Даниел Стийл
Паломино (5)

5

На другата сутрин Саманта изпълзя от леглото с пронизителен стон, дотътри се до банята и стоя цели петнайсет минути под душа, оставила горещата вода да се лее върху изтерзаните й крайници. Протритите й от единайсетчасовата езда колене бяха пурпурночервени, тъй че напъха в наполеонките си цели валма памук, преди предпазливо да нахлузи дънките. Единствената окуражаваща поличба за предстоящия ден бе, че дъждът бе спрял.

Докато вървеше към трапезарията в мрака пред зазоряване, тя вдигна очи към небето. Все още имаше звезди. Днес не се чувстваше толкова плаха, влезе, закачи якето си, насочи се право към машината за кафе и си наля голяма чаша. Видя стария си приятел Джош на една далечна маса и отиде при него усмихната, а той й направи знак да седне.

— Как се чувстваш днес, Саманта?

Тя се засмя кисело, седна на свободния стол и сниши глас заговорнически:

— Слава богу, че ще яздим, Джош, само това мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото със сигурност не съм в състояние да ходя. Едва се довлякох дотук от голямата къща.

Джош и другите двама на масата прихнаха, а единият я похвали за издръжливостта й предишния ден.

— Наистина си страшно добра ездачка, Саманта. — Макар че проливният дъжд й бе попречил да им покаже на какво е способна.

— Някога бях. Доста време мина оттогава.

— Няма никакво значение — разпалено рече Джош. — Имаш ли добра стойка и ловки ръце, това ти е за цял живот. И днес ли ще яздиш Ръсти, Сам? — гледаше я въпросително и тя вдигна рамене, отпивайки от кафето.

— Ще видим. Не мисля.

Джош само се усмихна. Знаеше, че Сам няма да се задоволи задълго с подобна стара кранта. Особено пък след като е видяла Черния красавец. Щеше да е цяло чудо, ако не го яхне още след няколко дни.

— Как ти хареса големият палавник? — запита той, сияещ от удоволствие.

— Черния красавец ли? — произнесе името му и в очите й се появи особен блясък. Никой от хората, чието съществуване е свързано с конете, не може да остане равнодушен при вида на расов жребец, обзема го вълнение, напълно непонятно за непосветените. — Той е най-хубавото животно, което съм виждала някога.

— Госпожа Каро ще ти разреши ли да го яздиш? — не сдържа любопитството си Джош.

— Ако успея да я придумам. И бъди сигурен, че ще се постарая.

Сам тръгна към опашката, чакаща за закуска, и го погледна закачливо през рамо. След пет минути се върна с чиния наденички и пържени яйца. Двамата мъже се бяха преместили на друга маса, а Джош вече оправяше шапката на главата си.

— Рано излизаш, Джош?

— Обещах на Тейт да му помогна в конюшнята, преди да потеглим тази сутрин — усмихна й се, обърна се да подвикне на един от приятелите си и тръгна.

След двайсет минути Саманта влезе в конюшнята да оседлае, огледа се нерешително за Тейт, все още не можейки да реши как да подхване разговора за смяната на конете. Но нямаше начин в ден като този отново да язди крантата, която й бе определил. Беше сигурна, че след като Каролайн предлага Навахо, той ще е много по-подходящ за нея.

Двама мъже й кимнаха, минавайки край нея. Изглеждаха по-малко раздразнени от присъствието й, отколкото предишната сутрин. Тя подозираше, че макар да я бяха очаквали, не си я бяха представяли точно такава, каквато е. Ала не се съмняваше, че ако не с друго, ще спечели сърцата им, като язди в дъжд и в пек наравно с тях. Щом възнамеряваше през следващите три месеца да работи в ранчото на Каролайн, за нея бе важно хората да я приемат като своя. Все пак си даваше сметка, че неколцина от по-младите са впечатлени от външността и младостта й. Предишния ден, когато в края на изтощителната езда махна ластика от кока си и разтърси мокрите сребристоруси коси, забеляза един от тях да я зяпа като омагьосан. Усмихна му се, а той се изчерви до ушите и се обърна на другата страна.

— Добро утро, госпожо Тейлър.

