Айрис Йохансен
Среднощен бродник (5)

Пета глава

Следващия следобед имаше силно слънце и Брин накара четирима от войниците на Льофон да изнесат Малик от шатрата, за да се посгрее.

Малик повдигна блажено лице към слънцето.

— Хубаво е. Отново се чувствам жив.

Брин се усмихна.

— Знаех, че ще ти хареса. Сега вече всеки ден ще излизаме за малко навън. Слънцето е страхотен лечител.

— Но не по-добър от теб. — Малик се усмихна. — Колко сладка и скромна дама. Отдаваш дължимото на всичко и всички, освен на самата себе си.

— Бих казал, че това е един съвсем безопасен ход.

Брин се обърна и видя, че към тях идва Гейдж. Той продължи:

— И показва, че дамата е, освен скромна, и мъдра.

Думите бяха остри, но в тона на Гейдж не се чуваше обичайната насмешка, когато се обърна към нея. Той беше почти… сърдечен. Може би беше говорил с Малик. За втори път я изненадваше. Снощи тя беше убедена, че мигът на топлота е бил някаква прищявка, но сега той я гледаше сякаш… о, тя не знаеше. Навярно си бе въобразила тази внезапна нежност и копнежът, мечтата да се превърне в реалност, беше наистина опасен.

Тя отклони поглед.

— Не е необходима мъдрост, за да кажеш истината. Чистият въздух и слънцето са…

— Хо-хо! Позволете ми да се приближа!

Брин познаваше този глас. Обзе я хладен ужас, когато се обърна и видя лорд Ричард да се приближава на кон по хълма. Той беше широко усмихнат и облечен в най-хубавия си син вълнен жакет с хермелинов кант. На слънчевата светлина косата му блестеше златиста и като цяло той беше най-хубавия от всички благородници наоколо.

Гейдж застина до Брин и на нея й се стори, че го чу как тихо изруга под носа си. Но пристъпи напред и махна на войника да позволи на Ричард да приближи.

— Кой е този? — промърмори Малик.

— Лорд Ричард от Редфърн — отвърна разсеяно Брин. Защо беше дошъл тук? Дали Адуин имаше нужда от нея? Не, той не би се облякъл в най-хубавата си дреха и не би пропътувал чак дотук заради нея. Имаше някаква друга цел.

Малик тихо подсвирна, докато гледаше как лорд Ричард влиза в лагера.

— Много привлекателен младеж.

— Да.

Гейдж й хвърли един поглед през рамо и процеди:

— Бих ти припомнил, че този привлекателен младеж те хвърли в ръцете ми без никакви угризения.

Брин се намръщи.

— Нищо друго не съм очаквала.

— Значи пред него си така смирена, както никога не си била пред мен.

Брин си спомни унищожителните думи на Ричард по време на пътуването към Хейстингс.

— Той не ме смята за смирена.

Тези думи също не успяха да го задоволят.

— Да, той ми каза, че често си показвала умения, които… — Гейдж спря и изруга пак, сетне тръгна, за да посрещне Ричард.

— Не се справи добре с това — рече неодобрително Малик. — Гейдж е в много деликатно положение в момента. Не трябваше да го тормозиш.

Брин сбърчи вежди объркана.

— Не знам за какво говориш. Не съм го тормозила. Просто казах истината.

— Значи би било най-добре изобщо да не говориш за бившия си господар. Гейдж не го одобрява.

Брин тръсна нетърпеливо глава. Сега изобщо не я беше грижа какво харесва или не харесва Гейдж. Важно беше единствено да разбере защо е дошъл Ричард.

 

 

Гейдж спря пред коня на саксонеца и каза:

— Мислех, че сме се разделили окончателно. Какво правиш тук?

Ричард твърдо продължаваше да се усмихва.

— Идвам с една покана. — Погледът му се плъзна натам, където до постелята на Малик бе застанала Брин. — О, Брин, виждам, че си използвала добре уменията си. Как е нашият ранен воин?

— По-добре — отвърна тя резервирано.

— И ти не изглеждаш зле. — Той се усмихна. — Но в моите очи винаги си била хубавица.

— Каква е поканата? — попита Гейдж.

— Редфърн — отвърна Ричард. — Каня ви да дойдете в Редфърн.

— Защо?

— Надявам се да го изберете за свой дар от Уилям.

По лицето на Гейдж се появи изненада.

— Колко щедро — рече той с ирония. — Искаш да ми дадеш земите си ли?

Ричард сви рамене.

— Както казахте, Уилям ще подари имота ми на някой от своите барони. Прецених положението и реших, че ще е по-добре да се споразумея с вас.

— Не ми се налага да се споразумявам с теб. Мога да взема земята и да те изпратя да си вървиш по живо по здраво.

— Но защо ще го правите? Знам всичко за Редфърн. Не бихте имали по-добър управител от мен.

— Управител ли? — Гейдж присви очи. — Ще се превърнеш от господар в слуга?

— Като начало. Аз съм практичен човек.

— Аз бих те преценил и като амбициозен човек.

Приятното изражение на Ричард не се промени.

— Разбира се, но все отнякъде трябва да се започне.

— Ти си един Юда. Защо да вземам управител, на когото не вярвам?

— Юда е имал славата на много умен мъж, а умните мъже са полезни. Освен това Христос е искал да го предадат. А вие не бихте го понесли. Ще ме следите всяка минута. — Той продължи убедително. — Елате в Редфърн и вижте какво ви предлагам. Това е хубав и богат имот, нали, Брин?

— Да.

Гейдж не я погледна.

— Не се меси, Брин.

— Недоволен ли сте от нея? — попита Ричард. — Сега, след като е изпълнила дълга си спрямо вашия човек, сигурно ще искате да се отървете от нея. Ще се радвам да си я взема обратно.

— Не! — Брин разшири очи от насилието в тона на Гейдж. Той бързо се поправи и рече рязко: — Не съм недоволен от нея. Намери си друга робиня. Тази е моя.

Ричард сви рамене.

— Просто исках да ви облекча от бремето. Ще дойдете ли в Редфърн?

— Ще го обмисля. — Той се обърна кръгом. — Едва ли.

— Чудя се дали бих могъл… — Ричард се поколеба. — Разбирате, че не бих се намесвал в правата или имуществото ви, но бих ли могъл да поговоря само с Брин?

— Не, не може — отвърна сухо Гейдж.

Адуин ли е, зачуди се разтревожена Брин. Ричард кимна покорно.

— Просто исках да й съобщя новините от Редфърн, но ако това ви обижда, не бих и помислил…

— Обижда ме. — Гейдж закрачи нагоре по хълма към Малик и Брин. — Довиждане, лорд Ричард.

— Довиждане. — Ричард обърна коня си и започна да слиза по хълма.

— Чакайте! — Брин се затича след него. — Чакайте, искам да…

— Не! — Гейдж я сграбчи за китката и я спря. — Няма да ходиш при него!

— Пуснете ме — извика яростно тя. — Не го ли чухте? Има новини. Аз трябва… — Тя се отскубна и полетя надолу по хълма. — Почакайте!

