ми каза, че твоите задължения не били само да лекуваш. Молих се за теб. А после, когато отново се разболях, се молих за себе си. Знаех, че само Господ може да ме спаси. Ричард иска да умра. Винаги го е искал, но аз не признавах това. Не можех да повярвам, че човек може да бъде толкова жесток. Исках само да изпълня дълга си. Не бе моя грешката, че не можах да му родя дете. Независимо от всичко, което говори, грешката не е моя. — Погледът й се насочи към Алис на леглото. — Горката жена, не й завиждам. Бебето е чудесно нещо, но по-скоро бих умряла, отколкото да родя негово дете сега.

— Това не е хубаво. Детето е напълно невинно.

— Знам, но то ще бъде красиво като Ричард и все ще ми напомня колко глупава съм била. Когато дойдох за първи път в Редфърн, помислих си, че никога не съм виждала толкова красив мъж. Толкова усмихнат и вежлив беше той. Заслепи ме.

— Ти беше още дете.

— Не е само това. Имам слабостта да обожавам красотата. Дори с годините не можах да прозра какво се крие зад неговата външност. Не смятах, че Господ може да създаде толкова красив човек и да му даде черна душа. — Устните й се изкривиха. — Помниш ли като ти казах колко съм щастлива, че съпругът ми не е като Делмас? Сигурно си ме помислила за голяма глупачка.

— Никога не съм те смятала за глупачка — рече нежно Брин.

— Значи може и да си още по-глупава от мен. — Адуин се усмихна. — Но аз няма да остана глупава. Мога да уча и волята ми не е слаба. Щях да умра в онази конюшня, ако не бях твърдо решена да оживея. Искам да живея, Брин. Искам да оздравея. Ще ми помогнеш ли?

Брин се усмихна.

— Затова се върнах.

Адуин стисна ръката на Брин.

— Знам, че не е честно от моя страна. И ти имаш неприятности. Ами Делмас?

— Лорд Ричард го е отпратил.

— Защо?

Брин извърна очи.

— Лорд Гейдж не го иска тук.

— Алис каза, че нормандецът бил влюбен в теб. Вярно ли е?

— Не, той е влюбен в онова, което се намира между краката ми.

— Но ти каза, че бил мил с теб.

Мил като буря и нежен като нажежен до бяло ръжен. Брин не можеше да не се върне мислено към онзи следобед, когато правиха любов.

— Не съм казала, че е мил с мен.

— Харесва ти да го правиш — рече Адуин, с разширени от смайване очи. — Харесва ти да лягаш с нормандеца. А аз мислех, че не си имала друг избор.

— Така е.

— Но ти му се наслаждаваш. — Тя сбърчи тревожно вежди. — Това не е ли грешно? Имаш съпруг. Това е грях.

— А не е ли грях съпругът ти да те е принудил да се ожениш за него? Не съм давала брачен обет.

— От жените не се изисква да дават обет.

— В Гуинтал се изисква.

— Значи имат много странни закони.

— Справедливи закони. — Брин потупа Адуин по ръката. — Не се тревожи. Спя с нормандеца, защото се налага. Няма да е задълго и съм сигурна, че Господ ще прости на тялото ми, че ме е предало.

— Всеки би ти простил всичко, Брин. Ти си тази, която трябва да ми прости, че те разпитвам. Откъде да знам аз кое е грях и кое не е? Всичко се променя, нали?

— Лежи спокойно. Не е нужно да си прощаваме нищо. Нали сме приятелки? А сега заспивай.

— Брин… — Адуин се поколеба. — Всички чужденци ли са така хубави?

— Какво?

— Ами, нормандецът очевидно ти доставя удоволствие и…

— Не съм казала, че той…

Адуин направи жест на нетърпение.

— Външният му вид очевидно ти харесва.

Широки, корави рамене, очи сини като северното море.

— Да — рече предпазливо тя.

