Даниел Стийл
Паломино (31)

31

Докато изминаваха последните километри през хълмистия пейзаж по познатата отсечка от магистралата, Саманта стана необичайно тиха. Но останалите не забелязаха. Момчетата бяха толкова възбудени, че направо подскачаха във взетата под наем кола. Мели беше оставила бебето при майка си и дотук пътуването бе протекло гладко. Очевидно нарушаваха традициите, свързани с Деня на благодарността, но поне възрастните се надяваха, че ще си струва. В самолета бяха хапнали по едно тънко и сухо парченце пуйка с гарнитура и Мели бе обещала на другия ден да приготви истинска вечеря с печена пуйка в ранчото.

Саманта бе разговаряла по телефона с Джош същата сутрин. Момчетата щяха да прекарат нощта в спални чували в една от двете стаи за гости, Чарли и Мели щяха да се настанят в спалнята на леля Каро, а за Саманта бе приготвена старата й стая. Къщата беше достатъчно голяма да приюти всички. Джош я бе успокоил, че са накупени необходимите продукти, и бе предложил, ако искат, да ги вземе от аерогарата в Лос Анжелис. Но Сам не искаше да му разваля празника и каза, че ще се видят, когато пристигнат там. Старият каубой се разчувства и с обичайното запъване изрази радостта си, че сега тя е собственичка на ранчото. Увери я, че ще стори всичко по силите си, за да й помогне. Надявал се само, че няма да направи някоя глупост и да го продаде, защото никак не било чудно от нея да излезе най-добрата ранчерка в околността.

При тези думи тя се усмихна тъжно, пожела му приятно прекарване на Деня на благодарността и побърза да се присъедини към Мели, Чарли и момчетата във фоайето. Наложи им се да вземат две таксита до летището, а сега бяха натъпкани в огромно комби и децата пееха с пълно гърло.

 

 

Вече наближаваха и Саманта не можеше да мисли за нищо друго, освен за последното си пребиваване в ранчото, когато Бил Кинг и Каролайн бяха живи и здрави. Отново се върна към дните с Тейт, прекарани тук. Сега всичко това й се струваше като сън, споделените мигове на радост, часовете в хижата край езерото, разходките им с неговия пинто и расовия жребец на Каро бяха като от някакъв друг живот… Тогава тя можеше да ходи.

Щом взеха последния завой по шосето, Сам почувства как над нея се спуска черен облак и още веднъж си даде сметка колко се е променило всичко.

— Ето го — тихо се обади тя от задната седалка, сочейки с разтреперан пръст. Минаха през главната порта, поеха по виещия се път и къщата на леля Каро изникна пред тях. Но лампите вътре не бяха запалени и макар да беше едва пет часът следобед, тя изглеждаше призрачна, тъжна и самотна в падащия здрач. — Джош каза, че ще остави вратата отворена. Ако искаш да влезеш, Чарли, бушоните на дневната са на таблото вдясно, точно зад вратата.

Сам остана на мястото си с приковани в къщата очи. Все очакваше лампите да светнат, да види познатите бели коси, усмихнатото лице на леля Каро, която й маха от прага. Но Чарли влезе да включи осветлението, после тръгна бързо обратно към колата, а до него нямаше никого. Дори момчетата се смълчаха и се заоглеждаха наоколо.

— Къде са конете, Сам?

— В конюшнята, скъпи. Утре ще ви ги покажа.

— Не може ли да ги видим веднага?

Тя се усмихна на Чарли над главите им и кимна.

— Добре. Хайде да си внесем нещата и после ще ви заведа.

Ала сега, след като бе дошла, нямаше желание да влиза в къщата или в конюшнята, не желаеше да вижда Черния красавец, нито Навахо, нито другите коне. Искаше й се само да види Каролайн, Бил Кинг и Тейт Джордан и да живее така, както никога повече нямаше да живее. Тя се прехвърли в инвалидния стол и остави Чарли да я избута по стълбите, а в гърлото й бе застанала буца, голяма колкото ябълка. Завъртя колелата, влезе бавно в къщата и се огледа, сетне, още по-бавно, пое по коридора към своята стая. След миг момчетата изтичаха край нея, Сам се усмихна насила, показа им къде ще спят и се върна в дневната при Чарли и Мелинда. Посочи им стаята в другия край на коридора, но нямаше никакво желание да влиза вътре. Не искаше да вижда празната спалня, която бе принадлежала на Каро и Бил.

— Добре ли си? — съчувствено я погледна Мелинда.

— Всичко е наред. Честно.

— Изглеждаш уморена.

Не беше уморена, а само отчайващо нещастна.

— Добре съм.

Спомняше си с мъчителна яснота как се бе чувствала, когато заминаваше от ранчото, без да знае къде е Тейт и дали ще го намери някога, но все още изпълнена с надежди. Сега знаеше със сигурност, че никога повече няма да го види. А беше изгубила и Каро… Мисълта за това я заля като цимент.

