Айрис Йохансен
Среднощен бродник (4)

Четвърта глава

— Добре ли е той? — Гейдж се спря до каруцата, за да погледне намръщено Малик. — Как понася пътуването?

— Добре съм — отвърна бързо Малик. — Чувствам се отлично.

— Не съвсем — рече Брин. — Много се уморява. Мислех, че тези гори не са толкова далеч. Изглеждаха тъй близо. На около час път.

— Добре съм — каза Малик с усмивка. — Пътуванията винаги ми дават сили.

— Може би трябваше да изчакаме още един ден — промълви Брин. — Но той спа добре и помислих, че…

— Ще стигнем след час — прекъсна я Гейдж и отклони коня си от каруцата.

Брин се намръщи, докато го гледаше как се отдалечава.

— Той ти е сърдит.

— И с право. Трябваше да му кажа, че не си достатъчно силен, за да пътуваш.

— Бих се обзаложил, че неудоволствието му няма нищо общо с моето здравословно състояние. — Малик се усмихна леко. — И се дължи изцяло на факта, че не е спал тъй добре, както аз спах снощи.

— Искаш да кажеш… — Брин спря, като осъзна колко глупава е била. Похот. — Тогава заслужава да не се чувства добре. Не разбирам защо мъжете винаги се ръководят от долницата си. Светът щеше да е много по-приятен, ако понякога мислеха, вместо да чувстват.

Малик се ухили.

— Осъзнавам, че ние, мъжете, сме безкрайно примитивни създания в сравнение с вас, сладките девойки. Трябва да ни простите. Сигурен съм, че Бог ни е създал такива, за да осигури съществуването на децата си на земята през тези опасни времена. — Усмивката му изчезна. — Но точно това време не е толкова опасно за теб, колкото си мислиш.

Брин отклони погледа си от него.

— Не знам за какво говориш.

— Снощи беше много уплашена. И не спа добре. — Когато тя не отговори, той я попита: — Притежаваш ли магически способности?

— Не, разбира се.

Малик я изучаваше.

— Все още си уплашена. Защо? Ти спаси живота ми. Никога няма да те предам.

— Сега мислиш така. По-късно може да е различно.

— Не и с мен. Повярвай ми, Брин.

Брин го погледна отново. Почти му вярваше. Мили боже, нуждаеше се от някого, с когото да поговори. Толкова самотна беше.

Но какви бяха тези мисли? След всичките изпитания, които бе преживяла, нищо ли не научи? На никого не можеше да вярва. Тя се усмихна с усилие.

— Ти чу лорд Гейдж. В този свят няма магии.

Пламъче на разочарование прекоси лицето на Малик, преди да отговори:

— Колко разочароващо. Съзнаваш, че не вярвам в това, в което вярва Гейдж. Според моя народ, светът би бил много мрачен без магии. — Той замълча малко. — Ако решиш, че наистина притежаваш такива способности, няма да намериш по-добър защитник от Гейдж. Той няма страх нито от краля, нито от Папата и би се радвал да ги предизвика. С него ще си в безопасност.

Погледът на Брин се спря върху широкия, обвит в броня гръб на Гейдж. В безопасност?

Тя имаше чувството, че може да се пресегне и да докосне стената от власт и сила, която го обграждаше. И какво щеше да стане, ако всичката тази власт се използва в нейна защита, вместо срещу нея? Тя беше ужасно уморена да се бори сама срещу трудностите, които изглеждаха непреодолими. Ако можеше да сключи сделка…

— Той ще е по-мил с теб от лорд Ричард.

Брин погледна отново към Малик.

— Това няма да е голям подвиг.

— Тогава дай на Гейдж каквото иска и приеми да те защитава.

Малик имаше предвид да отиде малодушно в леглото на нормандеца. Тя не биваше да се разочарова от Малик. Той наистина й желаеше доброто, а и това бе разменната монета, която всички мъже смятаха, че жените използват. Той не знаеше, че Брин има и друго оръжие.

— Затвори очи и се опитай да подремнеш. Говориш прекалено много.