Твърдият глас я изтръгна от мислите й и когато вдигна очи към Тейт Джордан, Сам изведнъж разбра, че колкото и да я бе притеснил, или поне да се бе опитал да го направи, тя няма да се съгласи цял ден да язди калпав кон, само за да се знае, че той командва тук. Дори в начина, по който я гледаше, имаше някаква упоритост и решителност и самите движения на главата му предизвикваха у нея желание да му се противопостави.

— Уморена ли сте след вчерашния ден?

— Не особено. — Най-малко пред него щеше да признае, че всичко я боли. Уморена ли? Къде ти. Само като го погледнеше човек, веднага му ставаше ясно за колко силен и важен се мисли. Помощник-управител на ранчото „Лорд“. „Не е лошо, господин помощник-управител!“

Сам знаеше, че Бил Кинг е на шейсет и три години, че всеки момент може да се оттегли и да остави своята трудна длъжност на Тейт Джордан. Разбира се, нямаше никакви изгледи той да я изпълнява така авторитетно, така интелигентно, добронамерено и мъдро, както Бил Кинг… Не й бе ясно защо, но Тейт Джордан направо я вбесяваше. Между тях съществуваше някакво безмълвно противопоставяне, което се забелязваше от пръв поглед.

— Ааа… господин Джордан. — Изведнъж изпита странно удоволствие от предложилата й се възможност да обърка плановете му.

— Да? — Той се обърна към нея, бе метнал на рамото си седло.

— Мисля да опитам друг кон. — Очите й бяха студени като лед, а неговите започваха да святкат сърдито.

— Кой кон по-точно имате предвид? — Тонът му бе леко предизвикателен.

Сам умираше да назове Черния красавец, ала реши, че той няма да разбере иронията.

— Каролайн смята, че Навахо ще свърши работа.

За момент Тейт Джордан изглеждаше ядосан, но после кимна, обърна се и незаинтересовано промърмори през рамо:

— Давайте.

Самата дума раздразни Саманта. Защо трябваше да му иска разрешение кой кон да язди? Разумът й подсказваше простия отговор, ала когато откри преградата на Навахо, все още бе наежена от маниера му. Взе седлото, оглавника и юздите от стаичката отзад и започна да оседлава коня. Той беше красив апалуса с муцуна в кремаво и шоколадово, разкошни кафяви хълбоци и характерната бяла задница на едри кафяви петна. Остана спокоен, докато Саманта му слагаше седлото и стягаше коланите, но щом го изведе от преградата, веднага си пролича, че е много по-буен от Ръсти. В действителност, когато го яхна, трябваше да положи известни усилия, за да го овладее. Жребецът започна да се мята насам-натам и да се изправя на задни крака, тъй че минаха цели пет минути, докато успее да се присъедини към останалите. Беше разпределена в същата група както предния ден и когато се насочиха към хълмовете, видя, че Тейт Джордан я наблюдава с открито неодобрение.

— Мислите ли, че ще се справите с него, госпожо Тейлър? — Гласът му бе ясен като камбана и както яздеше до нея и наблюдаваше игривите маневри на Навахо, на Саманта неудържимо й се прииска да го удари.

— Във всеки случай ще се опитам, господин Джордан.

— Май беше по-добре да ви дадем Лейди.

Саманта продължи по пътя си, без да каже дума повече. След половин час всички бяха погълнати от работата, търсеха отлъчили се крави и още веднъж проверяваха оградите. Откриха болна юница и мъжете я вързаха, за да я върнат в един от главните обори. Когато спряха да обядват, вече имаха зад гърба си шест часа езда. Установиха се на горска поляна и завързаха конете за околните дървета. Всички получиха обичайните сандвичи, супа и кафе, разговорите бяха оскъдни, но спокойни. Никой не й обръщаше специално внимание, при все това Саманта се чувстваше добре сред мъжете. Поседя няколко минути, примижала на зимното слънце, и остави мислите си да се реят свободно.

— Сигурно сте уморена, госпожо Тейлър.

Пак този глас. Сам отвори очи.

— Всъщност не съм. Наслаждавах се на слънцето. Много ли ви дразни това?

— Никак — усмихна се мило той. — Приятно ли ви е да яздите Навахо?

— Много — отвърна тя. И не устоя на изкушението да го подразни. — Разбира се, не толкова, колкото щеше да ми е с Черния красавец — усмихваше се закачливо, тъй че бе трудно да се разбере дали говори сериозно.