Седеше до прозореца и гледаше към неясните очертания на хълмовете в сгъстяващия се здрач, когато съзря приближаващата се дребна кривокрака фигура, подобна на елф, същински малък горски дух, и изведнъж мокрото й от сълзи лице грейна в усмивка.

Беше Джош. Бе забелязал светлините от къщата и бе побързал да дойде и да я поздрави. Сам изхвърча през вратата и спря с инвалидния стол да го чака на терасата. Но той внезапно се закова на място, на лицето му се изписа стъписване и го чу да шепти: „О, боже мой…“. Без да усети, Саманта се бе разплакала. Джош също плачеше, вече бе стигнал до средата на стълбите и тя протягаше ръце към него. Той се наведе над нея, прегърна я и двамата продължиха да плачат заедно — за Бил, за Каро, за Тейт и за нея самата. Дълго се чуваха само сподавените им хлипове, после съсухреният стар каубой подсмръкна звучно и се изправи.

— Защо никой не ми е казал, Сам?

— Мислех, че госпожа Каро…

Той поклати глава с отчаяно изражение.

— Как се случи?

Саманта затвори очи за момент. Имаше чувството, че преживява заедно с него този шок. Сякаш се виждаше отстрани, както я виждаше той: осакатена, в инвалидна количка. Тя вече не беше гордата млада Паломино, която препускаше на воля през хълмовете. Стори й се, че животът й е свършил, че изведнъж е остаряла. В този миг бе убедена, че не би могла да задържи ранчото. Нямаше как да го управлява. И другите мъже щяха да реагират по същия начин, както Джош. Тя беше инвалид, приказките на лекарите от болницата тук нямаше да й помогнат с нищо.

— Сам…

— Всичко е наред, Джош — усмихна му се мило и пое дълбоко въздух. — Случи се в Колорадо, преди година и три месеца. Заради щуротията, която направих с един кон. — Споменът за злополуката бе вече замъглен, но тя винаги щеше да помни сивия жребец… Сивия дявол… и безкрайния миг, когато летеше във въздуха. — Поех риска да яздя див жребец. Беше коварно животно и ме хвърли в едно дере.

— Защо… защо го направи? — Докато я гледаше, той отново се просълзи. Чувстваше инстинктивно, че Сам е извадила душата на животното, а и тя не го отричаше.

— Не знам — въздъхна младата жена. — Определено не съм била с всичкия си. Изглежда, след Черния красавец съм си въобразявала, че мога да се справя с всеки кон, който ми попадне. И бях разстроена за нещо. — Беше потисната заради Тейт, ала не каза това на Джош. — Ето какво се случи.

— Ти ще… Могат ли…? — Той не знаеше как да завърши, но тя веднага го разбра и поклати глава.

— Не. Това е положението. Мислех, че си разбрал. Предполагах, че Каролайн ти е казала.

— Нищо не ми е казвала.

— Сигурно е била заета покрай Бил. По това време той бе получил първата си сърдечна криза. Аз исках да дойда, ала бях много претрупана с работа, а после… — Гласът й трепна, но тя продължи: — Бях в болницата десет месеца. — Погледът й се зарея към познатите сгради. — Но трябваше да дойда след това. Не знам… мисля, че ме беше страх. Боях се да се изправя очи в очи с всичко онова, което вече не мога да върша. И повече не я видях, Джош — прошепна с треперещи устни Сам. — Каролайн беше толкова самотна след смъртта на Бил, а аз изобщо не й помогнах. — Затвори очи, протегна ръце и отново се вкопчи в стария каубой.

— Тя се държеше, Сам. И си отиде, защото го искаше. За нея животът без него нямаше смисъл.

Значи е знаел? Нима и останалите са знаели? Нима криеницата през всичките тези години е била само фарс? Сам погледна Джош в очите и разбра, че всъщност не е било никаква тайна.

— Те бяха като съпрузи, Сам.

Тя кимна.

— Знам. Трябвало е да се оженят.

Той само вдигна рамене.

— Човек е безсилен пред старите нрави. — После я погледна въпросително. — Ами ти? — Изведнъж си бе дал сметка колко невероятно е тя да задържи ранчото при създалото се положение. — Ще продадеш ли този имот?

— Не знам — отвърна му загрижено. — Не виждам как бих могла да го управлявам. Струва ми се, че може би мястото ми е в Ню Йорк.

— Сега с твоите хора ли живееш? — Изглежда, му беше любопитно как се справя, но Сам се усмихна леко и поклати глава.

— Какво говориш. Сама съм. Живея в една и съща сграда с приятелите, които ме доведоха тук. Трябваше да си намеря нов апартамент, без стълби. Все пак мога да се грижа за себе си.

— Това е страхотно, Сам — тонът му едва-едва издаваше, че говори със саката жена, но Сам знаеше, че той тепърва ще трябва да свикне с този факт. В известен смисъл и тя още не го бе възприела напълно, тъй че не му се сърдеше. Ала онова, което й каза след това, направо я втрещи: — Нищо не ти пречи да живееш тук. По дяволите, всички ще ти помагаме. И защо, майка му стара, да не можеш да яздиш? Само дето сега трябва да бъдеш по-предпазлива. — Докато говореше, я гледаше едва ли не свирепо, но после се усмихна.

