Айрис Йохансен
Среднощен бродник (15)

Петнадесета глава

Тя седеше до огъня и разресваше косата си.

Гейдж обичаше да гледа как Брин прокарва гребена през този лъскав облак. Спомни си за миг онази нощ в палатката край Хейстингс — тя се смееше и разресваше брадата на Малик. Сега светлината на огъня караше златните нишки в кестенявата й коса да светят като живи и…

Светлината на огъня? Огнище? Спомняше си само гората и… болка, хапеща болка в гърба…

— Вълкът… — Боже, гърлото му бе пресъхнало до болка и той квакаше като жаба. Опита пак. — Селбар…

Тя спря и го погледна с лъчезарна усмивка.

— Време беше да се събудиш. Минаха повече от три седмици и аз имам нужда от помощ. Не мога да правя всичко сама. — Брин наля вода в дървена чаша. — По-лесно ще ти е да говориш, ако пийнеш малко. Мокрих ти устните и ти давах по малко бульон, но гърлото ти сигурно още е съвсем сухо. — Тя повдигна главата му и му помогна да пийне. — Така е по-добре, нали?

Той кимна и огледа стаята. Стаята за съвещания. Лежеше на сламеник в стаята за съвещания в замъка.

— Как…

— Донесохме те тук, щом прецених, че можем да те местим. Знаех, че ще мине много време, докато се излекуваш. Не можехме да останем в гората. Стана много студено. — Тя погледна към гоблена с Хийвалд и рицаря. — Пък и си мислех, че е възможно тук да получа малко помощ.

Но как е бил ранен, по дяволите?

— Селбар?

— Не беше Селбар. Беше Ричард. Той те е пробол в гърба.

Боже, трябваше да бъда по-бдителен! Бях толкова увлечен в проследяването на вълка, че съм забравил за предпазливостта.

— Глупаво…

— Не си глупав — каза тя разпалено. — Ти се мъчеше да ми помогнеш.

— Глупав.

— Упорит — поправи го тя. — Не искаш да чуеш ничие мнение, освен своето. Трябваше да се поучиш още в Свенгард, когато едва не загуби главата си от инат. — Тя остави чашата. — Но защо споря с теб? Ти наистина постъпи глупаво, като ме измами и хукна да се оправяш сам със Селбар.

— Страхувах се… за… теб.

— Зная. — Брин се усмихна. — Както и аз за теб. Но не от Селбар трябваше да се боим ние с теб. Той уби Ричард и ни спаси. — Тя сложи пръст на устните му. — Останалото ще ти разкажа после. Сега е време да поспиш.

Гейдж нямаше избор. Черната летаргия вече го завладяваше малко по малко.

— Малик?

— Добре е. Пратих ги с Льофон до Хейстингс.

— Хейстингс?

— Да доведат твоите кораби. Дългото пътуване по суша няма да ти понесе.

Той се намръщи.

— Ще му… отнеме… много… време.

— Не, няма да му отнеме. До пролетта ще бъде тук. — Тя отметна кичурите коса от лицето му. — А ти няма да си събрал достатъчно сила дотогава.

— Лъжеш се…

— Надявам се, че си прав. Но трябва да ми го докажеш.

Твърде слаб съм даже и за да споря, помисли си той с отврата.

— Да… по-късно.

— Направи го. — Тя го покри с одеялото и стана. — Но сега почивай, а аз ще отида при Адуин и Алис да им съобщя, че най-после си благоволил да се събудиш и да се върнеш при нас.

Сънят вече го унасяше, когато си спомни почти забравените вече нейни думи.

Свенгард. Никога не й бе споменавал за момчешкото си поражение в Норвегия. Откъде можеше да знае?…

 

 

— Адуин! Алис! Той дойде на себе си! — Брин се втурна тичешком в спалнята на Адуин с тези думи на уста.

Адуин вдигна поглед от стана си.

— Защо си толкова възбудена? Постоянно казваше, че е само въпрос на време.

— Но трая толкова дълго! Три седмици… Не можех да разбера. Знаех, че набира сили. — Тревогата и възбудата, която не бе показала пред Гейдж се изливаха сега. — Трябваше да допусна, че ще му трябва повече време от обичайното. Какъв упорит човек! — Брин откачи наметалото си от куката на стената. — Не мога да остана на затворено. Искаш ли да се разходиш с мен?