Малик въздъхна.

— Което означава, че се разпростирам по тема, която не желаеш да обсъждаш.

— Разговорът няма стойност без средствата за действие. — Тя помълча за малко, мислейки. — Той би ли… лорд Гейдж…

— Какво лорд Гейдж?

— Спомена за сделка. Ако мога да му дам нещо друго, което цени високо, би ли настоявал все пак… за услугата.

— Какво толкова ценно имаш?

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Би ли го направил?

— Не непременно. — Сетне, като видя облекчението й, Малик поклати глава. — Твоят случай е различен — никога не съм го виждал толкова нетърпелив да има някоя жена.

Значи дори да сключи сделка, в която да намеси Гуинтал, все пак можеше да й се наложи да легне с него, което ненавиждаше. Дали този ужас си заслужаваше, за да спечели свободата си? Тя се пребори с инстинктивното отвращение и се опита да мисли ясно. Може и да не си струва да спи с нормандеца за собственото си добро, но за Адуин? Съвкупление заради човешки живот. Брин си спомни за една песен, която пътуващ трубадур беше пял в залата в Редфърн. В нея се разказваше за съпругата на велик лорд, която се самоубила, за да не се поддаде на любовната прегръдка с врага му. Всички шумно аплодираха. Да избере смъртта пред безчестието бе напълно подходящо за една жена.

Но мъжете бяха тези, които избираха подходящото, а справедливостта нямаше нищо общо с техните решения. Дали живота на Адуин зависеше изцяло от отдаването на Брин? Тя бе опазила тялото си, за да не го използва Делмас, но инстинктът й на лечителка нямаше да й позволи да остави Адуин да умре и ако бе необходимо, щеше да се отдаде на нормандеца.

— Е, какво толкова ценно можеш да имаш? — промърмори Малик.

Тя поклати глава. Ако сключеха сделка, тя не се съмняваше, че Гейдж ще разкрие всичко на Малик, но навикът й бе прекалено силен, за да му каже сега.

— Тайни — усмихна се Малик. — Колко прекрасна се оказваш. Обожавам тайните.

Малик обожаваше всички лица на живота. Това бе най-приятното му качество. Тя откри, че също му се усмихва.

— Някои тайни невинаги са приятни.

— Но винаги са интересни, а и ти не би могла да имаш грозни тайни.

Огън. Кръв. Викове.

Тича през гората, а зверовете я преследват…

— Така ли? — Тя придърпа одеялото около раменете му и погледна Гейдж Дюмон. Той беше човек на тайните и тя би се обзаложила, че повечето бяха пълни с интриги и насилие.

Сякаш усетил очите й, той обърна глава и хвърли поглед през рамо.

Тя пое остро дъх и настръхна инстинктивно. Винаги чувстваше почти физическо докосване, когато ледените му сини очи срещнеха нейните. Брин усети онова чувство на топлина и размекване, което започваше да става влудяващо познато. Можеше да прецени трезво стойността на отдаването, но можеше ли да го извърши?

Разбира се, че можеше.

Гейдж присви очи и тя имаше странното чувство, че чете мислите й. Брин бързо затвори клепачи и сетне осъзна, че това я издаде, затова ги отвори отново и дръзко го загледа.

Гейдж се усмихна и пришпори коня си към гората.

 

 

Преди обяд стигнаха до гората, която се простираше на няколко мили от Хейстингс. Построиха лагера си върху един хълм, надвесен над приятно езерце и Малик въздъхна облекчено, когато го настаниха на леглото му в шатрата.

— О, така е много по-добре. Наистина изпитвам отвращение към каруци.

— Съжалявам — рече Брин. — Не исках да ти се случи нищо лошо. — Той беше малко блед и измъчен, но не бе изтощен. Тя въздъхна облекчено. Малко сън, храна и всички неприятности щяха да изчезнат. — Ще ти направя чаша бульон и тогава…

— Бульон ли? — Той разшири тревожно очи. — Казах ти, че съм добре. Нищо не ми стана от пътуването. Като се замисля, изобщо не съм изморен.

