Даниел Стийл
Паломино (24)

24

В шест часа на другата сутрин всички се събраха на закуска и в седем и половина най-сетне потеглиха за ранчото. Бяха решили първия ден да не снимат изгрева, а да се заемат със сцените на дневна светлина и евентуално да опитат със залеза. Ала докато нагласят всичко според изискванията на режисьора и операторите и камерите се завъртят на пълни обороти, стана пладне. Хенри Джоунс-Адамс яздеше хубава черна кобила и Саманта си спомни с копнеж за расовия жребец на Каролайн. Конят не можеше да се сравнява с Черния красавец, ала щеше да изглежда добре на екрана, имаше приятен ход. Хенри отново и отново го подкарваше в тръс по едни и същи хълмове, заснемаха се дубъл след дубъл, но животното имаше спокоен нрав, както и ездачът, и независимо от умората, в края на деня нямаше опънати нерви. С екипа се работеше леко, Саманта беше доволна от начина, по който вървяха нещата. Отиде да поговори с управителя и да му благодари, задето им бе позволил да снимат в ранчото. В допълнение към сумите, които плащаха за всеки снимачен ден, беше изпратила каса бърбън на собственика и цветя на съпругата му. Сега даде няколко бутилки и на управителя. Той изглеждаше доволен от подаръка и се разбъбри с нея. Изненада се, когато научи, че по-голямата част от годината е работила в ранчо в Калифорния. Поприказваха за проблемите в стопанствата, за конете и говедата и Сам имаше чувството, че се е върнала у дома. По едно време спомена мимоходом Тейт Джордан, каза, че искала да го използва в рекламен филм, и попита управителя дали го познава, дали някога пътищата им са се пресичали. Описа го като прекрасен човек, когото много уважава. Не спомена нищо за връзката им, съобразявайки се с нежеланието на Тейт хората от неговото съсловие да научат за нея. Управителят взе визитната й картичка и я увери, че с удоволствие ще й съобщи, ако го срещне, след което тя се върна при останалите и закара един от претъпканите автомобили обратно до хотела.

 

 

Търсенето на Тейт бе еднакво безрезултатно навсякъде, където спираха през двуседмичното пътуване. За разлика от снимките, които вървяха прекрасно. Хората от продуцентската компания бяха категорични, че никога не са разполагали с по-хубав филмов материал, и до момента всичко протичаше без засечки. В резултат самочувствието им беше отлично, приятелствата крепнеха, настроението бе добро, всички бяха готови да работят безкрайни часове под изгарящото слънце и рядко се оплакваха. Дори бяха успели да заснемат два изгрева и няколко залеза. При последното им спиране само Саманта изглеждаше оклюмала.

Снимаха в едно ранчо край Стиймбоут Спрингс, Колорадо. Тя току-що бе разговаряла с управителя и вече близо час се навърташе край каубоите, надошли да гледат как се прави филм. Вече знаеше, че и да намери Тейт, няма да е тук и сега. На следващия ден се прибираха, тъй че за пореден път надеждите й бяха попарени. Щеше да се върне в Ню Йорк и да чака, за да опита отново, когато съдбата я отведе в друго ранчо. И може би един ден щеше да го открие.

Може би.

Както стоеше замислена и разсеяно гледаше към планината. Сам чу един от мъжете да казва на друг, че е работила в ранчо „Лорд“ в Калифорния. Вторият каубой я огледа критично и попита:

— Наистина ли? — Тя кимна. — Забелязах, че разбираш от коне, сега ми е ясно защо. Тази сутрин те наблюдавах как яздиш. Имаш чудесна стойка и добре държиш юздите.

— Благодаря. — Сам се усмихна, но тъгата се бе спотаила в очите й, изглеждаше уморена и човекът се чудеше защо ли е така посърнала.

— Видя ли новия ни жребец? — рече той, дъвчейки снопче тютюневи листа. — Докараха го миналата седмица. В далечната конюшня е.

— Може ли да му хвърля един поглед?