Ричард дръпна поводите и се обърна с усмивка.

— Бунтарка както винаги. Знаех, че няма да му позволиш да те спре. — Той погледна покрай нея. — Но май нямаме много време. Нормандецът слиза по хълма и изглежда като буреносен облак.

Брин не погледна назад.

— Какво става с Адуин?

— О, не е добре. Преди две нощи отново имаше треска. Викаше те, но теб те нямаше.

— Разбира се, че ме нямаше. Вие ме доведохте тук.

— Това обаче не променя положението на Адуин. Тя се нуждае от теб. Трябва да се върнеш в Редфърн.

— Опитвам се.

— Опитай се по-упорито — каза Ричард. — Нормандецът май силно те ревнува. Сигурно си му доставила истинска наслада. Убеди го да те доведе в Редфърн.

— Кой се грижи за Адуин? Алис ли?

Ричард тръсна глава.

— Сега Алис има други задължения.

— Кой тогава?

— Връщай се при Малик. — Гейдж я хвана здраво за китката и я завъртя с гръб към Ричард. — Веднага!

— Трябва да поговоря за…

— Вече си поговорихме — намеси се Ричард. — Не трябва да гневим лорд Гейдж. Надявам се да видя и двама ви в Редфърн. — Той пришпори коня си и се понесе надолу по хълма.

Брин се загледа втренчено в него, агонизирайки от тревога. Нямаше нужда да пита какви са задълженията на Алис сега. Означаваше ли това, че Ричард не е определил никого, който да се грижи за Адуин? Дори той не би могъл да се отнесе към жена си с подобно безразличие. Единственото желание на Адуин бе да доставя удоволствие и да й бъде позволено да обича. Брин си спомни за нощта, когато гледаха кометата и когато Адуин се бе свила до нея и я бе нарекла своя приятелка.

— Престани да гледаш така! — рече грубо Гейдж. — Той си отиде и много му здраве! — Той я повлече към лагера. — Никога повече няма да търпя неподчинението ти. Никога повече няма да бягаш след това… Господи, ти плачеш.

Брин не бе усетила сълзите, които се стичаха по лицето й. Сълзите бяха слабост, а тя не биваше да показва слабост пред него. Трябваше да избяга и да се скрие. Да се скрие и да помисли… Горката Адуин…

— Пуснете ме! — Тя се отскубна и се затича към гъстата гора.

Гората…

Там щеше да е в безопасност, както беше преди много години.

— Брин! — след нея звънна викът на Гейдж. — Върни се тук!

 

 

Тя се върна в стана около полунощ. Той изглеждаше пуст, отбеляза вяло. Никога обаче не бе излизала толкова късно. Навярно в лагера винаги беше така тихо по това време.

— Слава богу! — рече Малик с облекчение, когато Брин влезе в шатрата. — Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. — Тя коленичи до него. — Трябва да спиш. Как ще се излекуваш, ако не си почиваш?

Той се подсмихна.

— Как искаш да си почивам, когато лежа тук буден и се тревожа за теб? Далеч по-добре щях да направя, ако бях отишъл да претърсвам гората заедно с Гейдж.

— Той ме търси? — Брин прокара уморено пръсти през косата си. Разбира се, че ще тръгне след нея, помисли си тя с горчивина. Нали беше негова собственост.

— Веднага щом тръгна, той те последва заедно с повечето войници. — Малик поклати глава. — Никак няма да е доволен от неприятностите, които му създаде.

— Не е трябвало да тръгва след мен.

— Той би казал, че не е трябвало да бягаш. — Малик продължаваше да бъбри укоризнено. — Изглеждаш така, сякаш си се въргаляла в листата. Лицето ти е изцапано, а в косата ти има клончета.

— Не бих избягала. Все още имам задължения към теб. — Брин наля вода от каната в дървения съд. — Лорд Ричард донесе тревожни новини. Трябваше да помисля.

— Бих казал, че този лорд Ричард рядко носи нещо друго, освен неприятности. Добре е, че си се отървала от него.

— Не съм се отървала. — През отминалите часове в гората Брин беше осъзнала, че никога няма да се освободи от него, щом Адуин му е подвластна. Не можеше да продължава така. Тя трябва да направи нещо, за да промени положението. Наплиска лицето си със студената вода и сетне го избърса с чиста, мека кърпа. — По-добре ли е?

Малик кимна разсеяно.

— Гейдж помисли, че може да си тръгнала за Редфърн след този млад жребец.

— Защо да го правя? Гейдж ще ме преследва и ще ме върне тук. — Устните й се изкривиха презрително. — Добрите господари не позволяват на собствеността си да изчезне.

— Радвам се, че го осъзнаваш.

— О, аз осъзнах много неща, докато бях в гората тази вечер. — Брин духна фенера и легна върху наметалото си. — Но това не ги прави по-справедливи. Лека нощ, Малик.

— И ти се каниш да заспиш, сякаш нищо не се е случило?

— Защо не? — Тя придърпа одеялото върху себе си. — Много съм уморена.

— Докато Гейдж е навън и претърсва шубраците заради теб?

— Ще му се отрази добре. Мисля, че има много енергия, която напоследък не е могъл да изразходва.

Последва тишина, след което се чу подсмихване от тъмнината.

— О, да, страшно много енергия.

 

 

Гейдж се върна чак в последните часове на нощта.

Той се бе надвесил над нея с фенер в едната ръка и осветяваше мрачното й изражение.

Гейдж беше много ядосан, осъзна сънено Брин. Е, нищо ново. Той непрекъснато бе ядосан или разгневен от нея.

— Иде ми да те удуша — процеди той.

Насилие и ярост… и още нещо. Тогава тя не успя да се справи с нито едно от тях.

— Лягайте да спите — промърмори тя. — Утре ще поговорим.

— Не ти ли хрумна, че можеш да се изгубиш из тези гори, че в тях има зверове, които могат да те разкъсат?

— Бях в безопасност.

— Сама в гората, без никакво средство за защита?

Гейдж не осъзнаваше, че това няма никакво значение. Гората винаги приемаше и защитаваше своите.

— В безопасност… — Брин се обърна и затвори очи. — Утре ще говорим.

— Ще говорим сега. Време е да разбереш кой е господаря и коя е робинята.

— Утре…

Брин усещаше как Гейдж я гледа, чувстваше приливите на безсилие и експлозията от насилие, които излъчва. Почти очакваше да дръпне настрани одеялото и да я изправи на крака, да я разтърси, да я хвърли на земята и…

Той се обърна и закрачи към своето легло.

Брин никога преди не го беше виждала толкова освирепял и опасен.

Той беше ядосан повече от всякога.

Защо не се страхуваше тя? Сякаш помежду им беше станала някаква неуловима промяна. Той със сигурност не й вярваше и не би трябвало, тя бе решила да използва всички възможни средства, за да освободи себе си и Адуин. Как можеше да му вярва, когато той искаше само да използва уменията и тялото й, да я притежава? И въпреки това в първия миг на пробуждането, макар да бе видяла заплахата, тя се бе почувствала някак в безопасност…

Глупости. Навярно вцепенението беше притъпило страха й от нормандеца. Нищо не се беше променило. Той беше неин враг и трябваше да се отнася с него със същата бдителност, както към Делмас и лорд Ричард.

