Айрис Йохансен
Среднощен бродник (6)

Шеста глава

— Та тя е цялата от дърво! — рече с отвращение Гейдж, когато наближиха дървените крепостни стени на Редфърн Хол. — Това ли е твоята хубава крепост?

— Разбира се, че е направена от дърво. — Брин не вдигна поглед, докато оправяше завивката на Малик, след което се настани по-удобно в каруцата. — От какво очаквахте да е? От пера ли?

— В Нормандия обичаят е замъците да се строят от камък — отвърна Малик.

— Е, в Англия обичаят не е такъв. Тук каменните замъци са рядкост.

— Значи тогава Уилям не се е затруднил много, настъпвайки към Лондон. — Гейдж поклати глава. — Цяло чудо е, че Англия не е била превземана хиляди пъти. — Той пришпори коня си и поведе напред войниците си.

Високите дървени порти се отвориха при тяхното приближаване и насреща им препусна лорд Ричард с широка усмивка на лице.

— Добре дошъл, господарю, много съм щастлив, че премислихте и приехте поканата ми. Надявам се това да означава, че сте се заинтересували от Редфърн?

— Не непременно.

— Сигурен съм, че ще промените решението си. Редфърн е всичко, което може да си пожелаете. — Погледът му се премести върху лечителката. — Брин, надявам се, че си здрава.

Тя се намръщи объркана. Какво кроеше той? Тонът му бе изключително любезен — звучеше така, както го бе чувала да се обръща към високопоставените дами в своя двор.

— Много съм добре.

— Ние така ли ще чакаме, докато двамата си разменяте любезности? — попита Гейдж.

— Разбира се, че не. Моята собствена стая е приготвена за Ваша Светлост. — Ричард обърна коня си и мина през портите. — След като си починете, може би ще удостоите с присъствието си трапезата ми? Веднага щом ви зърнах, заръчах на прислугата да приготви хубаво пиршество.

— Не се нуждая от почивка. Пътувахме само два часа от стана ни в гората.

— Простете ми, забравих какви издръжливи воини сте вие, нормандците.

— Брин!

Тя се обърна и видя Делмас, който бързаше към нея през двора. Обля я вълна на отвращение, когато видя почти отчаяното нетърпение в израза му. Сигурно си мислеше, че щом като се е върнала, ще може отново да я използва. Брин бе отсъствала толкова дълго, че бе забравила чувството за безпомощност, от което й се гадеше.

— Какво има? Какво е станало? — Очите на Гейдж се присвиха, когато я погледна.

— Нищо, просто това е моя съпруг.

Малик тихичко подсвирна.

— Съпруг ли? — попита Гейдж със смъртоносна мекота.

— Да.

— Просто? — Повтори Гейдж. — Може ли да те попитам, защо не си ми споменала за този… съпруг?

— Защо да споменавам? Каква би била разликата?

Делмас се бе приближил до Гейдж и го гледаше с нетърпение.

— Приемете моите поздрави, господарю. Добре дошли в Редфърн!

Гейдж не му обърна внимание.

— Каква би била разликата ли? Е, никаква, разбира се.

Делмас направи още една стъпка напред.

— Не бих искал да ви обиждам, господарю, но се чудя дали бихте могли за известно време да се оправите без Брин? Отдавна не сме били заедно и аз бих… — Той спря, когато срещна погледа на нормандеца. Направи крачка назад с разширени очи.

Брин осъзна, че Гейдж ще го убие. Делмас бе на косъм от смъртта.

— Не! — Брин дори не разбра как се е измъкнала от каруцата и е застанала между Гейдж и Делмас. Тя избута съпруга си към конюшнята и бързо тръгна след него.

— Брин! — Гласът на Гейдж беше тих, но през нея премина тръпка. — Върни се тук!

Брин не спря, а ускори крачка, докато почти се затича.

— Ще се върна след малко. Сега трябва да поговоря с Делмас.

— Върни се тук!

Брин не се подчини.

— След малко.

За миг тя помисли, че Гейдж ще я последва. Усещаше погледа му по гърба си, докато изчезна в конюшнята. Спря се до самата врата, а сърцето й биеше болезнено силно.

— Блудница! — Ръката на Делмас я плесна по бузата. — Той щеше да ме съсече и само ти си виновна за това.

В нея пламна гняв. Защо се бе намесила? Делмас заслужаваше да умре. Трябваше да задуши порива си да го спасява и да остави Гейдж да я отърве от това бреме.

Делмас вдигна отново ръка.

— Не — каза студено Брин. — Никога повече няма да ме удряш.

Делмас се поколеба и сетне реши да блъфира.

— Ще правя каквото искам. Ти си моя жена. Нищо не се е променило.

— Всичко е променено. — Беше вярно, осъзна внезапно тя. Делмас нито можеше да й помогне, нито да й навреди. Тя се бе освободила от неговото иго толкова отдавна, че дори самият спомен й се струваше странен.

— Защото си курва на нормандеца ли? Ще пратя петиция до църквата да го накара да те върне при мен. Ние сме си дали свят обет.

— Аз не съм давала обет.

Той не обърна внимание на протеста й.

— Дори нормандците не биха се подиграли с указ на Папата.

— Цяла Англия е пламнала. Да не би да мислиш, че църквата ще обърне внимание на оплакванията на един роб?

— Лорд Ричард ще ми помогне — каза Делмас. — Той няма да позволи този нормандец да те притежава.

Брин застана неподвижно.

— Какво си казал на лорд Ричард?

Делмас погледна встрани.

