Даниел Стийл
Паломино (28)

28

— Как е, рожбо? — Чарли изтупа снега от яката си, свали си палтото и го метна на един стол. Имаше сняг дори по брадата и по косата си. — Е? — погледна я въпросително той.

Саманта вдигна рамене.

— Какво очакваш? Да си седя на инвалидния стол в розова балетна поличка и като влезеш, да те посрещна с арабеска?

— Охоо, днес сме очарователни, нали?

— Върви да се правиш на остроумен пред жена си.

Той погледна загрижено часовника си.

— С най-голямо удоволствие, само че Мели е на събрание на родителско-учителския комитет, а и аз съм зает. В два имам среща с клиент.

— Много забавно.

— Жалко, че не мога да кажа същото и за теб.

— Е, вече не съм веселячка. Такъв е животът. Аз съм на трийсет и една години, саката и прикована към инвалидния стол. Нито е смешно, нито е забавно.

— Вярно, но положението ти не е и толкова окаяно, както се опитваш да го представиш. — Гледаше я такава вече от три месеца и половина. Още откакто онзи идиот, вторият й баща, й бе съобщил новината.

Вече я бяха извадили от гипсовото корито, носеше ортопедичен корсет и се движеше с инвалидна количка. Ала сега идваше трудното, ужасяващите месеци на физиотерапия, през които или щеше да се научи да живее с недъга си, или не. — Не е задължително да избираш най-лошия вариант, Сам. Не бива да приемаш съдбата на „безпомощен инвалид“, както се изразява майка ти.

— Така ли? Защо? Да не би да направиш чудо и да проходя отново? — Тя заблъска краката си, сякаш бяха износени автомобилни гуми.

— Не, това е извън възможностите ми — отвърна той тихо, но решително. — Ала ти разполагаш със силата на ума, на ръцете си и — Чарли се усмихна за миг — със силата на езика си. С тях можеш да постигнеш много, стига да искаш.

— Наистина ли? Какво например?

Ала той беше дошъл подготвен.

— Съвсем случайно, госпожице всезнайке, днес ти нося подарък от Харви.

— Само още една кутия шоколадови бонбони, и ще запищя.

Говореше като капризно дете, а не като онази Сам, която Чарли познаваше. Но още имаше надежда да се приспособи. Лекарите казваха, че е много вероятно след време да приеме фактите. Пренастройването обаче беше ужасно трудно. За всекиго, а особено за красива и активна млада жена като Саманта.

— Той не ти изпраща бонбони, рожбо. Изпраща ти работа. — За момент зърна изненада в очите й.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, което казвам. Вчера говорихме с твоите лекари и те са на мнение, че няма причини да не изпълняваш част от служебните си задачи тук. Донесох ти диктофон, моливи и хартия, три папки, които Харви иска да прегледаш…

Още не беше свършил, когато Саманта се стрелна настрани с инвалидния си стол и се сопна:

— Защо да го правя, по дяволите?

Чарли реши, че вече достатъчно дълго е играла тази игра.

— Защото твърде отдавна седиш тук на задника си. Защото умът ти сече, защото можеше да умреш, но не умря. Тъй че не пропилявай онова, което имаш. — Говореше ядосано и тонът на Сам стана малко по-спокоен.

— Защо изобщо трябва да правя нещо за Харви?

— А защо той прави толкова много за теб? Защо ти даде пет месеца отпуска, когато съпругът ти те напусна, а после, след като се случи нещастието, не се спря пред никакви разходи, за да те върне у дома? Трябва да ти напомня, че ако не беше той, можеше още да си седиш сама в Денвър. И защо после ти разреши неограничена отпуска по болест и продължава да чака завръщането ти?

— Защото съм добра в професията си, ето защо!

— Кучка такава! — За пръв път от месеци й се ядоса и чувството беше приятно. — Той има нужда от твоята помощ, по дяволите. Затрупан е с работа, както и аз. Няма ли най-сетне да се вземеш в ръце и да престанеш да се самосъжаляваш?

Сам притихна и дълго седя с наведена глава, обърната с гръб към него.

— Още не съм решила — тихичко промълви тя накрая и Чарли се усмихна.

— Обичам те, Сам.

Тя бавно се обърна с лице към него и той видя, че по бузите й се стичат сълзи.

— Какво, за бога, ще правя, Чарли? Къде ще живея? И как? О, господи, толкова ме е страх, че накрая ще се озова при майка ми в Атланта. Те ми се обаждат всеки ден да ми напомнят какво безпомощно сакато създание съм сега. И аз самата непрекъснато си го мисля… Че съм…

— Не си. В теб няма и следа от безпомощност. Вероятно ще трябва да направиш някои промени в живота си, но в никакъв случай не е необходимо да стигаш до крайности като Атланта. Господи, та ти ще се побъркаш там. — Сам кимна тъжно, а той повдигна брадичката й и каза: — Мели и аз няма да позволим това да се случи, дори ако се наложи да дойдеш да живееш у нас.