— Не знам, Джош. Мислила съм да го задържа, ала е доста страшничко. Затова съм дошла. Не исках да продавам, преди лично да видя как стоят нещата.

— Радвам се, че си решила така. Знаеш ли — той присви очи и се потупа по брадичката, загледан към тъмнеещия хоризонт, — струва ми се, че тук имаме едно старо седло, което мога да наглася идеално за теб. Ще ти кажа обаче нещо — обърна се и отново я погледна намръщено, — няма да яздиш Черния красавец, дори ако трябва с ритници да те държа далеч от него!

— Опитай само да ме спреш! — Тя се смееше от сърце, чувстваше се почти както някога, но Джош не се шегуваше.

— За мен ще е удоволствие. Иска ми се да знам кой е бил глупакът, който ти е позволил да яздиш оня жребец.

— Човекът ме видя как яздя.

— Проклета фукла.

Подобно нещо би казал и Тейт и когато отново вдигна поглед към Джош, очите на Саманта вече не се смееха.

— Джош?

— Да?

— Чувал ли си нещо за Тейт Джордан? — Имаше повече от година и половина, откакто си беше отишъл.

Но Джош само поклати глава.

— Не. Той е каубой. Кой знае накъде го е отвял вятърът. Обаче от него можеше да излезе добър управител, Сам.

И добър съпруг. Ала Сам не издаде чувствата, които вълнуваха сърцето й.

— Как е новият?

— Бива го. Но напуска. Вече са му предложили място в друго ранчо. Казал го е на адвоката вчера сутринта. Не искал да рискува да остане без работа, в случай че решиш да продаваш, тъй че щял да се премести, докато може. Човекът има цял куп деца — уточни Джош, а Сам го погледна замислено.

— А ти, Джош? Ти оставаш ли?

— Ама разбира се! Живял съм тук твърде дълго, за да вървя, където и да било. Ще трябва да ме продадеш заедно с ранчото.

— Ако не го продам, как би ти харесало да станеш управител?

— Шегуваш ли се, Сам? — Очите му светнаха заинтригувано. — Много би ми харесало, дума да не става. А жена ми така ще се надуе, че ще ни побърка всичките. Но ще го преживея. — Ии двамата се засмяха, Джош протегна грубата си ръка и Саманта я стисна.

— Сам? — Чарли надникна през мрежата за комари на входната врата, беше я чул да разговаря и бе дошъл да види кой е.

Тя бързо направи маневра със стола си, запозна ги и мъжете се заприказваха за ранчото. Разговорът се водеше над главата на Сам и увлечен в него, Джош я забрави за няколко минути. Накрая отново се обърна към нея:

— Колко време ще останеш, Сам?

— Само до неделя. Трябва да се връщаме. С Чарли работим заедно в Ню Йорк. Той е художник.

— Нищо подобно, аз съм гений. — Всички се засмяха.

— Можете ли да яздите? — Чарли поклати глава и Джош се усмихна широко. — Ще ви научим. Сам каза, че сте довели децата си.

— Три от тях. Синовете.

— Колко имате общо? — Вдигна вежди Джош.

— Четири. Оставихме вкъщи бебето, момиченце.

— Ха — изкикоти се Джош, — това не е нищо. Моите са шест.

— Опазил господ! — Чарли обърна очи, сякаш всеки момент щеше да припадне, и тримата избухнаха в смях.

Джош влезе вътре да се запознае с Мели и момчетата, а после всички отидоха в конюшнята да видят конете. Децата така се развълнуваха, че запищяха и заподскачаха по нахвърляната на земята слама. Веднага бяха запланувани уроците по езда на следващия ден, а след това Сам се отби да се порадва на Черния красавец, както винаги спокоен и прекрасен в своята преграда.

— Хубав кон, нали, Сам? — Дори Джош го гледаше с гордост. Сетне очите му се спряха върху нея, сякаш току-що си бе спомнил нещо. — Сега той е твой, Сам.

— Не. — Тя бавно поклати глава. — Той винаги ще бъде на Каро. Но аз ще го яздя. — Този път Джош не отвърна на усмивката й.

— Дума да не става.

— Можем да спорим за това и утре сутринта.

Джош не изглеждаше убеден, ала всички тръгнаха към къщата и той се раздели с тях на терасата с последен нежен поглед към Саманта. Едва сега тя почувства, че отново си е у дома. Макар и другите да си бяха отишли, все още имаше Джош. И прекрасното ранчо, което Каролайн й бе завещала, и спомените за красивия роман на старата й приятелка с Бил, и своите собствени спомени за Тейт, за хижата край езерото — тези неща никога нямаше да се изтрият от паметта й. Особено ако останеше тук.