— Казах му каквото трябваше да му кажа. Налагаше се да те докарам тук.

— Гуинтал? Ти си му казал за Гуинтал?

Делмас кимна трескаво.

Брин усети как се разтреперва и придърпа наметалото по-близо до тялото си. Не беше допускала, че Делмас може да каже на някого за съкровището. Трябва наистина да е бил отчаян, за да се довери на Ричард.

— Ти си глупак. Той ще те убие.

— Не, той има нужда от мен. Ние се нуждаем един от друг. — Делмас направи пауза, сетне се усмихна хитро. — Но е вярно, че е жесток човек. Няма да се отнася с теб толкова нежно като мен.

Нежно? Брин се втренчи в него, невярваща на ушите си.

— Довечера можем да избягаме от Редфърн — промълви Делмас. — Не е нужно да имаш нищо общо с лорд Ричард и нормандеца. Можем да се върнем в Гуинтал и да ми дадеш…

— Не. — Дори сега той не можеше да повярва, че повече няма да я използва. Делмас я отвращаваше, не можеше повече да го понесе. — Не мога да отида никъде. Как е лейди Адуин?

Той сви рамене.

— Сигурно е добре.

— Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли?

Делмас се намръщи.

— Тя вече не е от значение за нас. Ще съжаляваш за решението си да не дойдеш с мен. Лорд Ричард е…

Брин се обърна към вратата.

— Отивам в замъка да видя Адуин.

— Тя вече не е там.

Брин спря и се обърна.

— Какво?

— Лорд Ричард каза… Тя го обиди. И той пожела да я махнат оттам.

— Обидила го е? — Ръцете на Брин бавно се свиха в юмруци. — Къде е тя?

Делмас кимна към малката стая зад конюшните.

Брин не можеше да повярва. Това бе същата стая, в която беше избягала, за да види кометата. Тя беше по-малка и от бокс за кон. Брин тихо възкликна, тръгна към вратата и я отвори.

Дребна, неподвижна фигурка се бе свила под дрипава завивка върху дървения нар под прозореца. Прекалено неподвижна. Брин бързо прекоси стаята.

— Адуин?

Мили боже, какво й беше направил той? Очите й бяха хлътнали сред тъмните кръгове, устните й бяха подути и напукани, косата й бе оредяла и безжизнена.

Брин седна на нара и взе ръцете на Адуин в своите. Те бяха студени и отпуснати като нея самата.

— Адуин, събуди се!

Адуин се размърда и отвори очи.

— Брин? — прошепна тя.

Брин си отдъхна.

— Да.

— Аз… мислех, че няма да се върнеш. Той каза, че ти… — Думите заглъхнаха и мина миг, преди да продължи. — Толкова бях сама.

Брин премигна, за да задържи сълзите.

— Не трябваше да му вярваш. — Тя дръпна завивката нагоре около раменете на Адуин. Одеялото беше тънко, едва ли я бе топлило кой знае колко. Брин се огледа наоколо и усети прилив на гняв. Постелята бе мръсна, както и единствения малък прозорец. От гредите по тавана висяха паяжини, а от кофата до малкия нар се носеше гадна воня. — Не трябва да вярваш на нищо, което ти казва.

Очите на Адуин се затвориха.

— Знам.

Брин я погледна, сепната. Адуин, която познаваше, никога не би се усъмнила в любимия си Ричард.

— Знаеш ли, той иска да умра.

— Той ли ти го каза?

— Не. — Очите й се отвориха уморено. — Но аз не съм глупава. Той никога не би ме оставил тук без прислужница, ако не искаше да се отърве от мен. Не можех да повярвам… — Гласът й се засили от внезапна свирепост. — Няма да умра. Той не трябваше да прави това. Никой не би трябвало да има правото да изхвърли една жена, сякаш е боклук. Не е справедливо. Няма да му позволя. Не е…

— Шшт. — Адуин бе прекалено възбудена и Брин се побоя, че крехките й сили ще се пречупят. — Няма да умреш. Аз няма да те оставя.

— Да, няма да умра. Кълна се във вярата си в Бога, че няма да умра. — Очите на Адуин се насълзиха. — Но се радвам, че си тук, Брин. Сега ще ми е по-леко. Чувствах се толкова самотна, когато Ричард ми каза, че баща ми е умрял…

— Той ти е казал това? Лорд Келс не е мъртъв. Само е взет в плен.

— Сигурна ли си?

— Взет е в плен в лагера на херцог Уилям. Не съм сигурна какво го очаква, но няма да е смърт.

— Значи и за това ме е излъгал. Колко е жесток. Искал е да отнеме всичките ми надежди… — Очите й отново се затвориха. — Ще бъде ли добре да заспя отново? Мисля, че това ми дава сили. Трябва да се боря…

— Да, заспивай. — Брин стисна ръцете на Адуин с обич и стана. — Остави на мен да се боря.

— Не, трябва аз да го правя.

Брин стоеше и гледаше надолу към Адуин. Беше се променила. Изглеждаше още по-крехка и болна от първите дни, когато Брин бе дошла в Редфърн и въпреки това тя зърна в Адуин сила, която не бе виждала никога преди. Сякаш долавяше проблясването на сабя, която лежи под мътни води.

— Ще го направим заедно — рече нежно Брин.

— Заедно… — В следващия момент Адуин се унесе в сън.

— Остави я — каза Делмас отзад.

Тя го погледна през рамо и видя, че й се мръщи от прага.

— Както са направили всички други ли? Как е възможно да си знаел, че е тук и да не си й помогнал?

