Айрис Йохансен
Среднощен бродник (11)

Единадесета глава

— Съблечи роклята — каза Гейдж.

Брин изхлузи дрехата през глава и се настани с гръб към него. Само четири дни бяха минали, но актът вече бе станал ежедневие. Тя се питаше дали изобщо би могла да заспи, ако не усещаше ръцете му върху голото си тяло.

Щом легна до нея, големите му длани тутакси обхванаха гърдите й. Притежание. Понякога всичко започваше по този начин — без бурна чувственост — само това успокояващо усещане, че принадлежиш някому.

— Искам в тебе — каза той на ухото й. — Ще ме приемеш ли?

И това беше станало ежедневие — молби, а после — яростната атака на съблазняването.

— Не.

Ръцете му неволно стиснаха гърдите й.

— Боже, колко си упорита! Защо няма да… — Той млъкна, усещаше се, че се овладява с усилие. — Така не може да продължава. Дяволите да те вземат, ти ме искаш!

Искаше го. Удоволствието, което й даваше Гейдж, беше бурно и екзотично, но липсваше първобитното съединяване, онази гореща връзка, от която идваше чувството за пълнота и съвършенство.

— Ще продължава. — Тя помълча. — Освен ако предпочетеш изобщо да спрем. Мисля, че това въздържане не е естествено за един мъж. Ти страдаш, не аз.

— Естествено? Не, и Бог вижда, че е много далеч от естественото. — Той дръпна ръцете си от нея и се обърна по гръб, загледан в нощното небе. — Ти ни лишаваш от правилното и естественото за двама ни.

— Ти прие всичко останало. Защо не приемеш и това?

— Знаеш защо. След като дойдеш при мен, ти вече не трябва да си отиваш.

— Знаеш защо не може да стане това.

— Заради смъртта на един човек, когото ти не понасяше? — Той се повдигна на лакът и я погледна. — Не аз убих Делмас.

Тя онемя.

— Видях те.

— Не си ме видяла да го убивам, защото не съм го направил.

Сцената в обора се разгърна отново пред нея.

— Наистина те видях.

— Чувала ли си някога да съм излъгал?

— Не. — Преди да си представи сцената в обора у нея трепна искрица надежда. — Поне досега. Винаги си казвал, че вярваш само на онова, което можеш да видиш и да пипнеш. Аз те видях!

— Но никога не си мислила като мен. Ти имаш доверие на вярата и на чудесата. — В гласа му се четеше горчив присмех. — Къде е вярата ти сега, Брин?

Тя мълчеше. Сълзи опариха очите й. Гейдж изруга тихо.

— Може би си права да не ми вярваш. Вероятно ще лъжа, ще мамя и ще убивам заради теб. Съдбата ми попречи да заколя твоя съпруг като прасе, каквото той е. Даже бях бесен, че бях лишен от това удоволствие.

Слабата надежда заблещука пак. Горчивите думи бяха по-убедителни от всички декларации.

Вероятно ще лъжа, ще мамя и ще убивам заради теб.

Тези думи бяха казани със смразяваща убеденост, а той е много умен. Можеше да стане ласкател с меден глас, можеше да стане търговец, който е способен да купи и да продаде всяко нещо за един миг. Не биваше да допусне да я ослепи онова, което искаше да бъде истина.

— Прав си. Не мога да вярвам на думите ти.

Той се усмихна язвително.

— Не съм се и надявал. Затова и не ти казах още в началото, че съм невинен. Какъвто и циник да съм, не зная дали бих ти повярвал при същите обстоятелства. — Той сви устни. — Но между нас има една разлика. Аз няма да те изоставя. Какъвто и грях да си извършила, ще го обявя за свой.

— Природата ни е различна.

— Ние си приличаме повече, отколкото би си позволила да мислиш. И двамата сме честни, решителни и безмилостни, когато целта го изисква.

Брин го погледна смаяно.

— Аз не съм безмилостна.

— Ти си по-безмилостна от всички воини, които познавам. Ти би прегазила половината свят, за да спасиш един живот.

— Не е вярно.

— О, ти ще се погрижиш да не причиниш трайни рани, но в крайна сметка би повалила всички препятствия, попаднали под краката ти, за да опазиш онзи, когото лекуваш.

— Не си прав. Има и други начини.

— Не греша. Ти не се познаваш. Казваш, че ще скъсаш с мен заради чувството на вина. Но ти си твърде умна, за да виниш себе си за смъртта на Делмас. — Гласът му изстрелваше неумолимо всяка дума към нея. — Може да имаш причини да си мислиш, че аз съм виновен, но отказваш да ми повярваш, както би повярвала на Адуин или на Малик. Защо?

— Видях… вилата.

— Доверие, Брин.

По бузите й се стичаха сълзи.

— Не мога…

— В такъв случай това не е вина, а нещо друго. Използваш Делмас като преграда между нас. Защо? Знаеш, че ще се оженя за теб и ще те уважавам.

— Батшийба…

— Ние сме едно. Защо ме отблъскваш?

— Не сме едно.

— Мислиш ли, че щях да се боря с тебе и за тебе, ако не бях сигурен? Бог вижда, че нямам никакво желание да оставя жена да ръководи живота ми. Мога да го приема, само ако аз също ръководя твоя живот. Ние ще бъдем едно. Ние сме едно.

— Аз не ръководя живота ти. Ти правиш каквото поискаш с мен и с всички останали.

— Затова ли съм тръгнал към оня непристъпен остров да търся съкровище, за което никой не е чувал?

— Ти каза, че ми вярваш.

— Искам да ти вярвам, но все едно, ще отида в Гуинтал. Сега нищо не може да ми попречи.

— Защо?

— Защото мисля, че отговорът е там.

— Отговор?