Не, той не беше като тях. Гейдж Дюмон може и да беше безпощаден, но той никога не би заговорничил и използвал безпомощните като средство за постигането на някаква цел. Бързината, с която инстинктивно отхвърли сравнението я сепна. Точно сега не трябваше да омеква към него. Трябваше да го използва, също както и той искаше да я използва. Той беше неин враг.

 

 

Брин се събуди чак по пладне на следващия ден и когато отвори очи, видя Гейдж, който седеше наблизо.

— Можем ли сега да разговаряме? — попита мрачно той.

За миг тя се разсъни напълно. Седна веднага в леглото и отметна одеялото.

— Веднага. — Тя се огледа из шатрата. — Къде е Малик?

— Навън, на слънце. Денят е топъл. Почти летен.

— Ще отида да приготвя храната му.

— Льофон е избрал един мъж, който да се грижи за него. Той няма нужда от теб. — Гейдж направи пауза. — Това, което се случи вчера, не бива да се повтаря. Ще разговаряме, Брин.

— Не споря с вас. — Тя грабна наметалото си и парче сапун и тръгна към входа на шатрата. — Но се чувствам мръсна и полузаспала. Ще отида до езерото да се измия. Елате с мен, ако искате.

Брин се надяваше да й откаже. Още не беше готова за него.

— Разбира се, че ще дойда.

Слънцето печеше точно така, както беше казал Гейдж и тя забеляза как Малик доволно подремва. Тя побягна надолу по хълма и влезе в гората. Коленичи до езерото и започна да плиска лицето си, сетне направи гримаса, като видя отражението си във водата. Бе се опитала да се поизмие предната нощ, но не бе свършила почти никаква работа. Косата й беше сплъстена с мръсотия и листа, а лицето й…

Брин се сви, когато чу скърцането на ботушите на Гейдж върху сухите листа, докато се приближаваше зад нея. Тя не беше готова. Навярно щеше да намери начин да… Не, трябваше да спре с това заяждане. Вчера беше взела решение и ако ще го изпълни, то трябва да е дръзко и по нейно желание, а не по негово.

Брин се изправи и се обърна с лице към мъжа.

— Ще бъда с вас веднага щом измия тази мръсотия. — Тя посегна и развърза кожената вързанка, с която беше прибрала назад косата си. — Мразя да съм мръсна. — Косата й падна около раменете и тя прокара пръсти през нея. — Забелязала съм, че и вие не обичате нечистотата. Това ме учуди. Носят се слухове, че нормандците се къпели само веднъж годишно.

— А саксонците имали две глави и бълвали огън и жупел. Само глупците вярват на слухове. Сега, след като свършихме този разговор за чистотата, ще ми кажеш ли защо беше толкова обезпокоена, че избяга и се изгуби в гората?

— Не съм се изгубила.

— Не избягвай въпроса ми. Какво ти каза оня кучи син? Той беше… Какво, по дяволите, правиш?

— Свалям си роклята. — Брин не го погледна, докато сваляше дрехата си, а после се наведе, за да развърже обувките си. — Казах ви, че не обичам… — Тя влезе гола в езерото, докато водата стигна до кръста й. Водата беше ледена, но на нея не й беше студено. Плътта й гореше…

— Погледни ме — изкомандва грубо Гейдж.

Тя не искаше да го поглежда. Искаше да се гмурне под водата и да охлади разгорещеното си тяло. Насили се да се обърне и да срещне погледа му.

Брин пое остро дъх и остана там, загледана безпомощно към него.

— Защо? — попита той. — Защо сега?

— Необходимо е. — Тя преглътна. — Трябва да отида в Редфърн, а вие казахте, че трябва да получите… награда за търпението си.

Той стоеше, втренчен в нея, а по бузите му пълзеше червенина и ноздрите му леко потръпваха.

Брин не можеше да понесе това. Тя се обърна, потопи глава във водата и започна яростно да мие косата си.

— Макар да смятам, че шансът да получите съкровище е достатъчна награда.

— Не съвсем.

— Тогава сте ненаситен като всички мъже.

— Навярно още по-ненаситен.

Брин чу плясък. Тя се покри с ръце и го видя да крачи гол към нея. Сила. Мускулести бедра и прасци цепеха водата, сякаш беше бойно поле, което трябва да се превземе. Черен триъгълник от косми покриваше гърдите му и ограждаше неговия…

Брин бързо отмести погледа си към лицето му и изведнъж пожела да не го беше правила. Изражението му се беше променило, беше станало почти сляпо чувствено. Той спря до нея.

— Аз съм ненаситен — рече той гърлено — и по-страстен от всеки друг мъж, с когото си била. Понякога исках да те погълна, да те всмуча цялата. — Той посегна и взе от нея сапуна. — И все още искам. — Гейдж сапуниса ръцете си и хвърли сапуна на брега. — Не мърдай.

Тя не би могла да помръдне, дори да искаше. Можеше само да го гледа как се приближава. Чувстваше се хваната на тясно, очарована, неспособна да мисли.

Сапунисаните му ръце обхванаха гърдите й.

Тя потрепери от шок и той я хвана по-здраво.

— Не, не и втори път — промълви той. — Няма да ме напуснеш отново.

— Аз не се опитвах… да се измъкна.

— Добре. Защото няма да стане. Никога повече. — Ръцете му се раздвижиха върху гърдите й, като нежно ощипаха зърната й. — Знаеш ли как се чувствах снощи в гората, всеки миг очаквах да те намеря мъртва на пътеката? — Той я повлече към плиткото, където водата стигаше само до прасците й. — Разтвори крака. — Сапунисаните му ръце се спуснаха надолу и започнаха да нанасят пяната в нея.

Тя се изпъна назад при неописуемото усещане, което я прониза.

— Какво… правите?

— Предразполагам те. — Два пръста влязоха леко и започнаха ритмично да я галят. — Аз съм едър мъж, не искам да те нараня.

Колко странно, помисли си тя замаяно. Делмас никога не се интересуваше дали я боли, щом щеше да утоли страстта си.

С другата си ръка Гейдж все още я опипваше и палецът му се въртеше, докато откри…

— Не! — извика тя и се вкопчи в раменете му.

Той спря.

— Заболя ли те?

Усещането беше толкова силно, че тя почувства нещо като болка, но сега осъзна, че натискът бе създал не болка, а тежко пулсиране и някаква ужасна празнота.

— Аз мисля, че… не…

— Добре, защото не мога да чакам повече. — Той хвана бутовете й с големите си ръце и я повдигна. — Обвий краката си около мен.

— Защо…

Той влезе надълбоко.