Той се размърда от неудобство.

— Лорд Ричард каза да я оставим на мира.

— За да умре в тази гадна дупка ли?

— Не съм виновен аз. Аз само изпълнявам заповедите му. — Той направи една крачка навътре. — Както трябва да правиш и ти. Тук той е господаря.

— Господар, който изпълнява и най-незначителните желания на лорд Гейдж.

Делмас се усмихна лукаво.

— Няма да е задълго.

Брин внезапно стана подозрителна.

— Какво искаш да кажеш?

— Да не мислиш, че той наистина ще предложи Редфърн на лорд Гейдж? Той искаше само да се върнеш в Редфърн. — Усмивката му стана още по-хитра. — Възможно е с нормандеца да стане някоя злополука.

Брин се втренчи в него сепната.

— Той ще го убие, след като го е поканил на гости под покрива си? — Това противоречеше на всички правила на саксонското гостоприемство. Дори Ричард не бе способен на подобно безчестие.

— Не съм казал такова нещо — побърза да каже Делмас.

Но беше вярно. Защо се изненадваше Брин, когато Ричард бе оставил собствената си жена да загине тук от студ и липса на грижи?

— Но би било мъдро от твоя страна да се вразумиш и да ни кажеш онова, което трябва да узнаем — каза Делмас. — Защо си толкова опърничава?

— Трябва да махнем Адуин оттук. — Брин се обърна и тръгна към вратата. — Вдигни я.

— Ти ми заповядваш?

— Вдигни я — повтори тя. — Или ще отида при лорд Гейдж и ще му кажа, че заговорничиш с лорд Ричард, за да му навредиш.

Делмас пребледня, очевидно припомняйки си онзи ужасен момент в двора.

— Няма да го направиш.

Да, тя нямаше да го направи, но той не биваше да го знае.

— Вдигай я.

Делмас неохотно пристъпи към нара.

— Лорд Ричард няма да е доволен. — Той вдигна крехкото тяло. Адуин се размърда, но не се събуди. — И от двама ни.

Брин не му обърна внимание, докато излизаше от конюшнята навън на слънце. Гейдж беше изчезнал от двора, но Льофон бе все още там и даваше заповеди за разпръскване и настаняване на войниците си. Тя тръгна към него.

— Трябва да видя лорд Гейдж. Къде е той?

— И той няма търпение да те види — промълви Льофон, като погледна любопитно към Делмас и Адуин. — Каза ми да те намеря и да те заведа при него. Радвам се, че ми спести труда. — Той кимна към замъка. — Лорд Ричард каза, че е заръчал да приготвят баня за моя господар.

— А къде са сложили Малик?

Льофон сви рамене.

— Спомена южната стая.

Стаята на Адуин. Тя махна на Делмас да я последва, сетне влезе в замъка и тръгна през коридора по стълбите към бившата стая на Адуин.

Малик се бе разположил на широкото легло и размаха предупредително пръст си към Брин, когато тя отвори вратата.

— Аз съм добре тук. Върви при Гейдж, преди да се е разбеснял.

Брин не му обърна внимание и влезе.

— После. Сега съм тук, за да те притесня малко. Дръпни се навътре.

— Защо? — Малик видя Делмас с товара. — О, довела си ми жена, за да ме топли нощем? Колко мило! А аз бях започнал да мисля, че не съчувстваш на нуждите ми. Сигурно наистина намираш, че се подобрявам.

— Тя не е за теб. Само ми трябва сигурно място да я настаня, докато уредя някои неща. Премести се.

Малик въздъхна.

— Да смятам ли, че имаш нов болен?

— Не е нов. Това е съпругата на лорд Ричард, Адуин. Ти си почиваш в леглото й.

Той се претърколи към другия край на леглото и Делмас положи Адуин до него. Малик се втренчи в бледото й лице.

— Горката лейди. Изглежда много зле. От какво е болна?

— Треска, изтощение и занемареност. За пет години загуби четири деца, а лорд Ричард е сметнал, че трябва да я прокуди в една мръсна дупка в конюшнята и да я изостави. — Брин настани Адуин по-удобно върху възглавниците, преди да се обърне към Делмас. — Кажи им да донесат гореща вода и чисти чаршафи. Къде е Алис?

— Тя вече не може да я обслужва. Има други задължения — рече Делмас.

— Защо… — Брин спря. Беше забравила, че Ричард е взел Алис в леглото си. Е, ще трябва да се откаже от нея. Адуин може би щеше да се нуждае от повече грижи, отколкото можеше да й осигури Брин. А Алис може и да не беше идеална, но никога не бе пренебрегвала Адуин. — Върви я доведи.

Делмас поклати глава.

— Тогава аз ще я доведа.

— Горката, аз ще се грижа за нея — рече нежно Малик.

— Ти ли? — повдигна вежди Брин. — Ти дори за себе си още не можеш да се грижиш.

— Тогава ще се грижим един за друг. — Лицето му се топеше от нежност, когато гледаше спокойното лице на Адуин. — Мисля, че има нужда от мен.

— Алис ще свърши тази работа.

Малик стисна зъби твърдоглаво.

— Тя има нужда от мен.

Брин нямаше нито времето, нито силите да спори с него сега.

— Нека бъде както искаш. Ще намеря Алис и тя ще се грижи и за двама ви.

Изражението на Малик се промени.

— Върви при Гейдж, Брин. Не отлагай повече. — Той се втренчи съсредоточено в Делмас. — И на твое място не бих го взел със себе си.