— На въпроса, защо не признаваш онова, което и двамата знаем, че е вярно.

Тя поклати глава.

— Казах ти какво те чака в Гуинтал. Няма да намериш нищо друго.

— Няма ли? Ще видим.

Гейдж отново си легна. Слава богу, дано това мъчение да е свършило. Виеше й се свят от странните мисли и съмнения, които й бе внушил. Тя не беше такава, каквато я виждаше. Винаги е била честна към себе си. Защо да продължава да го отблъсква, след като бе признала пред себе си, че го обича?

Но вярно бе и това, че би повярвала на Малик или на Адуин, независимо от обстоятелствата.

Гейдж беше друг. От него се излъчваше мрачно насилие, каквото нямаше у тях.

— Никога вече няма да заговоря за това. Никога няма да те помоля за прямота или за честност — каза Гейдж. — Но се заклевам, че всяка дума, казана от мен тази вечер, беше истина. — Тя не отговори. Той се засмя невесело. — И казваш, че не си упорита. Искаш ли да изпробваме? Ти каза, че страдащия съм аз. Права си. Знаеш ли какво изпитва мъжът, когато иска, а не може да се освободи?

Тя не знаеше, но се досещаше. Той се бе опитвал да го скрие от нея, но веднъж тя видя лицето му, изкривено от мъка. Много пъти бе лежал до нея с напрегнати мускули.

— Нямаш представа каква мъка е това.

— Тогава не се поставяй сам в такова положение.

— Твоят отказ ме измъчва. Това не наранява ли лечителските ти инстинкти?

— Не. — Не беше вярно. Мисълта, че Гейдж страда физически, я измъчваше. — Вината е твоя.

— Не, твоя е. Трябва само да ми се отдадеш и болката ще изчезне. Ще се излекувам.

— Няма да те слушам повече — каза отчаяно тя.

— Но ще запомниш. — Той я взе в ръцете си. — Нали, Брин?

Да, тя ще запомни. Даже сега напрежението в мускулите му се предаваше и на нея. Тя затвори очи и се опита да заспи. Настъпи дълго мълчание. След това Гейдж се обади.

— Брин?

— Не искам да говорим повече.

— Кайси.

Смяната на темата я изненада.

— Какво?

— Кога ще стигнем в Кайси?

— Не зная точно. Утре или вдругиден. Не помня точно колко време пътувахме от границата на Уелс до Кайси.

— Интересно е, че си запомнила всичко останало. Познаваш всяка съчка и всеки камък по пътя, преди да сме стигнали до тях.

Разтърси я пристъп на гняв.

— Е, не мога да си спомня колко сме пътували, след като напуснахме Кайси. Не съм съвършена. И ти не можеш да искаш от мен да си спомням всичко.

Той помълча.

— Не се налага да ходим до Кайси. Можем да вървим направо към морето.

— Имаме нужда от продукти, а Кайси е единственото село наоколо. Защо да не отидем?

— Майка ти.

Тя усети стягане в гърдите и ръцете й изстинаха.

— Това се случи много отдавна.

— Искали са да те изгорят — напомни сухо той.

Озари я надежда. Може би наистина имаха сериозна причина да не ходят там.

— Мислиш, че там ще е опасно?

— Не, ние без съмнение можем да се справим, ако ни нападнат селяни.

Колко съм глупава… и страхлива.

— Тогава ще отидем в Кайси.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Казах вече, беше отдавна. — Тя затвори очи. — Уморена съм от тези глупави разговори. Искам да спя.

 

 

Стигнаха селото Кайси в късния следобед на другия ден. Обикновено село със сламени покриви в подножието на замъка Кайси. Обикновено и спокойно. Без чувства. Без спомени.

Писъци. Бумтенето на пламъците. Миризмата… Боже, миризмата!

— Какво има? — пошепна Адуин с поглед, вперен в лицето на Брин. — Изглеждаш…

— Не мога да остана тук. — Стори й се, че се задушава.

— Но Гейдж каза, че трябва да вземем храна от селото.

— Нека да вземе. Аз не мога да остана тук. — Тя обърна кобилата и я пришпори в галоп.

Чу гласът на Гейдж да я вика по име, но не спря, докато не измина няколко мили извън селото. След това се смъкна от коня, направи няколко крачки и повърна.

Дим. Писъци.

— Боже! — Ръката на Гейдж поддържаше талията й, докато тя се навеждаше повторно.

Когато най-после можа да вдигне глава, тя промълви:

— Няма да се върна. Не мога да…

— Никой не те кара да се връщаш — каза грубо Гейдж. — Ако беше казала една дума за… нямаше да те слушам, но ти се държа, сякаш нямаше нищо против, по дяволите!

— Не бях сигурна… Не бях мислила за това. — Тя се довлече до едно дърво и се облегна на него. — Никога не си позволих да мисля за това след онази нощ.

— Знаеш, че няма да дам на никого от селяните да те нарани.

— Зная… — Брин затвори очи и облегна глава на дървото. — Те почти са забравили.

— Какво?

— Чувствам го. Толкова много злина, а те едва си спомнят. Понякога се сещат и чувстват гняв… удовлетворение и удоволствие. — Тя започна да трепери. — Удоволствие!

Той я взе в прегръдката си. Главата й се притисна до гърдите му.

— Шшт…

— Тя беше добра. Искаше да помага, да лекува…

— Да го изгоря ли?

Тя го погледна шокирана.

— Какво?!

— Те са я изгорили. Да изгоря ли селото до основи?

— Ти не би…

— Погледни ме. Бих ли могъл да го направя?

Воин. Корав. Безмилостен.

— Да.

— Те са те наранили. Отмъщението може да бъде сладко като мед.

Той се усмихна като хладнокръвен дивак. Тя потрепери.