Брин извика тихо и се вкопчи в него с бедра и ръце, докато неговите бедра я удряха ритмично, а големите му длани я държаха залепена за него. Брин се чувстваше изпъната, като част от тялото му. Не знаеше, че мъжете обладават жените по този начин, помисли замаяно тя. Може и да не го правеха. Само мъж с огромната сила на Гейдж би могъл…

— Движи се — рече той с треперещ глас в ухото й. — Притисни се към мен, дай ми…

Брин вече се движеше в ритъма, който искаше той. Тя искаше да бъде по-близо, трябваше да бъде по-близо.

Гейдж газеше към брега и я държеше здраво, докато тя налудничаво се тресеше. Беше виждала как животните в гората се съвкупяват със същата настойчивост. Тя не беше животно…

Но трябваше да се движи, да му дава…

Сега беше по гръб върху листата на брега, а той представляваше една масивна форма върху нея.

Навътре. Навън. Дълго. Кратко. Небето беше някаква неясна синева зад рамото му и с всяко поемане на въздух тя вдишваше силния аромат на земя, борове и сапун. Звукът от шумоленето на сухите листа под тях беше също толкова чувствен, както и дрезгавото му дишане в ухото й. Той не беше доволен само да взема, караше я да даде всичко от себе си.

Не е честно, помисли си Брин лудо. Той я поглъщаше както бе казал, че иска да го направи. Тя не искаше да усеща това.

— Дай ми го! — Тонът му беше гърлен. — Не се съпротивлявай! Задържаш.

Какво искаше той? Тя не можеше да му даде повече от това, което имаше.

Брин изкрещя, когато той й доказа, че греши. Гърбът й се изви нагоре, докато тялото й се тресеше от освобождаването.

Тя лежеше задъхана и трепереше, докато я разкъсваха невероятните спазми.

— Да, точно това искам. — Усмивката му беше жестока, когато започна да се движи по-силно и по-бързо. Застина, сетне изстена и падна върху нея.

Брин осъзна, че Гейдж й беше дал семето си. Колко странно, но не чувстваше отвращение. Нуждата си беше отишла, а спокойствието, което последва беше като топъл, успокоителен балсам. Никога преди не се беше чувствала така. Ръцете й инстинктивно обвиха едрите рамене на Гейдж.

Той вдигна глава и я погледна. На челото му беше паднала къдрица тъмна коса.

— Сакрблю, какво направи с мен?

Брин не знаеше какво иска да каже. Не разбираше думите му, тъй като именно той бе инициаторът на това невероятно любене. Къде бяха дързостта и авторитетът, които се бе надявала да запази в тази ситуация?

— Не, по дяволите, не си. — Той я прегърна по-силно и се претърколи на страната си, като все още я държеше притисната до себе си. Това я шокира. Делмас винаги бе получавал своето удоволствие и я бе оставял сама. Тя се почувства окована във вериги, притежавана, сякаш част от голямото му тяло, точно както и по време на самия акт.

— Аз… бих искала да се отдръпна — прошепна Брин.

— Защо?

— Не е… прилично.

Той се подсмихна.

— Не съм съгласен. Тъй като си толкова приятно тясна, прилепваш напълно и аз съм ти като по мярка.

Топлина опари бузите й.

— И подобен разговор също не е приличен. Така ли се държат нормандците със своите… — Брин млъкна, тъй като не успя да намери думата за това, което бе станало помежду им. Това не бе съвкупление, както го знаеше тя.

Гейдж се наведе и прокара език по зърното й, после направи гримаса.

— Все още имаш вкус на сапун. Май не съм те изплакнал добре. Нищо чудно. Аз едва ли не те обладах още докато бе до кръста във водата.

Какво ли щеше да бъде това усещане? Студената вода и той — горещ и твърд в нея…

Гейдж ухапа внезапно втвърденото й зърно.

— Виждам, че ти харесва тази идея. Да се върнем ли в езерото?

Мили боже, тялото й се променяше, приготвяше се. Какво ставаше с нея?

— Не! — Ръцете й се свиха в юмруци, за да не ги вдигне към косата му. — Пуснете ме. Получихте достатъчна награда.

Гейдж застина.

— Така ли? — Той повдигна бавно глава и погледна надолу към нея. — Не мисля така. Аз съм мъж, който се нуждае от огромна награда. — Той нарочно посегна и хвана в ръце задника й, като я притегли близо до себе си. — Благодаря ти за напомнянето да не се тревожа, че ще те използвам прекалено. Признавам, че за миг бях забравил условията на нашето споразумение. — Ръцете му се отвориха и отново се затвориха върху меката плът. — И цялата тази компенсация заради Редфърн. Сигурно много ти се иска да отидеш там.

— Да.

— Кажи ми, каза ли ти онзи красив млад негодник, че трябва да ме убедиш да те заведа обратно в Редфърн? — Той говореше почти лениво, но в тона му се усещаше заплаха, изпълваща я с тревога.

— Не това беше причината да…

— А, значи ти е казал. — Гейдж я ощипа леко по задника. — Толкова умен мъж да използва една жена, за да постигне целите си. Сигурно много си свикнала да се подчиняваш на заповедите му, за да искаш толкова много да ми доставиш удоволствие. — Коприненият му тон стана по-твърд. — Надявам се, че не си се разочаровала. Ти явно предпочиташ руси момчета, които те използват като курва.

Брин не биваше да се чувства толкова наранена, когато той си мислеше точно това, което тя целеше.

— Пуснете ме.

— Казах ти, че още не съм свършил. — Гейдж внезапно се обърна по гръб и я вдигна върху себе си. — Трябваше да го разбереш досега.

Той се размърдваше в нея, осъзна тя изумена.

— Отново ли?

— Изглеждаш изненадана. — Той посегна, за да докосне гърдата й. — Май че саксонците не могат да се похвалят с особена мъжественост.

— Какво правите? Тази поза е… много странна.

— Няма да е така задълго. — Той дръпна косата й по раменете и я уви около гърдите й. — Още един първи път? Добре. Знам, че трябва да ценя високо всичките малки номерца, които си научила, но поради някаква причина представата за теб и някой друг в леглото ме ядосва.

— Не знам никакви номера.

— Може би не очевидни. — Усмивката му изчезна и изражението му отново стана мрачно. — Но удоволствието на жената е достатъчно стимулиращо, а ти имаш определен вкус към този вид забавление. Така че не ми показвай неща, на които те е научил някой друг. — Бедрата му се повдигаха ритмично нагоре с всяка дума. — Искам да се преструваш, че си наивна като Ева в градината.

Ще е лесна задача, помисли си замаяно Брин, докато хващаше здраво раменете му. Страстта беше нова за нея. Всичко това беше ново — желанието, потребността, удоволствието. Тя прехапа долната си устна, когато той започна да я повдига при всеки удар, за да я заведе към онова експлозивно освобождаване, което бе почувствала преди. Странно беше, че силното удоволствие и сладкото успокоение можеха да дойдат след едно и също нещо. Мили боже, тя се наслаждаваше прекалено силно! Със сигурност само блудниците обичаха да правят подобни неща с мъжете.