— Не, не, аз имам работа около лорд Ричард. — Делмас навлажни устни и тръгна към вратата. — Вече изгубих твърде много време.

Вратата се затръшна след него. Малик поклати глава.

— Смел е като хлебарка. Гейдж ще го смачка и ще размаже останките му по пода на конюшнята.

— Не бива да се убива човек за това, че не е смел.

— Прояви достатъчно ум да не го защитаваш пред Гейдж. Това само ще му докара по-скоро участта на хлебарката. — Той махна с ръка, обърнал пак поглед към Адуин. — Бягай при него. Аз ще я наглеждам, докато се върнеш.

Брин се поколеба и сетне тръгна към вратата. Нямаше желание веднага да се среща с Гейдж, но трябваше да го стори. Малик навярно беше прав — закъснението само щеше да влоши положението.

Значи така стават нещата, помисли си Малик с учудване. В един момент човек е сам, а в следващия получава безценен дар, който да съхранява до края на дните си. Адуин беше красива и деликатна като кристалното звънче, което му бе дала майка му, когато напусна тяхното село. Кой звяр би се опитал да разруши нещо толкова прекрасно?

Очите й се отвориха и погледнаха в неговите. Тя се вцепени от ужас.

— Шшт, не се страхувай — побърза да я успокои той. — Брин ще се върне скоро. Аз съм Малик. Никога не бих ти сторил зло.

— Непознат…

— Не задълго. — Той се усмихна нежно. — Не ни е било писано да сме непознати. Не го ли чувстваш?

Адуин продължи да го гледа втренчено с тези огромни очи, като напрежението постепенно я напускаше. Въздъхна и отново притвори клепачи.

Приемаше го. Малик се чувстваше така, сякаш му бе поднесла подарък.

— О, значи ми вярваш?

— Не — прошепна тя. — Никога…

— Защото съм непознат ли?

— Не.

Малик се вцепени.

— Защото съм сарацин и езичник ли?

— Не.

— Защо тогава?

— Не мога да ти вярвам. — Тя се прозина и се обърна на една страна, с гръб към него. — Прекалено си хубав…

 

 

Брин отвори със замах вратата на стаята на Ричард и влезе вътре. Гейдж се бе потопил в дървена вана, обвит в пара и аромат на сапун и билки. Зад него бе коленичила Алис и търкаше гърба му.

Брин се закова на прага, вперила поглед в Алис. Ричард, изглежда, бе отстъпил на Гейдж не само стаята, но и държанката си. Интимността на сцената й подейства странно, събуди раздразнение, в което имаше и гняв, и болка.

— Не стой там — рече с копринен глас Гейдж. — Приближи се.

По дяволите, той беше ядосан. Брин усети как гневните вълни я заливат. Тя изправи рамене и пристъпи към ваната.

— Дойдох възможно най-бързо.

— Разбрах, че имаш и други „задължения“. Дълго време си била далеч от съпруга си.

— Да — отвърна тя разсеяно, наблюдавайки как ръцете на Алис се движат по тялото на Гейдж и тъкмо започват да разтриват широките му гърди. Ръцете на прислужницата бяха пълни и добре оформени, като останалите части на тялото й, а движенията й изглеждаха излишно чувствени. Брин откъсна погледа си и го насочи пак към лицето на Гейдж. То беше безизразно, но тя усети, че гневът му се е засилил. Тялото му се бе сковало, а очите му… Брин погледна отново Алис. — Остави ни сами. Трябва да отидеш при лейди Адуин.

Ръцете на Алис спряха насред движението.

— Не мога.

— Ще отидеш. Тя има нужда от теб. Изкъпи я и й създай удобства. Аз я заведох в старата й стая.

Очите на Алис се разшириха от тревога.

— Не трябваше да правите това. Лорд Ричард ще побеснее.

— Да побеснява тогава. Върви при нея.

Очите на Алис се насълзиха.

— Не мога. Да не мислите, че не съм искала да помогна на бедната лейди? Той не позволяваше.

Очевидно идеята да не се подчини на Ричард плашеше до смърт жената.

— Той не ти ли каза, че трябва безпрекословно да се подчиняваш на лорд Гейдж?

Алис кимна и страните й поруменяха. Брин се обърна към Гейдж.

— Кажи й да отиде.

— Ами ако искам да остане тук?

— Не искаш да остане. Искаш само да ме ругаеш и да се заяждаш с мен.

Гейдж се втренчи в Брин и сетне нетърпеливо махна с ръка на Алис да си върви.

— Погрижи се за тази… — Той търсеше името. — За лейди Адуин.

Алис скочи на крака и бързо се запъти към вратата. Докато подминаваше Брин, тя прошепна:

— Наистина не й желаех злото. Той не позволяваше… аз трябваше да правя каквото пожелае той.

Навярно жената казваше истината и бе водена не от алчност, а от слабост. Така или иначе нямаше да постигнат нищо добро, ако я хулеха.

— Тогава докажи доброто си сърце като се грижиш внимателно за нея.

— Да, да, обещавам — Алис бързо излезе от стаята.

— Ето че останах без прислужница, която да ме изкъпе — рече нежно Гейдж. — Май че ще трябва да заемеш мястото й.

— Нямам нищо против да го направя — отвърна Брин, настанявайки се до ваната. — Нали знаете, просто такъв е обичаят. Ако лейди Адуин беше добре, тя самата щеше да ви изкъпе.

— Така ли? Не си спомням да си споменавала за лейди Адуин. Макар че не би трябвало да се изненадвам, при положение, че също така забрави да споменеш и за съпруга си.

