Айрис Йохансен
Среднощен бродник (3)

Трета глава

16 октомври, 1066

Редфърн, Англия

— Моля за извинение, че ви безпокоя, господарю — рече колебливо Делмас. — Бих искал да говоря с вас за моята съпруга.

Ричард вдигна поглед от чашата си и се намръщи. Господи, не му ли стигаше всичко останало, та трябваше и да говори с този скимтящ заек? През последните два дни, след като се бе върнал в Редфърн, робът непрестанно кръжеше около него.

— Върви си или ще те разкъсам като прасе за печене.

Делмас трепна, но не помръдна от прага на залата.

— Трябва да ми я върнете.

Ричард отпи глътка бира.

— Трябва ли? — повтори заплашително той.

— Не е добре да се разделят мъж и жена.

— Така ли? — Ричард стана и тръгна малко нестабилно през залата. За миг съжали, че е изпил такова количество бира. Щеше да попречи на удоволствието му да накаже нахалната свиня. — Смееш да ми казваш какво трябва да правя?

— То е само… — Делмас навлажни устни. — Не, господарю. Каквото и да направите, е правилно. Сигурен съм, че според вас най-добре е било да я дадете на нормандеца. Само че… — Той внезапно избухна. — Трябва да си я взема обратно!

— Младата съпруга е прекалено пълна със страст и сокове за мъж на твоите години — подигра се Ричард. — Ще е много по-доволна при нормандеца.

Делмас се поколеба.

— А вашата жена? Може да се нуждае от нея.

Ричард замахна и събори Делмас на пода.

— Моята жена си е единствено моя грижа. — Боже господи, беше се уморил от укорителните погледи, които му хвърляха, откакто се бе върнал. Дори Алис се бе осмелила да протестира, когато я бе отвел в леглото си и бе лишил Адуин от грижите й. Е, той бе дал урок на малката курва и щеше да научи и този плъх на уважение. — Моя! — Той го ритна в корема. — Дръж си устата и…

— Простете ми, господарю. — Делмас пропълзя по пода и се отдалечи. — Просто мислех, че Брин ще ви служи по-добре тук, отколкото с нормандеца. Ако вярвате, че там ще е по-полезна… — Делмас стана и го загледа отчаян, докато Ричард се запъти пак към него. Сетне, сякаш взел решение, каза: — Исках само да спася за вас съкровището. Нормандците вече ви взеха достатъчно.

— Съкровище ли? — Ричард спря. — Какво съкровище?

— Моята жена знае къде е големия сандък със съкровището.

— Лъжец.

— Не, наистина. — Той направи стъпка назад. — Не успях да я накарам да ми каже къде е, но вие сте далеч по-опитен. Помислете, господарю, Уилям ще знае само за Редфърн и богатството ви тук. Когато намерите съкровището, можете да го скриете от него и да го използвате, за да си възвърнете предишното положение.

Робът вероятно лъжеше, но няколко въпроса нямаше да навредят.

— Къде е това съкровище?

— В Гуинтал.

Той не знаеше това име.

— В Уелс ли?

Делмас се намръщи неуверено.

— Мисля, че не е в Уелс.

— Не знаеш ли?

— Намерих Брин в малкото селце Кайси в Уелс. Както казах, не можах да я накарам да ми каже каквото и да било за Гуинтал.

— Тогава откъде знаеш за него?

— Всички в селото знаеха за Гуинтал и съкровището. Баща й се фукаше с него, когато пийнеше повечко бира. Винаги мърмореше нещо за някакъв остров.

— Остров! — Ричард изсумтя отвратено. — Как може една жена да намери някакъв остров в огромното море? Или аз трябва да плавам безцелно, докато намеря този остров?

— Когато открих Брин, тя беше в гората много далеч от Кайси, по пътя към селото Селкърк. Това село е на брега на морето. Това не подсказва ли, че тя знае къде се намира островът?

— Вероятно.

Окуражен от интереса на Ричард, Делмас направи стъпка напред и рече нетърпеливо:

— Не разбирате ли? Ние трябва да си върнем Брин.

Ние. Дали този глупак си мислеше, че ще вземе част от съкровището, ако то наистина съществува? Обаче можеше да се окаже мъдро да продължи да подклажда това вярване. Делмас не само познаваше уелското село, но беше и съпруг на Брин и може би щеше да успее да повлияе на жената. Ричард се обърна и се върна на стола си. Стъпките му бяха малко по-стабилни. Вероятно влиянието на бирата отслабваше. Добре. Нуждаеше се от бистър мозък, за да отдели истината от слуховете.

Съкровище. Изглеждаше прекалено лесно решение за тежкото му положение.

И все пак, не заслужаваше ли малко късмет след поражението, което му бе донесла съдбата? Безполезна жена като съпругата му, крал, който не можеше да опази земите си от тези нормандци. Да, време беше Ричард да вземе това, което му се полага.

Той седна и загледа с презрение нетърпеливото лице на Делмас. Отвратително същество. Колко ниско беше паднал! Трябваше да се занимава с тази сган. Ричард се облегна и си позволи да се усмихне леко.

— Ако това, което казваш, е вярно съм съгласен, че трябва да вземем жена ти обратно от нормандеца.

— Вярно е. Кълна се.

— Клетвите нямат особена стойност. Искам я обратно.

Делмас се поколеба, сетне посегна към торбичката на колана си.

— Имам доказателство. Тя носеше това, когато я открих. Беше на една верижка, която носеше около шията си и се би като млада вълчица, когато й го взех.

Прекрасният малък рубин в дланта на Делмас грейна ярко на светлината на свещта.

Ричард внимателно прикри внезапния си интерес.

— Не е много голям.

— Но е прозрачен и с отличен цвят. Откъде би могло едно просто селско момиче да вземе такъв скъпоценен камък?

Ричард взе камъка и го приближи до светлината на свещта. Рубинът беше съвършен.

— Откъде наистина? — промълви той. Той се облегна на стола си. — Но аз трябва да знам далеч повече, преди да преценя дали се дължи на това, че желаеш тялото й, или на това така наречено съкровище. Разкажи ми още за срещата си с Брин от Фокхар и за този Гуинтал.