— Не!

— Сигурна ли си?

Тя закима утвърдително.

— Даже ако можех да го направя, тя не би го искала. Тя искаше да им помага.

Той поклати глава.

— Глупаво би било да следваш нейния пример.

— Може би. — Тя преглътна. Не можеше да спори с него, докато този ужас бе толкова близо. Трудно й беше да си спомня поученията на майка си, когато можеше да мисли само за начина, по който беше загинала. — Не можем ли да си отидем оттук?

— Щом Малик дойде с купеното. Казах им да бързат. Докато се стъмни, ще бъдем на много мили оттук.

— Можеш да се върнеш, ако искаш. Нямам нужда от теб.

— Оставам. — Той отстъпи назад. — Не се движи. Ще донеса вода и кърпа да те почистя.

Нямаше да може да мръдне, ако опита. Никога през живота си не се беше чувствала толкова слаба и несигурна.

Гейдж се върна след минута, избърса лицето й като на малко дете и й даде вода да си изплакне устата.

— Сега по-добре ли е?

— Да. — Още трепереше, но вече не й се гадеше. — Искам само да се махнем оттук. Не мога да понеса… Тя бе толкова добра, а те са забравили за нея…

— Шшт. — Гейдж седна на земята, взе я в ръце и я прегърна. — Разкажи ми за нея.

— За онази нощ ли? Не мога…

— Не за онази нощ. За нея.

— Защо?

— Защото аз няма да забравя. Никога. Кажи ми какво да запомня за нея. Как се казваше?

— Меъли.

— Как изглеждаше? Беше ли руса като теб?

— Не, беше тъмнокоса. С красиви сини очи. Тъмносини, не като твоите. Усмивката й беше много хубава. Усмихваше се много… докато баща ми ни напусна.

— Беше ли мила с теб?

— О, да! Тя казваше, че сме майка и дъщеря, но сме и като сестри.

— Сестри?

Трудно беше да обясни.

— Лечителството ни правеше равни. Все едно, че бяхме двете в един кръг, където друг не можеше да влезе. Тя винаги ми казваше: „Не се тревожи, Брин. Те не могат да влязат, но ние може да излезем и да отидем при тях“. — Ръката й мачкаше туниката. — Но когато излезе от кръга, те я убиха. Не трябваше да излиза. Никога. Бях й го казала. Видях с очите си какъв страх ги обзе, когато тя легна с Рок.

— Кой бе Рок?

— Синът на хлебаря. Беше само на девет години. Качил се на дърво и паднал много лошо. Мисля, че беше си счупил гръбнака. Умираше. Билките не помогнаха, само го унасяха в сън. Тя знаеше, че трябва да положи ръце на него.

— Както ти направи с Малик ли?

— Да, аз… — Тя спря. Какво говоря? Думите се изпреварваха една друга в неистово отприщване на чувства. Беше разкрила прекалено много, докато лекуваше Малик. А не трябваше да говори, не трябваше да го признава. Нищо ли не бе научила от смъртта на майка си? — Не, билките помогнаха. Докосването само успокоява. То не е…

— Кажи ми — настоя дрезгаво той. — Трябва да го разкажеш, за да се освободиш. Каквото и да те е измъчвало през тези години. Повярвай ми. Не си ли разбрала още, че никога няма да те наскърбя?

Прав беше. Нейните спотаени спомени бяха пълни с отрова и страх, но тя не можеше…

— Не се страхувай. Страдам, когато те е страх.

Не искаше Гейдж да страда. Никога не е искала да му причини болка… Погледите им се срещнаха и Брин видя в неговия само истина — желание да узнае нещо, от което тя се страхува.

Въпреки това тя не можеше да го погледне след казаното. Сложи глава на гърдите му.

— Билките помагат много. Знанието за тяхната употреба помага още повече. — Тя помълча и каза бързо: — Но докосването излекува.

Той мълчеше.

— Защо ти разказвам всичко това? Ти не вярваш в нищо, което не може да се види.

— Защото имаш нужда да ми го кажеш.

Да, вярно беше. А неверието му може би опазваше тайната по-надеждно.

— Не е магия. Мисля, че идва от Бога. Че той избира някои хора, дава им този дар, а те трябва да го използват. — Гласът й изведнъж стана гневен. — Това не е неестествено. Не повече от хубавия глас или от грациозната походка. Това просто не е… обикновено.

— Но хората не го разбират.

— Не.

— Кога разбра, че имаш този дар?

— В годината, преди да напусна Гуинтал. Бях изплашена. Мама ми беше казала, че той се предава от майката на първото й дете и вероятно ще се прояви, докато още съм дете. Тя го разбрала едва на седемгодишна възраст.

— Защо си била изплашена?

— Защото го разбрах, когато ми се наложи да лекувам Селбар.

Той се вцепени.

— Ще разбера ли най-после, кой е сега пък този Селбар?

— Един вълк. Намерих го в гората ранен. Елен бе разкъсал с рогата си рамото и гърдите му.

Очите на Гейдж се разшириха.

— Вълк? — Тай започна да се смее. — Как така вълк?

— Един вълк — красавец. Ако не бях станала лечителка, щеше да умре.

Смехът му замря.

— А ти си можела да загинеш, докато си лекувала този красавец!

— Имах този дар и трябваше да го използвам.

— Майка ти сигурно е щяла да ти прости, ако не си го използвала в този случай.

— Но аз нямаше да си простя. Особено след като вече знаех, че го имам. — Тя си спомни оня ден в гората. — Ръцете ми изтръпнаха, после станаха много топли. Когато ги положих върху раните, усетих, че тялото на Селбар почна да се затопля. Останах при него цяла нощ. На сутринта вече знаех, че той ще оживее.