— Но ти каза… — Сетне Брин се сети и се разсмя. — Няма да е оня бульон.

— Не съм сигурен, че ти вярвам. Сигурно ще използваш всички средства, за да подобриш състоянието ми. — Той махна с ръка. — Върви си и ме остави да спя. Сега нямам енергия да споря, а и после ще трябва да ти покажа, че не съм изгубил силите си.

— Ти не си… — Малик вече беше затворил очи и тя тръсна глава. Нищо нямаше да му стане, ако първо поспи, а после се нахрани. Продължителната почивка можеше да се окаже най-доброто лекарство за него. — Както искаш.

Малик отвори подозрително едно око.

— Такова покорство. Да не би да си намислила нещо?

— Навярно. — Той заслужаваше малко тревога заради това, че не й вярва. Брин се усмихна палаво през рамо и излезе от шатрата. — Ще сложа бульона ти да ври.

Брин го чу как изстена.

— Изглеждаш доволна от себе си.

Усмивката й незабавно изчезна, когато видя Гейдж, застанал до малкия огън пред шатрата. Не беше го виждала откакто пътуваха, но знаеше, че този миг ще дойде.

— Как е Малик? — попита той.

— По-добре, отколкото се боях, че ще бъде. Пътуването не му е навредило. Но е много уморен, вече е почти заспал. — Тя се опита да откъсне погледа си от неговия, но не успя. Чувстваше се… обгорена. — Трябва да говоря с вас.

— Да говориш ли? — повтори тихо той. — Не тази потребност видях в теб преди малко.

— Грешите.

— Не, ти лъжеш. — Устните му се изкривиха. — Разочарован съм. Мислех, че стоиш над подобни хитрини. Искаш ли да използвам сила, та да можеш да претендираш за девствеността си после? Все ми е едно. — Той пристъпи към нея. — Просто недей да проточваш прекалено играта. Търпението ми се изчерпва. Ела с мен.

Тя направи крачка назад.

— Малик. Аз… се канех да му направя малко бульон, за да хапне, когато се събуди.

— После. — Огромната му ръка я хвана през кръста и той тръгна напред, като я дърпаше след себе си. Като минаха край Льофон, той извика: — Дръж Малик под око. Ние ще бъдем долу, край езерото.

Льофон кимна и се усмихна.

— Ще направя така, че да не ви безпокоят, господарю.

Сърцето на Брин подскочи, когато се запрепъва след Гейдж.

Щеше да се случи. Льофон го знаеше. Мили боже, и тя го знаеше. Да мисли. Трябваше да мисли. Тя не беше мъж, тласкан изцяло от страст. Търговец, музикант, поет, бе казал Малик. Крал. Той иска да управлява. Една жена беше нищо за мъжа, сравнена с подобна цена. Тя се задъха, когато той я дръпна между дърветата. Гейдж пусна китката й и се обърна настрани.

— Събличай се. — Той свали наметалото си и го постла върху килима от листа в гората. — Побързай.

— Не.

Той се завъртя към нея.

— Какво пак си намислила?

Брин навлажни устни.

— Нищо. Казах ви, че искам да поговорим.

— Да не би това да е игра, на която те е научил твоят господар Ричард? — Той я блъсна към един дъб. — Не ми харесва да ме разиграваш така.

— Не умея да разигравам. Казвам ви истината. Не искам това.

— По дяволите! — Той посегна и покри с длан гърдата й.

Сърцето й спря и сетне заби лудо. Брин усети топлината и твърдостта през тънкия вълнен слой, който отделяше ръката му от нейната гръд и това предизвикваше странна промяна в тялото й. Зърното й се втвърди, а гърдата набъбна. Тя погледна очарована надолу към огромната му ръка, която я обхващаше и стискаше. Изведнъж я обзе желанието да разбере какво е да усети двете му ръце върху гърдите си.

— Значи не искаш, по дяволите! — повтори той, но грубостта бе изчезнала от тона му, оставяйки само копринената чувственост. — Не съм глупак. Искаш го. — Той стисна леко зърното й с палец и показалец.