Беше така само защото Брин бе с Гейдж Дюмон. Единствено мъж с подобна сила можеше да предизвика подобни дълбоки чувства. Тя никога дотогава не се бе изкушавала да вкуси това удоволствие с някой друг. Когато се разделят, отново ще е осъдена на хладното неудоволствие от съвкуплението. Когато той си отиде…

Тази мисъл предизвика странно, болезнено свиване, която я изненада и уплаши. Тя не чувстваше нищо към него, повтори си бързо Брин. Ще го използва, както той я използваше и…

— Стига!

Брин погледна надолу към него.

Лицето му беше изкривено от яростна усмивка.

— Мисли за мен — рече грубо той. — Само за мен, да те вземат мътните!

— Аз не…

— Мислеше за друг. — Той проникна надълбоко и ускори ритъма. — Но вече не.

Шията на Брин се изви назад и тя застена, обливана от вълните на удоволствието.

Може и да беше телесна слабост, но щеше да е пълна глупачка да се отдръпне от тази наслада, когато причината й да приеме нормандеца беше правилна и справедлива.

Брин не беше глупачка.

 

 

Те се върнаха в лагера чак по мрак, когато на хълма вече палеха вечерните огньове.

Брин се намръщи от внезапната тревога.

— Не трябваше да го оставям толкова дълго.

— Малик ли? Наредих да се грижат за него.

— Но това беше мое задължение. — И тя беше нарушила този дълг, помисли си Брин с отвращение. Беше изгубила целия следобед, за да се съвкупява няколко пъти като разгонено животно. Защо не се противопостави? — Трябваше да съм с него.

— Ти каза, че е вън от опасност. — В тона на Гейдж се промъкна нотка на нетърпение. — И мога ли да изтъкна, че тъкмо аз те доведох тук, за да го лекуваш и аз съм този, който определя задълженията ти?

Брин го погледна изненадана.

— Вярно е, че вие наредихте да ме доведат тук, но когато ми го поверихте, вашата роля свърши. Не можете да ми казвате да не го лекувам, нито какви са задълженията ми. Сега само аз мога да решавам какво е необходимо. — Но днес тя беше сложила на везните доброто на Адуин и беше изоставила отговорността си към Малик. — Кога тръгваме за Редфърн?

Брин усети как Гейдж застана нащрек.

— Скоро.

— Кога?

— Да не мислиш, че съм те измамил? Уверявам те, винаги спазвам условията на сделките.

— Не се съмнявам във вас. Кога?

Гейдж помълча и после каза:

— След два дни, ако Малик е достатъчно добре, за да пътува.

— Ще бъде добре. Ще пътуваме бавно.

Гейдж изкриви устни.

— Къде остана цялата ти загриженост за доброто на Малик? Май че се изпари нанякъде в нетърпението ти да стигнеш в Редфърн?

— Не е вярно — отвърна свирепо тя. — Но трябва да балансирам нещата.

— Какво да балансираш?

Малик срещу Адуин. Тя имаше дълг и към двамата, но се боеше, че сега Адуин има по-голяма нужда от нея. Гейдж обаче не познаваше Адуин и беше изцяло привързан към приятеля си.

— Няма да разберете.

Гейдж се усмихна горчиво.

— О, мисля, че разбирам много добре.

Тонът му беше толкова горчив, че тя го погледна. Светлина и мрак. Власт и сила. Лъчите на залязващото слънце оцветяваха косата му в гарвановочерно и въпреки това сините му очи грееха ярко. Изражението му изглеждаше по-меко. Преди тя го бе сметнала едва ли не за грозен, а чертите му — за прекалено груби. И въпреки това тогава, когато не бе видяла никаква красота, тя бе усетила онзи властен ореол, който привличаше всички към него. Всеки път в негово присъствие тя трябваше да се бори, за да откъсне поглед от лицето му. В този момент Гейдж упражняваше същото това очарование, но сега, когато го познаваше с цялото си същество, беше още по-лошо. Тя не само искаше да продължава да го гледа, но и да посегне и да докосне грапавата му буза и…

Брин откъсна погледа си от него и ускори крачка, докато стигнаха до лагера.

Малик вече бе прехвърлен в шатрата, а на малкия огън къкреше заешко задушено. Льофон говореше с един млад войник и погледна с усмивка, когато Гейдж и Брин приближиха.

— Как е Малик? — попита Гейдж.

— Добре е, господарю. Прекара хубав ден. Много хубав. Чувстваше се толкова добре, че изигра с мен една игра на зарове, а после и с други. — Той направи гримаса. — Сега притежава седлото ми. Макар благосклонно да ми позволя на да го използвам, докато намеря пари да го откупя от него.

— Не си ли го уморил? — попита бързо Брин.

Льофон поклати глава.

— Спряхме веднага щом се умори. Аз мислех, че по-бързо ще отпадне. Можех в края на деня да съм богат човек.

Тя не трябваше да отсъства толкова дълго. Това, което тези силни воини смятаха за умора, не беше добре. Брин забърза към шатрата.

Малик вдигна поглед, широко ухилен.

— Добър вечер, Брин. Сега притежавам седло, посребрена юзда и достатъчно злато да…

— Разбрах. — Тенът му беше добър, а тъмните му очи проблясваха. Навярно беше превъзбуден, но по всяка вероятност денят, прекаран в хазартни игри, не му бе навредил. Той беше стигнал до момента, в който духът му се отегчаваше, а това не е добре за тялото. Брин се отпусна и се усмихна. — Навярно утре ще можеш да дадеш на Льофон възможност да си спечели обратно седлото. — Тя коленичи до него. — Но мисля, че трябва да съм тук, за да се уверя, че не се престараваш.

Усмивката на Малик изчезна, докато й отговаряше:

— Не е необходимо. Не и ако Гейдж… иска да си с него. — Той направи пауза, преди да попита: — Ти не се ли съпротивлява?

Горещина опари бузите й. Тя бе очаквала Малик да е разбрал какво е станало между нея и Гейдж, но не предполагаше, че ще се чувства толкова неудобно… толкова притежавана. Гейдж дори не беше в шатрата и въпреки това Брин се чувстваше така, сякаш той беше все още вътре в нея.

— Не.

— Добре ли мина? Той не те ли нарани?

— Не. — Тя отдръпна завивката и провери раната му. — Нима ти очакваше да ме нарани?

— Не… — Малик сви рамене. — Обикновено не действа със сила при жените, но с теб… Беше крайно необичайно. Радвам се, че се реши да се предадеш.

— Не съм се предала — отвърна тя, ужилена. — Ние се споразумяхме.

— Споразумяхте ли се?

— След два дни тръгваме за Редфърн. — Тя стана на крака. — Ще ти донеса вечерята.

— Брин… — Малик поклати глава. — Знам, че когато нямаш почти нищо друго в живота си, вниманието на един красив негодник като Ричард от Редфърн може да ти изглежда привлекателно, но той не те заслужава. Дори да отидеш в Редфърн, Гейдж няма да ти позволи да се върнеш в леглото му.

— Да се върна… — Внезапно няколко от мъглявите реплики на Гейдж относно Ричард започнаха да се изясняват. — Ричард му е казал, че ме е използвал и по този начин ли?