— И този също. — Адуин махна с ръка към спящия Малик. — Той е още по-красив и от съпруга ми. Ричард ми казваше, че нормандците са космати диваци, които се къпели много рядко и имали черни зъби. Ако всички са толкова привлекателни, трябва да е трудно да се прозре злото под повърхността.

— Малик не е нормандец, той е сарацин и не е зъл. Сърцето му е прекрасно като лицето му.

Адуин поклати глава със съмнение.

— И аз мислех така за Ричард. Много трудно е да се разбере какво има зад едно красиво лице.

— Е, нормандците са като саксонците. Някои са хубави, други са грозни. Не трябва да се тревожиш, че са ни завладели. — Брин стана и взе едно одеяло от сандъка с чаршафите. — Тази нощ не трябва да се тревожиш за нищо.

Адуин отново погледна към Алис.

— Горката жена — прошепна тя. — Животът не е справедлив към жените. Би трябвало да има нещо, което да можем да направим…

 

 

— Добър ден. — Гейдж енергично влезе в стаята на Адуин. — Как си, Малик?

— Все по-добре. — Той посочи Адуин. — Мога ли да ти представя лейди Адуин? Това е моят приятел лорд Гейдж Дюмон.

— Лорд Гейдж — промълви Адуин. Тя го изучава за момент и после се усмихна, подавайки ръка. — Благодаря ви, че дойдохте в Редфърн.

Гейдж приближи, пое ръката й и грациозно се наведе над нея.

— Ако знаех, че тук се крие толкова красива дама, щях много отдавна да подканя Уилям да завладее Англия.

Брин се втренчи в него, недоумявайки. Маниерите му бяха изискани, усмивката почти мила. Това беше един Гейдж, който не бе виждала никога. Тя улови издайническия поглед на Малик и си спомни какво й бе казал той.

Гейдж е многолик — поет, търговец, воин. Ти си видяла само воина.

Изглежда обаче на Адуин той позволи да види и друга негова страна. Трябва да съм щастлива, а не вбесена, каза си Брин. Адуин се нуждаеше от колкото се може повече доброта.

— Много сте любезен, но в мен няма никаква красота. — Адуин вдигна ръка към черните кръгове под очите си. — Чувствам се помръкнала като загасена свещ.

— Значи трябва да запалим свещта. — Гейдж се усмихна. — Довери се на Брин. Тя, изглежда, е много умела в това.

— Аз й вярвам. — Адуин посегна и взе ръката на Брин. — Винаги съм й вярвала. — Тя погледна към Гейдж. — Но тя често пъти вижда онова, което е практично, вместо това, което е правилно. Не би трябвало да лежа в една постеля с мъж. — Адуин махна с ръка към Малик в другия край на леглото. — Трябва да ме преместят от това легло.

Малик въздъхна.

— Знаех си, че няма да е за дълго. Искаш ли да видиш как ще се поболея и ще умра от меланхолия?

— Трябва да ме преместят — повтори твърдо тя и посочи нара в другия край на стаята, на който предишната нощ бе спала Алис. — Сигурно може да се донесе още един нар, върху който да ме сложите.

— Уверявам ви, че Малик е твърде болен, за да се държи другояче, освен напълно галантно. — Сетне, изкривил устни, Гейдж додаде: — Макар след няколко седмици може се окаже, че тревогата ви е основателна.

Адуин стисна зъби.

— Трябва да се преместя. — Тя властно подаде ръце. — Моля ви.

— Както искате. — Гейдж я вдигна, пренесе я през стаята и я настани много внимателно върху нара.

— Не! — запротестира Малик. — Ако трябва някой да се мести, това съм аз. Нейно право е да остане тук. Това е нейното легло, нейната стая.

— Аз нямам права. — Устните на Адуин се извиха горчиво. — Моят съпруг и господар даде ясно да се разбере това. Нарът е предпазен от вятъра и студа и е много по-удобен от онзи, на който ме изпрати в конюшнята.