 

 

— Къде е Гуинтал? — попита Малик.

Брин застина и спря да маже мехлема върху раната.

— Какво?

— Гуинтал. Там си родена, нали?

— Да. — Тя взе още мехлем от съда. — Но не си спомням да съм ти го казвала.

— Не ти е казвала — обади се Гейдж Дюмон от другия край на шатрата. — Щях да си спомням.

— Навярно не си бил в палатката — Малик се намръщи, напрягайки паметта си.

— Почти не съм те оставял сам от онази първа нощ — рече Гейдж.

Вярно е, помисли си Брин. Той бдеше неотстъпно и зорко от момента, в който Малик дойде в съзнание, наблюдаваше я, да не би да направи погрешна стъпка, окуражаваше Малик. На моменти Брин усещаше как самата сила на волята му издърпваше Малик все по-нагоре от тъмнината.

Малик беше все още объркан.

— Прохладни зелени гори, чудеса зад всеки ъгъл… — промълви той.

Нейните собствени думи, когато се бе опитвала да достигне до него през първата нощ.

— Така е, нали, Брин? — попита Малик.

— Така е. — Тя му се усмихна. — Разказах ти за Гуинтал през първата нощ, когато дойдох при теб. Мислех, че няма да си спомниш.

— Не знаех, че съм си спомнил — прозина се Малик. — Просто думите се върнаха в съзнанието ми.

— Но ти каза, че Малик не се е будил през нощта — рече тихо Гейдж Дюмон. — Или не си ми казала истината?

— Аз не лъжа. — Брин започна да превързва раната. — Понякога мога да стигна много дълбоко, просто като говоря. Опитвам се да припомня на тези, които са далеч, колко много неща ги очакват, ако се върнат при нас.

— Много странно — рече нормандецът.

Брин се завъртя към него.

— Правя каквото трябва. Ако можете да сторите нещо по-добро, излекувайте го сам.

Малик бързо се намеси.

— Мисля, че си много умна. В Гуинтал сигурно е необикновено красиво. Всеки човек би искал да се върне на подобно място.

Брин се отпусна, като го погледна.

— Да, много е красиво. Никога не съм виждала толкова прекрасно и мирно място.

— Мирно ли? — тонът на Гейдж беше подигравателен. — Мислех, че на земята няма такова място.

— Защото не го търсите. Като всички воини, предпочитате да убивате и осакатявате. В Гуинтал винаги е имало мир.

— Не мога да го повярвам.

Да, Гейдж Дюмон бе всичко онова, което е мрачно, брутално и буреносно. Той не би приел и разбрал земя като Гуинтал. Въпреки че когато Гейдж заговореше на Малик, тя преставаше да вижда този мрак, осъзна внезапно Брин. Когато беше с приятеля си, сякаш бляскав слънчев лъч пронизваше облаците, озаряваше и поглъщаше всичко по пътя си. Какво ли щеше да бъде, ако този блясък се съсредоточеше върху един-единствен човек? Навярно би било още по-страховито и от мрака.

— Не съм ви молила да ми вярвате.

— Ако Гуинтал е толкова чудесно място, любопитен съм, защо си тук, сред диваците.

— Не е много умно да питате за това една жена, която наричате своя робиня. Нямах избор. Доведоха ме тук. — Брин довърши бинтоването на раната. — Така, сега изглежда много по-добре, Малик. Започва да заздравява.

— Сърби ме — рече сънено Малик.

— Добър знак, но не я чеши. — Брин стана на крака. — Сега си поспи, докато отида да загрея вода, за да те измия.

Тя излезе от палатката и тръгна към огъня. Пое дълбоко чистия студен въздух. Не бе осъзнала колко е напрегната, докато не избяга от присъствието на Гейдж Дюмон. Тези леденосини очи бяха прекалено студени и наблюдателни — той виждаше твърде много.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — Тя се обърна и видя Пол Льофон, който се приближаваше на кон. От онази нощ го беше виждала рядко, но всеки път той се държеше любезно, дори мило. Брин си спомни колко жесток и строг изглеждаше на светлината на факлите в двора на замъка. Сега, без броня и шлем, който да покрива посребрената му коса, той изглеждаше много по-достъпен. Минаваше трийсетте и беше висок, слаб мъж, с тяло, по всяка вероятност също толкова твърдо колкото и лицето му. Обноските му бяха хладни, точни и уверени.

— Нуждая се от вода за миене — отвърна тя. — Бихте ли помолил някого да донесе.

— Ще е удоволствие за мен. — Той се обърна и заповяда на френски на някого от лагера. — Бих го свършил самият аз, но трябва да навличам бронята. Тръгвам веднага, за да придружа пленниците до лагера на Уилям.

Пленниците. Тя беше толкова погълната от лекуването на Малик, че бе забравила за тези нещастници.

— Лорд Келс?

— Да, и той е сред тях.

— Какво ще стане с пленниците?

Льофон сви рамене.

— Това зависи от негова милост, тъй като лорд Гейдж казва, че няма нужда от тях.

— Харесваш ли този лорд Келс? — попита Гейдж зад нея.

Въпреки мекия тон напрежението й се възвърна. Сякаш нормандецът постоянно се опитваше да я залови в някаква постъпка.

— Той е баща на лейди Адуин и първия саксонски лорд, с когото се запознах тук, в Англия.

Гейдж кимна на Льофон и капитанът потегли с коня си.

— Не ми отговори.

— Какво искате да кажа? — рече нетърпеливо Брин. — Не е бил нелюбезен с мен.

— А ти си му била благодарна?

— Когато ме доведоха тук, аз бях още дете и познавах такава свобода, за каквато можете само да мечтаете. Да не мислите, че бях благодарна да ми окачат робските вериги около врата?

— Не си родена робиня? Значи си била пленница от някоя война. — Той се усмихна. — Колко странно, при положение, че в твоя безценен Гуинтал не е имало война.

— Какво значение има как съм дошла? Сега съм тук и лекувам приятеля ви.

— Да, така е. — Гейдж седна до огъня и се втренчи в пламъците. Един лъч от следобедното слънце падна върху него и Брин внезапно осъзна, че тъмната му грива не е черна, а тъмночервена. Странно, че освен на слънчева светлина тя изглеждаше тъмен абанос.