Въпросът й бе зададен повече от учтивост, отколкото от истински интерес. Искаше й се да се прибере в малкия мотел, където бяха отседнали, да приключи всичко и да се приготви за заминаването на другия ден. Нямаше какво да търси повече тук. Бяха свършили със снимките и не бе намерила Тейт. Ала повлече крака след стария каубой, опитвайки се да си придаде заинтересуван вид. Когато стигнаха до конюшнята, престана да съжалява, че е отишла. Пред нея стоеше и удряше пода с копита един от най-едрите жребци, които бе виждала някога, сив, с черна грива, черна опашка и продълговато бяло петно на челото, от което погледът му ставаше сякаш още по-див.

— Боже мой, колко е красив!

— Нали? — Човекът изглеждаше доволен. — Обаче не дава да го яздиш, като дяволче е. Вчера хвърли всички по един-два пъти — каза той със смях. — Дори мен.

Сам се усмихна.

— И аз често съм се озовавала на земята. Но този младеж си струва. — Прокара ръка по врата му и конят изцвили, сякаш му харесваше да го гали и искаше още. Беше толкова голям и красив, че само като го гледаше, човек изпитваше едва ли не чувствено вълнение. Сам разказа на каубоя за Черния красавец и каква радост й е доставяло да го язди.

— Английски жребец, така ли? — Тя кимна. — Ако питаш мен, Сивия дявол спокойно може да се мери с тях. Бяга като състезателен кон, но е малко скоклив за работата в ранчото. Не знам, накрая господин Аткинс май ще го продаде. И ще е много жалко. Чудесен жребец е. — И все едно че й връчваше най-ценен подарък, предложи: — Искаш ли да го пояздиш, госпожице? Предупреждавам те, че не е изключено да цопнеш по задник в калта, но днес видях какво можеш и мисля, че ще се справиш с него.

Сам бе яздила редом с Хенри, извън обсега на камерата, стараейки се малко да го ядоса, за да не изглежда така добродушен и да препуска към изгрева толкова бързо, колкото иска тя. При това бе пришпорвала собствения си кон до предела на възможностите му, изпълнявайки всичко с явна лекота. Бе изключителна ездачка и способностите й не бяха останали незабелязани. По време на обяда мъжете от ранчото бяха разговаряли за нея и един от тях бе казал, че прилича на жребче от породата паломино. И ето че сега старият каубой й предлагаше с радост Сивия дявол, който стоеше и чакаше в преградата си, сякаш беше създаден за нея.

— Сериозно ли говориш? — Тя бе поласкана от жеста му, приемаше го и като комплимент, и като подарък. — Може ли да го пояздя? — Ттова щеше да е последната й езда за дълго време оттук насетне. На другия ден отлиташе за Ню Йорк и скоро нямаше да види ранчо. Очакваше я само къртовска работа зад бюрото. — Би ми доставило голямо удоволствие.

— Хайде тогава. Ще донеса седлото. — След минута той вече бе оседлал коня, макар че трябваше да се пази от краката му. Сивия дявол бе двойно по-коварен и необуздан от Черния красавец и явно се пръскаше от нетърпение да препусне на свобода. — Малко е агресивен. Бъди внимателна с него в началото… госпожице… — Човекът очакваше да му каже името си.

— Сам — непринудено се усмихна тя, изгаряща от желание час по-скоро да се метне на огромния сив кон.

Той беше дори по-едър от Черния красавец и на Саманта изведнъж й се стори, че Тейт е до нея и й крещи, както й бе крещял заради жребеца на леля Каро, когато се опитваше да й пробута коне като Лейди и Ръсти. Усмихна се вътрешно. Той си беше отишъл, по дяволите. Сега можеше да язди всеки кон, който поиска. При тази мисъл болката отново я прониза с пълна сила. Старият каубой й помогна да се качи, тя хвана изкъсо юздите и позволи на големия сив жребец да потанцува. Държеше го здраво под контрол и двата му опита да я хвърли завършиха безуспешно, за най-голямо задоволство на възрастния човек.