През нея премина огнена вълна. Не, огънят беше болка, а това не бе болка. Беше нещо по-тежко, пулсиращо, по-диво от всичко, което бе усещала досега.

Той наведе глава и устата му закръжи над гърдата й, докато ръката му бавно стискаше другата. Дъхът му беше топъл и тя усети как зърното й щръква, сякаш да го посрещне.

— Виждаш ли? — През грубата материя езикът му облиза нежно зърното й. — Ти ме измъчваш. А сега сваляй тази рокля и нека се насладим един на друг.

Брин прехапа устна, за да не извика и се изви като дъга към дървото. Искаше Гейдж да разкъса роклята й и да я свали. Искаше да падне гола на земята и да разтвори краката си, за да направи с нея каквото искаше. Това ли усещаха Делмас и лорд Ричард, когато обладаваха жените, чудеше се замаяно тя. Не беше помисляла, че и жените могат да усещат тази животинска страст. В нея нямаше никакво достойнство…

Брин няма да бъде животно. Няма да бъде за него само един съд, в който той да излее похотта си. Няма да бъде…

Зъбите му нежно ухапаха зърното, което бе възбудил докрай.

Брин изстена и вдигна ръце, за да докосне косата му. По-близо. Искаше го по-близо до себе си. Тя се изви нагоре към устните му, предлагайки му още повече.

— Да — промълви той. Ръцете му се обвиха около бедрата й, за да я придърпат между неговите бедра. Възбуда. Тежка и безпощадна… — Разтвори си краката. Така… А сега дай да…

Тя не трябва… не трябва да става негова курва. Да се спазари за нещо ценно беше едно, но тя му се отдаваше по своя воля. Беше някак далеч по-лошо отколкото…

Брин се откъсна от него.

— Не!

Гейдж се вторачи в нея изумен. Беше го хванала неподготвен. Вече мислеше, че я е подчинил на волята си. Тръсна косата от очите си и рече опасно нежно:

— Ела тук. Няма да ти позволя да си играеш с мен.

Игра? Тя можеше да се изсмее на глас, ако не бе толкова отчаяна. Крайниците й трепереха и чувстваше някаква слабост. Мили боже, тя искаше да се върне при него, да му позволи… Брин тръсна глава.

— Защо не искате да ме изслушате? Трябва да говорим… трябва да се споразумеем.

Гейдж застина на място и сетне по устните му пролази цинична усмивка.

— Прости ми. Мислех, че тъй като ми принадлежиш, не е необходимо да правим обичайния пазарлък. Каква е цената ти? Какво искаш, за да ме поемеш между краката си?

Грубостта на въпроса я обиди и тя усети как лудостта я напуска. Пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Не ме разбирате.

— Напротив, няма нищо, което да разбирам по-добре от пазаренето. Хайде сега, не се колебай. Аз съм много богат мъж и предпочитам да бъда с жена, която ме желае.

— Можете да станете още по-богат. Можете да имате богатство, за което повечето само мечтаят.

— Много си ненаситна. Уверявам те, че съм достатъчно богат, за да ти платя добре за услугите.

— Не, не това имам предвид. — Тя направи нетърпелив жест. — Не искам да ми плащате. Искам аз да ви платя.

— Уморих се от тези глупости. — Той се приближи с една стъпка към нея. — Ако смяташ, че очакването ще изостри страстта ми, грешиш. — Тонът му стана по-груб. — Господи, не бих могъл да те искам повече!

— Не са глупости. — Брин се отдръпна от него. — Малик казва, че искате да станете крал. Мога да ви го дам.

Скептичният поглед на Гейдж пробяга по грубата й кафява рокля.

— Така ли? Вече робите ли управляват света? Или възнамеряваш да използваш магия, за да го постигнеш?

Брин не обърна внимание на подигравката.

— Казах ви, че не съм магьосница, но мога да ви дам каквото искате. Осигуряването на короната може да се купи.

— О, всичко може да се купи след подходящ пазарлък. Обаче цената на един трон е прекалено висока дори за мен.