Мъжът продължи:

— Но аз те намирам за обезпокоителна жена и ми е неловко, че знам много малко за теб. Не е безопасно.

Намира я за обезпокоителна? Никога не бе познавала мъж, който да буди подобна тревога у нея. Брин странно се задъхваше, когато той я погледнеше.

— С мен Малик е в безопасност. Не бих могла да му навредя, дори да исках.

Той присви очи към нея.

— Защо не?

— Аз съм лечителка — отвърна просто Брин. — Това би ме съсипало.

— По бойните полета съм виждал много лечители и никой от тях не се съсипваше, когато някой от пациентите му умираше. — Гейдж се засмя цинично. — Всъщност, подозирах, че някои от тях са подкупени, за да ускорят този процес.

— Значи не са били истински лечители.

— И това никога не би могло да се случи в Гуинтал?

— Никога.

След тихия й отговор насмешката отлетя от лицето му.

— Изкушавам се да ти повярвам.

— Добре. Значи вече няма да ме зяпате, сякаш подозирате, че всеки миг мога да прережа гърлото на Малик.

— Вероятно това не е единствената причина, поради която те зяпам.

Нещо в тона му я накара да застане нащрек.

— Разбира се, че е. На никого не вярвате и ме смятахте опасна за приятеля ви.

— В косата ти има листо.

— Какво?

Гейдж гъвкаво се изправи и премина двата метра, които ги деляха. Посегна и извади малко листо от косата й, след това я докосна леко по слепоочието.

— Имаш много гъста коса. Като копринена мрежа…

Брин отново бе останала без въздух и заедно с това усети слабост в коленете си. Той бе огромен и силен, надвесен над нея, и тя го загледа безпомощно покорена. Не беше забелязала дълбоката извивка на долната му устна. Внезапно усети импулса да я погали с върха на пръста си.

Брин бързо се отдръпна и погледна встрани.

— Мрежа, наистина — рече задъхано тя. — Улавя всичко, затова я държа вързана назад. — Тя погледна надолу към хълма. — Къде ли е водата? Капитанът обеща да поръча на някой да донесе.

Брин усещаше настойчивия му поглед върху извърнатото си лице, но когато заговори, тонът му бе невъзмутим.

— Значи ще дойде скоро. Льофон не понася разпуснатостта.

— Както и вие — рече проницателно тя.

— Както и аз — съгласи се той. — Не понасям хората, които не действат добре.

— Готови сме да тръгваме, господарю — извика Льофон от другата страна на лагера. Сега беше оглавил група мъже, чиито брони блестяха на слънцето.

— На добър път — каза Гейдж. — Предай на негова светлост моите благопожелания и уважение. Ще те очаквам след три дни.

Льофон кимна и вдигна ръка, за да даде знак на мъжете да потеглят. Колко тъжно, че такава великолепна гледка се похабява, за да се води война, помисли си Брин. Картината беше дръзка и красива — препускащи коне, войници в железни брони, развети знамена на вятъра.

Знамената…

— Ти май намираш моя капитан извънредно интересен — каза Гейдж с някаква обида в гласа.

— Хубав мъж — отвърна разсеяно Брин. — Но аз гледах към знамето. За първи път го забелязвам. — Тя посочи към червените букви на бял фон. — Много е необикновено. Виждала съм лъвове, жребци и много други символи, но никога мълния.

— Не е мълния, а комета.

— Комета!

— Защо не? Миналата пролет се появи в небето. Видях я, пожелах я и тя стана моя. Не ти ли харесва?

— Не. Мисля, че е красива. — Тя обаче се взираше във войниците с трепет. Що за човек беше Гейдж Дюмон, за да си избере подобен символ? Брин не познаваше страха, но дори монасите се кръстеха, когато видяха кометата. И въпреки това Гейдж Дюмон бе извършил този върховен жест на предизвикателство. Брин усети внезапно желание да избяга от него. — Мисля да отида и да потърся вода. Прекалено много време мина. — Тя забърза надолу по хълма, като се препъваше в проскубаните туфи.

Брин усещаше, че Дюмон я наблюдава, но не я последва.

Видях я, пожелах я и тя стана моя. Арогантни думи на арогантен мъж. Но тя смяташе, че той е много повече, отколкото изглежда. Погледна назад към Льофон, който вече беше почти изчезнал от погледа зад извивката на хълма. Искаше й се да не е видяла знамето с дръзката комета. Това й навя спомени от нощта, когато беше наблюдавала как кометата прекосява небето. Мисълта, че същата нощ някъде Гейдж Дюмон също е гледал кометата й създаваше усещане за интимна връзка.

Връзка? Света Дево, дори реакцията им към кометата беше различна. Тя се беше взирала удивена и зарадвана. Той бе решил да си я вземе. Никога не можеше да съществува връзка помежду им.

 

 

Три дни по-късно Брин отвори очи на зазоряване и видя как Гейдж Дюмон я гледа втренчено от другия край на шатрата. Би трябвало да съм свикнала с това, помисли си сънено тя. Неговият поглед, изглежда, бе постоянно върху нея от деня, в който бе извадил листото от косата й.

Перленосивите лъчи струяха върху него и подчертаваха вдлъбнатината под високите му скули, придаваха на леденосините му очи проблясващ метален оттенък, какъвто имаха хубавите кинжали. Изглеждаше като издялан от гранит, твърд и безмилостен.

Брин пое остро дъх и се разбуди напълно. Ръцете й бавно се свиха в юмруци. В начина, по който я гледаше имаше нещо различно. В началото имаше натиск и възмущение, а след това, в последно време — някакъв вид котешка бдителност, сякаш се опитваше да определи нещо относно нея. Непоносимостта и възмущението все още присъстваха, но онова, което се бе опитвал да открие, вече бе намерено и решено. Видях я, пожелах я и тя стана моя.

Той може и да изглежда издялан от гранит, но гранитът е студен, а той не я караше да чувства студ. Тя усещаше как топлина изгаря бузите й, а коленете й омекват и престават да й се подчиняват. Страх? Не, това не беше от страх.