— Но аз не искам да съм безпомощна, Чарли. Искам сама да се грижа за себе си.

— Не виждам какво ти пречи. Нали на това те учат тук?

Тя кимна бавно.

— Да, но ще трае цяла вечност.

— Колко време е цяла вечност? Шест месеца? Година?

— Нещо такова.

— А не си ли струва, след като няма да бъдеш принудена да живееш в Атланта?

— Да. — Саманта изтри сълзите с ръкава на екстравагантния си нощен жакет. — За това си струва да се мъча и пет години.

— Ами захващай се тогава, научи каквото трябва, а после излез отново сред света и върши онова, което умееш най-добре, Сам. А дотогава — той й се усмихна и погледна часовника си, — направи ми тази услуга и прегледай папките и бележките тук. Заради Харви.

— Спести си това „заради Харви“. И двамата имате бръмбари в главите. Знам какво сте намислили, но ще опитам. Прати му поздрави от мен.

— Той също ти праща поздрави. Каза, че утре ще мине.

— Напомни му да не забрави любимия ми Мики Спилейн. — Тя и Харви бяха страстни почитатели на детективските романи и той непрекъснато й изпращаше книги от този род, за да се развлича.

— О, боже… вие двамата. — Чарли навлече отново тежкия балтон, нахлузи галошите, вдигна яката си и й помаха от вратата.

— Доскоро, Дядо Коледа. Кажи на Мели, че я обичам.

— Да, мадам. — Той докосна шапката си и изчезна, а Саманта дълго седя, вперила невиждащ поглед в папките.

 

 

Отново наближаваше Коледа и цяла сутрин бе мислила за Тейт. Само преди година се намираше в ранчо „Лорд“ и Тейт забавляваше децата, преоблечен като Дядо Коледа. На Бъдни вечер бе започнала да го опознава, оттам бе тръгнало всичко. А на Коледа я заведе в хижата край езерото. Спомените се нижеха пред вътрешния й взор като живи и тя отново почувства познатата болка, питайки се къде ли е той.

Сутринта бе разговаряла с Каролайн. В Деня на благодарността Бил получил лек сърдечен пристъп, изобщо през последните месеци състоянието му непрекъснато се влошавало. След всичките тези мрачни вести на Сам й бе неудобно да досажда на Каро с въпроси за Тейт Джордан, но все пак я попита. От него, както винаги, нямаше ни вест, ни кост. Самата Каролайн беше ужасно потисната от здравословното състояние на Бил. Наскоро бе наела нов управител, млад човек с жена и три деца, и й се струваше, че той се справя добре.

Каро и този път я насърчи да бъде упорита. Физиотерапията, на която подлагаха сега Сам, беше най-изтощителното занимание през целия й живот и тя се питаше дали си струва. Целта беше ръцете й да станат толкова силни, че да може едва ли не да се мята от клон на клон като маймуна: да ляга и да става от леглото, да сяда и да става от инвалидния стол, от тоалетната чиния и изобщо да се справя с всичко, което би й се наложило да върши, за да живее сама. Стига да проявеше добро желание, рехабилитаторите щяха да я научат да бъде напълно самостоятелна. До този момент тя се съпротивляваше, клинчеше от предложената й помощ, с вътрешното убеждение, че тъй или иначе нищо няма да се промени. Но сега, сега изведнъж почувства желание да вложи в упражненията цялата си упоритост. Чарли беше прав. Беше оживяла, а това бе достатъчна причина, за да напрегне сили.

 

 

Коледният ден бе тежък за нея. Харви Максуел мина да я види, дойдоха и Чарли с Мели и децата и сестрата пусна всички да влязат. Дадоха й да подържи бебето, което вече беше почти на пет месеца и по-хубаво от всякога. Но след като си отидоха, самотата беше убийствена. Към края на следобеда започна да й се струва, че просто няма да го понесе, в отчаянието си излезе от стаята и бавно подкара по коридора. В самия му край откри малко момче в инвалидна количка като нейната, което седеше до прозореца и тъжно гледаше снега навън.

— Здрасти, аз съм Сам — рече тя с преливащо от състрадание сърце и детето се обърна към нея. Едва ли беше на повече от шест години, а в очите му имаше сълзи.

— Вече няма да мога да си играя в снега.

— Нито пък аз. Как се казваш?

— Алекс.

— Какво получи за Коледа?

— Каубойска шапка и колан с кобур. Но не мога и да яздя.

Тя кимна замислено, ала после изведнъж каза:

— Защо да не можеш?