— Лорд Ричард ви е казал, че ме доведоха тук, за да се грижа за неговата съпруга.

— Но ти не ми каза за нея. Нито дума. Колко си потайна, Брин от Фокхар. — Гейдж се облегна назад във ваната. — Съблечи си роклята и влез при мене.

Брин застина.

— Защо?

— Има някаква миризма по теб, която не ми харесва. Искам да я измиеш.

Навярно гадната воня от онази стаичка в конюшните все още се носеше от нея.

— Ще се измия по-късно.

— Сега — натърти той.

Брин се изправи, вдигна роклята през главата си и я пусна на пода, покрит с камъш, сетне си събу обувките.

— Едва ли мириша толкова неприятно, иначе и аз самата бих го подушила.

— Навярно аз съм по-чувствителен към тази миризма. Влизай във ваната.

— Няма къде.

Гейдж махна към скута си.

— Ще ти направя място.

Брин се поколеба и сетне се предаде. Той нямаше да се откаже, а тя трябваше да пести енергията си за по-важните битки, които изглежда се задаваха на хоризонта. Бавно се качи във ваната. Водата беше много топла, почти гореща и Брин се потопи цялата и се настани в скута му.

— Добре. — Той постави краката й от двете страни на силните си бедра. — Е, не е неудобно, нали?

— Не. — Беше лъжа. Тази безпомощна поза я караше да се чувства неудобно, както и копринената заплаха в гласа му.

Гейдж се пресегна с кърпата и започна с кръгови движения да търка гърба й.

— Какво правите? Казахте ми да ви изкъпя.

— След малко. Много си напрегната. Защо?

— Знаете защо. Ядосан сте. Разбира се, това е естествена реакция.

Гейдж притисна главата й в кухината на рамото си и вдигна косата й.

— Знаеш ли, че косата ти е неповторима? Гъста и копринена… и жива. Ако в тъмното докосна единствено тази грива, пак ще позная, че си ти. — Той започна да търка шията й. — Тук мускулите ти са почти на възли. Страхуваш ли се от мен, Брин?

— Не. — Думата беше сподавена. Внезапно ръцете му се свиха около нея.

— Тогава би трябвало да се страхуваш. Искам да те пречупя.

— Открила съм, че мъжете често желаят да съсипят една жена.

— Не и аз. Преди да те срещна, никога не ми се беше случвало. — Той замълча за миг, сетне попита нежно: — Облада ли те той?

— Делмас ли?

— Кой друг? Освен ако нямаш още някой съпруг да пъпли из това проклето място.

— Не, разбира се, че не.

— Кажи ми тогава, моля те, хвърли ли те той на земята, когато стигнахте до конюшнята, облада ли те? — Всяка дума бе разчленена с внимателна, смъртоносна точност. Известна част от напрежението излезе от него. — Няма да позволя да ме лъжеш за тези неща.

— Не лъжа.

— Не ми каза за него. Пропускът също може да е заблуда.

Внезапно Брин се умори от въпросите и обвиненията му.

— Не ви казах за него, защото той няма значение за мен. Имах достатъчно тревоги и без да повдигам теми, които не ви засягат.

— Много леко приемаш светия обет. — Той направи пауза. — Няма значение. Ще те избавя от този съпруг, за когото казваш, че не те засяга.

— Не!

— Значи те интересува. Обичаш го?

— Мразя го, но няма да позволя да го убиете. Няма да нося този грях в душата си.

Гейдж се наведе и я целуна по рамото.

— Раменете ти са прекрасни, а ти няма да имаш нищо общо с това. Уверявам те, едва ли ще забележа, че съм опетнил душата си с още един грях.

— Няма да го направите. — Брин започна да се бори. — Чувате ли ме? Няма да позволя.

— Спокойно. — Без усилие той смири движенията й. — Не мърдай. И аз не искам да те наранявам.

Отново насилие.

— Защо? — попита диво тя. — Той с нищо не ви е обидил.

— Така ли? — Изведнъж Гейдж я блъсна настрани и я погледна с ярост. — Глупакът ме обижда с това, че те мисли за своя собственост, защото някакъв свещеник е промърморил няколко думи пред двама ви. Обижда ме това, че е използвал тялото ти като мен и че те познава. Обижда ме с това, че съществува. — Той я стисна здраво за ръцете. — О, да, всичко това е голяма обида.

— И вие ще го убиете, за да се отървете от него?

— Защо не? — Гейдж се засмя безпощадно. — Ще го излича от живота ти, както бих измил докосванията му от тялото ти.

Гейдж наистина мислеше да го направи.

— Ще е грях — прошепна Брин. — Животът е велик дар. Никога не бива да се отнема. Аз не обичам Делмас, но не бих понесла да стана причина за смъртта му. — Очите й внезапно се насълзиха. — Аз лекувам хората. Не разрушавам. Това би било… Не мога да го понеса.

— Престани да плачеш — рече грубо Гейдж.

Сълзите на Брин продължиха да капят.

— Това, че плачеш за него, също ме обижда.

— Не плача за него.

— Тогава престани. Защо винаги плачеш?

— Мислите ли, че не бих спряла, ако можех? Погледнете се! През седмиците, откакто ви познавам, съм плакала много повече, отколкото през всичките предишни години.