Каквото и да беше, тя трябва да го отпъди. Да отблъсне Гейдж Дюмон.

Брин затвори очи и се сгуши по-близо до Малик.

Дочу звук, който можеше да бъде и тиха ругатня и остро усети вълните на неудоволствие, които излъчваше Гейдж Дюмон.

Брин не отвори очи.

 

 

— Не бива да стоиш повече тук — рече Малик на Гейдж. — Льофон казва, че Уилям напредва към Лондон. Трябва да си с него, да браниш интересите си.

— Пратих допълнителни подкрепления като дар — отвърна Гейдж. — Ще се присъединим към него, когато се почувстваш по-добре.

— Това може да стане чак напролет. Все още не мога дори да сядам. — Малик сбърчи нос отвратено. — Нищо не мога да правя. Ям и сетне заспивам като бебе.

Гейдж се засмя.

— Май си малко нетърпелив. Минаха само четири дни, откакто бяхме решили, че си мъртъв.

— И аз мислех така. — Малик погледна към входа на шатрата. — Къде е тя?

— Жената ли? Навън е, топли вода. Трябваше да приготви още мехлем за раната ти.

— Сигурно е някакъв истински чудодеен мехлем. Никога не съм виждал рана да зараства толкова бързо.

— Ти току-що се оплака, че се възстановяваш прекалено бавно — закачи го Гейдж. — Значи жената все пак не е лишена от умения?

— Брин.

— Какво?

— Тя се казва Брин. Никога не я наричаш на име, а само й казваш жената.

— Какво значение има?

— Тя се казва Брин — повтори Малик. — И това има значение.

— Господи, жената май ти е завъртяла главата.

— Това не е точната дума.

— Решил си, че отново те е уцелила стрелата на Купидон ли?

Малик тръсна глава.

— Не, аз помислих така само заради онова сияние.

Гейдж се усмихна язвително.

— И сиянието изчезна?

— Не е изчезнало… то е просто… не мога да мисля за нея интимно. Тогава само ми се стори.

— Не ти се стори обаче, когато се влюби в херцогинята на Балмарин.

— Това беше различно.

— И преди си казвал същото. Разбира се, че е различно. Едната жена е херцогиня, а другата — робиня. Херцогинята беше чаровна и културна, а твоята сияйна лечителка боде като къпинов храст, има език като бич и е най-трудната жена, която някога съм срещал.

— Аз я харесвам — рече просто Малик.

— Имаш странни вкусове.

— Знам. — Малик грейна. — Защо иначе бих избрал теб за свой приятел? Известно е, че и ти не си без бодли. Аз реших, че съм изпратен на този свят, за да обичам демони.

— Ти си пратен на този свят, за да измъчваш и ядосваш. — Гейдж погледна встрани от Малик. — Искаш ли да ти дам тази жена?

— Не. — Малик присви очи към Гейдж. — Ти почувства облекчение. Интересно.

— Сигурен съм, че няма да ми спестиш това, което имаш предвид с тази забележка.

— Естествено. Не споделям ли всичко с теб? Струва ми се интересно, че се опитваш да гледаш на Брин просто като на жена без лице, а не като на човек, и че не ти се иска да я отстъпиш.

— Глупости. Не бих ти предложил да ти я дам, ако исках да я задържа.

— Освен ако не си объркан относно нея. Ти цениш моя живот, а тя го спаси. Навярно като ми я даваш, премахваш изкушението от пътя си?

— Мислиш, че искам да спя с нея ли?

— Аз знам, че искаш да спиш с Брин — рече тихо Малик. — През последните четири дни нямах какво да правя, освен да лежа тук и да те наблюдавам. Добре те познавам, Гейдж. Рядко бих сбъркал желанието, когато го виждам толкова често у теб.

Гейдж сви рамене.

— Откакто сме стигнали в Англия съм без жена, а тя има хубаво тяло. Това е естествена реакция.

— Аз съм последния, който ще търси аргументи. Лъстта е напълно естествено нещо, но гнева намирам смущаващ. Защо ненавиждаш желанието си да спиш с нея?

— Аз ненавиждам… — Той спря и сетне добави грубо: — Е, сигурно е така. Защо е толкова важно? Да не би да се опитваш да ме отклониш?

Малик тръсна глава.

— Смятам, че трябва да спиш с нея и да се свърши цялата тази история. Щом се заситиш, ще станеш по-мил с нея, а мисля, че тя го заслужава.

— Изненадан съм, че не ме молиш да я освободя.

— В една земя, опустошена от войната? Тя е в безопасност при теб. Може би по-късно… — Той се прозина. — Цялото това бърборене ме уморява. Върви си. Искам да поспя…

Гейдж стана и тръгна към отвора на шатрата.

Брин бе застанала до огъня и енергично бъркаше някаква смес в едно гърне. Той стоеше и я наблюдаваше.

Тя движеше в кръг ръцете си, които бяха твърди и здрави. Вдигащата се пара къдреше косите по слепоочията й, а вълнената й рокля прилепваше към едрите й гърди и очертаваше зърната им.

Тя обича да я докосват.

Стегната като ръкавица.

Спи с нея и да се свършва с това.

Гейдж се втвърди до такава степен, че усети болка. Дори не бе сигурен в кой момент осъзна, че я желае. Дали беше онзи следобед, когато докосна косата й? Да, тогава я пожела, дланта му потрепери, когато се допря до копринената мекота. Но той се опита да не обръща внимание на това, да се върне към безсилието и гнева, които бе изпитвал преди. Не му харесваше, че желае тази жена с подобна отчайваща сила, предвкусвайки как ще я притежава.

И все пак, защо продължаваше да се съпротивлява? Тя не представляваше никаква реална заплаха за него. Бе негова собственост. Защо просто не я вземе, не я занесе в шубрака и не й се насити, както го бе посъветвал Малик? Тя не беше някоя девица, която би припаднала при докосването на мъж. Бе обучена да доставя удоволствие на Ричард от Редфърн и той би се обзаложил, че вкусовете на този кучи син са толкова изкривени, колкото и морала му. В него кипна гняв при тази мисъл. Ревност ли бе това, чудеше се той. Невъзможно. Никога не беше ревнувал жена.