— Но аз знам къде има съкровище, с което да се купят хиляди тронове.

Подигравката бавно изчезна от лицето му.

— Вярвам, че наистина е така.

— Да.

— Нека разбера дали съм схванал правилно. Искаш да размениш добродетелта си и свободата си за това невероятно съкровище ли?

Брин се намръщи.

— Не ставайте глупав. Нито едно от двете не е ваше, за да го дадете. А аз не бих разменяла Гуинтал за нещо, което е само мое.

— Гуинтал ли?

— Моето родно място.

— И скривалището на това съкровище?

Тя кимна.

— Никога не сте виждал толкова красиво съкровище. Смарагди, рубини, съдини със злато… — Гласът й изтъня, като осъзна, че той я гледа абсолютно безизразно. — Не ми вярвате. Мога да ви го докажа.

— Как?

— Елате с мен в Редфърн.

— И ти ще ми покажеш това съкровище? Мислех, че се намира в онзи Гуинтал.

— Да, но в Редфърн мога да ви покажа, че съществува. — Той не каза нищо и тя попита: — Защо се колебаете? Давам ви каквото искате.

— Нищо не си ми дала. — Очите му пробягаха по нея и се спряха върху гърдите й. — Нищо.

През нея отново премина желание и за миг Брин почувства, че отново е прикована към дървото и огромното му тяло се търка о нея. Тя вдигна брадичка.

— Аз се пазаря с едно съкровище, което е наистина безценно, а вие говорите само за съвкупяване.

— Навярно, защото само за това мисля. — Той вдигна поглед към лицето й. — Какво ще искаш срещу това съкровище, което е безценно?

Гейдж все още не й вярваше, но поне вече не беше на ръба да посегне и да вземе каквото иска.

— Искам да премина безопасно до Гуинтал и вие да ме пазите по време на пътуването. Когато пристигнем там и получите съкровището, искам да си отидете и да ме оставите в Гуинтал. — Сетне додаде. — Искам съвсем малко в замяна на един трон.

— Съвсем малко. — Той се усмихна. — Ако съществува съкровище. Признавам, че ми е любопитно, как една робиня не би използвала съкровището, за да откупи свободата си, ако не и някой трон.

— Елате в Редфърн и ще ви дам доказателство.

Вместо да се съгласи, той попита:

— Защо толкова много искаш да се върнеш в Редфърн?

— Там е доказателството.

Гейдж поклати бавно глава.

— Това не е всичко, нали?

Брин се изкушаваше да му разкаже за Адуин, но бе възможно той да заподозре, че го примамва в Редфърн само заради себе си. Всъщност това беше близо до истината.

— Това е всичко, което ви засяга.

Той присви устни.

— Но не и всичко, което засяга теб. Дали пък не копнееш за твоя красив Юда, който беше толкова нетърпелив да спи с теб?

— Там е доказателството — повтори тя. — След една седмица Малик ще е достатъчно добре, за да пътува. Отидете в Редфърн и няма да ви се налага да се подмазвате на Уилям.

— Аз не се подмазвам. — Той я огледа и сетне добави нежно: — Опитваш се да си играеш с мен. Очакваше тази подигравка да ме вбеси.

Боже, Гейдж беше умен.

— Защо ще го правя?

— За да ме подтикнеш да сторя каквото ти искаш.

— Аз ви давам това, което искате — рече отчаяно Брин. — Защо не искате да ме чуете?

— Защото не вярвам в митични съкровища.

— Значи сте глупак!

Лицето му издаде изумлението му.

— Господи, възможно ли е наистина да мислиш, че можеш да ми дадеш това съкровище?

— Елате в Редфърн.

Гейдж поклати глава.

— Уилям е вече раздразнен, защото останах тук, докато Малик беше ранен. Няма да е разумно да отлагам присъединяването си към него.

— Казахте, че не се подмазвате.

— Също така не правя и грешката да предизвиквам един монарх, когато това няма да ми даде нищо в замяна.