— С висока оценка и за ентусиазма ти, и за курвенските ти умения. — Малик додаде нежно. — Е, видя, че не заслужава твоята обич.

Тя го погледна, без да може да повярва на ушите си.

— Обич ли?

— Не е ли така? — Малик присви очи, загледан в нея. — Ако не го обичаш, защо тогава искаш да се върнеш в Редфърн?

За миг Брин се изкушаваше да му каже за Адуин. Малик беше мил и щеше да го разбере.

Но той също така щеше да се почувства задължен да каже на Гейдж Дюмон, а нормандецът беше коравосърдечен. Можеше да си помисли, че тя размахва съкровището пред него, за да го привлече в Редфърн само заради Адуин. Нека Гейдж да си мисли, че е достатъчно глупава, за да обожава онова чудовище. В момента той сякаш имаше някакво чувство за притежание спрямо нея, а воинските му инстинкти щяха да го поведат към леговището на Ричард, за да унищожи всякаква заплаха.

— Не съм казала, че храня някаква обич към лорд Ричард. — Тя излезе от шатрата и енергично закрачи към огъня, където Льофон и Гейдж все още говореха.

Гейдж откъсна очи от Льофон и вдигна въпросително вежди.

— Той е добре — рече рязко Брин. И добави към Льофон, докато пълнеше един съд от кипящия чайник: — И няма търпение да си види вещите, които ще спечели утре. Мисля, че е хвърлил око на коня ти, капитане.

Льофон изсумтя.

— Ще се радвам отново да стъпи на крака. Макар че дотогава може и аз да ходя пеша.

Усмивка разтегли устните й.

— Това е напълно възможно.

Капитанът отдаде набързо чест на Гейдж и си тръгна.

Брин усещаше погледа на Гейдж върху себе си и чувстваше някаква тревога. Сега всяко действие, всяка дума изглеждаха различни. Тя тръгна бързо към шатрата.

— Почакай — промълви Гейдж.

Брин не го погледна.

— Малик е гладен.

— Да не би изведнъж да са ми пораснали две глави? Защо не ме поглеждаш?

Брин се насили да го погледне право в очите. Дали някога щеше да успее да го погледне, без да си го спомни надвесен над нея, гол, стегнал мускулите на стомаха си, докато се движеше лудо в нея? Изведнъж усети топло гъделичкане между бедрата си.

— А, така е по-добре — рече тихо той. Посегна и ги докосна с пръсти. — Устните ти са подути. Бях прекалено груб с теб. Следващият път ще се опитам да бъда по-нежен.

Да, той беше груб. И двамата бяха груби и отчаяни, и ненаситни. На неговата страст тя бе отвърнала със също толкова безсрамна похот, помисли си Брин с отвращение. Тя си казваше, че няма нищо лошо в това да се наслаждава на сливането, но не трябваше да изгубва ума и дума и да забравя целта си. Направи една крачка назад и обърна глава, за да избегне докосването на Гейдж.

— Не съм очаквала да сте нежен с мен. Трябва да се държите както ви се иска.

Нежността изчезна от изражението му.

— А ти се отдаваш покорно и си разтваряш краката, независимо от това колко ти е противно. — Той посегна и я грабна за раменете. — Недей да ме лъжеш. И ти не си светица. По раменете си имам белези от твоите нокти и мога да го докажа.

— Аз не съм… — Брин спря и тръсна уморено глава. Прекалено дълбоко беше нагазила в лъжи и те я задушаваха. Не биваше да лъже за това. — Очаквах да не ми хареса. Не знам защо го направих. Не можех иначе. — Сетне додаде, като се запъваше: — Мисля, че може би не сте като другите мъже.

По лицето му трепна изненада.

— А аз знам, че и ти не си като другите жени. Не съм свикнал с подобна откровеност. — Той отпусна хватката си и сетне отдръпна ръката си. — Ако е откровеност. Може и да е капан, с който да ласкаеш себелюбието ми. Би било умен ход, а ти си една много умна жена.

— Жената трябва да е умна, иначе я използват. — Тя тръгна към входа на шатрата. — А и не ме интересува какво мислите.

— Щом получаваш онова, което искаш от мен. — Той се усмихна язвително. — Много дръзко използваш думите. Ами ако променя решението си за отиването в Редфърн?

— Няма да го промените. Малик казва, че винаги спазвате обещанията си. — Тя го погледна през рамо. — А вярвам, че той казва истината.

— Удар, сетне погалване. Учудвам се, че твоят лорд Ричард не те е удушил, преди да те хвърли на мен. Но ти си права, не ми беше хрумвало да се откажа от Редфърн. Нямам търпение да видя онова, което заслужава такава голяма жертва.

Брин го беше ядосала, не го беше обидила. Всъщност беше в състояние да го накара да почувства само лъст или гняв. Не биваше да се опитва да разбере или да направи каквото и да било, което да я приближи към него. Той беше забележителен мъж, но мъж, който иска кралство, нямаше място в обикновения живот, който тя желаеше да води в Гуинтал.

— Няма да ви се наложи да чакате дълго. Казахте, че след два дни тръгваме.

Без да чака отговор, Брин влезе в шатрата.

През следващия час тя усещаше мрачния му поглед върху себе си, докато хранеше Малик със задушеното. Самата тя хапна малко, а сетне изми грижливо лицето на ранения. Той вече бе заспал, когато подпъхна одеялото около него и стана, за да си постеле наметалото на земята.

— Не, не там — каза Гейдж. Той потупа леглото си. — Тук.

Брин се стегна, но опита да се отпусне.

— Ще дръзнете ли да ме посрамите пред приятеля си?

— Моят приятел е заспал като пън. — Той повтори по-силно. — Тук.

Брин тръгна бавно към него.

— Не си ли… Не ти ли беше достатъчно?

Той се пресегна и я тръшна до себе си. Настани я с гръб към себе си и дръпна одеялото върху нея.

— Спи засега. — Обви с ръка гърдите й. — Но човек никога не знае кога ще му се прииска още награда. Предпочитам да си ми под ръка. Заспивай. Ще те събудя, когато имам нужда от теб.

Как можеше да заспи, когато сърцето й едва не изскачаше от гърдите й?

— Не ми харесва да лежа така. Прави ме неспокойна.

— Ще свикнеш. На мен ми харесва много. — Устните му докоснаха ухото й като с перо. — Ти знаеше още от първата седмица, че искам да те отнема от Малик. Исках да си в моето легло, а не в неговото.

Да, тя знаеше, че той я желае, но не можеше дори да мечтае, че и тя ще иска онова, което беше правил с нея. Колко далеч беше стигнала от нощта, в която лорд Ричард я бе довел тук? Сега дори започваше да се отпуска, тялото й омекваше, поддаваше се, заемаше позата, която Гейдж искаше от нея. Беше топло, приятно… и безопасно. Откога не се бе чувствала в безопасност?

— Не знаех, че ще трябва да спя с вас.

— Сега го знаеш.

— Предпочитам да спя сама — излъга тя.

Той не отговори.