— Проклятие! — Гейдж се ухили. — Престани да плачеш и няма да докосна този плазмодий… сега. — Той взе лицето й в големите си ръце. — Но няма да се срещаш и да говориш с него. Той няма да те докосва. Дори няма да споменаваш името му, иначе ще го разпоря от гърлото до слабините. — Гейдж покри с устни нейните, а езикът му се спусна дълбоко във влажната кухина, за да заиграе с една дива припряност, каквато никога не й бе показвал. Сякаш беше прималял от глад и не можеше да се насити. Той вдигна глава и рече свирепо: — Ти принадлежиш на мен. И на никой друг. Само на мен.

Гейдж се пресегна между двама им, разтвори бедрата й и я приближи до себе си.

Брин извика, когато той се намести по-дълбоко.

— Само на мен.

Държеше я за бедрата и се вмъкваше все по-навътре в нея. Дишаше учестено, мачкайки меката й плът.

— Когато те видях как покорно го последва в конюшнята, исках да те убия. Седях тук и мислех за всички онези неща, който той прави с теб.

— Казах ви… — Пълнота. Топъл, твърд, непреклонен. Тя едва успяваше да говори. — Той… нищо не е направил.

— Вярвам ти. И това е причината да поживее още малко. — Гейдж я вдигна, а сетне мъчително бавно я спусна върху себе си. Отново. Отново. Отново.

Беше прекалено бавно. Тя пъшкаше, посягаше сляпо към него.

— Гейдж… това е…

— Харесва ли ти как те изпълвам?

— Да… — Той отново бе нахлул вътре в нея и тя отчаяно се стегна, опитвайки се да го задържи в себе си.

Не успя. Той отново я вдигна и започна същото бавно и чувствено спускане.

— По-добре от хубавичкия ти лорд Ричард, а? По-добре от този твой съпруг червей?

— Не ми харесваше… — Брин прехапа долната си устна, когато контролираните движения предизвикаха бурна страст в нея. — Много по-добре. Съвсем различно…

— Тогава ги забрави. — Той я стисна в прегръдките си и после посегна, за да я хване за бедрата. — Те са извън живота ти. — Гейдж започна да тласка нагоре с налудничава сила, докато я движеше с ръцете си в същия ритъм.

В нея избухна топла, гладка течност. Горещата сила на Гейдж бе вътре в нея. Брин чу кратки и безпомощни викове, които излизаха от гърлото й, докато страхотното напрежение нарастваше.

— Да — прошепна той. — Стени, викай. Искам да те чувам.

Брин не можеше да направи нищо друго. Всичко в нея се надигаше, експлодираше и трябваше да се освободи.

И то беше освободено с такава сила, че тя успя само да си поеме дъх и да се държи за него, сякаш той беше единствения й пристан.

Гейдж продължаваше да се движи и да шепне в косата й:

— Разбираш ли… моя, моя…

— Не.

Разтърси го силна тръпка, докато изливаше семето си в нея. Неволно я стисна по-силно. Тя знаеше, че не иска да я заболи, но утре щеше да има синини.

Той се облегна назад във ваната със затворени очи, дишайки тежко.

— Упорита си… — Внезапно Гейдж скочи на крака и я вдигна, сетне я извади от ваната.

Движението я сепна.

— Какво…

Той закрачи през стаята към леглото.

— Уморих се да те любя къде ли не, вместо в легло.

— Но ние сме още мокри — протестира тя.

— Ще изсъхнем и ти обещавам, че няма да ти позволя да си отдъхваш прекалено дълго, та да настинеш. — Той я положи на леглото и огромното му тяло легна върху нея. Ръката му се пъхна между бедрата й.

— Не може толкова скоро да ме искаш отново.

Два пръста потънаха дълбоко.

— Не, аз искам ти да ме искаш. Искам да ме желаеш, да си задоволена и да желаеш отново. — Той погали ухото й с език и започна бавно да я милва. — И някъде, преди да свърши този следобед, ти ще ми кажеш, че ми принадлежиш.

— Не… — рече отчаяно тя. — Няма да ти кажа.

— Ще ми кажеш. — Той наведе глава и топлият му език леко погали зърното й. — О, да, Брин, ще ми кажеш.

 

 

— Не исках да го казвам. — Брин гледаше втренчено през прозореца към залязващото слънце. — Не беше вярно.

Гейдж вдигна завивката над гърдите й и сетне бутна главата й под мишницата си.

— Вярно беше. Звучеше съвсем убедително.

Горещина опари бузите й.

— Ти беше виновен. Нямаше да ме пуснеш… ти ме накара да го направя.

— Не ти ли доставих удоволствие?

— Да, но ти… не беше вярно.

Под завивките ръката му собственически галеше гърдата й.

— Няма да споря с теб.

Защото се смяташе за победител. Никога не трябваше да казва тези думи. В миговете на лудост Брин се бе почувствала част от него, вълшебно завършена, но трябваше да устои и да не прави това признание. Въпреки че сега вече се бе окопитила, фактът, че се бе случило, я караше да се чувства уязвима. Опасно беше да е толкова близка с някого, когато трябва да стои настрана.

— Кой е Селбар?

— Какво?

— Ти каза, че вярваш единствено на Селбар. Искам да разбера кой е.

Тя не искаше Гейдж да узнава нищо за Селбар. Той бе част от Гуинтал, част от нейната същност и трябваше да се пази от всякакви нашественици.

Когато не му отговори, Гейдж промърмори някаква ругатня и попита:

— Баща ти ли те омъжи за Делмас?

Брин се напрегна, въпреки тихо произнесените думи. В тях вече не се усещаше гневът на собственика, с който Гейдж говореше за съпруга й преди.

— Не, баща ми изостави майка ми и мен, когато бях още дете.

— Защо?

— Майка ми беше като мен, а той не можа да го понесе.