— Нямате ли друго занимание, освен да стоите там и да ме зяпате? — попита тя, без да вдига поглед от онова, което бъркаше.

Гейдж изведнъж се подразни. За Малик винаги намираше нежни и добри думи, дори с Льофон беше любезна. Грубостите бяха само за Гейдж.

— Какво правиш? — Гейдж направи гримаса, като видя как откъсва листа и ги пуска в тенджерата. — Нали няма да мажеш с тази гадост раната на Малик?

— Да, и то до последната капка. — Брин започна да бърка сместа с нова сила. — И не е необходимо да ме наблюдавате непрекъснато. Да не мислите, че се каня да го отровя?

— Не. — Той сви рамене. — Но той може и да си го помисли, ако му го натрапите.

— Той знае, че правя най-доброто за него. — Брин погледна надолу. — Дори и вие да се съмнявате в мен.

— Как мога да се съмнявам в теб? — попита насмешливо Гейдж. — Когато Малик ме уверява, че си или светица, или ангел. — Той седна на земята и обви колене с ръце. — Това би било светотатство и незабавно ще бъда хвърлен направо в ада.

Брин изсумтя.

— Не смятам, че в ада ще се уплашат особено от вас.

— Значи според теб съм демон?

— Не съм го казала.

— Но ти не казваш почти нищо, за каквото и да било, нали? Освен да ми нареждаш какво да правя.

— Нареждам ви само когато се налага заради доброто на Малик. Искахте да го излекувам, а аз не мога сама да свърша всичко. — Брин навлажни устни. — Искам да го преместим от това място.

— Още не е укрепнал достатъчно.

— Няма да го местим на голямо разстояние. Само на няколко мили. — Брин посочи на север. — Например там, в гората.

— Защо?

— Така ще е най-добре.

— За Малик ли?

— Не. — Брин се поколеба за миг и сетне продължи без желание. — За мен. Това е лошо място. Не го ли усещате?

— Какво да усещам?

— Ако не го усещате, не мога да ви обясня. Просто искам да се махна оттук. — Тя спря и сетне прошепна: — Моля ви.

Той я погледна изненадано.

— Това сигурно означава много за теб. Ти си свикнала повече да командваш, отколкото да се молиш.

Брин не отговори.

— Какво ще стане, ако направя както искаш? — Той снижи гласа си до копринена мекота. — Ще ме възнаградиш ли в замяна?

— Вече ви възнаградих. Малик е жив. Това не ви ли е достатъчно?

— Би трябвало да е.

— Но не е достатъчно.

— Малик ще ти обясни, че не знам какво означава думата „достатъчно“. Наградата, която ме очаква зад хоризонта, е винаги най-сладка.

— Значи посягате и си я вземате — отсече Брин.

— Или се пазаря за нея. Предпочитам последното. Устройва търговската ми душа. Предполагам Малик ти е казал, че съм по-скоро търговец, отколкото рицар.

— Не, каза, че сте син на крал и сте способен да бъдете какъвто пожелаете.

— Което очевидно не те е впечатлило.

— Защо да ме впечатлява? Независимо от положението им, мъжете са едни и същи.

Гейдж се усмихна.

— В някои отношения, разбира се. Ти не ми отговори. Ще се спазариш ли с мен?

— Нямам с какво да се пазаря.

— Ти си жена. Жената винаги притежава по-голяма възможност да се пазари.

Брин изправи рамене и като се завъртя, го погледна право в очите.

— Имате предвид, че искате да стана ваша любовница.

Той сви устни.

— В думите ти липсва деликатност.

— Но не липсва истина. — Брин погледна към гърнето. — Искате да си разтворя краката и да ви позволя да проникнете в мен като горски звяр. Чудно ми е, че дори ви се иска да се пазарите. Смятате ме за ваша робиня. А робите се използват, нали?

— Да — отвърна рязко той. — Робите трябва да работят и да създават удоволствие. И ти си права — не е необходимо да се пазаря с теб. Мога да правя каквото си искам.

— Радвам се, че вече сме наясно. — Брин започна да бърка по-бързо и по-силно. — Ще влезем ли сега в шатрата? Или искате да ме обладаете пред всичките си войници? Ще съм благодарна, ако имате милостта да ме оставите да довърша този мехлем, от който приятелят ви оздравява и се подобрява. Но ако ви изглежда неразумно, само трябва да ми кажете и аз…

— Мълчи! — Гейдж стисна зъби и додаде: — Никога не съм виждал жена с подобна…

— Аз съм само покорна. Нали това искате от мен?

— Искам… — Той спря и сетне додаде дрезгаво: — Не съм сигурен какво искам… все още. Когато разбера, ще ти кажа.

Той се обърна и тръгна към шатрата. Внезапно спря и се завъртя с лице към нея.

— Кой е Селбар?

Брин го загледа изумена.

— Какво?

— Ти каза, че вярваш на Селбар — отвърна грубо той. — Кой е той? Твоят любовник ли?

Тя поклати глава.

— Кой е?

Брин не отговори.

— Кажи ми!

— Защо да ви казвам? — попита свирепо тя. — Мислите, че притежавате тялото ми, но не притежавате ума ми. Нищо няма да ви кажа.

Гейдж измърмори някаква псувня и изчезна в шатрата.

 

 

Брин осъзна, че ръцете й треперят.

От две нощи тя очакваше тази случка помежду им, но никога не си беше представяла, че ще е толкова уплашена. Пое си дълбоко дъх, хвана черпака по-здраво и започна отново да бърка.

Брин го беше измъчвала нарочно, за да го докара до реакцията на Делмас. Един шамар щеше да разсее гнева на нормандеца и навярно да намали страстта му.

Но Гейдж не я удари, нито използва тялото й. Той сдържа гнева си и се оттегли. Това не беше добре. Означаваше само, че чувствата му ще тлеят и ще се засилват, докато излезе извън нейния контрол.

И той щеше да проникне в нея по онзи ужасен начин, по който го бе направил Делмас.