— Навън вали сняг.

— Не ме е грижа. Трябва да изляза. Заваля едва преди няколко часа. Алис?

— И да се пльосна на онези хлъзгави камъни на двора? Не ми се ще да родя тази нощ. — Алис се усмихна снизходително. — Отивай. Разходи се колкото искаш. Не си се отделяла от леглото му, откак е ранен. Ще го наглеждам вместо теб.

— Няма да е нужно. Той заспа и ще минат часове, докато се събуди. А аз няма да се бавя. — Тя излезе от стаята, изтича надолу по стълбите и мина през предната врата. Спря се и пое дълбоко дъх. Въздухът беше студен. Едрите снежинки падаха спокойно на земята. Нямаше и помен от вятър. Стъмваше се. Светът бе в сиво и бяло. Камъните в двора не се виждаха от сняг.

Прекрасен сняг! Прекрасен Гуинтал! Прекрасен свят!

Той се събуди и се върна при нея. Беше толкова щастлива, че искаше да затанцува из двора. Но продължи внимателно към подвижния мост. Алис беше права: под снега сигурно имаше и лед.

Почти бе стигнала до портата, когато видя стъпки в снега. Тя спря и пое дълбоко дъх. Четири ясно отпечатани стъпки. Не е възможно да ги сбъркаш.

Отпечатъци от лапи.

Селбар.

Тя тръгна бавно с очи, приковани в снега. Опита се да проследи движенията на вълка. Беше минал по подвижния мост, дошъл до портата и седнал на това място да гледа замъка. Нещо го бе смутило: скочил на крака, обърнал се и изтичал обратно към моста. Дали не бе станало, когато тя излезе от замъка?

Брин пристъпи още по-бавно към моста. Няма да е там. Някакъв мимолетен спомен го бе притеглил към двора, където бяха прекарали толкова часове заедно с нея. Но тя не бива да се надява. Той не я помни. И не й вярва. Сигурно вече е далеч в гората, при глутницата.

Тя излезе през портата.

Селбар стоеше на края на моста с лице към замъка, сякаш я чакаше.

Тя спря, вгледана в жестоките, златисти очи. Миговете течаха. Между тях тихо падаше сняг — като воала на изминалите години.

— Благодаря ти — пошепна тя.

При тези думи Селбар отметна глава. Само бе познал гласа й или някак я бе разбрал?

Той се обърна и се мушна в гората.

За миг я завладя съжаление, но след това я заля топлата вълна на доволството. Той се бе върнал при нея. Тя знаеше, че никога вече няма да е същото. Животът бе променил и двамата, но връзката бе останала.

Изведнъж Брин си даде сметка, че Селбар е като Гуинтал. Направи грешка — върна се при тях в очакване всичко да е същото, както го виждаха детските й очи. Трябва да приеме промените в Гуинтал, както бе приела променения Селбар. Ако има късмет, един ден те отново ще бъдат изцяло нейни.

 

 

През следващите три дена Гейдж само ядеше и спеше. Това бе обичайно за тази фаза на лечението, но Брин бе смаяна от силата и енергията, която той набираше с всеки следващ момент. Помисли си, че няма защо да се чуди. Гейдж се възстановяваше със същата непреклонна решителност, с която обикновено се изправяше пред живота. Щеше да я опровергае и да се възстанови напълно, преди да се е върнал Малик.

На третата вечер, след като се бе събудил, докато Брин си лягаше до него на сламеника, той я попита:

— Откъде знаеш за Свенгард?

За момент тя не можа да съобрази за какво говори той. След това си спомни за случайната си реплика.

— Сигурно ти си ми казал.

— Не съм ти казвал. Бих запомнил. Ножът на Ричард прониза гърба, а не главата ми.

— Не може ли да поговорим друг път за това?

— Не. Трябва да зная. Напоследък имам много обезпокоителни… Трябва да зная.

— Обезпокоителни какво?

— Кажи ми.

— Няма да ти хареса.

— Кажи ми.

Тя седна отново и въздъхна примирено.

— Не можех да стигна до теб. Трябваше да се свържа с теб.

Той се намръщи.

— Да се свържеш? Какво значи това?

Брин сви безпомощно рамене.