— Казах ви…

— Но не ме убеди. Може и да си вярваш, но също така вярваш, че можеш да излекуваш човек, като спиш до него. — Той внезапно се усмихна с безкрайна чувственост и протегна ръка. — Ела, излекувай болката ми, Брин от Фокхар.

— Не! — внезапно избухна тя. — Защо? Вие сте глупав, сляп нормандец, който предпочита да се разгонва, вместо да се протегне и да грабне това, което е важно за него. Заслужавате да се въргаляте в прахта на Уилям. Малик сгреши. Имате мозък на вол и предпочитате да тънете в калта вместо…

— Спри!

— Няма да спра! Идвате тук и ме яхвате, сякаш съм едно нищо, а сетне мислите, че ще легна по ваша заповед и…

— Казах стига! — Гейдж се надвеси внезапно над нея и покри устата й с ръка, втренчен яростно в очите й. — Отнесох се с теб по-търпеливо, отколкото заслужаваш! Мога да направя с теб каквото пожелая. Ти ми принадлежиш.

Тя го ухапа по ръката и когато той я пусна с псувня, Брин рече:

— Аз не принадлежа на никого.

— Нито дори и на твоя хубавичък лорд Ричард ли? — Ръката му сграбчи гърдата й и в това нямаше никаква нежност, само собственическо чувство. — Забрави го. Никога повече няма да видиш нито него, нито Редфърн.

Защо ли си мисли, че тя иска да си спомня за онзи звяр? Той беше важен единствено като заплаха за Адуин.

— Трябва да отида в Редфърн. Това е… — Брин извика тихо, когато той неволно я стисна по-силно за гърдата.

За нейна изненада Гейдж възкликна тихо й дръпна ръката си.

— Не исках… не осъзнах… — Той се завъртя и рече, като се запъваше: — Нямам навика да се отнасям грубо с жените.

Тя продължаваше да го гледа изненадано. Той изглеждаше наистина разтревожен, че я е наранил. Нито Делмас, нито лорд Ричард биха и помислили за това, че я боли, ако това щеше да им достави удоволствието, което търсеха.

Гейдж пак се обърна към нея и рече:

— Въпреки че грешката си е изцяло твоя. Ти би накарала и светеца да извърши насилие.

— Не приличате на светец.

— Виждаш ли? Имаш език, който би изгорил и… — Гейдж спря и явно се опитваше да запази спокойствие. — Нямам желание да те наранявам.

— А не мислите ли, че изнасилването би ме наранило?

— Не и ако не се съпротивляваш.

— Само това ли искате? Тялото ми да лежи отпуснато и безжизнено, докато вие се наслаждавате?

— Това биха правили повечето мъже. — Той спря и сетне думите се изляха свирепо: — Не, за бога, искам да ме желаеш страстно. Искам да стенеш и да тръпнеш, когато влизам в теб. Искам да се притискаш към мен и да ми позволиш да те имам по всеки начин, по който бих те пожелал.

Сега Брин се разтрепери.

— Не мога да ви пожелая. Това няма да се случи.

— То почти се случи. И ще се случи отново. Твоят лорд Ричард беше прав: ти си страстна по природа. — Устните му се изкривиха. — Но, изглежда, ще трябва да те обуча да насочваш страстта си само към мен.

Страст? Дали този горещ, мощен импулс беше наистина страст? Каквото и да беше, то беше прекалено силно и трябва да се прогони.

— Не искам…

— Искаш го, но навярно искаш повече онова, което те чака в Редфърн. — Той направи пауза. — Ще се спазарим ли, Брин?

— Вече се опитах да се спазаря с вас.

— Но аз мисля, че не беше напълно честна и не можа да докажеш добрите си намерения. А това винаги е необходимо при подобен договор. — Той се усмихна. — Възможно е в Редфърн да имаш доказателство за това. Винаги съществува възможността да искаш да ме замъкнеш там по някакви твои причини и да загубиш времето ми. За да поема риска, трябва да получа нещо в замяна.

— Едно прескачане до Редфърн няма да отнеме много време. Той е съвсем близо.