— Могъл е да оживее и без теб.

— Да, ако Бог рече. Не казвам, че този дар помага на всички. По-лесно е да помогнеш на дете или на човек като Малик. Те виждат по-ясно от останалите. Но понякога не се оправят. Умират…

— Обаче синът на хлебаря не умря, нали?

— Не, той оживя и оздравя. След четири месеца започна пак да се катери по дърветата. Отначало говореха, че било чудо. — Тя затвори очи. — А после го нарекоха другояче.

— Магия.

Тя потрепери от тази дума.

— Тя не беше магьосница. И аз не съм. Това е дар.

Гейдж мълчеше и я държеше в прегръдката си. Благословено спокойствие…

— Ти и сега не ми вярваш, нали?

— Много бих искал да ти повярвам. Ако е по силите ми, бих ти дал каквото пожелаеш. — Той я погали по косата. — Зная, че не си магьосница, че си мила и хубава и че искаш да правиш само добро. Искам да защищавам с бой и теб, и твоя дар, докато съм жив. Това достатъчно ли е?

Не беше достатъчно. Оставяше я сама в кръга. И все пак, неговата преданост бе скъпоценен подарък. Той чу каква е тя и не показа страха и погнусата, които бе виждала по лицата на други хора. Каза, че я приема такава, каквато е. Завладя я спокойствие, сякаш бяха снели тежък товар от гърба й.

— Не мога да искам това от теб. Този дар е даден на мен и аз трябва да нося последиците.

— Не си го искала. Аз сам ти го казах. — Той притисна лицето й до рамото си. — Сега не говори повече за това. Почивай и прогони всяка мисъл от главата си, докато напуснем това място. Колко път имаме до онова рибарско селище?

— Селкърк? Един ден. Трябва да пренощуваме тук.

— Можеш ли да водиш хората ми сега? Според мен трябва да продължим, щом дойдат с продуктите. Искам да се махнем оттук. Ще вървим цяла нощ, ще стигнем селото, докато съмне и аз ще потърся да наема кораб.

Той никога не пътуваше нощем. Всеки знае, че това е много по-опасно и за хората, и за животните. Сега го правеше, защото знаеше, че Брин иска да се махне от това място. Заля я топла вълна. Тя затвори очи и се остави да я носи. Конфликтът неизбежно щеше да възникне пак, но тя ще приеме неговата закрила и покоя и ще се наслади на момента.

 

 

Денят бе пронизващо студен. Вятърът злобно хапеше, когато на другия ден призори пристигнаха в Селкърк. Селото се видя на Брин по-малко от преди. Беше го запомнила като оживен, шумен град, а всъщност по скалистия бряг бяха пръснати всичко около двадесет къщи. Беше много рано и по улиците нямаше хора, но на брега вече изкарваха две лодки в морето. Четири други се подготвяха за излизане.

— Какво има? — попита Гейдж. — Не е ли това селото?

— То е. — Не беше възможно да е сгрешила. — Мислех си, че е по-голямо.

— За децата всички неща изглеждат по-големи. — Гейдж се обърна към Малик. — Не зная колко дълго ще ни се наложи да останем тук. Провери дали ще може да се намери подслон за нас. На този бряг е дяволски студено.

— Какво ще правиш? — попита Малик.

— Това, което правя най-добре. Размяна. — Той подкара коня. — Искам да заваря онези рибари, преди да са отплавали, за да не се мотая тук до довечера.

Да се мотае? Гейдж не знаеше какво означава тази дума, помисли тъжно Брин. Той бе винаги в движение, постоянно неспокоен. Но бе поел доброволно изтезанието на принудителното бездействие, за да се бори за спасяването на Малик. Това само подчертаваше дълбочината на чувствата му към сарацина.

— Елате с мен — каза Малик. — Ще приберем жените на топло. Адуин посиня от студ.

— Благодаря — каза саркастично Адуин, — но аз не се оплаквам. Както виждам, ти трепериш като лист от вятъра.

Той се обиди.

— Винаги забелязваш лошите неща. А видяла ли си колко красиво яздя този жребец или колко съм умен? Не. Виждаш, че страдам от студа. В моя роден край не духат такива ужасни северни ветрове.

Адуин скри очите си от него.

— Радвам се, че ми обясни. Вече няма да те коря, че си толкова изнежен.

— Изнежен?! — Малик беше вбесен. — Няма изнеженост в…

— На Адуин може да не й е студено, но аз умирам от студ — прекъсна го Брин. Закачките между тях винаги я забавляваха и сега се изкушаваше да ги остави да продължат, но беше много уморена. Емоционалната й реакция в Кайси и дългото пътуване я бяха изтощили. — И ми се спи.

— Веднага! — каза Малик й махна с ръка на Льофон.

Тръгнаха към селото. Селянките се оказаха крайно недоверчиви и не искаха да се пазарят. Почти цял час беше нужен на Малик, за да изпълни мисията си. Върна се навъсен при Брин и Адуин.

— И на Гейдж хич няма да му хареса, ако мъжете са толкова стиснати и се пазарят толкова много като жените си. Осигурих да ползваме само пет от къщите и то на много висока цена. Чудя се как не взеха и брадата от лицето ми. — Той посочи с глава една малка къща с изглед към морето. — Брин, това ще е вашия подслон с Гейдж. — Той се обърна към Адуин. — Алис и ти ще се настаните в съседната къща. Льофон и мъжете ще се натъпчат в останалите три къщи.

— А ти къде ще спиш? — попита Адуин.

— На прага ти.

— Какво?!

— Нямам друг начин да ти докажа, че не съм слабак. — Той зае героична поза. — Ще се сгуша на твоя праг срещу вятъра и ще те пазя от всички опасности. — И додаде мрачно: — Даже ако настина толкова ужасно, че болестта ме отнесе от този свят.