Малик изруга полугласно.

— Аз ще легна на нара. Донеси я тук и премести мен, Гейдж.

— Ще остана, където съм — рече твърдо Адуин. — Изборът да се преместя, е мой. Пък и не съм тежко ранена. Вие трябва да лежите в леглото.

— А що за мъж ще съм аз, щом позволявам подобно нещо? — отвърна Малик. — Гейдж, ти трябва да…

— Нищо няма да направя. — Гейдж гледаше засмян ту едното войнствено лице, ту другото. — Докато не уредите кавгата помежду си. Отказвам да прекарвам деня си, местейки тела насам-натам. Лейди Адуин е лека като перце, но ти не си. — Той се обърна към Брин. — Вземи си наметалото.

Тя го погледна учудено.

— Защо?

— Ще излезем навън с конете да разгледаме имотите. Ти ще ми покажеш красотите на Редфърн. Не чу ли указанията на лорд Ричард?

— Не се подчинявам на лорд Ричард.

Той срещна гневния й поглед.

— Тогава ела, защото аз те моля.

Гейдж се опитваше да й каже нещо. Тя не можеше да откъсне очите си от неговите.

— А ако откажа?

— Ще отида сам.

Той я молеше, не изискваше от нея. Удоволствието от това беше толкова голямо, че тя инстинктивно се отдръпна от него.

— Трябва да остана тук и…

С нормандеца може да стане някаква злополука.

Прониза я страх, като си спомни думите на Делмас.

— Би било глупаво да бродиш сам из вражеска земя. Вземи капитан Льофон.

— Мисля да не го вземам. Никога не бива да позволяваш на победения враг да мисли, че се боиш от него. — Той тръгна към вратата. — Ако отказваш да ме удостоиш с компанията си днес, ще опитам пак утре.

Стрела, изстреляна от засада. Нападение от хората на Ричард, докато Гейдж язди през гората. Утре може да се окаже мъртъв.

— Не! — Брин се обърна и взе наметалото си. — Ще дойда с теб. Ще те чакам на двора. Трябва да отида в кухнята и да кажа на Алис да се грижи за Адуин и Малик.

 

 

— Имотът не е толкова лош, колкото си помислих, когато видях за първи път това грубо обиталище — каза Гейдж. — Поне полетата изглеждат плодородни и добре обработвани. — Погледът му се премести към гората на север. — Как е с дивеча?

— Лорд Ричард и васалите му май намират много дивеч за лов. — Брин набързо погледна през рамо към един земеделец, който се бе спрял, за да ги огледа, докато минават. Погледът му бе любопитен, в него нямаше заплаха, установи тя с облекчение.

Обърна се и видя как Гейдж я гледа с присвити очи.

— Ти си тази, която изглежда преследвана — рече нежно той. — Очакваш ли някой да ни проследи?

Брин се насили да се усмихне.

— От къде на къде? — попита тя, сетне промени темата. — Глиганът, който сервираха снощи в голямата зала, несъмнено е бил убит в тази гора. Лорд Ричард често се връща с едър дивеч.

— Значи е добър ловец, а?

— Да. Много добър. — Брин все още усещаше втренчения поглед на Гейдж, но упорито го избягваше. — Доставя му удоволствие да убива. — Тя пак погледна през рамо. — Селянинът отново жънеше. — Готов ли си да се връщаме в замъка?

— Не, смятам да отидем да видим дали дивечът в гората е толкова много, колкото твърдиш.

— Не!

— Защо не? Ти обичаш гората. С какво тази гора е по-различна?

— Много е далече.

Гейдж вдигна вежди.

— На четвърт миля?

Той нямаше да се откаже. Брин отчаяно търсеше как да го отклони.

— Искаш ли да видиш къде съм посадила билките за моите мазила?

— В гората ли е?

Тя кимна.