Той й върна усмивката като бърза топка в тениса.

— Това, госпожо Тейлър, би било грешка, която, надявам се, никога няма да направите — и мъдро поклати глава. — Ще пострадате. Което — отново й се усмихна меко — би било непростимо. На пръсти се броят хората, които могат да яздят такъв жребец. Дори самата госпожа Лорд би трябвало да внимава, когато излиза с него. Той е опасен звяр, а не… — затрудни се да намери подходящата дума — … не от онези коне, с които ездачите могат да си играят от дъжд на вятър. — Зелените му очи я гледаха отгоре откровено покровителствено, в ръката му димеше чаша кафе.

— Яздили ли сте го? — Въпросът й бе прям, в погледа й нямаше усмивка.

— Веднъж.

— Как ви се видя?

— Той е красиво животно. Без съмнение. — Зелените очи отново се усмихваха. — Съвсем не е като да яздиш Навахо. — Подтекстът беше, че Навахо е границата на нейните възможности. — Той като че малко ви поизмъчи на тръгване.

— И вие решихте, че не мога да се справя? — почти й стана смешно.

— Тревожех се. Ако се нараните, аз ще нося отговорността, госпожо Тейлър.

— Говорите като истински управител, господин Джордан. Но не мисля, че госпожа Лорд ще ви държи отговорен за нещо, което би се случило с мен, докато яздя. Тя ме познава твърде добре.

— Какво означава това?

— Че не съм свикнала да яздя коне като Ръсти.

— И мислите, че сте на ниво за жребец като Черния красавец? — Беше сигурен, че нито Каролайн Лорд, нито Бил Кинг ще я допуснат до жребеца. По дяволите, дори на него бяха разрешили да го язди само веднъж.

Саманта уверено кимна.

— Да, мисля, че ще се справя с него.

Той изглеждаше развеселен.

— Така ли? Много сте сигурна в себе си…

— Просто знам как яздя. Упорита съм. Не бягам от рисковете. Знам какво върша и яздя от петгодишна. Значи от доста време.

— Всеки ден ли? — Тонът му отново стана предизвикателен. — Голямо яздене пада в Ню Йорк, нали?

— Не, господин Джордан — чаровно му се усмихна тя. — Не яздя често. — Но казвайки го, се закле да яхне Черния красавец в мига, в който Каролайн й разреши, защото искаше това и защото трябваше да покаже на този арогантен каубой, че може.

След малко той се върна при хората си и даде сигнал за тръгване. Възседнаха конете и цял следобед претърсваха най-отдалечените части на ранчото. Откриха още няколко загубили се юници и по залез потеглиха обратно. Този път Саманта не беше сигурна дори дали изобщо ще успее да слезе от коня. Но когато се прибраха, Джош я чакаше пред конюшнята и я подхвана още щом преметна крак над седлото.

— Ще можеш ли, Сам?

— Съмнявам се. — Ала свали седлото и коланите на коня и буквално докуцука до стаичката да ги остави.

— Как мина днес? — Джош я последва и застана на вратата.

— Добре, предполагам. — Усмихна се уморено, давайки си сметка, че започва да се изразява като останалите каубои, по същия немногословен начин. Само Джордан не говореше като тях, и то когато се обръщаше към нея. Тогава образованието, което бе получил, си казваше думата. Но през останалото време речта му не се отличаваше по нищо. Също като Бил Кинг, който в компанията на Каролайн се държеше по-специално. Ала не чак толкова. Бил Кинг и Тейт Джордан бяха съвсем различни хора. Джордан най-малко от всички можеше да бъде оприличен на необработен диамант.

— Нищо общо с Ню Йорк, нали, Саманта? — ухили се съсухреният дребен каубой и тя завъртя очи.

— Така е. Но тъкмо затова дойдох тук.