Не, няма да е като с Делмас. Делмас сега изглеждаше едно нищо в сравнение с Гейдж Дюмон. Самата мисъл за това огромно тяло върху нейното караше крайниците й да потръпват от странно усещане. Ако нормандецът решеше да я използва, то би било като обладаване от гигантска вълна, която щеше да я блъска в скалите. Не бе сигурна, че ще го преживее.

Брин ставаше слаба и глупава. Разбира се, че ще го преживее. Щеше да участва само тялото й. Той не може да й отнеме нищо наистина важно.

Освен това нямаше защо да мисли за това точно сега. Беше избягнала опасния момент. Щеше да се справи със следващата битка, когато тя дойде.

 

 

— Какво има в този мехлем? — Малик сбърчи нос, когато Брин намаза малко каша върху раната. — Миризмата му се носи до небето!

— Само сварени билки и вода. — Брин продължаваше да гледа в раната, като внимателно избягваше погледа на Гейдж. Защо не спираше да я наблюдава?

— Какви билки?

— И да ти ги кажа, няма да ги знаеш — отвърна тя.

— Може и да ги знам. Моите сънародници са далеч по-опитни лечители от французите, а се съмнявам, че англичаните са по-изобретателни.

За да го разсее, Брин бързо каза:

— О, тази смес ти мирише, нали? В особено тежки случаи тя се използва като заместител на водата.

— Какъв заместител? — попита стреснато Малик.

Брин се опита да удържи усмивката си.

— Кучешка урина.

— Ах, така ли? — Внезапно му хрумна нещо. — Сега състоянието ми не е особено тежко, но преди няколко дни беше такова. Ти…

— Урината също така се използва за изчистване на злите духове от вътрешностите. В такива случаи се смята за абсолютно задължително да се приеме четвърт чаша, смесена с месен бульон.

— Бульон. — Очите на Малик се разшириха тревожно. — Не е възможно да съм бил толкова зле.

Брин поклати скръбно глава.

— Ти беше почти мъртъв. Какво друго можех да направя?

Малик преглътна мъчително.

— Сигурно нищо.

Той изглеждаше толкова поразен, че Брин не можеше да продължава с това. Тя отметна назад глава и се разсмя.

— Бъди спокоен, не съм го използвала. Не съм съгласна, че кучешката урина влияе на раните.

— Слава богу — рече разпалено Малик.

— Има и други съставки, които са също толкова добри. — Брин изчака и сетне попита: — Искаш ли да знаеш какво точно съм използвала?

— Май че не.

Тя се усмихна.

— Много умно.

— Така ли? — попита смаян Малик.

— Тялото ти е достатъчно напрегнато. Не бих искала да те тревожа с неща, които не можеш да промениш. — Тя свърши с превръзката. — Ето. С това трябва да изкараш нощта. Ще отида да донеса вечерята.

— Май не съм гладен.

— Разбира се, че си гладен. — Брин стана и лицето й се озари от внезапна усмивка, когато го погледна. — Само заешко задушено с ароматни треви и нищо друго, обещавам ти.

— Аз ще го донеса. — Гейдж рязко стана и тръгна към входа. — Не искам да прекъсвате интимния си разговор.

Брин се напрегна, когато той мина покрай нея и я докосна. Бъбрейки с Малик, почти бе забравила мълчаливото присъствие на Гейдж, но той не би позволил да бъде забравен. Той присъстваше там властен, налагащ се. Тя се опита да го спре, запъвайки се:

— Това е мой дълг. Не си правете труда.

— Ако смятах, че си правя труда, нямаше да предложа — отвърна грубо той. — Не съм свикнал да върша неща, които не искам. — Стоеше и я гледаше ухилен. — Освен това трябва да говоря с Льофон. Призори ще местим лагера.

Очите й се разшириха от шока.

— Тръгваме след Уилям ли? — попита Малик.

— Не, уморих се от това място. Ще си направим лагер в гората на няколко мили оттук.

— Ние? — Брин прошепна и лъчезарна усмивка озари лицето й. — Наистина ли?

— Казах го, нали? Защо трябва да повтарям?

— Няма причина, наистина.

Гейдж се поколеба, като все още се взираше в грейналото от радост лице на Брин, преди да се обърне и да излезе от шатрата.

— Досещам се, че ти си поискала да напуснем това бойно поле — каза Малик.

Тя кимна, все още загледана към мястото, където беше стоял Гейдж.

— Но не мислех, че ще го направи. Много неприятности ще си създаде, за да премести лагера, а аз нямах определена причина да го поискам.

— Тогава защо пожела да се преместим?

— Ти не би могъл при… — Брин срещна погледа му. Навярно той би я разбрал. Никога преди не бе срещала по-чувствителен и нежен човек от Малик. — Тук върлува смъртта. Това ме натъжава.

Малик бавно кимна, като я изучаваше.

— Мисля, че наистина те натъжава, дори нещо повече.

Брин беше права за неговата чувствителност. Всъщност той виждаше прекалено много. Тя смени темата.

— Не знам защо се съгласи да се преместим. Той е непреклонен човек.

— Не отричам тази истина. Обаче може да е искал да ти достави удоволствие. — Малик замълча за миг. — Това се прави често, когато двама души се сближават.

Брин усети как бузите й пламват. Не беше осъзнала, че Малик е усетил чувствеността в отношението на Гейдж.

— Когато се съединява с жената, мъжът не се интересува от нейното удоволствие — рече тя задъхано. — А и вярвам, че твоят господар Гейдж едва ли харесва ритуалите. Прави ми впечатление на груб мъж, който би обладал жената както в леглото, така и в купа сено.

Малик поклати глава.

— Грешиш. Видяла си само воина. Ще разбереш, че Гейдж представлява… много повече.

— Нямам желание да научавам повече.

— Може и да нямаш избор — рече меко Малик. — Той те желае.

— И единствено това има значение, така ли? Мъжът посяга и взема, защото желае? Ами ако аз не желая? — Ръцете й се свиха в юмруци. — Не е честно.

— Не си ли открила, че животът много рядко е справедлив?