— Тук наблизо. — Никой не знаеше за нейната малка градина. Ако можеше да го задържи там до здрач, навярно той нямаше да се осмели да навлезе по-навътре в гората. — Много приятно място е.

Гейдж й махна да мине пред него.

— Тогава нека отидем там.

Малката просека бе напълно скрита сред гъст шубрак и трябваше да се преборят с него, за да преминат. Както обикновено, настроението й се повиши, когато усети аромата на розмарин, джоджен и мащерка. Това беше нейното кътче. Колкото се може по-близо до Гуинтал. Брин погледна тревожно през рамо.

— Това е моята градина. Нали е красива?

— Красива — отвърна като ехо той, докато я гледаше. Гейдж слезе от коня си и я вдигна от нейната кобила. — Обаче е малко отдалечена за градина. Не ти ли позволява лорд Ричард да вземеш парче земя по-близо до замъка?

— Не съм го молила. Обясних, че само в гората мога да намеря подходящите билки.

— И никой не знае за това място?

— Никой. — Тя додаде, без да мисли: — Съвсем безопасно е.

— Безопасно ли? — Той се обърна, за да я погледне.

— Исках да кажа, че горските животни не могат да тъпчат градината ми — бързо рече Брин. — Не обичат бодливите храсти.

— Мисля, че искаше да кажеш съвсем друго нещо — отвърна Гейдж. — От какво те е страх в тази гора? В гората при Хейстингс не те беше страх.

— От нищо. От какво може да ме е страх?

Изражението му стана сериозно.

— Кажи ми.

Брин мълчеше.

— Дали да не навляза навътре в гората, та да разбера?

— Не! — Трябваше да му каже. — На лорд Ричард не може да се има доверие. Може да се опита да ти навреди.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Делмас ми каза. — Брин видя очакваната реакция и смотолеви: — Значи приемаш напълно спокойно това, че лорд Ричард може да се опита да те убие, а като спомена за Делмас, се ядосваш. Не разбирам.

— Предполагам, че Делмас не е споделил с теб плановете на лорд Ричард, за да можеш да ме предупредиш?

Брин не му отговори.

— Значи е бил запознат с плановете на Ричард. Странно ми е, че е споделил подобен заговор с една робиня. Е, защо ще го прави, а?

Брин отвърна с нежелание:

— Делмас отчаяно е търсел помощ да ме върне тук, за да му кажа къде е съкровището.

— Ааа, съпругът ти отчаяно е искал да се върнеш.

— Заради съкровището. Той изобщо не се интересува от мен. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Делмас не е по-лош от лорд Ричард. Защо да приемаме единия и да отхвърляме другия?

— Трябва да е лоша черта на характера ми. — Гейдж се обърна и тръгна към потока. — Всъщност, аз се радвам, че съпругът ти заговорничи да ме убие. Така по-лесно ще го премахна. Не че преди щеше да е трудно.

— Лорд Ричард е виновния. Делмас само изпълнява заповедите му. — Изражението на Гейдж не се промени и Брин се изпусна в безсилието си: — Иска ми се да не ти бях казвала. Сега ще мислиш само за смърт и отмъщение. Не трябваше да те предупреждавам.

— А защо ме предупреди? — Той приближи с една стъпка към нея. — Ако ме бяха убили, щеше да имаш един враг по-малко.

Брин бързо отклони поглед.

— По-добре ти, отколкото Делмас и лорд Ричард.

— Не съм поласкан от сравнението. — Той вдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите. — Погледни ме. Наистина ли ме смяташ за свой враг, Брин?

— Ти ме държиш далеч от Гуинтал. Наричаш ме своя робиня. Как може да си нещо друго, освен враг?

— Ако не беше моя робиня, щеше ли да ме напуснеш?

— Да.