— Не зная. Не съм го правила досега. Усещах каквото усещаше ти и това ми пречеше да те лекувам. Единственото нещо, което ми дойде наум бе да отстъпя и да… — Тя спря.

— Какво?

— Да стана част от теб — прошепна тя. — Само че не знаех… за спомените.

Очите му се разшириха.

— Искаш да кажеш…

— Не исках да го правя. Зная, че е ужасно вмешателство — каза тя пламенно. — Но това бе единствения начин…

— Права си, би било осъдително вмешателство… ако вярвах, че се е случило. — Гейдж помълча. — Докажи ми го.

— Свенгард — каза тя. — Ти каза, че…

— Не за Свенгард. Кажи ми за Делмас и за обора, за онази вечер.

Трябваше да очаква това да е първата му мисъл.

— Ти си бил разгневен. Искал си да го убиеш. — Тя потрепери. — Имал си намерение да го убиеш. Знаел си, че е в обора. Вратата е била полуотворена и ти си го чул да хленчи, когато си влязъл в обора. — Тя затвори очи пред грозната картина, която я задавяше. — Видял си го прикован на стената с вилата. Молил те е да го свалиш оттам. Бил си изкушен да го оставиш, но си разбрал, че умира. Хванал си вилата и си я издърпал от стената.

— Щом не съм го убил аз, кой го е направил?

— Ти си се съмнявал в Ричард. Мислил си, че Делмас е отишъл при него вбесен, а Ричард го е убил и след това е нагласил нещата в своя полза.

— Велики боже! Ти наистина знаеш!

Брин отвори очи и пошепна:

— Прости ми, че не ти вярвах. Няма да се повтори. Сега зная, че никога не би ме излъгал.

— Сигурно е, че никой не ме познава по-добре — каза Гейдж язвително и отклони погледа си от нея. — Боже!

— Казах ти, че няма да ти хареса. Не съм имала никакво желание да узнавам мислите и спомените ти. Някои от тях бяха много смущаващи.

Погледът му се върна на нея.

— Кои например?

Бузите й пламнаха.

— Проститутката в къщата в Зенвар.

— О, боже!

— В случилото се там няма нищо божествено. Мисля, че това, което ти направи с мен, бе лошо, но онова е било истински грях.

— Просто… е различно. — Той изведнъж започна да се смее. — Каква ситуация, а? Не мога да повярвам! — Той поклати глава. — Или по-точно, бих искал да не съм повярвал.

Гневът го напуска, помисли си тя с облекчение. Не бе толкова страшно, колкото очакваше. И каза колебливо:

— Поне разбрах, че не си виновен за смъртта на Делмас.

— Да.

— И че щеше да умреш, ако не го бях направила.

— Убедителен аргумент. — Той се намръщи. — Но никакви аргументи не могат да ме… разголят така.

— Зная. Но ти просто трябва да приемеш факта, както аз трябваше да приема смъртта на Делмас. Ти го каза. Трябваше ми време, но аз го направих. Защото те обичам с цялото си сърце.

Гримасата му изчезна. След миг той се усмихна.

— Ела. Защото аз не мога да дойда при тебе.

Изпълни я радост, когато се сгуши до него.

— Боях се, че ще се разсърдиш много.

— Щях да се разсърдя, ако не беше едно обстоятелство.

— Какво обстоятелство?

Устните му докоснаха нейната буза.

— Изглежда, че и аз съм придобил някои спомени.

Тя се вцепени.

— Какво?!

— В сравнение с моя, твоят живот е бил съвсем невинен. И все пак, има няколко неща, които според мен ти не би искала някой да узнае.

— Например? — попита тя настръхнала.

— Главно чувства. Ти си много чувствена жена, Брин. — Той се засмя. — Например оня инцидент в Зенвар. Бас държа, че реакцията ти е била не толкова шок, колкото възхищение.

— Не е вярно. Аз много… — Тя спря и призна с неохота — … завиждах.

— Завистта е ужасен грях. Когато поукрепна, ще трябва да го лекуваме.

— Какви други спомени намери… Не, няма да те питам. По-добре да не говорим за това.

— Най-малкото е по-безопасно.

— Радвам се, че и ти си го изпитал заедно с мен. Чувствах се много виновна.