Саманта премина в бавен ход покрай конюшнята в посока на старата ограда. Неколцина от каубоите вече я бяха забелязали, в началото я наблюдаваха с интерес, а после, като видяха как се справя с мятащия се сив звяр, започнаха да я поощряват с радостни подвиквания. Сякаш почувствали, че наблизо има интересно зрелище, всички се обърнаха да гледат как Саманта се носи на Сивия дявол през централното заграждение на ранчото, покрай своя екип, покрай Чарли, Хенри, приятеля му и пудела. Сетне, обзета от своята страст към ездата и подмамена от красивата местност, тя забрави за всички тях и пое в тръс из полята оттатък. Но това не продължи дълго, само след минута позволи на коня да галопира свободно и сам да си определя бързината. Копитата му заудряха мощно земята, той се понесе в шеметен бяг и на Саманта й се стори, че лети.

Вятърът брулеше лицето й, сърцето й биеше лудо, а на устните й грееше усмивка. Ездата на този кон бе нещо като своеобразен двубой, като схватка с неговата сила и своенравност, в която можеше да разчита единствено на способностите и уменията си. Тя бе достоен противник за Сивия дявол, който на няколко пъти се опита да я хвърли, но това не му се удаде нито веднъж. Внезапно напрежението, мъката и разочарованието от безрезултатното дирене на Тейт се надигнаха в нея и тя пришпори коня, заставяйки го да препуска още по-бързо. Щеше да го победи в собствената му игра. Ако й стигнат силите.

Тълпата, която я гледаше, притихна. До този момент препускащата през полята Саманта представляваше красива гледка, русите й коси се развяваха зад гърба й редом с черната грива и опашката на Сивия дявол. Сякаш се бе сраснала с едрия жребец, всеки неин мускул бе в съзвучие с неговите. Ала сега един от каубоите скочи от оградата да я спре, неколцина други затаиха дъх, а управителят се развика, сякаш тя можеше да го чуе. Но вече бе твърде късно.

Сред полето се виеше малка река, невидима отстрани, и Саманта вече се носеше към нея. Коритото бе толкова тясно, че стига да го забележеше навреме, би го прескочила с лекота. Ала беше и доста дълбоко и ако конят се спънеше, тя щеше да бъде изхвърлена право срещу стръмния каменист бряг. Управителят вече тичаше натам, размахвайки афектирано ръце, Чарли го видя и също се затича. Като че и двамата знаеха какво ще стане. И в същия миг то наистина се случи. Жребецът стигна до рекичката, която бе забелязал преди Саманта, и се закова на място. Неподготвена, тя излетя във въздуха със страховита дива грация, с развята коса и разперени ръце, и тихо изчезна от погледите им.

Като видя това, Чарли се втурна към един от автомобилите, завъртя ключа и запали мотора, включи на скорост и потегли, без да го е грижа, че може да прегази някого. Мястото беше твърде далеч, за да тича дотам. Лудо занатиска клаксона, за да привлече вниманието на управителя, той се метна до него, колелата изскърцаха по чакъла и заподскачаха с трясък, когато навлязоха в пасището.

Чарли издаваше ужасяващи гърлени звуци и мърмореше нещо под нос: молеше се.

— Какво има там? — попита той управителя, без да сваля очи от пътя си. Караше с близо сто километра, само преди миг Сивия дявол бе профучал край тях, препускайки през глава към конюшнята.

— Дере — отвърна управителят, взирайки се напрегнато пред себе си. Все още не се виждаше нищо. Но само след миг извика „Стоп!“ и Чарли удари спирачките.

Управителят го поведе през тревата, спуснаха се по лек наклон и стигнаха до мястото на брега, където бе спрял Сивия дявол. В началото не забелязаха абсолютно нищо, но после Чарли я съзря: бялата риза почти се бе свлякла от тялото й, гръдният кош, лицето и ръцете й бяха нарязани до неузнаваемост, косата й бе пръсната около нея. Саманта лежеше пред тях изпотрошена, кървяща и смразяващо неподвижна.