Адуин изсумтя.

— Давам ти два часа на прага.

— Ще видиш. — Малик се загърна по-плътно в дрехата си и тръгна към Льофон. — Сега влез и се стопли, а аз ще настаня удобно всички на този забравен от Бога бряг… Всички, освен себе си.

Адуин дълго гледа след него намръщена.

— Дали ще го направи наистина?

— Няма да се учудя — отговори Брин.

— Спри го, моля те! Беше болен — каза Адуин. — Няма да е добре за него.

— Вече не е болен. И е силен, както винаги.

— И все пак е глупаво. Кажи му да не го прави.

— Защо не му го кажеш ти?

— Защото той иска точно това. Да му кажа, че е силен като бик и че няма нужда да ми го доказва. Е, няма да го направя.

— Защо не?

— Защо той се възползва от всяка… Просто няма да го направя! — Адуин повика Алис, която говореше с Льофон. — Алис, ела! Вече имаме подслон! — Тя погледна Малик предизвикателно. — Сигурна съм, че там гори хубав голям огън.

— И аз съм сигурен — каза Малик с траурна физиономия.

Адуин измърмори нещо неразбрано и тръгна към къщата.

— Сърдита ли е? — попита Алис, когато стигна при Брин.

Брин вдигна рамене.

— Нямам представа. — Отношенията между Адуин и Малик бяха сложни. Никога не се знаеше какво точно чувстват двамата. — Защо не я попиташ?

— Сигурно няма да ми каже. Не говори за Малик. — Връхлетя ги порив на вятъра. Алис потрепери и бързо влезе в къщата.

Брин забеляза, че от ден на ден Алис се закръгля все повече. Тя пращеше от здраве и пътуването я правеше по-силна, вместо да я изтощава. Нещо повече: Алис се гордееше, а това не се бе случвало през всичките години, докато обслужваше Адуин. Сега двете жени бяха приятелки, а не господарка и слугиня. И двете печелеха от тази промяна.

Тя погледна надолу към брега. На една преобърната лодка седеше Гейдж и говореше с малка група селяни, които го бяха наобиколили. Той махаше с ръце и се усмихваше в стремежа си да убеждава и да ласкае. В сивата светлина на този мрачен ден косата му, рошава и развяна от вятъра, блестеше катраненочерна, не кестенява. Тук, между къщите, бе студено, но там, до водата, сигурно вятърът реже като нож. Когато се върне, Гейдж ще бъде премръзнал до кости. А ако Малик беше прав, няма и скоро да се върне.

Все едно, няма да му помогне, ако остане да мръзне и да се тревожи тук. Тя бързо се прибра в къщата, която й посочи Малик.

 

 

Гейдж се върна от брега, когато вече бе мръкнало. Брин стоеше до огъня и погледна към него, когато влезе.

— Изглеждаш ужасно. Затвори вратата и ела до огъня.

Не беше лъжа. Бузите му бяха измръзнали. Около устата му се бяха вкопали дълбоки бръчки от изтощение.

— Огън? Какво е това? — Устата му се изкриви в присмехулна гримаса. Той прекоси стаята и протегна ръце към огъня. Облъхна го топлина и той затвори очи. — Ах, да! Спомних си.

Тя развърза наметката му и я остави на стола.

— Свали си ризницата.

— След малко.

— Веднага. Толкова си уморен, че може да заспиш прав всеки момент. Така поне изглеждаш. Нямам желание да дърпам това тежко нещо, когато си заспал.

— Опърничава жена! — Гейдж се замота несръчно с кожените катарами. — Пръстите ми са се вдървили.

— Стой мирно. — Тя се повдигна на пръсти, отпусна ризницата на раменете му и разкопча другите катарами. — Сега я свали и съблечи другите дрехи, докато донесат водата.

— Вода?

— Да се изкъпеш. Войниците на Льофон топлят вода от цял час.

Той я погледна изненадано.

— Колко любезно от страна на Льофон. Досега не е бил толкова загрижен за удобствата ми.

— Като се съблечеш, влез ей там. — Тя кимна към плитък дървен чебур, който бе изпросила от селяните. — Май мирише на вино, но не можах да намеря нищо друго. Жените ме гледаха като луда, когато споменах за къпане.

— Виното е по-добро от вонята на риба, която дишах цял ден.

Тя сбърчи нос и каза, докато отваряше вратата:

— Май че се е лепнала за теб.

Когато се върна, той седеше в малката „вана“, намръщен и ядосан, и каза нетърпеливо:

— Да свършваме с това! Вцепених се. Студено ми е. И много се съмнявам, че изобщо ще мога да изляза от този съд. Май че съм се заклещил.

— Винаги можем да разсечем дъските около теб. — Брин махна с ръка на двамата войници, които я следваха с ведра в ръце. От водата се вдигаше пара.

Четири ведра гореща вода. След четвърт час Гейдж се облегна назад във ваната с въздишка на облекчение.

— Постопли ли се? — Брин насапуниса широкия му гръб и го изплакна.

— Да. Бях започнал да се съмнявам, че някога отново ще се стопля. Боже, колко бе студен този вятър!

— Би трябвало да си свикнал със студа. Норвегия е студена страна, нали?

— Да, но аз отдавна не съм бил в Норвегия. Във Византия е топло, а климатът на Нормандия е приятен. Чудя се как Хийвалд е решил да търси покой толкова далеч на север.

— В Гуинтал не е толкова студено. Казах ти, че вътрешността на острова е заслонена от високи скали. — Брин се изправи. — Мисля, че си чист, доколкото позволява тази малка вана. Стани да те избърша.

Той простена, изправи се с мъка и излезе от ваната.

— За малко.