— Да, така е. — Тя пое дълбоко дъх и се насили да се отпусне. Знаеше, че се гневи напразно и се изненада, че е изпуснала нервите си. Емоционалните й реакции сякаш ставаха все по-бурни, откакто бе захвърлена в тази ситуация. — Затова човек трябва понякога да го направлява в правилната посока. — Брин се обърна, за да го погледне. — Ти не си като него. Ще ми помогнеш ли?

— Няма да ти помогна да избягаш. Тук, при нас си на сигурно място. — Той направи гримаса. — И ако останеш, ще се обзаложа, че до края на седмицата ще влезеш в леглото на Гейдж.

— Още не мога да избягам — намръщи се тя. — В Редфърн имам задължения…

— Задължения ли?

Тя не обърна внимание на въпроса и продължи бързо:

— Кажи ми какво иска той.

Малик вдигна вежди.

— Ако не си девствена, знаеш какво иска.

Червенината по бузите й стана още по-силна.

— Не, нямах това предвид. Жените всъщност не са важни за мъжа, освен в този кратък миг. Не мога да се боря с него, докато не знам какво иска.

— И възнамеряваш да му го дадеш ли?

— Трябва да знам.

— Той е мой приятел. Не е редно да заговорнича против него.

— Аз ти спасих живота. Без мен щеше да умреш.

— Вярно е. — Палава усмивка озари брадатото му лице. — А и един малък конфликт винаги прави живота по-интересен.

Брин въздъхна облекчено.

— Ще ми помогнеш?

— Какво иска Гейдж ли? Той е вече много богат, а сега стана и барон.

— Не питах какво има, питах какво иска. Не познавам човек, който да не иска повече от това, което има.

— Ти можеш да бъде също толкова цинична, колкото и моят приятел Гейдж. — Малик я изучаваше. — Не, сигурно не, ти май все още искаш да вярваш в мечти.

— Мечтите тук нямат нищо общо. Какво иска той?

Малик помисли.

— Той мисли, че иска да бъде крал.

— Мисли?

— Всички в селото странят от него, а сетне и баща му се отказа от него. Когато те набутат в калта е съвсем естествено да искаш да се издигнеш до положение, което да не позволява това да се повтори.

— Но не всички имат амбиции за трона — рече сухо Брин.

— Не всеки е роден да управлява. Гейдж винаги е съзнавал способностите си, което прави положението му още по-тежко. — Малик се засмя странно. — Кажи ми, мила лечителко, можеш ли да дадеш на някой мъж трона?

— Не, но бих могла… — тя се намръщи. — Може ли да му се вярва?

— Какво?

— Ще удържи ли на думата си?

Малик я гледаше втренчено, заинтригуван.

— Може да му се вярва.

— Сигурен ли си? — настояваше тя.

— Много пъти съм залагал живота си на това. Твоето присъствие тук е само поредното доказателство — отвърна тихо Малик. — Никога не е нарушавал обещанията си.

Съкровището? Дори да успееше да убеди нормандеца да й обещае, щеше да е риск. Клетвите, дадени на жени, винаги имаха по-ниска стойност от онези, дадени на мъже. Ами ако реши да не се пазари с нея и се опита да й изтръгне тайната, както бе направил Делмас?

Брин потрепери при мисълта за цялата тази безпощадна власт, насочена към нея. Не искаше да излиза на арената с Гейдж Дюмон. Трябва да намери друг изход.

— Ти се боиш — каза Малик. — Не трябва. Ако отидеш в леглото му с желание, той ще се отнесе нежно с теб. — Той се усмихна. — Но и това няма да е вечно. Гейдж много бързо се отегчава от жените. Независимо колко си изкусна, няма да го задържиш дълго.

Изкусна ли? Тя на практика не знаеше нищо за уменията в леглото, нито пък искаше да се научи. Почувства обаче облекчение, като разбра, че ако поне не можеше да го избегне, изпитанието й щеше да е кратко.

Но тя щеше да го избегне. Отказваше се от битката, преди да е започнала. Гейдж Дюмон изглеждаше страшен само защото тя бе толкова уморена от битки. Той може и да бе безпощаден, но тя не усещаше в него злото, което виждаше у Ричард. Трябваше да гледа на нормандеца като на възможност, а не като на непобедим съперник.

— Изобщо няма да го задържа — додаде тя. — Благодаря ти. Беше мил.

— Аз съм винаги мил. Отдавна разбрах, че милото отношение е единствения дар, за който човек никога не съжалява. — Той направи гримаса. — Но трябва да те предупредя, че Гейдж невинаги се съгласява с мен, когато този дар предизвиква много неприятности. Приема, но не се съгласява.

— Учудена съм, че приема.

— Защото познаваш само воина — повтори той. — Той е също търговец, поет, музикант… още много неща.

Е, тя скоро щеше да се запознае с търговеца, ако реши да се пазари за това, което й бе най-скъпо на този свят.

— Но ако мислиш, че съм мил, можеш да ми направиш една услуга. — Малик я погледна умолително. — Моля те.

— Какво искаш от мен?

— Обещание. Относно бъдещите съставки на бульона ми…

 

 

Брин седеше в ъгъла на шатрата и решеше косата си, както правеше всяка вечер, преди да си легне.

Гейдж гледаше как Брин вдига ръката си и зъбите на гребена се забиват в гъстата й светла коса. Няма по-чувствен звук на света от шумоленето на гребена през коприната на женските коси, помисли си Гейдж.

Чувствен и възбуждащ.

Щом я обладае, щеше да спре да се тормози. За него тя няма да бъде нищо повече от курвите, които следваха войниците. Трябваше да използва нейното предизвикателство този следобед, да я отнесе в шубрака и да вземе своето. Защо, по дяволите, не го стори?

Тя се засмя на нещо, което каза Малик и сетне посегна, за да прокара леко гребена през тъмната му брада.

При тази малка интимност Гейдж потрепери от ярост. По дяволите, тя непрекъснато докосваше Малик. Той скочи на крака, духна свещта и шатрата потъна в тъмнина. Но не беше достатъчно тъмно. Той все още виждаше тялото на Брин да се мярка над Малик.

— Тя не беше свършила — запротестира Малик. — Защо угаси светлината?

— Време е да спим.

— Още няколко мига нямаше да имат значение.