— Като теб ли?

— Беше лечителка.

— Разбирам как животът му е щял да се превърне в постоянен тормоз, ако майка ти е настоявала да спи с всички мъже, които е лекувала.

— То не беше… имаше още нещо.

— Какво?

Брин не отговори.

За нейна изненада, Гейдж не продължи да я разпитва.

— Значи майка ти те е дала на Делмас?

— Не.

— Някой твой роднина мъж?

— Не.

Гейдж се стегна и в тона му отново се промъкна меката заплаха.

— Ти сама ли го избра?

— Не съм го избрала. Нямах избор. Принудиха ме да се омъжа за Делмас.

— Кой те принуди?

Брин не отговори.

— Аз ще разбера, Брин.

Тя не можеше да му каже всичко, но навярно той щеше да се задоволи с малкото, което бе безопасно да му открие.

— Делмас ме принуди да се омъжа за него.

— Как?

— Делмас беше роб на лорд Келс и когато лорд Келс дойде да посети брат си лорд Гайлс, доведе Делмас. — Тя затвори очи. — След като стана това, Делмас ме намери в гората Кайт. По-късно ми каза, че два дена ме е търсил.

— Какво е станало?

Брин знаеше, че ще трябва да изрече думите и въпреки това й беше трудно.

— След като изгориха майка ми.

Гейдж притихна.

— Лорд Гайлс ли?

— Не, селяните. Лорд Гайлс не хранеше враждебни чувства към майка ми. Тя бе излекувала много хора от семейството му. Селяните се страхуваха от нея. Наричаха я вещица и я обвиняваха за всички беди, които сполетяваха Кайт. А тя не беше вещица. Беше добра и се боеше от Бога. — Брин преглътна. — Искаше само да им помага, чувстваше го като свой дълг.

— И заради това те я изгориха. — Той продължи с дрезгав глас: — Ти видя ли това?

— Да, те ме накараха да гледам. На другия ден аз щях да я последвам на кладата. Пламъци. Писъци. Безпомощна агония. Трябваше й много време, за да умре. Те ме заключиха в нашата къща, а каменарят Билуак стоеше на пост отвън. През нощта по някое време го повикаха за малко и някой отключи вратата. Мислех, че е лорд Гайлс, но Делмас ми каза, че той го е сторил. Избягах и се крих три дни в гората. Опитах се да стигна до брега и да отплавам за Гуинтал, но Делмас ме хвана. Беше чувал слухове за съкровището и искаше да го вземе за себе си. Мислеше, че мога да му го дам. Той беше роб и знаеше, че има само един начин да ме обвърже, за да има време да разбере това, което иска. Окова ме във вериги и ме заведе при свещеника на замъка отец Джеръм. Беше му казал, че иска да се ожени за мен и да ме заведе в Англия, за да ме спаси от селяните. Отецът познаваше майка ми и знаеше, че не е магьосница. — Тя добави горчиво: — Но както повечето мъже, послуша единствено другия мъж. Реши, че не мога да имам по-добър защитник от Делмас и не искаше да чуе протестите ми. После изрече словата на светия обет.

— Глупак.

— Направи го за добро.

— Господ да ме пази от добрината на глупците.

Тогава тя бе почувствала същото, но то бе много отдавна.

— И ти никога не си му казала за съкровището?

— Не, след време той се отказа да ме насилва. Бяха признали цената ми в двора на лорд Келс. Делмас се надяваше да спечели свободата си чрез моето лечителство.

— Как се опитваше да те насилва? — попита бавно Гейдж.

— Как се опитват мъжете да налагат своето? — Брин усещаше как расте в него заплахата и рече бързо: — Вече съм свободна от него. С нищо не може да ми навреди.

— Не си свободна. Все още.

Думите прозвучаха като лошо предзнаменование и я накараха да потръпне от студ. Тя побърза да смени темата:

— Лейди Адуин се нуждае от много грижи, но е по-добре, отколкото предполагах. Малик изглежда много доволен, че има компания…

— Как те нараняваше той?

Гейдж беше като куче, вкопчено в кокала и Брин внезапно се ядоса от този разпит. Животът й беше препълнен с проблеми и тя се бе уморила да се чуди и тревожи, как ще реагира той дори на най-обикновената дума.

— Няма повече да отговарям на въпроси. Това остана в миналото. Какво значение има?

За миг Гейдж замълча, загледан в залязващото слънце.

— Бог ми е свидетел, че не знам. — Той внезапно стана и тръгна към прозореца. Пурпурната светлина очерта силното му голо тяло и хвърли мощен ореол около разпуснатата му коса.

Косата му бе осветена от пламъци.

Ще дойде.

Изведнъж в ума й нахлуха думите на Адуин.

Но сега не беше полунощ и Гейдж нямаше намерение да разрушава Редфърн. Брин бе видяла прекалено много странни и чудодейни случки, за да отхвърли възможността сънят на Адуин да се окаже истина, но не бе възможно Гейдж да е онзи воин. Той бе мъж със силни емоции, но никога не би се опиянявал да руши.

— Защо ме гледаш така? — Той отново бе с лице към нея.

Думите се търкулнаха, преди да успее да ги спре.

— Мислех, че не си разрушител.

— Така ли? — Той тръгна бавно към леглото. — Дългът на воина е да руши.

— Но ти… Малик каза, че ти си повече от воин.

— Малик винаги мисли най-доброто за всички. — Той се надвеси над нея. Както бе застанал с гръб към светлината, Брин не можеше да види изражението му, но гласът му бе много мрачен. — Предупреждавам те, че мога страшно да приличам на баща си, а на този свят няма по-кръвожаден мъж от Хардраада.