— Тогава ще останеш моя робиня. — Той се обърна, седна и си свали ботушите. — Но ако това ще те улесни, аз не съм доверчивия глупак, за какъвто ме мислиш. Трябва да съм луд, за да повярвам, че лорд Ричард ще ми връчи покорно наследственото си право. Вчера, след като пристигнахме, накарах Льофон да вземе войниците си и да претърси гората, както и околностите. Днес прави още едно претърсване.

Очите на Брин се разшириха.

— Защо не ми каза?

— Защо? Това бих направил във всяка вражеска земя. — Гейдж свали бронята и туниката си и легна върху мъха до потока. Затвори очи. — Но сега като знам, че си взела присърце моите интереси, нямам никакви колебания да ти позволя да ме пазиш.

Всеки друг би имал по-голяма нужда от защита. Голотата трябваше да го направи уязвим, но не беше така. Той бе целия сякаш от бронз и абанос, огромна, лъскава котка, полегнала на слънце след лова… или преди лова.

— Какво правиш?

Гейдж не отвори очи.

— Мисля, че е ясно. Имах бурна нощ и чувствам, че ми се подремва. Събуди ме, преди да се смрачи.

Брин го погледна несигурно.

— И какво искаш да правя, докато спиш?

— Прави каквото би правила, ако не бях тук. — Той се прозина. — Това е твоето местенце, не моето.

Разбира се, че беше нейното място. Защо толкова се колебаеше? Знаеше отговора. Той трябваше само да влезе някъде и да превърне мястото в неуловимо свое. Брин не беше сигурна, че ще може отново да идва тук, без да вижда едрото му тяло, излегнато на този мъхест бряг.

Е, и тя не бе успяла да спи през нощта, но бе съвсем бодра и имаше много работа. Отдавна не бе идвала тук. Коленичи и започна да плеви бурените от лехите. Уханията бяха замайващи, птиците пееха, слънцето грееше топло и спокойствието, което винаги я обземаше тук, започна да прониква в душата й.

Много по-късно, когато слънчевите лъчи започнаха да хвърлят дълги сенки над полянката, Брин усети, че Гейдж я наблюдава.

Тя погледна през рамо и се усмихна.

— Почти е време да тръгваме.

— Да. — Той се протегна лениво, преди да се изправи и да тръгне към нея. — Какво правиш?

— Плевя. Бурените се опитват да задушат живота на растенията ми.

— И ти се бориш с тях. — Той коленичи и започна да дърпа стръковете натрапници. — И твоите растения ли си имат дракони, с които ти се бориш?

— Разбира се. Там, където има живот, винаги има смърт, която се опитва да го отнеме. Ако не се боря с нея, ще стана част от смъртта и ще се намразя.

— И точно майка ти ли те научи да отглеждаш билки?

Брин кимна.

— От съвсем малка знаех, че трябва да се подготвям за лечителка, да се боря с драконите. — Тя го погледна мрачно. — Тя ми каза, че по света има различни видове воини, а най-добрите са онези, които дават живот, а не го отнемат.

— Не познавам подобни добри воини. Познавам само от другия вид. — Устните на Гейдж се изкривиха. — Като самия мен.

— Но ти можеш да се промениш.

— Само ако се промени светът. — Той посегна да отскубне още един плевел. — Не бих могъл да понеса живот под ботуша на завоевателя. Погледни себе си. Ти си робиня. Каква награда имаш за това, че се бориш с твоите дракони?

— Самата борба — отвърна просто Брин.

Той погледна нагоре и спря насред движението.

— Сияние… — промълви той.

— Какво?

— Нищо. Просто дума, която каза за теб Малик. — Той дръпна бурена и посегна за друг. — Преди да реши, че трябва да се влюби в теб.

Тя се засмя.

— Вие сте странна двойка. Къде се срещнахте?

— Във Византия. — Гейдж се усмихна. — Той прониза ръката ми със сабя.

— Какво?

— В пустинята, когато се връщах в Нормандия, ме нападнаха сарацински разбойници. Малик ги предвождаше.

Брин се намръщи.