Джош кимна. Всъщност не знаеше защо е дошла. Ала се досещаше. Да се оттеглиш в ранчо бе добро решение, когато те сполетят неприятности. Тежката работа, чистият въздух, добрата храна и конете можеха да излекуват всичко. Стомахът се пълнеше, тялото се уморяваше, слънцето изгряваше и залязваше и поредният ден отминаваше без други грижи, освен дали конят ти трябва да бъде подкован, или оградата на южните заграждения се нуждае от поправка. Животът в ранчо бе единственият, който Джош познаваше, ала бе виждал доста хора да опитват други неща и да се връщат към него. Това бе добър живот. Знаеше, че ще подейства благотворно и на Сам. От каквото и да бягаше тя, ранчото щеше да й помогне. Предишната сутрин Джош бе забелязал тъмните кръгове под очите й. Днес те вече бяха поизбледнели.

Минаха покрай Черния красавец, Сам инстинктивно протегна ръка и го потупа по врата.

— Здравей, момче! — заговори му нежно и конят изцвили, сякаш я познаваше. Тя се загледа замислено в него, като че го виждаше за пръв път, и в очите й се появи странен блясък.

После излезе от конюшнята заедно с Джош, пожела му „лека нощ“ и бавно тръгна към голямата къща. Завари Бил Кинг да разговаря с Каролайн, но щом влезе, двамата млъкнаха.

— Здрасти, Бил… Каро! — поздрави ги усмихната. — Да не прекъсвам нещо? — За момент се смути, ала и двамата енергично поклатиха глава.

— Разбира се не, скъпа. — Каролайн я целуна, а Бил Кинг взе шапката си и се надигна.

— Ще се видим утре, дами.

Той побърза да ги остави сами и Саманта с въздишка се просна на дивана.

— Труден ли беше денят? — Каролайн я гледаше нежно. Тя самата не бе яздила от цяла седмица. Двамата с Бил все още имаха да оправят купища документи преди края на годината, а им оставаха само две седмици, за да свършат всичко. Би трябвало тези дни поне да излезе и да поязди Черния красавец, преди напълно да е подивял, но нямаше време дори за това. — Много ли си уморена, Сам? — попита съчувствено тя.

— Уморена? Шегуваш ли се? След като съм седяла зад бюрото през всичките тези години? Не съм уморена. Разглобена съм. Ако Джош не ме смъкваше от коня всяка вечер, сигурно трябваше да спя в седлото.

— Толкова ли е зле?

— Дори повече.

Двете жени избухнаха в смях и в този момент мексиканката, която помагаше на Каролайн в почистването и готвенето, ги извика от кухнята. Вечерята беше готова.

— Ммм, какво ще ядем? — доволно сбърчила нос, Саманта се отправи към голямата красиво подредена селска кухня.

— Енчилади, пълнени чушки и царевични банички с месо… моите любими ястия. Дано и ти да обичаш някое от тях.

Саманта й се усмихна щастливо.

— След ден като този можеш да ме нахраниш и с мукава, стига да е в достатъчни количества и за десерт да има баня и легло.

— Ще си го отбележа, Саманта. Иначе как вървят нещата? Надявам се, всички са любезни с теб? — попита тя и между веждите й се появи строга гънка.

Саманта кимна и се усмихна.

— Всички са изключително мили — ала се запъна едва доловимо и това не убягна на Каролайн.

— С изключение на?

— Няма изключения. С Тейт Джордан едва ли някога ще станем първи приятели, но той се държи напълно цивилизовано. Според мен просто не е във възторг от хората, които нарича „ездачи от дъжд на вятър“.

Каролайн изглеждаше развеселена.

— Вероятно си права. Тейт е странна птица. В някои отношения разсъждава като собственик на ранчо, но е напълно доволен да превива гръб наравно с всички работници. Той е последният истински каубой, готов да язди и работи до изнемога, предан до дъното на душата си на своята професия, съгласен да даде живота си за стопаните и да направи всичко по силите си, за да спаси ранчото. Хубаво е, че имаме такъв човек тук, и някой ден — въздъхна тихо — от него ще излезе достоен наследник на Бил Кинг. Само да каже.

— А защо не? Тук си живее прекрасно. Ти винаги си предлагала на своите хора повече удобства от всеки друг.

— Да — кимна тя замислено. — И никога не съм била убедена, че това е толкова важно за тях, колкото съм очаквала. Те са странно племе. Почти всичко, което вършат, за тях е въпрос на чест и гордост. Биха работили на някого безплатно, защото чувстват, че му го дължат, или защото е постъпил справедливо с тях, а друг биха напуснали, защото считат, че не заслужава. Всеки един от тези хора е непредсказуем. Дори Бил. Никога не знам докрай какви са намеренията му.