— За малко какво? — попита тя разсеяно, както го бършеше.

— За малко да ти се наложи да викаш Льофон с брадвичката.

— Е, не се наложи. — Тя го обви с огромния пешкир. — А аз имах късмет да намеря даже и тази малка вана. Сам си си виновен, че си пораснал толкова много.

— Това е семейно проклятие. Хардраада бе висок над два метра.

— Наистина ли! — Не беше виждала толкова висок мъж.

— Наистина.

Тя поклати глава.

— Смайващо. Седни край огъня, докато кажа да махнат ваната и ще ти дам яхнията.

Той седна до огъня и се облегна на камъните.

— Може ли да попитам, защо си толкова мила към мен?

— Защото съм отпочинала и съм се стоплила, а ти не си.

— По-рано не чувстваше нужда от равенство.

— Ти не позволяваш на хората да бъдат внимателни към теб. Посягаш и вземаш и не даваш възможност на никого да ти даде. — Вятърът се втурна в къщата, когато Брин отвори вратата и извика войниците. — Загърни се в пешкира.

Тя излезе с войниците, които изнесоха ваната. Когато се върна, бе намръщена.

— Малик наистина седи на прага на Адуин.

— Зная. Налетях на него по пътя насам и той ми каза, че намерението му било да направи точно това.

— Каква глупост! Навън е леденостудено. Може би Адуин е права — трябва да го повикам да се прибере вътре.

— Остави го на мира. Няма да ти благодари за намесата.

Може би е прав, помисли си Брин. Обикновено Малик знае какво прави.

— А вечерята ми? — подсказа й Гейдж.

Тя отиде при гърнето, което вреше на огъня.

— Намери ли лодки?

— Само четири. — Той пое дървената купа и лъжицата, които тя му подаде. — Съвсем малки. Никоя не може да побере повече от осем души. Това значи, че трябва да оставим тук повечето от хората на Льофон и всички коне.

— В Гуинтал няма да ти трябва много войска.

— Дано да е така. — Чак когато яхнията свърши, добави: — Но всичко се променя. Гуинтал може да не се окаже онова мирно пристанище, за което си спомняш.

— Ще си бъде същия — каза бързо тя. — Гуинтал никога не се променя. Още яхния?

— Не. — Той остави купата до огнището. — Трябва да ти кажа нещо.

Тя се вцепени.

— Какво?

Гейдж хвърли пешкира настрана и стана.

— Трябваше да кажа по-скоро, че имам да ти покажа нещо. — Както си беше гол, той отиде до стола, на който бяха струпани дрехите му и извади кожената си пунгия. — Както изглежда, ние не сме първите странници, идвали тук тази есен. Преди седмици селото е било посетено от един млад благородник с руса коса и хубаво лице.

— Ричард?

— Не си казал името. — Той развърза пунгията. — Но искал да стигне до някакъв остров на север. Купил лодка от тях и наел един младеж да му помогне да стигне там по море. И платил с това.

На дланта му лежеше малък рубин.

— Твой ли е?

— Да. Сигурно Делмас го е дал на Ричард.

— И аз си помислих така. — Той й даде рубина. — Уолтър, младежът, го дал на баща си да го пази, когато тръгвал от селото. Изглежда се е сетил, че не трябва да рискува да носи ценности със себе си, докато придружава Ричард.

Украшението лежеше на дланта й студено и чуждо. Беше го носила през цялото си детство, а сега сякаш не й принадлежеше. Обичта й към него бе помрачена от алчността на Делмас и от злобата на Ричард.

— Този Уолтър може да е завел Ричард до Гуинтал, но не е могъл да намери пристан. Лудост е било даже да опитва.

— Ако Ричард е успял, можем да очакваме неприятни изненади след пристигането си.

— Не е могъл да намери път — каза убедено тя, отиде при кожената си торба в ъгъла и остави рубина в нея. Съмняваше се, че някога ще си го сложи пак. — Той не застрашава Гуинтал. — Въпреки тези уверения, появяването на Ричард на хоризонта я изпълни с тревога. Той не ги следваше. Беше ги изпреварил. Обезпокоително бе, че правеше неочаквани неща.

Тя взе одеялата от ъгъла и ги донесе до огнището.

— Това са нашите одеяла. Проветрих ги днес следобед. Онези там, на леглото, са мръсни. Не съм сигурна, че не бъкат от буболечки. — Тя постла одеялата. — Тръгваме ли утре?

— Да, на разсъмване.

— Тогава лягай и заспивай. — Тя свали роклята си и легна. — Защо стоиш там? Знаеш, че си изтощен.

— Да. — Той легна на своето одеяло, далеч от нея. — Лека нощ.

Брин се взираше в него изумена. Нямаше съмнение, той й обърна гръб. Тя се сви на кълбо, като внимаваше да не го докосне.

— Лека нощ.

В стаята се възцари тишина, нарушавана само от съскането на горящите цепеници.

— Защо? — попита тихо той.

Тя искаше да му зададе същия въпрос. Защо бе легнал толкова далеч от нея?

— Защо беше толкова мила към мен тази вечер?

— Защо беше толкова мил към мен в Кайси?

— Значи от благодарност?

— Да. Не. Защо трябва да питаш за причини? Ти имаше нужда и аз ти помогнах с желание. — Тя помълча и го попита колебливо: — Защо не ме прегърнеш? Много ли си уморен?

— Не бях те виждал такава, каквато те видях в Кайси. Исках да те оставя на мира за известно време.

Доброта.

— Когато ме прегръщаш… ми е приятно. Чувствам се много самотна и малко се страхувам. Ако не те затруднява прекалено много…

Ръцете му я прегърнаха — тежки, топли, закрилящи.

— Не ме затруднява — каза той с нисък глас.