— Независимо от това, трябва да бъда обезщетен. След седмица Малик ще може да пътува. Ти ще решиш дали да отидем в Редфърн, или да последваме Уилям към Лондон.

Гейдж се обърна и си тръгна.

Брин се втренчи след него, сепната от внезапното му потегляне. Първата битка бе приключила и тя можеше да се поздрави с победа.

Ако забавянето можеше да се нарече победа.

Разбира се, че беше, побърза да се увери тя. Гейдж бе оставил на нея да вземе решението дали да отиде при него и не бе отхвърлил напълно предложението й за съкровището. Той искаше да го желае, а тя имаше една седмица да го убеди, че никога няма да му даде желаното от него и че трябва да приеме далеч по-голямата награда, която го очакваше в Гуинтал. Една седмица можеше да се окаже прекалено дълга.

 

 

Една седмица не е чак толкова много, помисли си Гейдж, като тръгна обратно към лагера.

Беше дяволски много. Какво, по дяволите, го беше накарало отново да я остави на мира? Беше глупак, разнежен като някой от онези сополанковци, за които пееха трубадурите. Той можеше да я обладае. Дори сега можеше да бъде между краката й, а ръцете му можеха да стискат тези гърди, толкова твърди и топли на пипане, дори през роклята й. Той можеше да се движи вътре в нея и да я чува как вика, докато пръстите й се забиват в…

Господи!

Болеше го, беше напрегнат и уголемен. Гейдж се спря до едно дърво и се подпря с една ръка на него. Пръстите му се забиха в кората, докато го разтърси вълна от болка. Той я приветства като разсейване от другата подлудяваща болка.

Брин щеше да дойде при него. Тя искаше да се върне в онзи Редфърн. Нямаше да му се наложи да използва сила. Щеше да дойде и да му позволи да я люби. Трябваше само да почака.

Да почака ли?

Господи, той беше натежал и твърд като жребец, подушил разгонена кобила.

Гейдж можеше да почака.

Една седмица не беше чак толкова много.

 

 

— Иска ми се да излезеш навън, Гейдж — въздъхна Малик. — Брин ми казва, че трябва да си почивам и да пазя свеж мозъка си, а как да го направя, като кръстосваш шатрата като тигър, който се готви за скок?

— Не кръстосвам. — Гейдж спря да обикаля, отметна чергилото на шатрата и погледна навън в тъмнината. — Къде е тя?

— В гората. Обича да броди там.

— Така ли? — През последните три дни тя наистина беше прекарала достатъчно време в разходки из гората. Той не беше сигурен, че това е точно поради причината, която изтъкна Малик — че обичала гората, а защото искаше да го избягва. Така или иначе, това не му харесваше. — Трябваше да я предупредиш да не ходи там. Льофон ми казва, че из тези гори имало глигани.

— Сигурен съм, че вече си й казал.

Гейдж й беше казал, но тя не му обърна внимание. Не че имаше значение това дребно незачитане от нейна страна. Тя дори не го беше погледнала, нито му беше казала дума от онзи ден край езерото.

— Ти май имаш по-голямо влияние върху нея от мен.

— Тя казва, че в гората е в безопасност. — Малик замълча. — Боя се, че се страхува повече от хората зверове, отколкото от животните.

— Войниците няма да я закачат. Знаят, че е моя собственост.

— Нямах предвид войниците.

Гейдж знаеше, че не говори за войниците, но бе решил да не го схване правилно. Но беше ясно, че Малик смята да му се противопостави.

— А какво тогава?

— Щом толкова се съпротивлява да легне с теб, защо не я оставиш да спечели битката?

— Тъй и ще направя, по дяволите — отвърна грубо Гейдж.

— Знаех, че реакцията ти ще е такава. — Малик отново въздъхна. — Просто си реших и аз да опитам.

Гейдж се обърна, за да го погледне.

— Ти каза преди, че трябва да спя с нея час по-скоро. Кое промени мнението ти?

— Опознах я по-добре. За много жени лягането с мъж е лесно и радостно занимание. При нея не е така. Тя няма да стане от леглото ти и да си тръгне.