Минаха няколко минути и напрежението постепенно изтече от нея. Колко лесно и естествено беше да е тук, с него. Той беше взискателен мъж, но в този миг не изискваше нищо от нея.

 

 

— Имам новини за вас, господарю. От стана на Негова Светлост е пристигнал вестоносец.

Беше гласът на Льофон, осъзна сънено Брин, и звучеше колебливо, неуверено. Тя отвори очи и видя капитана, застанал на входа на шатрата, с очертан на фона на бледосивото небе силует. Новината сигурно не беше добра, щом се бе наложило да събуди Гейдж толкова рано.

Гейдж вдигна ръката си от нея и седна. Брин внезапно почувства студ и самота. Странно, след като винаги спеше сама, освен когато лекуваше някого…

— Какви новини? — попита рязко Гейдж.

— Хардраада е мъртъв.

Тялото на Гейдж подскочи, сякаш от силен удар. За миг той не проговори.

— Сигурен ли си?

Льофон кимна.

— Уилям е накарал да разпитат саксонските пленници, взети при Хейстингс. Хардраада е нападнал Англия от север, малко преди ние да стъпим на южния бряг. Харълд току-що се е бил върнал след победата при…

— Но сигурен ли си, че Хардраада е мъртъв?

Льофон се поколеба и сетне рече направо:

— Съвсем сигурен съм. Уцелили са го със стрела в гърлото при моста Стамфорд.

Болка. Брин пое дъх и се отдръпна от Гейдж.

Той седеше неподвижен и гласът му беше напълно спокоен, но конвулсиите на мъката, които се излъчваха от него я нараняваха, разкъсваха я.

Льофон продължи.

— Сега крал на Норвегия е Магнус.

— Гейдж, приятелю. — От другия ъгъл на шатрата се чу гласът на Малик, гърлен и нежен. — Ти знаеше, че някой ден ще се случи. Мъже като Хардраада не умират в леглото.

— Да. Той не би искал друга смърт. — Внезапно в тона му се промъкна нотка на горчив присмех. — Не е нужно да се отнасяш с такава нежност към мен, Малик. Той отдавна е престанал да означава нещо за мен. Не очаквай да скърбя за него. — Гейдж отметна завивката и стана. — Съжалявам единствено за това, че няма да узнае как съм спечелил чудесното парче земя от тази Англия, която той загуби.

Гейдж излезе от шатрата, последван от Льофон.

Болка. Скръб. Още по-лошо, защото бяха скрити.

Брин обви с ръце тялото си и започна да се полюлява напред-назад. Какво ставаше с нея?

— Брин? — попита Малик.

Тя не искаше да тръгва след него. Не искаше да бъде близо до тази болка. Не можеше да я понесе. Откакто почина майка й, не бе усещала болката на друг човек с такава сила. Защо да се излага на това, когато сигурно няма да може да му помогне?

Болка, която сега беше още по-дълбока, след отминаването на първоначалния потрес.

Тя отметна одеялото и скочи на крака.

— Не отивай, Брин — извика Малик след нея, когато тя тръгна към входа на шатрата. — По-добре му е да е сам. Няма да ти позволи да му помогнеш.

— Не мога да го оставя сам — рече разтреперано тя. — Да не мислиш, че искам да отида? Трябва да спре. Аз не мога…

Тя излезе навън и затърси с поглед.

Препъвайки се, Гейдж вървеше надолу по хълма към гората. Беше изправил гръб и крачката му беше бърза, а погледът му бе насочен право напред.

— Почакайте! — Брин полетя след него.

Той не показа, че я е чул.

Брин го настигна, когато влезе в гората, и изравни крачката си с неговата.

— Връщай се при Малик — рече той кратко.

— Не.

— Не те искам тук.

— И аз не искам да съм тук. — За да бъде до него, тя правеше по две крачки на всяка негова дълга крачка. — Да не мислите, че обичам да тичам из гората по здрач? Краката ми вече се намокриха от росата и…

— Тогава се върни в лагера.

— Не мога.

— Защо?

— Вие се нуждаете от мен.

— Колко нетърпелива ставаш! Когато имам нужда от теб, ще разтворя краката ти и ще те употребя. Сега нямам такова желание.

Тя се сви от жестокостта на думите му, макар да знаеше, че той напада сляпо.

— Къде отивате?

— Никъде. Някъде. Трябва да помисля.

— Тогава ще дойда с вас.

— Да не би да си оглушала? Не те искам тук. — Той продължи напред из шубраците, като ускори крачка така, че тя трябваше да тича, за да е до него.

Гейдж не й обръщаше внимание, сякаш беше някаква хрътка, тичаща по петите му.

Вървяха, докато сивите небеса се оцветиха в нежнорозово, след което блесна ярко слънце.

Брин не можеше да диша и в дясната й страна се появи болка. Мили боже, нямаше ли той да спре някога?

Като стигнаха до един малък поток, Гейдж се завъртя към нея и процеди:

— Задъхала си се като кон, който е на път да окуцее, глупава жено.

— Няма да окуцея. — Брин пое дълбоко дъх, благодарна за кратката почивка. — Мога да вървя още, щом и вие можете.

За миг Гейдж я загледа втренчено, сетне коленичи до потока и започна да плиска лицето си с вода. Тя седна до него, хванала се за гърдите. Той й се ухили.

— Какво има?

— Нищо. — Тя коленичи, загреба вода с шепи и ги вдигна, за да пие. — Вашата крачка е по-голяма от моята.

— Тогава не биваше да си такъв инат.

— Нищо друго не можех да направя. — Тя го огледа и не видя нищо особено. Всичко беше вътре в него — мрачно, болезнено. Трябваше да излезе навън, но тя не знаеше дали ще е способна да го понесе. — Във вас има твърде много болка.

— Не ме боли. — Той я огледа присмехулно. — А и какво, ако е така? Какво можеш да направиш? Да не би да имаш вълшебен мехлем, който лекува душата, както тялото?

— Нямам.

— Тогава, да не би да се каниш да ме докоснеш и да излекуваш раната ми?

— Не мога да ви докосвам.

— Защо не? — Той протегна ръце с блеснали от безумие очи. — Ела и легни до мен, както направи с Малик. Дай да видим каква магия можеш да сториш.

Брин се отдръпна от него. Самата мисъл да се съедини с него я плашеше панически.

— В мен няма магия. — Тя погледна надолу към отражението му във водата на потока. Образът му беше изкривен и се възприемаше по-лесно от реалността. — Толкова много ли обичахте Хардраада?

Той не отговори.

Отровата трябваше да излезе.

— Намирам за странно, че сте го обичали, когато Малик твърди, че е отказал да ви признае за свой син.

— Не го обичам. — Гейдж се усмихна горчиво. — Обичах трона му, но той не сметна за редно да ми го даде.

— Мисля, че става дума за нещо повече от трона.

— Значи си глупачка. Защо да обичам един човек, който ме е прокудил от земите си?

— Прокудил ви е? Защо?