Тя сложи глава на гърдите му.

— Благодаря ти. — Космите на гърдите му миришеха леко на сапун и на билките, които бе сложила във водата. — Не искам да те безпокоя.

— Напразно. Ти винаги ме правиш неспокоен. — Ръцете му я обгърнаха още по-здраво. — Заспивай. Ще имаш нужда от тази почивка. Пътуването в това студено море утре ще бъде неприятно.

— Да… — Ръцете й го прегърнаха здраво. Искаше да му говори, да се сгуши още по-близо до него, но знаеше, че трябва да лежи спокойно и да го остави да спи. Гейдж не само не бе почивал цял ден, но заради нея бе издържал на студа и на вятъра. — И двамата ще заспим…

В просъница дочуваше грохота на прибоя по осеяния с камъни бряг и жалния вой на вятъра. Тези звуци усилваха удоволствието да лежи до пламтящия огън, в могъщата прегръдка на Гейдж.

 

 

Малик трябваше да стиска пелерината си с две ръце, за да не я отвее леденият вятър.

— Оня глупак се е сгушил на прага като чувал с ечемик — каза ядосано Адуин, загледана през прозореца. — Алис, кажи му да се прибира.

— Кажи му го ти. Това си е ваша работа. — Алис се прозина и тръгна към сламеника си на другия край на стаята. — Заспивам. И аз, и бебето имаме нужда от почивка.

Алис бе последната надежда на Адуин да се отърве от замесване в последната лудост на Малик. Брин и Алис оставиха всичко на нея. Е, няма да му кажа, реши Адуин. Даже и да си даде труда и се опита да махне този идиот от прага, той няма да си отиде, знаеше го. В момента, в който той й каза какво ще направи, се разбра, че зад намерението му има нещо повече от очевидното. Този мъж вярваше в символи и ако му позволи да прекрачи прага й…

Можеше да остане вън цяла нощ. Но тя още не се бе отървала от един мъж, за да има желание да допусне втори в живота си. А сега беше свободна и доволна — нещо, което не познаваше досега. Защо й трябва този шут, който към нищо не се отнася сериозно?

Вятърът заплющя отново. Малик се свиваше, за да се брани от него и сякаш се смаляваше. Скри лицето си в пелерината.

Този следобед Адуин излезе само за момент навън. Когато се върна в къщата, беше много доволна. Тогава времето бе ужасно, а сега студът стана още по-остър.

В моята родина не духат такива ужасни северни ветрове.

Добре де, нека се връща в своята Византия. Стига е страдал като чужденец. С изключение на Гейдж Дюмон, той нямаше приятели, тя чувстваше, че е много самотен. Защо е дошъл в тази страна, където го считаха за неграмотен дивак? Самата тя бе считала сарацините за невежи — докато срещна Малик. Никога не би му признала, но неговият ум и огромните му знания по всички въпроси я бяха изумили. Беше разбрала, че невежата е тя. През годините на брака си рядко бе излизала от стаята — все се лекуваше. През това време много пъти бе молила отчаяно на свещеника да я образова и знаеше повече от болшинството жени. За голяма нейна досада, Малик й каза, че доста от наученото е неправилно и търпеливо я поправяше на всяка крачка.

Гръмотевица.

Заваля ли? Не, това е просто грохотът на прибоя, помисли си тя с облекчение. Не че имаше някаква разлика. По-скоро ще го остави да се удави, отколкото да го покани да прекрачи прага й.

Наистина вали. На прага падаха едри капки и се забиваха като игли в треперещото тяло на Малик.

— Света Майко! — Адуин направи три крачки и разтвори рязко вратата. — Влизай вътре!

Малик се изправи с мъка на крака.

— Мислех, че никога няма да го кажеш. — Той се усмихна щастливо. — Бях сигурен, че ще ми се наложи да стоя там, вън, докато пусна корени. Но не мога да си представя как нещо би могло да пусне корени и да цъфне в това ужасно време. То би било…

— Тихо! — Адуин го сграбчи за ръката, дръпна го в къщата и затвори вратата. — Алис се опитва да заспи. — Тя го замъкна до огнището. — Знаеш ли, не бих отстъпила, ако не беше заваляло.

Той кимна.

— Трябваше да предвидя този дъжд. Когато делото е добро, Бог винаги се намесва. — Той протегна ръце към огъня и въздъхна доволно. — И помага.

Тя се намръщи.

— Ял ли си?

— О, да! Знаех, че трябва да се въоръжа за битката. — Малик седна до огъня и кръстоса грациозно крака. Той винаги беше грациозен — всяко негово движение бе пълно с гъвкава сила и жизненост. — Карай нататък.

— Нямам намерение да се сражавам с теб. Отиваш си, щом се стоплиш.

— Много време ще ми трябва, докато се стопля. Ти ме остави цяла вечност в лапите на бушуващия вятър.

— Нямам нищо общо с това.

— Знаеш, че не е вярно. Аз страдах там навън заради теб.

— Защото ти подхвърлих две случайни думи? Аз просто се пошегувах, а ти започна да правиш глупости.

— Не са глупости. — Малик се взираше в огъня. — Не уважавам прославените рицари на Уилям, но одобрявам техния обичай. Когато влизат в двубой, те носят благословията на своите дами и посвещават битката на тях.

— Какво общо има това?

— Аз се сражавах с вятъра и със студа. И посветих тази битка на теб. — Той се обърна и я погледна в очите. — Ще ми дадеш ли благословията си?

Нещо дълбоко в нея започна да се топи. Колко хубав беше той в светлината на огъня! Хубав и нещо повече. Много повече.

— Още съм омъжена.