Брин усети как изтръпва от студ.

— Тогава трябва да се бориш срещу тази наследственост.

— О, правя го. Рано разбрах, че проливането на кръв трябва да се ръководи от ума, а не от страстите. Не съм убивал от гняв, откакто като момче следвах баща ми в неговите походи. — Той протегна ръка и я погали. — Притеснява ме фактът, че можех да прережа гърлото на твоя съпруг, без да се замисля. Това сочи, че нравът ми не е толкова овладян, колкото предполагах.

Брин навлажни устни.

— Ако това те притеснява, трябва да знаеш, че е грешно.

— Така твърдят свещениците. Всъщност винаги съм се съгласявал с тях. — Ръката му се спусна надолу, за да я погали по шията. — Винаги съм смятал, че Давид е един глупак, обзет от мания.

— Давид ли?

— Цар Давид, който видял Батшийба^[1] и изпратил съпруга й да загине в битка.

— Прав си. Бил е глупак, да продаде душата си за една жена.

— Тогава защо и аз искам да го направя? Аз не съм глупак.

Небрежността в тона му накара сърцето й да подскочи от страх. Сякаш бе признал, че решението не може да се промени.

— Не мислиш разумно. Аз не съм Батшийба и ти не ме обичаш истински. Каза, че присъствието на Делмас няма да е от значение, че въпреки това ще спиш с мен и ще ме използваш.

— Не казах истината. Има значение. Докато той съществува, аз не мога… — Той спря и поклати глава. — Няма да говорим за него. Дръж съпруга си далеч от мен и той ще е жив.

Господ бе свидетел, че Брин не искаше да се споменава повече името на Делмас. Бурната реакция на Гейдж я беше уплашила. Тя спусна крака на пода и се опита да прозвучи леко:

— Казах ти, че ще го избягвам, но той принадлежи на лорд Ричард. Трябва да му кажеш, че не ти е приятно да виждаш Делмас в залата. — Тя взе роклята си и я нахлузи през глава. — Сигурна съм, че ще направи всичко, за да ти услужи.

Гейдж се намръщи.

— Къде отиваш?

— Трябва да видя дали Адуин и Малик са добре, както и да си намеря място за спане.

— Ще спиш тук. — Устните му се изкривиха, като посочи постелята. — Би трябвало да си свикнала с леглото на лорд Ричард.

— Никога преди не съм била в тази стая. — Тя се наведе и си обу обувките. — И никога не съм се съвкупявала с това змийско изчадие.

Брин не гледаше към него, но усети как внезапно той застана нащрек.

— Така ли? Но той каза…

— Защото е лъжец и змия. — Брин си обу другата обувка. — А ти си бил глупак да му повярваш.

— Но ти знаеше, че съм му повярвал, нали? — Имаше обида в тона му. — И ме остави да мисля така. Защо?

Тя тръгна към вратата.

— Трябваше да се добера до Редфърн. Не бях сигурна, че си повярвал в съкровището, а ти си воин с остър инстинкт да сразяваш съперниците си.

— Значи си ме използвала.

— Както и ти ме използва.

— Любопитен съм да узная защо толкова отчаяно искаше да се добереш дотук?

— Адуин. — Брин погледна през рамо. — Винаги е било заради Адуин. Тя имаше нужда от мен.

— Можеше да ми кажеш — каза грубо Гейдж — Не съм толкова зъл, та да оставя една жена да умре поради липса на грижи.

— Не можех да рискувам.

По лицето му пробягна неописуемо вълнение.

— Да, не бях много нежен с теб, сигурно си била права да не вярваш в добронамерената ми природа.

Поради някаква причина Брин почувства, че трябва да го окуражи.

— Не си бил груб с мен. А и нежността не се удава лесно на някои мъже.

Гейдж се усмихна любопитно.

— Особено когато се води битка у тях самите. — Той замълча. — А и допускам, че няма съкровище.

— Разбира се, че има. Аз не лъжа.

— И къде е доказателството в Редфърн, за което ми каза?

— У Делмас е. Той ми го отне в нощта, преди да се оженим. — Брин отвори вратата. — Но ако не искаш да го виждаш, не знам как ще успееш да го вземеш от него.

— Ще изчакам. — Той се усмихна язвително. — Да се охладят малко страстите ми.

— Не се нуждаеш от Делмас. Ако си съгласен да ме освободиш, аз ще те заведа при съкровището. — Брин се намръщи. — Но трябва да почакаме, докато Адуин се оправи, за да може да пътува. Няма да я оставя тук да я тормозят.

— Ако реша да тръгна на това пътуване, ще направя така, че лейди Адуин да е в безопасност. — Внезапно Гейдж се намръщи. — Върви да ги видиш, но искам да се върнеш и да седнеш до мен в залата довечера.

Брин го погледна сепната.

— Не мога. Робините не сядат на голямата маса.

— Сядат, ако господарят им иска това. — Той я огледа. — И вземи назаем една рокля от лейди Адуин. Омръзна ми да те гледам в тези дрипи.

— Не би трябвало да оставям…

— Ако не дойдеш, аз ще тръгна да те търся. Или предпочиташ да разстроим твоята лейди Адуин, като те извлека от стаята й?

— Не разбирам — отвърна отчаяно Брин. — Защо искаш това?

— Трябва да ти е достатъчно, че го искам. — Той се обърна настрани от нея. — И имам намерение да задоволя всичките си желания. Ще се видим в залата.