— Пак това проклето бреме на вината. Ще трябва да лекуваме и нея. Не желая да имам камила за жена.

— Тези създания наистина изглеждат много странно. И след като ги видях през твоите очи, не ми се иска да бъда сравнявана с толкова грозно животно.

Гейдж изпъшка.

— Извинявай — каза бързо тя. — Не исках… Зная, казах, че не трябва да говорим за…

— Шшт. — Той я притегли по-плътно до себе си. — Писано е да стане.

— Наистина ли ми вярваш?

— Бих ли могъл иначе? Не вярвам в магии, но на теб ти вярвам. Ти не си магьосница. — Устните му докоснаха слепоочието й. — Но ако на този свят има магия, това си ти, Брин.

Тя сложи глава на гърдите му. Бореше се със сълзите, не можеше да продума. Вече не беше сама. И никога няма да остане сама. Той бе влязъл в кръга.

 

 

10 април 1067 г.

Гуинтал

Гейдж пристъпи в залата и извика нетърпеливо:

— Брин! Къде, по дяволите, си се скрила?

— Тук! — Брин слезе по стълбата. — Макар че не би следвало да отговарям на такава грубост, аз не…

— Пристигнаха! — Той я вдигна през кръста и я завъртя в кръг. — Льофон идва по пътеката! Видях го! Те са само на няколко мили. Хайде да ги посрещнем.

Пристигнали са. Лудешка смесица от чувства завладя Брин. Знаеше, че този момент ще настъпи. Мислеше, че е подготвена за него. Сега й се искаше само да избяга и да се скрие. Тя се отдръпна и се насили да се усмихне.

— Ти върви. Аз ще изтичам да кажа на Адуин и на Алис.

Той бе тръгнал да излиза, но спря и се обърна към нея.

— Какво има?

Трябваше да се досети, че ще улови тревогата й въпреки собствената си радост. След съединяването им той бе станал изключително чувствителен към всяка нейна емоция. Но как да му обясни объркването си?

— Това е ново… Всичко ще бъде различно.

Той се вгледа в лицето й.

— Трябваше да поговорим за това досега. — Той я хвана за китката и я поведе нагоре по стълбата. — Хайде, ела.

— Но ти искаше да посрещнеш…

— Мога да почакам. — Той я замъкна по коридора до стаята за съвещания и затръшна вратата.

— А сега, кажи ми какво има.

Брин се огледа. Бяха прекарали толкова щастливи часове тук през тази зима. Спокойни и лениви дни. Безкрайни нощи на страст. Всичко свърши. Е, какво беше очаквала? Даже и да не бяха пристигнали Малик и Льофон, този вълшебен период щеше скоро да свърши. Напоследък, с оздравяването си, Гейдж ставаше все по-неспокоен. Не беше човек, който би се мотал дълго из рая.

— Когато си отидем, това място ще ми липсва.

— И на мен. — Той се усмихна. — Затова трябва да идваме по-често.

Тя отвори широко очи.

— Наистина ли?

— Защо се чудиш? Срамно ще е да оставим този хубав замък да пустее.

— Разбира се, ще накараме Льофон да го поправи.

— Тази задача няма да му хареса. — Тя се отпусна в ръцете му и сложи глава на неговата гръд. — Ще дойда с теб, където пожелаеш. Ние не трябва… Искам да си щастлив.

— Тогава не се опитвай да ме направиш нещастен. Знаеш, че няма да съм доволен, ако тъгуваш за това място. — Той взе в длани лицето й и я загледа с тъжна усмивка. — Ти направи тъй, че да усещам поне част от онова, което чувстваш ти за всяко нещо.

— Не съм искала да се натрапвам. Не можех иначе. — Тя вдигна глава. — Предпочиташ да беше умрял ли? Направих каквото трябваше да направя, за да те върна към живота. И за мен не е добре. Някои от твоите спомени изобщо не са хубави, а сега са и мои. Ако не се накарам да спра и да помисля, понякога бих действала по същия варварски начин като теб.

— Не мога да си представя такъв случай. — Устните му докоснаха веждата й. — Но виждам, че трябва да се пазя от гнева ти.

— Много умно! — Брин премигна, за да спре сълзите. — Време е вече да разбереш, че трябва да си внимателен с мен. Имаш късмет, че те обичам.