— Това не пречи на дамите от двора на Уилям. — Той кимна тъжно. — Но разбирам, че за теб ще е сериозна пречка. Не се тревожи, аз съм търпелив човек и вярвам, че тази пречка скоро ще изчезне.

Не можеше да откъсне очи от него. Честност и доброта. Хумор и страст. Всичко това чакаше зад красивата маска, от която се страхуваше толкова много.

— Нещо друго? — попита той. — Дай ми друга стена за изкачване, Адуин.

— Това е глупаво. — Гласът й бе пресипнал. — Аз не съм награда, за да бъда спечелена. Дай сладките си думи и красивото си лице на някоя жена, която ще…

— О, ето какво било — прекъсна я той. — Това може би е най-стръмната от всички стени. Ти мразиш лицето ми.

— Аз не мразя лицето ти.

— Мисля, че го мразиш. Щом не ти харесва, трябва да се направи нещо. — Той се наведе, взе внимателно една полуизгоряла главня от огнището и я запали от пламъците. — Не е за самото лице, а за хубостта му. Значи ще е лесно да се оправи. Едно изгаряне на бузата, още едно над веждата…

— Какво правиш?! — Тя гледаше ужасена как той доближава пламъка до бузата си.

— Изкачвам укрепленията. — Той с усмивка допря пламъка до брадата си. — Това е трудна…

— Глупак! — Адуин изби главнята от ръката му. — Луд човек! Наистина щеше да го направиш!

— С голямо нежелание. Мразя болката. — Малик повдигна вежди. — За мен ще е по-лесно, ако го направиш ти.

— Аз? Искаш да те изгоря?

— Казах ти. Лицето ми не ти харесва, затова трябва да поправим нещата.

Щеше да го стори. Точно както бе седял четири часа на вледеняващия студ.

— Глупак! Идиот! Ти… — По бузите й се стичаха сълзи. — Да не си посмял… Обещай ми, че няма…

— Шшт… Доколкото разбирам, не мразиш лицето ми толкова много?

— Обещай ми.

Ръката му се протегна и докосна пътечката на сълзите.

— Ако ми обещаеш да гледаш самия мъж, зад лицето.

Тя кимна усърдно.

Той въздъхна облекчено.

— Ах, още една стена е изкачена без рани!

Адуин не можеше да каже същото. Не знаеше дали е получила нова рана или старата се е отворила, за да изпусне отровата си. Знаеше само, че е разстроена и ранима както никога досега. Трябваше да отстъпи и да организира отбраната си. Тя избърса бузи с опакото на ръката си и се насили да бъде язвителна.

— Не си се измъкнал невредим. Брадата ти е опърлена.

— Ще я обръсна още утре. — Той изведнъж се намръщи. — Но това може да се окаже лошо.

— Защо?

— Трябва да ти призная нещо.

— Какво?

Очите му светнаха хитро.

— Без брада съм два пъти по-хубав. Истински Адонис. Мъжете стават толкова ревниви, че налитат на бой, а жените падат в несвяст, когато минавам. Слънцето се крие зад облак, заради блясъка на моето…

— Не мога да понеса това — изохка Адуин.

— Но се смееш. Това е хубаво!

Смехът й угасна.

— Не искам пак да съм омъжена жена. Не беше никак приятно.

— Какво приятно може да има в това да си жена на онзи противен паразит? Трябва да се постарая да те убедя, че това невинаги е така. — Той посегна и хвана ръката й. — Аз ще ти даря радост, Адуин!

Тя почти му повярва. Докосването му запалваше в тялото й странни усещания, които я изпълваха с неспокойство. Преградите трябва да се вдигнат още по-високи. Тя дръпна ръката си.

— Алис ми каза, че се носят легенди за радостите, които даряваш на жените. Аз няма да бъда една от многото.

— Няма да бъдеш една… — Той спря. Търсеше думите. — Няма да кажа, че съм ги изпробвал, защото съм търсил съвършената жена. Няма да бъде честно, защото и те са ме дарили с много радост. Аз харесвам жените. Телата им са прекрасни, а те са много по-силни и по-близки до божественото от нас, горките мъжкари. — Когато Адуин отвори уста да каже нещо, той вдигна ръка. — Но когато те видях, разбрах, че ти си жената, която ще ме направи по-съвършен. Заедно с теб няма да имаме равни. — Той пак вдигна ръка. — И ти ще разбиеш сърцето ми, ако не ми дадеш ръката си, Адуин.

Не можеше да поеме неговата. Ако го направи, ще предаде всичко, за което се беше борила тази вечер.

Не трябва да поема ръката му. Няма да се откаже от свободата си.

Тя пое ръката му и пошепна:

— Това не значи нищо. Няма да легна с теб. Нищо не обещавам.

Пръстите му стиснаха нейните.

— Не го искам от теб. Просто ще седим пред огъня, ще държим ръцете си и ще се радваме, че всеки от нас е част от другия. Ти ще се влееш в мен и аз — в теб. Ще видиш колко хубаво може да бъде това.

Близост. Сладост. Душата пее. Единение без съединяване.

— Виждаш ли? — попита Малик.

— Искам да те питам нещо.

— Питай!

— Наистина ли си два пъти по-хубав без брада?

— Не. Излъгах те. Четири пъти. Затова и пуснах брада. Не понасям завистта у…

— Мълчи. — Адуин пак се засмя. — Сигурно си грозен като греха. Без съмнение брадата прикрива слаба челюст и твоята суетност е… — Тя спря, осъзнала по колко начина я бе развълнувал той тази вечер. Смях, сълзи и тази скъпоценна близост, която тя не познаваше досега.

Направи грешка, като го пусна да влезе. Сега вече нямаше връщане назад.

Адуин затвори очи и повтори отчаяно:

— Нищо не обещавам.

Но не можа да принуди себе си да пусне ръката му.