— Не мога да повярвам, че Малик е бил разбойник.

— Да, и то какъв. Той и хората му откраднаха всички стоки, конете и каруците от кервана и отпрашиха. След два дни той се върна с коне и достатъчно вода, за да ни изведе от пустинята. — Гейдж се ухили. — Също така превърза ръката ми и дълго ме поучава как да се боря с мъже, които са очевидно по-силни от мен.

— Разбойник…

— В неговото село го мислеха за герой. Бяха изстрадали три сушави години, умираха от глад, а Малик взел нещата в свои ръце. Кажи ми кое би избрала: добрината или живота при същите обстоятелства?

Брин отговори, без да се колебае:

— Живота.

— И аз мислех така. Както мислеше и Малик. Никой не обича живота толкова, колкото него. Освен може би ти. — Той се огледа наоколо. — Той би харесал градината ти.

— Да. — Брин взе импулсивно ръката му и я постави на топлата от слънцето земя. — Тук има толкова много живот. Навсякъде около нас. Усещаш ли го?

— Наистина. — Той обърна обратно ръката си и хвана нейната. — Никога не съм се чувствал по-жив.

Брин пое остро дъх, като срещна погледа му. И тя не се бе чувствала никога по-жива. Сякаш неговата сила за живот се вливаше в нея и я правеше по-силна, водеше я към гребена, където земята среща небето. Тя се усмихна лъчезарно и също стисна ръката му.

— Така е добре.

— Желая те — рече дрезгаво Гейдж. — Искам да съм вътре в теб. Искам да почувствам доколко си жива. Тук. Сега.

Брин усети леко разочарование.

— Както искаш.

Той изруга и пусна ръцете й.

— Казах, че имам желание. Не съм казал, че ще те накарам насила. — Той се изправи и тръгна към брега. — Ти не разбираш.

— Не разбирам. — Тя го наблюдаваше смутена как се облича, след което тръгна към конете.

— Идвай. Време е да се прибираме — каза той.

Брин стана и тръгна към кобилата.

— Ако ми обясниш, аз може…

— Не очаквай от мен да ти обяснявам, когато аз самият не разбирам. Тук сме сами. Не се налага да се тревожа, че ще те посрамя. — Гейдж я метна на гърба на кобилата и се качи на своя кон. — А един Господ знае, че не вярвам в правилата за рицарско поведение, които се изповядват в двора на Уилям. Винаги съм откривал, че рядко ги използват, когато не са им удобни. — Той пришпори жребеца си.

Гейдж бе побеснял от безсилие и по-буреносен, отколкото го бе виждала някога.

И въпреки това Брин откри, че докато го следваше към Редфърн, се усмихва радостно.

 

 

На двора ги посрещна лорд Ричард.

— Надявам се, че и за вас Редфърн е толкова красив, колкото и за мен, господарю. Ако ми бяхте казали, че ще излизате с конете, щях да дойда с вас. — Той пристъпи напред и свали Брин от коня й. — Но вярвам, че Брин е била съвсем подходяща компания.

Тя бързо се освободи от него и отстъпи назад.

— Трябва да се връщам при Малик и Адуин. — Тя срещна погледа на Гейдж. — Сигурно няма да ви трябвам тази вечер в залата?

— Не. — Той направи гримаса. — Вярвам, че ще минем и без твоята компания. Изглежда твърде обезпокоителна за доброто храносмилане.

Брин се усмихна.

— Открила съм, че мъжете винаги обвиняват жените за всяко неудобство. — Тя се обърна и се заизкачва по стълбите. — Погрижете се за себе си, господарю.

Той се подсмихна и извика след нея:

— Ще се постарая да го направя. — Направи пауза. — Ако ме удостоиш с присъствието си утре, за да пояздим отново из околностите.

Последните думи Гейдж изговори с уважението, което би показал към една дама. Брин спря на стълбите и се обърна, за да провери по лицето му дали не й се подиграва. Не откри присмех.