— Брин, аз не мога да бъда такъв, какъвто би искала — каза тихо той. — Не съм като твоя Хийвалд, който е бил доволен да остане тук завинаги. Постоянно ще искам да видя нещо ново, да направя още нещо. Ако си честна пред себе си, ще признаеш, че и ти не би искала да останеш тук. Напоследък също си много неспокойна.

— През целия си живот съм искала да се върна тук — възрази тя. — Защо трябва да се променям?

— Не мога да го кажа вместо теб. Ще трябва ти да ми кажеш.

Тя помисли.

— Аз имам лечителски дар. Гуинтал не ми дава възможности да го прилагам. Селяните са здрави. Тук няма войни.

— Вярно. Не се случва всеки ден да се натъкнеш на някой глупав войник, който да се подложи на ножа на убиеца в тази мирна градина.

— Мислила съм си дали мама не напусна острова и не последва баща ми по същата причина.

— Възможно е. — Гейдж я погали по косата. — Никое място не е съвършено. Все нещо ще липсва. И то може да се намери другаде. Но ние имаме щастието да сме завършени сами по себе си, където и да се намираме.

Късмет. Щастлива участ. Тя се засмя неуверено.

— Мъдри сте, небеса! Не стига, че ме накарахте да се съглася с напускането на Гуинтал. Сега ще си мисля, че това е било моя идея!

Гейдж се усмихна някак странно.

— Защо не? Добра е онази сделка, в която всички участници мислят, че са спечелили. Аз не искам да се женя за мъченица. — Усмивката му угасна. — Искам да си щастлива, Брин. Какво мога да направя, за да бъдеш щастлива? Искаш ли първото ни дете да се роди тук?

Тя погледна към гоблена, към Хийвалд. Жена му не му родила дете… Тя се усмихна.

— Мисля, че всички ще се радваме много на това.

 

 

След малко Гейдж, Брин, Алис и Адуин посрещнаха колоната войници в двора на замъка.

Малик се върна! Мургав, усмихнат и красив като бог! Адуин не се опита да скрие колко е щастлива.

Широка усмивка озари лицето му, когато видя Гейдж.

— Изглеждаш добре, приятелю. Много по-здрав, отколкото при тръгването ми оттук.

— Какво ново при Уилям?

— На Коледа бе коронясан за крал на Англия. Оттогава трескаво раздава новите си земи на последователите си. Ако искаш нещо от него, ще го помоля веднага.

— Не искам. Имам намерение да отплуваме за Англия през другата седмица. Това ще ни даде време да се запасим с провизии за пътуването.

Малик се обърна към Адуин.

— Как си, моя лейди? Надявам се, в добро здраве.

— Добре съм. — Гласът й бе неравен и тя се опитваше да го овладее. — А ти?

— Не бих могъл да бъда по-добре, отколкото в момента. Е, мъничко може би, но ще говорим по-късно за това.

Тя бе принудена да отмести погледа си от него.

— Пак си пуснал брада.

— Реших да се смиля над по-малко красивите.

Небеса, как й бе липсвал той! Нямаше друг като него. На този свят не съществуваше друг с такова чувство за хумор, толкова изобретателен и толкова нежен, толкова луд. Нямаше човек, когото тъй да иска да докосне и да прегърне.

— Ние всички сме ти благодарни за тази любезност.

— О, не говоря за теб! Ти си красива почти колкото мен.

Адуин се засмя.

— Благодаря ти. Чувствам се много…

— Адуин! Ела, бързо!

Брин тичаше през двора. Льофон поддържаше Алис, по-блед и от нея.

Адуин възкликна уплашено и хукна към тях.

— Какво има? — попита Малик.

— Ако беше умен, колкото красив, щеше да разбереш — подхвърли му Адуин през рамо. — Вълнението й дойде много. Ще ражда.

 

 

Дъщерята на Алис се роди на другия ден следобед. Раждането бе кошмарно. Няколко пъти Адуин си мислеше, че Алис или ще умре, или ще загуби детето. Но детето се роди едро и здраво и ревеше с все сила.