— Защото в мен виждаше прекалено много себе си. Боеше се, че ще посегна да взема онова, което не ми даваше. — Гейдж сви рамене. — Навярно е бил прав. След време сигурно щях да се замисля да сложа отрова в бирата му.

— Никога нямаше да го направите.

— Той мислеше, че съм способен на това.

— Тогава значи той е бил глупака. Никога не бихте го сторили на човек, когото обичате. — Тя вдигна поглед от потока. — А вие наистина сте обичали Хардраада.

— Казах ти, че не съм го… — Той спря и сви рамене. — Може би му се възхищавах, когато го видях за първи път. Бях младо момче, а той сякаш беше… всичко. Бе навярно най-великия воин, който ще познаваме някога, и постоянно търсеше нови победи. И въпреки това жадно се наслаждаваше на живота.

— Как стана така, че го познахте?

— Изпратиха ме в неговия двор, когато бях на дванайсет. — Гейдж изкриви устни. — Дядо ми беше много амбициозен. Когато го срещнал във Византия, изпречил на пътя му дъщеря си, надявайки се, че Хардраада ще се влюби достатъчно, за да се омъжи за нея. Било фалшива надежда, но Хардраада наистина спал с нея, преди да се върне в Норвегия.

— И дядо ви ви изпрати при Хардраада ли?

— Защо не? Какъв по-добър начин за един търговец да се издигне в света от това, да има внук принц?

— А майка ви?

— Дядо ми й позволил да отиде в Константинопол, когато ме отбила. Тя си била изпълнила дълга, а и животът в селото й се струвал прекалено труден и срамен, тъй като била майка на копеле.

А колко ли тежък е бил животът на копелето в онова френско село? — помисли си Брин тъжно. Без майка, с дядо, който искал да го използва за свои цели, и с баща, който се е отнасял с него с безгрижна обич, докогато не е представлявал никаква заплаха за трона му.

Този мирен период не може да е продължил дълго. Гейдж никога не би се свивал на задна линия, той беше мъж, с когото е трябвало да се съобразяват. Брин почти пожела да види Хардраада и младия Гейдж заедно.

— Кога те прогони той?

— Върнах се в Нормандия преди няколко години.

Бе напуснал Хардраада, за да стане принцът на търговците, когато му е било отказано рожденото право. Гейдж никога не би приел поражението, той би продължил да се бори за победа.

— По-добре ти е било без Хардраада.

— Така ли? — Той присви устни. — Коя си ти, та да съдиш? Напротив, тронът на Хардраада щеше да ми дойде много добре.

— Не вярвам да си искал този трон.

— Нищо друго не исках от него. — Той я погледна гневно. — Нищо!

Гейдж никога не би признал своята обич, но разговаряйки за баща си, той бе облекчил малко болката. Брин усети как топката в гърдите й постепенно се стопява.

— Щом казвате така. — Тя стана. — Ако не възразявате, ще се върна в лагера.

Тя усети изненадата му от внезапния ход.

— От самото начало точно това те карах да направиш.

— Тогава не можех да го направя. Сега сте по-спокоен. — Тя се обърна.

— Почакай! — Гейдж посегна и я хвана за ръката.

Горчивина и болка, сълзи, които няма да се пролеят, самота и мрак.

Брин се вцепени, когато я обляха тези чувства. Тя отчаяно искаше да дръпне ръката си. Но къде щеше да отиде всичката тази болка, ако не я поеме тя?

— Моля ви — прошепна тя, като затвори очи. — Моля ви, недейте.

— Какво има, по дяволите?

— Вашата болка. Аз я усещам. Моля ви, не ме карайте да я усещам. Боли ме…

Той пусна ръката й.

Болката си бе отишла, но сега беше сам. Не трябва да е сам. Тя посегна и отново взе ръката му. Изскимтя, когато я блъсна нова вълна от болка.

— Какво, по дяволите, става с теб? — попита грубо Гейдж.

— Не знам. Никога не е било така… — Брин посегна слепешката и взе другата му ръка. Обля я още болка, но той не трябваше да остава сам. Сетне внезапно разбра какво трябва да направи. Спря да се бори с болката и се притисна към него, като позволи на мъката да я облее цяла.

По бузите й се стекоха сълзи, когато положи глава на гърдите му.

— Господи! — Гейдж стоеше вцепенен. — Престани.

Брин поклати глава.

— Защо, по дяволите, плачеш?

— Защото вие не искате да плачете. Защото мъката трябва някъде да отиде.

— Ти си луда.

Сълзите капеха безспир.

Гейдж отстъпи назад и я погледна в лицето.

— Ти си луда — повтори той. С показалец проследи пътечката на сълзите по бузата й. — Не е хубаво, престани да плачеш.

Гейдж започна да се отпуска и сълзите спряха. Брин пое дълбоко дъх и преглътна.

— Няма вече. Сега ще тръгвам. — Тя се обърна и тръгна бързо по пътеката. — Направих каквото можах.

— Почакай!

Тя погледна през рамо.

— Много сме се отдалечили от лагера — рече той, като се запъваше. — Ще успееш ли да намериш пътя?

Той се тревожеше за нея. Брин усети топлина и се усмихна.

— Израснала съм в гората. Не мога да се загубя.

Гейдж не се върна цял ден и не беше в лагера, когато към полунощ угасиха светлината.

Брин още беше будна, когато той се мушна под завивките и я притегли в обятията си.

Тъпа болка, мъка, примирение. Неприятно, но поносимо.

— Ако пак започнеш да плачеш, ще те набия — прошепна той в ухото й. — Мразя ревливи жени.

— Няма да плача.

— Не те разбирам. — Тонът му беше объркан.

— Знам.

— И не вярвам, че можеш да лекуваш с докосване или да разбереш какво чувствам.

— Тогава не вярвайте.

— И не мисли, че няколко сълзи, пролети заради мен, ще променят твърдото ми решение. Нямам нужда от тях.

— Радвам се за вас. Сега трябва да поспя. — Тя затвори очи. — Лека нощ.

Брин го чу да промърморва нещо, а сетне една голяма ръка я притегли към тялото му. Обвързване. Сърцето й се сви, като осъзна, че онова чувство за единение още бе там. Тя се помоли да изчезне, когато болката му намалее. Нямаше смисъл. Сякаш страстта, която ги бе съединила, бе разкъсала някакво було, което Брин никога нямаше да може да съедини. Е, трябваше да мине време.

— Брин.

— Да.

— Нямам нужда от сълзите ти. — Той направи пауза и сетне додаде: — Но ти благодаря, че ги проля за мен.

Думите му бяха безкрайно трогателни. Искаше й се да посегне и да го погали, да го притисне към себе си. Но не биваше. Трябваше отново да вдигне бариерите, които така объркващо бяха отстранени.

— Няма нужда от благодарности — рече сдържано тя. — Мой дълг е да ви помагам.

Ръцете му останаха около нея, но тя усети отдръпването. Добре. Дръж се настрана. Не се приближавай. Никога повече не се приближавай толкова много.

— Щастлив съм, че осъзнаваш дълга си — рече Гейдж с присмех. — Непременно продължавай така и като стигнем в Редфърн.