— Мислиш, че трябва да я изпратя обратно в леглото на Ричард от Редфърн ли? Господи, няма да стане! Щом е могла да се научи да доставя удоволствие на този кучи син, значи може да легне и с мен. Тя е приключила с него. Няма да я пратя в Редфърн, нито ще плащам дан на молбите й да я заведа там.

— Едва ли е Ричард. Сигурно е казала истината за онова съкровище.

— А може и да не е. Как би могла една робиня да знае подобно нещо?

— Как може една робиня да чете и пише? Това е умение, което не притежават мнозина от благородниците в тази страна на рицари.

Гейдж се намръщи.

— Тя може да чете?

Малик кимна.

— И да пише.

— Тя ли ти каза това?

— Спомена го между другото.

— Ти май се радваш на пълното й доверие. Какво друго спомена „между другото“?

— Нищо. Тя е нащрек като подплашена птичка. Нямаше да ми го каже, ако просто не се беше изплъзнало от устата й. — Той направи гримаса. — И не ме гледай така. Нямам желание да заставам между двама ви. Ще бъде крайно неудобно.

— Тогава не се меси.

— Трябва да правя каквото ми подсказва сърцето — отвърна просто Малик.

— Защо не се опиташ да правиш каквото ти подсказва главата — рече сухо Гейдж. — Ще спести значителни главоболия.

— Заплашвате ли го? — Гейдж се обърна и видя Брин, застанала на входа на шатрата. Тя се намръщи, като влезе. — Заплашвате един болен и безпомощен човек?

— Да, ела да ме защитиш, Брин. — В очите на Малик проблесна лудо пламъче изпод полупритворените клепачи и той протегна ръка с молба. — Не мога да се защитя от този варварин.

Брин огледа простодушното му изражение и сетне направи гримаса.

— Ти се защитаваш много добре — отвърна тя и коленичи до него, — а лъжата заслужава малко главоболие. — Независимо от троснатите думи, ръцете й бяха нежни, когато дръпна одеялото по-нагоре към брадичката му.

В златистокестенявата й коса се бе закачило малко яркочервено листо от клен и той си спомни тъжната забележка, която бе направила за това, че косата й е гъста като мрежа. Гейдж усещаше миризмата на земя и студен есенен въздух, която се носеше от нея. Кожата й блестеше на светлината на фенера, а въздухът сякаш вибрираше от жизнеността, която тя излъчваше. Гейдж искаше да пристъпи по-близо и да махне това листо от косата й, а после да прокара нежно пръсти през светлия гъсталак.

Нежност. За първи път искаше да я докосва с нежност, осъзна той. Обикновено тялото му беше напълно готово и не можеше да мисли за нищо друго, освен за лъстта, която го терзаеше.

— Не трябваше да ходиш сама в гората — каза той с укор.

Тя застина, но не го погледна.

— Бях в пълна безопасност.

Нейното внимателно отношение го раздразни повече от обикновено.

— Това решавам аз. Не искам собствеността ми да се съсипе.

Ръката й стисна завивката на Малик, но тя отвърна меко:

— Както виждате, не съм съсипана. — Брин се обърна и разпореди: — Угасете фенера. Малик трябва да спи.

Малик направи движение да вдигне завивката, за да я пусне до себе си.

— Не. — Тя му се усмихна. — Време е да спиш сам. — Тя свали наметалото си и го постла на пода на няколко метра от леглото му. — Ще съм тук, ако имаш нужда от мен.

Гейдж беше почти толкова изненадан, колкото и Малик.

— Да разбирам ли, че драконите са се прибрали в пещерите си?

— Смейте се, ако искате. Не ме е грижа. За всяко нещо си има време. Преди не беше правилно да го изоставям.

Брин се беше наежила в очакване на подигравката и въпреки това имаше нещо трогателно и галантно в нейното предизвикателство. Гейдж се обърна рязко, вдигна една от завивките си и я хвърли към нея.

— Не се смея. — Той духна пламъка във фенера. — За бога, лягай си!