— Не е ли прекрасна? — попита тихо Брин, загледана в детето, което Алис държеше в ръце. — Винаги е такова чудо…

— Мисля, че… я… обичам — каза удивено Алис и докосна предпазливо бузката на детето. — Не е ли странно? Докато я носех, не усещах нищо. Мислих си даже, че няма да я харесам, когато се роди. Че имам дълг към нея… но не и че ще я обичам.

— Но това е част от чудото — каза Брин. — И може би най-красивата част.

— Да. — Алис се усмихна лъчезарно и погледна към Адуин. — Мисля си дали… би ли имала нещо против? Трябва да й дам име. Бих искала да я кръстя Адуин.

Адуин я погледна смаяна.

— Искаш да я кръстиш на мен?

— Името ти е хубаво, а ти си ми приятелка. Ако нямаш нищо против… — Тя спря. Ентусиазмът й угасна, защото изведнъж й дойде на ум нещо. — Но ако не желаеш копелето на съпруга ти да носи твоето име…

— Не ставай смешна. — Адуин се бореше с напиращите сълзи. — Само съм изненадана. За мен това ще е чест. — Тя преглътна и се извърна настрани. — А сега ще те оставя да почиваш. Сигурно си изтощена…

Тя почти избяга от стаята. Спря до вратата и се облегна на стената. По лицето й се стичаха сълзи. Трябва да се върне в стаята, може да потрябва на Брин. Още не. След малко ще бъде достатъчно силна да…

— Мога ли да помогна? — Малик седеше по турски на пода, облегнат на стената.

— Колко време си седял тук?

— Всичко на всичко от сутринта. Мислех си, че няма да ти потрябвам, докато не се роди детето. Как е Алис?

— Уморена и щастлива. — Тя преглътна. — Много щастлива. Иска да кръсти детето на мен. Не е ли мило от нейна страна?

— Много мило. — Той се изправи. — Но не бива да плачеш заради това.

— Това не… аз само, малкото момиченце е толкова хубаво! — Адуин си избърса очите с ръце. — Стана ми мъчно. Аз съм много себична. Исках това чудо да е мое.

Малик я взе в ръцете си.

— Може би един ден ще има чудо и за теб.

Тя поклати глава.

— Алис знае, че не е възможно да се случи. Затова дава моето име на детето си. Не иска да се чувствам… Много мило от нейна страна.

— Късаш ми сърцето. Омъжи се за мен, Адуин. Нека опитам да ти дам чудеса!

В нея избухна свирепа болка и тя го отблъсна от себе си.

— Не съм чак такава егоистка. Не бих те обременила с ялова жена.

— Ти си сляпа. Колко пъти трябва да ти кажа, че не бих обвинявал…

— Ще го направиш!

Трябва да се махне. Тя се обърна и изтича по дългия коридор към стълбата.

— Адуин!

Той я последва, изпревари я и застана на горното стъпало, преграждайки й пътя.

— Махни се от пътя ми!

— Никога вече. — Той се взираше право в очите й. — Чуй ме. Бих ценил детето ти над всичко, но в този свят има и други чудеса. Има смях, има обич, има остаряване един до друг. Има живот ден след ден с жена, която ще ме обича и ще се грижи за мен, както аз за нея. Всичко това са чудеса и аз няма да ги изпусна. Ти ще се ожениш за мен, Адуин.

— Не.

— Да.

— А какво ще правиш, ако откажа?

Той погледна тавана, сякаш обмисляше въпроса.

— Ще се хвърля надолу по тези стълби!

Очите й се разшириха при вида на каменните плочи десет метра по-ниско.

— Какво?

— Ако откажеш, животът ми свършва. Какво ми остава?

— Шегуваш се.

— Ти си помисли, че се шегувам и когато застанах на пост на прага ти в Селкърк.

И когато едва не изгори лицето си с главнята.

— Няма да го направиш — пошепна тя.

— Осмеляваш ли се да опиташ?

— Не. — Пак потекоха сълзи. — Луд човек! Не! Ще се омъжа за теб. — Тя падна в ръцете му и го прегърна с всички сили. — Но да не съжаляваш. Обещай ми, че после няма да съжаляваш.

— Разбира се, че няма да съжалявам! — Той я прегърна с любовна нежност и прошепна: — Обещавам ти, Адуин! Никакви съжаления и всички мислими чудеса.

— Възможни — поправи го тя.

Той се усмихна.

— Ти още не познаваш съпруга си.