Даниел Стийл
Паломино (37)

37

На другата сутрин Саманта се събуди по тъмно. Погледна часовника, всъщност бе спала само час и половина. Ала когато отиде при Тими в съседната стая за гости, установи, че и той е буден.

— Здравей, скъпи… — Целуна го по върха на нослето и се пресегна да вземе ортопедичните му апарати. — Добро утро.

— Няма да отида при нея.

— Хайде, ще му мислим след закуска. — Опитваше се да говори с безгрижен тон, но момчето се разплака и се вкопчи в нея.

Така започна денят. Отново закусиха сами. Останалите деца нямаха представа какво става, Саманта бе казала само на неколцина рехабилитатори и възпитатели. Държеше във връзка с всичко това да се вдига колкото е възможно по-малко шум. Ала когато отново замина с Джош и Тими, питомците й разбраха, че работата е сериозна и, сякаш почувствали нещо нередно наоколо, бяха необичайно тихи, докато се качваха в училищния автобус.

Когато Саманта, Джош и Тими се срещнаха с Норман пред съдебната зала в Лос Анжелис, всички изглеждаха умърлушени.

— Не се тревожи, Сам — нежно докосна ръката й Норман.

Тя беше облечена в сив панталон и сив кашмирен пуловер, а Тими носеше същия костюм, както предишния ден, този път с риза на червени и бели карета.

Съдията откри съдебната процедура, нареди Тими да бъде въведен в залата и каза на момчето, че е изслушал всички свидетелски показания и се е помъчил да вземе добро решение, което да го направи щастлив за много дълго време. Усмихна му се като благ дядо и го помоли да излезе отпред, като обясни, че това е само формалност, защото в края на краищата той е най-важната личност тук и всичко се върши заради него. Тими погледна въпросително Саманта и след като тя му кимна, завъртя колелата и се разположи със стола си пред съдийската маса, както му бе казано.

Тогава съдията насочи вниманието си към Саманта. Дари я с топла усмивка и каза, че е научил за благородното и дори свято дело, на което се е посветила, че е говорил с доста хора за ранчото и няма думи, за да изрази възхищението си. Увери я, че не се съмнява в добрите й намерения и в нейните възможности да обезпечи материално момчето по-добре от собствената му майка и че напълно съзнава колко труден е бил животът на Тими с тази млада жена. Тя обаче упорито се опитвала да намери верния път за себе си и за своя парализиран син. След трезво премисляне и особено след като разговарял с отец Риней, все пак стигнал до убеждението, че майката най-сетне е застанала здраво на краката си. Ето защо (тук той отправи сияйна усмивка на Тими) решил, че мястото на момчето е при родната му майка.

— А сега — посочи с ръка сепнатото момиче с розова блуза и разпиляна коса — вие можете да получите сина си. — Сетне, спазвайки официалната процедура, удари с чукчето и обяви с гръмък глас: — Съдът решава делото в полза на родната майка. — Стана от мястото си и напусна залата.

Саманта полагаше отчаяни усилия да не заплаче. Майката на Тими обаче не проявяваше подобна въздържаност, втурна се към него и едва не го събори от стола. Сам виждаше единствено как момчето бясно върти колелата, опитвайки се да избяга от нея, ала адвокатът здраво държеше стола му, докато тя го прегръщаше и крещеше с пълен глас:

— Детенцето ми… детенцето ми…

— Сам… Сам!

Жалните вопли на Тими късаха сърцето й, тя инстинктивно обърна стола си и се опита да се промъкне между Джош и Норман, за да стигне до него. Но Джош хвана ръчките отзад, а Норман застана на пътя й. Двамата мъже моментално се бяха разбрали, без да разменят и дума. Сега тя не можеше да направи нищо. Майката направо се бе проснала върху Тими.

— Махни се… — Сам се опитваше да избута Норман. — Трябва да го видя.

— Не може, Сам! — Тихо, но твърдо каза той, а Джош не пускаше стола й.

— Трябва да го видя, по дяволите… Джош, пусни ме! — Тя се разплака. Адвокатът на майката вече буташе малката инвалидна количка към изхода на съдебната зала. В отчаянието си Тими се обърна назад и размаха ръчички със свито от болка лице.

— Сам… Сам!

— Обичам те! — извика тя. — Обичам те, Тими! Всичко е наред! — Момчето изчезна от погледа й и сякаш последното грамче сила я бе напуснало, Саманта зарови лицето си в длани и захлипа.

В първия момент никой от двамата мъже не знаеше какво да стори, после Норман коленичи до нея.

— Толкова съжалявам, Сам… Ще обжалваме.

— Не — с усилие промълви тя. Извади носната си кърпа и поклати глава. — Не. Не мога да му причиня това.

Норман кимна и направи знак на Джош. Нямаше за какво да стоят повече тук. За Саманта и Тими всичко бе свършено. Тя го беше загубила.