— С удоволствие, господарю. — И отново се заизкачва по стълбите.

— Ще дойда с теб. — Лорд Ричард забърза след Брин. — Днес не съм посещавал бедната си жена.

Каква ли подлост бе замислил отново? Брин се спря и се обърна с лице към него.

— Прекалено болна е за посещения.

— Но не и за съпруга си, нали? Съпругът не е посетител.

— Брин? — попита тихо Гейдж.

Тя му хвърли бърз поглед. Той искаше да му даде повод за насилие. При сегашното несигурно настроение на Гейдж, би било неразумно да се разпалват страстите. Тя рече рязко на Ричард:

— Елате тогава. Но не бива да оставате дълго.

— Изобщо няма да стоя. Нямам желание да виждам онова бледо подобие на жена. Само исках да получа възможността да поговоря с теб. Нормандецът май е постоянно по петите ти. Или в тялото ти. Прислугата ми каза, че са те чули как грухтиш и крещиш като селянка, каквато си, след като си изгонила Алис от стаята му.

Брин се сви при тези думи. Мислеше, че той не е в състояние да я обиди, но внезапно се почувства очернена.

— Казвайте каквото имате да казвате.

— Съкровището. Трябва да стане мое — прошепна той. — Наше. Защо да го грабне нормандецът?

— Делмас ми каза, че ви е докладвал за Гуинтал. Никога не съм казвала, че там има съкровище. Откъде знаете, че не ви е излъгал?

— Не би посмял да ме излъже. Липсва му смелост. — Ричард се усмихна. — А и не е прекалено умен. Той дори си мислеше, че ще разделя съкровището с него, което само доказва глупостта му. Изобщо не ми е нужен, ако имам теб.

— Но ме нямате.

— Не и в момента, но винаги съм бил добър в преодоляването на пречките. — Той направи пауза. — Не можеш да се надяваш на някакво бъдеще с нормандеца. Само ще те използва, а сетне ще те захвърли. Докато аз дори може да поискам да се оженя за теб.

— Вие имате съпруга — рече студено тя.

— Но нишката на нейното съществуване е толкова тънка. Ако не бе с толкова добро сърце, самата ти можеше да я прекъснеш. Обаче след време аз ще се погрижа за това.

Брин усети как стомахът й се преобръща.

— Вие сте истински демон.

— Не, просто съм човек, който знае какво иска. Не съм създаден да остана в калта и да се моля в краката на други мъже. — Ричард се втренчи в нея. — И нормандецът знае какво иска. Съмнявам се, че ще се поколебае да се отърве от евентуална пречка.

— Грешите. Той не е като вас — отвърна свирепо тя.

— Да повикам ли обратно Делмас и да остана да гледам, дали не е?

— Не!

— Виждаш ли? — попита доволен той. — Няма какво много да избираш между мен и нормандеца. Аз бих се отървал от съпругата си, а той би те отървал от съпруга ти. Трябва да ти направя комплимент. Ти сигурно умееш да доставяш удоволствие като Далила, щом можеш да подмамиш един мъж към смъртта.

Смърт. Брин почувства пристъп на паника.

— Той не е като вас — повтори тя. — Не би го направил.

— Знаеш, че би го направил — каза Ричард. — Нямам търпение да се възползвам от уменията ти. Уморих се от покорни, умилкващи се жени, които не отправят никакво предизвикателство към мъжа. Да, мисля, че не бих изключил напълно възможността за женитба. — Той я погледна многозначително. — Добре си помисли, Брин. Ела с мен. Не се погубвай.

Тя тръсна глава.

— Не? — Изражението му едва-едва се промени, но нейното впечатление беше за грозна заплаха. — Значи ще трябва аз да променя решението си. Колко жалко. Надявах се, че няма да усложниш задачата ми.

Преди тя да отговори, Ричард се обърна кръгом и се отдалечи.