— О, боже мой… о, боже мой… — Чарли се разплака и се хвърли към нея, но управителят вече бе коленичил до главата й и внимателно бе притиснал два пръста отстрани на врата й.

— Още е жива. Качвай се в колата, върни се в къщата и се обади на шерифа. Кажи му веднага да изпрати хеликоптер. И ако може, да доведе фелдшер, лекар или сестра.

В градчето Стиймбоут Спрингс нямаше много медицински персонал, подходящ за случая. От положението, в което лежеше Сам, личеше, че има доста счупени кости, възможно бе дори да е пострадал гръбначният й стълб.

— Хайде, човече, размърдай се!

Чарли изтри лицето си с ръкав и се втурна към колата, върна я малко на заден ход, после обърна и настъпи педала за газта, питайки се трескаво дали Саманта ще оживее. „Проклет кон!“, крещеше той, докато караше назад, където останалите напрегнато чакаха да разберат какво е станало. Щом стигна, изскочи навън и се разпореди да направят необходимото.

Сетне се върна при Сам, коленичи до нея и се опита да спре бликащата от раните на лицето й кръв с пешкира, който беше намерил в колата. Когато след двайсет минути се качи с нея в хеликоптера, лицето му беше мрачно. Бе оставил двамата асистенти да уредят сметките с участниците в екипа. Щеше да се срещне с всички тях късно през нощта в Денвърската болница.

 

 

Пътуването с хеликоптера сякаш нямаше край и след като най-сетне пристигнаха в Денвър, бе очевидно, че животът на Саманта е в сериозна опасност. С тях имаше фелдшер, който в последните десет минути от пътя я включи към апарат за изкуствено дишане. Чарли с тревога наблюдаваше всичко това и много му се искаше да го попита дали според него има шанс тя да остане жива, но не събра смелост. Не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно отстрани и да се моли.

Приземиха се възможно най-меко на ливадата пред болницата „Сейнт Мери“, след като бяха алармирали целия въздушен трафик, че пристигат и кацат с код „синьо“. Чарли отчаяно се мъчеше да си спомни какво означава това и накрая реши, че сигурно се отнася за транспортирането на човек, чийто живот виси на косъм.

На тревата чакаха лекар и три сестри с носилка на колела и още с приземяването им Саманта бе вкарана на бегом в болницата. Чарли побърза да ги последва. И през ум не му мина да благодари на младия фелдшер или на пилота, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Сам, така натрошена и така неподвижна. Единственото познато нещо в дългата, увита в чаршафи фигура, която видя след няколко минути, бяха заплетените кичури златиста коса като грива на паломино. Две сестри стояха до нея и проверяваха жизнените й показатели, после щяха да я закарат на рентген и евентуално на операция. Вече бяха установили, че порезните рани на лицето й са повърхностни и могат да почакат.

Едва тогава Чарли се осмели да попита:

— Ще остане ли жива? — В ярко осветения бял коридор гласът му прозвуча като тихо грачене.

— Моля?

Сестрата не го разбра, говореше му, без да откъсва очи от Саманта.

— Ще остане ли жива?

— Не знам — тихо отвърна тя. — Роднина ли сте й? Съпругът?

Чарли поклати глава.

— Не, аз съм… — Изведнъж му мина през ума, че може би щеше да е по-добре, ако й беше родственик, че ако го мислят за член от семейството, вероятно ще му кажат нещо повече. — Аз съм неин брат. Тя ми е сестра… — Говореше несвързано. Щом чу, че Сам може и да не оживее, моментално му прилоша и започна да му се повдига. Тя вече изглеждаше като умряла. Но сестрата каза, че все още диша, макар и слабо. И тъкмо щеше да продължи, когато трима лекари и цяло ято сестри, облечени в нещо като сини пижами, дойдоха да вземат Сам. — Къде отива тя? Къде…?