— Сигурно е голяма работа да ръководиш такова ранчо.

— Интересно е — усмихна се Каролайн. — Много интересно. — После забеляза, че Саманта е приковала поглед в часовника си. — Какво има, Сам?

— Нищо — изведнъж бе някак притихнала. — Шест часът е.

— Да? — В първия момент Каролайн не разбра, после се досети. — Новините ли? — Саманта кимна. — Всяка вечер ли ги гледаш?

— Опитвам се да не го правя. — Очите й си бяха възвърнали страдалческото изражение. — Но накрая все не устоявам.

— Мислиш ли, че това е добре за теб?

— Не — бавно поклати глава Саманта.

— Да кажа ли на Лусия-Мария да донесе телевизора? Това няма да я затрудни.

Сам отново поклати глава.

— Рано или късно трябва да престана — тихо въздъхна тя. — Мога да спра още сега. — Сякаш трябваше да се пребори с лоша привичка — натрапчивото желание всяка вечер да гледа лицето на Джон Тейлър.

— Мога ли да ти предложа нещо, което да отвлече вниманието ти? Едно питие? Новини по конкурентна телевизия? Кисели бонбони? Парцали за рязане? — Каролайн се шегуваше с нея и Сам се разсмя. Тя бе прекрасна жена и изглежда разбираше всичко.

— Ще се оправя, но като стана дума… — погледна Каролайн през масата с вид на момиче, което иска за абитуриентския бал нещо непристойно голямо, например бизоновата наметка на майка си. В меката светлина дългите й руси коси, разпуснати свободно по раменете, само засилваха впечатлението за младост. — Ще те помоля за една услуга.

— Какво говориш? Не се сещам за нещо тук, което да не е на твое разположение.

— Аз пък се сещам — каза Саманта с широка детска усмивка.

— Какво ли може да е?

И тя прошепна двете магически думи:

— Черния красавец.

Каролайн се позамисли, после възкликна развеселена:

— Значи това било! Разбирам…

— Лельо Каро… може ли?

— Дали може какво? — Каролайн се облегна назад с царствена осанка и весели пламъчета в очите.

Ала Саманта не беше от хората, които лесно се отказват.

— Може ли да го яздя?

Каролайн не отговори веднага, изведнъж бе започнала да се тревожи.

— Мислиш ли, че вече си готова за това?

Саманта кимна бавно, убедена във верността на казаното от Джош: имаш ли нужните качества, не можеш да ги загубиш.

— Да.

Каролайн я бе наблюдавала заедно с Бил от големия панорамен прозорец, докато яздеше в централното заграждение. Конете просто бяха в кръвта на Сам. Това бе неделима част от нея, нещо като инстинкт, дори след като не го бе правила повече от година.

— Защо искаш да го яздиш? — попита тя, отметнала глава встрани и напълно забравила за вечерята.

Когато Саманта заговори, гласът й бе тих, а погледът отнесен. Вече не си спомняше за предаването на Джон и жената, при която бе избягал. Единственото, за което можеше да мисли сега, бе разкошният черен жребец в конюшните и колко много й се иска да го почувства под себе си и да се понесе с него срещу вятъра.

— Не знам защо — честно си призна тя. Сетне се усмихна. — Просто изпитвам чувството, че… — Поколеба се за момент и погледът й отново стана замислен. — Че трябва да го направя. Не мога да ти го обясня, Каро. В този кон има нещо — замечтаната й усмивка моментално се отрази в очите на Каролайн.

— Знам. И аз го почувствах. Затова трябваше да го имам. Макар да изглежда глупаво жена на моята възраст да държи такъв кон. Трябваше да се подчиня на вътрешното си чувство, та дори и да ми е за последен път.

Саманта кимна в знак, че я разбира напълно, двете жени се погледнаха в очите, обединени от онова, което винаги ги бе теглило една към друга през годините и разстоянията. В известен смисъл те бяха като едно цяло, сякаш по душа бяха майка и дъщеря.

— Е? — Саманта я гледаше обнадеждено.

— Добре — усмихна се Каролайн. — Язди го.

— Кога? — със затаен дъх попита младата жена.

— Утре. Защо пък не?