Момчето я изгледа така, сякаш беше много тъпа.

— Защото съм в този инвалиден стол, глупачке. Блъсна ме кола, докато карах колело, и сега трябва да остана в това нещо завинаги. — После я погледна любопитно. — Ами ти?

— Аз паднах от кон в Колорадо.

— Така ли? — Веднага се оживи той и тя му се усмихна.

— Така. И знаеш ли какво ще ти кажа? Хващам се на бас, че още мога да яздя. Хващам се на бас, че и ти можеш да яздиш. В едно списание веднъж видях статия със снимки на хора като нас, яхнали коне. Струва ми се, че имаха специални седла, но все пак яздеха.

— А имаха ли специални коне? — Той изглеждаше очарован от идеята и Сам му се усмихна.

— Не мисля. Просто добри коне.

— Добрите коне хвърлят ли те от седлото? — Детето се вторачи в краката й, сетне в лицето й.

— Не. Този кон не беше добър. А пък аз бях достатъчно глупава да го яздя. Той беше много злобен, но и аз направих доста глупости.

— Какви?

— Препусках презглава надлъж и нашир и поемах доста рискове. — За пръв път бе така честна пред самата себе си. За пръв път говореше и за злополуката и бе изненадана колко малко болка й причинява това. — Харесваш ли конете, Алекс?

— Да, много. Веднъж ходих на родео.

— Така ли? Аз пък работех в едно ранчо.

— Не е вярно. — Беше възмутен. — Момичетата не работят в ранчо.

— Напротив, работят. Аз работех.

— Харесваше ли ти? — Още не изглеждаше съвсем убеден.

— Страшно.

— Защо тогава си престанала?

— Защото се върнах в Ню Йорк.

— Защо?

— Липсваха ми приятелите.

— Оо. Имаш ли деца?

— Не. — Сърцето й леко се сви, като го изрече, и мислите й веднага полетяха с копнеж към малката Сам. — Ти имаш ли деца, Алекс? — ухили му се и той прихна.

— Разбира се, че нямам. Колко си глупава. Името ти наистина ли е Сам?

— Да. Всъщност е Саманта. Приятелите ми ме наричат Сам.

— А моето е Александър. Но само майка ми ми казва така.

— Искаш ли да се повозим? — Чувстваше се неспокойна, а момчето бе не по-лоша компания от всеки друг.

— Сега ли?

— Разбира се. Защо не? Да не очакваш гости?

— Не. — Той моментално се натъжи отново. — Те току-що си тръгнаха. Гледах ги през прозореца как си отиват.

— Добре, защо тогава ние двамата да не си направим една малка обиколка? — Тя му се усмихна закачливо, бутна го, за да му даде начална скорост, и каза на дежурната сестра, че ще заведе Алекс на разходка. Цялата сестринска стая им помаха за довиждане, като потеглиха към асансьорите и оттам — към магазина за подаръци на приземния етаж. Сам му купи захарно петле и две захарни пръчици, а за себе си взе няколко списания. После решиха да се запасят и с дъвки и когато се върнаха на своя етаж, надуваха балончета и играеха на „познай какво е това“.

— Искаш ли да ми видиш стаята? — любезно я покани той.

— Разбира се.

Вътре имаше малка коледна елхичка, украсена с дребни играчки, а стените бяха облепени с рисунки и картички от приятелчета в училището.

— И аз ще се върна там. Моят лекар казва, че няма нужда да ходя в специално училище. Ако си правя терапията, мога да стана като всички други, почти.

— И моят лекар ми казва същото.

— Ти ходиш ли на училище? — Той я погледна заинтригувано и Саманта се засмя.

— Не, аз работя.

— С какво се занимаваш?

— Работя в една рекламна агенция, правим рекламни филми.

— Като онези по телевизията, които подмамват децата да си купуват разни боклуци? Моята майка казва, че хората, които ги правят, са безотрово… безотроворни или нещо такова.

— Безотговорни. Всъщност моите реклами продават боклуци предимно на възрастните, например коли, пиана, червило или разни неща, от които започваш да миришеш на хубаво.

— Уф!

— Да. Е… може би някой ден ще се върна да работя в ранчото.

Той кимна мъдро. Това му звучеше много разумно.

— Омъжена ли си, Сам?

— Не.

— Как така?

— Никой не ме иска, предполагам. — Шегуваше се, ала момчето кимна сериозно. — А ти женен ли си, Алекс?

— Не — ухили се той. — Но имам две приятелки.

— Две…?

Разговорът им продължи така с часове. Вечеряха заедно, Сам отиде да го целуне за „лека нощ“ и да му разкаже приказка. После се прибра в стаята си и се нахвърли върху работата, а лицето й бе озарено от спокойна усмивка.