Никой не му обърна внимание и той остана, напълно объркан насред коридора. По лицето му отново се застичаха сълзи. Те не можеха да му кажат нищо. Още не знаеха.

Потърсиха го чак след час и половина. Чарли седеше в чакалнята, вцепенен като изгубено дете. Не бе помръдвал оттам, не беше изпушил една цигара и дори не си бе взел чаша кафе. Само седеше и чакаше, почти не смеейки да диша.

— Господин Питърсън? — Някой бе взел името му, когато го бяха накарали да подпише формулярите за приемането на Саманта. Той бе продължил да твърди, че е неин брат, пет пари не даваше, че лъже, стига да можеше да й помогне по някакъв начин. Макар да не му бе много ясно какво значение има това.

— Да? — той скочи на крака. — Как е тя? Добре ли е? — Изведнъж просто не бе в състояние да спре да говори, но лекарят кимна и го погледна открито.

— Жива е. Все още.

— Какво й е? Какво й е станало?

— Казано на прост език, господин Питърсън, гръбнакът й е счупен на две места. Костите й са на парчета. Установихме тънка като косъм пукнатина на шията, но с това можем да се справим. В момента проблемът е в гръбнака й. Има толкова много натрошени на дребно костици, че трябва да оперираме, за да намалим малко натиска от тях. Ако не го направим, могат да се получат трайни увреждания на костния мозък.

— А ако я оперирате? — Чарли веднага усети, че мечът е с две остриета.

— Ако я оперираме, може да умре. — Лекарят седна и направи знак на Чарли да го последва. — Проблемът е там, че ако се откажем от операцията, ще остане умствено непълноценна до края на живота си и вероятно с квадриплегия.

— Какво е това?

— Изцяло парализирана. Което означава, че няма да може да движи ръцете и краката, а евентуално само главата.

— А ако я оперирате, това няма да се случи, така ли? — Изведнъж му се доповръща неудържимо, но някак успя да се овладее. Какво, за бога, обсъждаха тук? Сякаш трябваше да избират дали да купят моркови, лук или ябълки. Да движи главата, ръцете или краката си… Господи!

Лекарят беше много внимателен в обясненията си:

— Тя определено няма да ходи никога повече, господин Питърсън, но ако я оперираме, бихме могли да спасим останалото. В най-добрия случай ще бъде паралептичка, т.е. няма да може да си служи с долната половина на тялото. Ако обаче ни провърви, ще спасим разсъдъка й. При положение че започнем веднага, има голям шанс да й се размине без умствени увреждания. — Той се поколеба за момент, после продължи: — Рискът обаче е много по-сериозен. Тя е в тежко състояние и е възможно да я загубим. Не мога да ви обещая нищо.

— Всичко или нищо, така ли?

— Повече или по-малко. За да съм напълно честен, трябва да ви кажа, че и да не се намесим, и да направим всичко по силите си за нея, тя може да не доживее до сутринта. Състоянието й е много критично.

Чарли кимна бавно, изведнъж осъзнал, че той е този, който трябва да вземе решението. Цялото му същество се съпротивляваше. Знаеше, че Саманта има живи роднини, ала вече се бе докарал до това положение, пък и тя беше по-близка с него, отколкото с когото и да било… О, горката сладка Сам!

— От мен ли чакате отговор, докторе?

Човекът в бялата престилка кимна.

— Да.

— Кога?

— Още сега.

На Чарли му се искаше да изкрещи: „А откъде да знам дали ви бива?“. Но друг глас му нашепваше: „Нима имаш някакъв избор?“. Да не я оперират означаваше Сам да умре, от нея да не остане нищо друго, освен русата коса и натрошеното тяло: нито ума, нито сърцето, нито душата. Спазъм стегна гърлото му при тази мисъл. А с операцията можеха да я убият… но… ако останеше жива, щеше да си е Сам. В инвалидна количка, но Сам.

— Започвайте!

— Господин Питърсън?

— Оперирайте. Оперирайте, по дяволите… оперирайте! — Чарли крещеше.

Лекарят излезе забързано, а той се обърна и заблъска с юмрук стената.