— Има значение. Утре призори вдигаме лагера. Ако смята да флиртува цяла нощ, да не е искала да се местим.

— Брин не флиртува, а и няколко минути не са… — Малик спря, защото тя му махна с ръка.

— Не е важно — рече Брин. — Трябваше да ми кажете, че ви преча.

Гласът й, идващ от мрака, бе гладък като мед, но в него липсваше сладостта. Не, той имаше остротата и силата на хубава бира.

— Ти не ми пречиш.

Но Брин му пречеше. Всичко в нея го тревожеше. Начинът, по който се движеше, предпазливостта на погледите изпод вежди, които му хвърляше и които противоречаха на дързостта в думите й, уханието на сапун и билки, който излъчваше…

— Но вие казахте, че…

— Лягай си.

Брин се поколеба и сетне се мушна в леглото до Малик.

— Не! — Гейдж пое дълбоко дъх и сетне се опита да овладее грубостта в тона си. — Няма причина да спиш при Малик. Сама каза, че той вече не е в опасност.

— Има причина. Още не е дошло времето да го оставя.

— Кажи ми, спиш ли с всички хора, за които се грижиш?

— Да.

— Колко приятно за мъжете.

Малик се намеси.

— Гейдж, нека…

— Остави го.

— Няма да го оставя.

Гейдж застина.

— Не ми се подчиняваш?

— Гейдж, ласкае ме това, че ме смяташ за способен да бъда някаква заплаха за това хубаво момиче, но аз…

— Мълчи, Малик.

— Да, не ви се подчинявам — рече свирепо Брин. — Аз знам какво е най-добре за него и няма да го оставя, докато не преценя, че е безопасно.

— И това, че се притискаш до него и то ли го предпазва от опасност?

За момент тя не отговори, а когато го направи, сякаш думата беше изкарана със сила от нея.

— Да.

— А твоите хубави лекарства и билки? Няма ли те да свършат работа?

— Аз не… не е същото… защо не можете…?

— Изглеждаш мъничко объркана. Навярно бъркаш собствените си желания с нуждите на Малик.

— Не. — Гласът й трепереше. — Не смятате ли, че бих ви отстъпила по този въпрос, ако можех? Правите ми услуга, като тръгвате от това място и аз ви дължа благодарност. Но не мога, за него все още не е безопасно да го оставям сам през нощта.

— Защо?

— Понякога идват драконите.

— Драконите ли?

— Те не са истински зверове. Не съм сигурна, че съществуват, но има други дракони. Слабост, възпаление и… — Гласът й се снижи до шепот. — И смърт. Издебват момента, когато най-малко ги очакваме и тогава нападат.

— А ти мислиш, че можеш да държиш тези зверове на разстояние, като докосваш Малик ли?

— Не съм казала това — отвърна бързо Брин с нотка на паника в гласа. — Никога не съм твърдяла, че мога да лекувам с докосване.

— На мен ми прозвуча точно така.

— Това би ме направило магьосница. А аз не съм магьосница. Господ единствен може да лекува.

— И въпреки това Малик се кълне, че изцелението му е истинско чудо.

— Остави я на мира — каза Малик.

— Защо, когато разговорът става толкова интересен? — Гейдж се опита да види изражението й, но лицето й беше само едно бледо петно на лунната светлина. — Кажи ми още нещо за тези дракони, с които се бориш.

Брин не отговори.

— Или ще искаш да ми разкажеш какво има в тази смес, с която излекува Малик?

— Не ме ли чувате? Той още не е излекуван.

— Но тъкмо мехлемът го лекува.

— Разбира се, че е мехлемът.

— Добре. Значи няма да имаш нищо против да го оставиш и да спите разделени тази нощ.

— Не мога… — Тя спря и отново замълча. Най-сетне каза: — Няма да го оставя. Не мога да ви помогна да мислите другояче. Ако искате да вярвате, че съм магьосница и съм го излекувала с магия, тогава вярвайте.

— О, не вярвам в това. Магията не съществува. — Гейдж направи пауза. — Но ти вярваш, нали?

— Ако вярвах в подобно богохулство, църквата щеше да ме изгори на клада.

— Не и ако си способна да вършиш чудеса само за тяхна облага — рече цинично той. — Но провалиш ли се веднъж, боя се, че ще отидеш на кладата.

— Аз не съм магьосница. Дължи се на мехлема. — Брин додаде бързо. — А спя до приятеля ви, защото той може да се събуди разстроен и да има нужда от мен. Толкова е просто.

— Това е разумно, Гейдж — рече Малик. — Както каза тя, дължи се само на желанието да ме предпази от някакво зло.

Брин не казваше истината и ако наистина вярваше, че притежава магьоснически умения, той едва ли можеше да я вини. Вещиците или бяха обожавани, или презирани, но хората винаги се страхуваха от тях. Страхът можеше да бъде смъртоносен враг.

— Никак не е просто. — Гейдж легна в постелята си. — Но е много интересно. Така или иначе, спи с Малик… тази нощ.

Брин отново се настани, но той усещаше бдителността у нея дори на разстоянието, което ги отделяше един от друг.

Тя трябваше да бъде нащрек. Тази вечер му беше дала още едно оръжие. Не че му бе необходимо. Тя му беше робиня, а той — неин господар. И въпреки това започваше да мисли, че би използвал всяко оръжие, преди да свършат един с друг.

— Шшт — прошепна Малик. — Всичко ще бъде наред.

Той я успокояваше, осъзна разгневен Гейдж. Отново той беше негодника, а Малик — благородния рицар. Е, защо не? Не го засягаше, че тя смята Малик за приятел, а него за враг. Той не желаеше нито доверието, нито добрата й воля. Искаше само да разтвори бедрата й и да се изгуби в нея. И както вече се бе убедил, страхът бе съюзник, който рядко изневерява. Нека се страхува от него, ако това ще го доведе до целта.

Прошумоляване в тъмното — тя се приближаваше към Малик.

Гейдж сподави дивия прилив на гняв и се насили да затвори очи и да забрави за тях двамата. Утре щеше да я обладае и да свърши с това. Тогава нямаше да го интересува дали е спала в обятията на Малик.