Постепенно се овладя, отиде да си купи цигари и кафе и се сви в един ъгъл като изплашено животно с вперен в часовника поглед. Един час… два часа… три… четири… пет… шест… седем…

В два часа през нощта лекарят се върна и го завари да чака с разширени от ужас очи, едва ли не позеленял от мъка, убеден, че Саманта вече е мъртва. Умряла е и никой не му е казал. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх. Неговото проклето решение я бе убило. Не биваше да дава съгласието си за операцията, трябваше да се обади на бившия й съпруг. Господи, ами майка й? Дори не бе започнал още да мисли за последствията от своето решение. Лекарят искаше отговор и…

— Господин Питърсън?

— А? — Чарли гледаше човека в бялата престилка като в транс.

— Господин Питърсън, сестра ви е добре — леко го докосна по рамото той.

Чарли кимна. Най-напред дойдоха сълзите, а после изведнъж сграбчи лекаря в прегръдките си.

— Боже мой… Боже мой… — Само това успяваше да прошепне. — Мислех, че е умряла…

— Тя е добре, господин Питърсън. Сега се приберете вкъщи и починете малко — посъветва го той, но си спомни, че те са от Ню Йорк. — Имате ли къде да отседнете? — Чарли поклати глава и лекарят надраска на листче хартия името на някакъв хотел. — Опитайте там.

— Ами Сам?

— Не мога да ви кажа много. Знаете каква беше целта ни. Закърпихме, каквото можахме. Шията й ще се оправи. Гръбнакът… е, нали знаете… ще остане с парализа на долните крайници. Почти съм сигурен, че гръбначният мозък няма никакви увреждания, нито от падането, нито от раздробените костици. Но сега просто трябва да изчакаме. Операцията беше много дълга. — Личеше си и по лицето му. — Просто ще трябва да изчакаме.

— Докога?

— С всеки изминал ден ще знаем по нещо повече. Ако издържи до сутринта, изгледите ще са чувствително по-добри.

Чарли си даде сметка какво означава това и погледна въпросително лекаря.

— Ако тя… ако тя издържи, колко дълго ще трябва да остане тук? Кога ще бъде възможно да я преместим в Ню Йорк?

— Ооо — въздъхна лекарят, размишлявайки с вперени в пода очи, после отново вдигна поглед към Чарли. — Наистина ми е трудно да преценя отсега. Все пак бих казал, че в най-добрия случай бихме могли да я преместим с авиолинейка някъде след три или четири месеца.

След три или четири месеца?

— А после? — осмели се да попита Чарли.

— Наистина е твърде рано дори да мислим за всичко това — сгълча го лекарят, — но перспективите са за минимум година болнично лечение, господин Питърсън. Ако не и повече. Ще й се наложи да промени много неща в живота си. — Чарли замислено поклати глава, едва сега започваше да разбира какво предстои на Саманта. — Ала нека най-напред се погрижим да издържи благополучно тази нощ.

Той си тръгна, а Чарли остана сам в своя ъгъл да чака идването на останалите от Стиймбоут Спрингс.

 

 

Те пристигнаха в три и половина сутринта и го завариха да спи и да похърква тихо с отпусната на гърдите глава. Събудиха го, за да научат новините. Чарли им разказа, каквото знаеше, и всички притихнаха натъжени. После излязоха заедно от болницата и тръгнаха да търсят хотел. След като се настаниха, Чарли седна до прозореца и разкъсван от мъка, се загледа навън към града. Едва когато Хенри и приятелят му дойдоха да поседят с него, той най-сетне даде воля на болката, ужаса, тревогата, объркването и чувството за вина, които го измъчваха, и плака на рамото на актьора повече от час. Те стояха при него и го утешаваха чак до сутринта и от този момент нататък станаха негови приятели. Това бе най-черната нощ в живота на Чарли. Но когато на съмване се обадиха в болницата, Хенри беше този, който захлупи лице в дланите си и заплака. Саманта бе още жива.