Даниел Стийл
Паломино (35)

35

На сутринта Сам се обади на Мартин Пфайзър и му предаде какво й е отговорил Тими. Разказа му също и част от нещата, които момчето бе споделило с нея: за побоите, занемаряването и другите ужаси, които дълго бе таило в себе си.

— Неприятно ми е да го призная, но това не ме изненадва. Добре, ще видя какво мога да направя — обеща той.

Ала на следващия ден му стана ясно, че не може да направи нищо. Прекара два часа с майката, опитвайки се да я вразуми, разговаря с адвоката й в затвора, където тя излежаваше присъдата си, и разбра, че е излишно да настоява. Вечерта със свито сърце позвъни на Саманта и я намери сама в голямата къща.

— Не е съгласна, госпожо Тейлър. Опитах всичко: убеждение, заплахи, какво ли не. Иска си го.

— Защо? Тя не го обича.

— Въобразява си, че го обича. С часове ми приказва за собствените си родители, как баща й я биел, а майка й я налагала с камшик. Не е виждала друго отношение.

— Но тя ще го убие.

— Възможно е. А може и да му се размине. Тъй или иначе, засега не сме в състояние да направим абсолютно нищо.

— Не мога ли да заведа дело за попечителство? — Ръката, с която държеше слушалката, трепереше.

— Можете. Това обаче не означава, че имате някакъв шанс. Тя е рождената му майка, госпожо Тейлър. Вие не сте омъжена и сте… ъъъ… инвалид. — Пфайзър бързо преодоля смущението си. — В съда това няма да произведе добро впечатление.

— Но погледнете какво съм направила вече за него, погледнете как би могъл да живее при мен.

— Знам. За вас и за мен това е сериозен аргумент, ала тук става дума за прецедент и ще трябва да убедите съдията. Вземете си адвокат, госпожо Тейлър, и опитайте. Но ви съветвам да бъдете реалистка. Да го приемете като един вид експеримент. Ако загубите — загубите, ако пък спечелите, ще получите момчето.

Луд ли бе този човек? Не разбираше ли, че тя обича Тими и Тими я обича?

— Благодаря ви — каза с леден глас и сложи слушалката. Обиколи няколко пъти стаята, мърморейки под носа си и размишлявайки. Вбесяваше се, че трябва да чака чак до утре, за да телефонира.

Когато Тими дойде на другата сутрин, тя го отпрати с няколко поръчки, за да се обади на стария адвокат на Каролайн и да види дали не може да я насочи към някого, който да поеме нейния случай.

— Дело за попечителство върху дете ли, Саманта? — изненадано попита той. — Не знаех, че имаш деца.

— Нямам — мрачно се усмихна тя в слушалката. — Засега.

— Разбирам. — Но, естествено, не разбираше нищо. Все пак й даде имената на двама адвокати в Лос Анжелис, за които бе чувал. Не ги познаваше лично, ала я увери, че репутацията им е първокласна.

Сам веднага ги потърси. Първият прекарваше отпуската си на Хаваите, а вторият щеше да се върне от Ню Йорк на другия ден. Остави телефонния си номер с молба той да й се обади и прекара следващите двайсет и четири часа като на тръни.

Адвокатът позвъни точно в пет следобед, както бе обещала секретарката.

— Госпожо Тейлър?

Гласът бе дълбок и мелодичен и Сам не бе в състояние да прецени дали човекът е стар или млад. Изложи проблема, колкото можеше по-кратко, каза какво желае, какво иска Тими, какво е мнението на социалния работник и къде е майката на детето.

— Охо, трудна задача сте си поставили — възкликна той, но, изглежда, разказът й го бе заинтригувал. — Ако нямате нищо против, бих искал да дойда и да видя момчето. — Сам му бе обяснила, че двамата с Тими са приковани към инвалидни колички, казала му бе за ранчото и за напредъка, постигнат от детето. — Струва ми се, че делото до голяма степен ще зависи от условията, затова трябва да ги видя, ако искам да убедя някого. Разбира се, при положение че решите аз да ви представлявам в съда.

На Саманта й бе допаднало казаното от него до момента.

— Какво мислите за случая, господин Уорън?

— Защо не поговорим по-обстойно за това утре? На пръв поглед не вдъхва оптимизъм, но може да се окаже от онези крайно емоционални ситуации, които се решават по най-неортодоксален начин.

— С други думи, нямам никакъв шанс. Това ли искате да ми внушите? — обезсърчено попита тя.

— Не съвсем. Няма обаче да е лесно. Струва ми се, че вече го знаете.

— Подозирах го, след онова, което ми каза социалният работник. Макар че изобщо не мога да го разбера, по дяволите. След като онази жена е наркоманка и малтретира детето, защо изобщо допускат възможността да й оставят родителските права?

— Защото е негова майка.

— Това наистина ли е достатъчно основание?

— Не. Но ако той беше ваш син, нямаше ли да се възползвате от всяка възможност да си го задържите, колкото и да сте я оплескали?

Саманта въздъхна.

— А къде отиват интересите на детето?

— Това ще бъде най-силният ни аргумент, госпожо Тейлър. Сега ми кажете къде се намирате и утре ще дойда да поговорим. Шосе дванайсет, казвате? Да видим на какво разстояние е от…

Тя му даде необходимите упътвания и той се появи на другия ден по обед. Караше тъмнозелен мерцедес, носеше тъмнокафяви панталони и бежово кашмирено сако, скъпа копринена вратовръзка и много красива кремава риза. Без съмнение беше на около четирийсет и пет години. Часовникът му бе „Пиаже“, косата — стоманеносива, а очите — сини, с метален блясък. Пълното му име беше Норман Уорън. Като го видя, Саманта не можа да сдържи усмивката си: толкова години бе работила между хора, досущ приличащи на него. Подаде му ръка от своята инвалидна количка.

— Извинете, не сте ли от Ню Йорк? — не се стърпя и попита тя.

Но той веднага се разсмя.

— Да, по дяволите. Как познахте?

— И аз съм оттам. Макар вече да не ми личи. — Все пак, вместо обичайната бархетна риза, днес бе облякла с дънките мек лилав пуловер и тъмносините й каубойски ботуши бяха съвсем нови.

Ръкуваха се и размениха любезности, след което тя го заведе в голямата къща, където бе приготвила сандвичи и прясно кафе. Имаше и топъл ябълков пай, който бе „откраднала“ от трапезарията, когато преди малко заведе Тими да обядва.

Той беше много недоволен, когато го остави с Джош и групичката деца, които не ходеха на училище. Те го смятаха за свой талисман, беше най-малкият в ранчото и толкова приличаше на Саманта, че някак си всички го възприемаха като неин син. Както и тя, разбира се. Сам му обясни, че очаква гост за обяд, ала той рече нацупено:

— Не може ли и аз да се запозная с него?

— Ще се запознаеш, но първо искам да поговорим насаме.

— За какво?

— По работа. — И с усмивка отговори на въпроса, който момчето не смееше да зададе: — Не, не е ченге.

Тими се разсмя весело.

— Как се сети, че си мислех за това?

— Защото те познавам, глупчо. Върви сега да се храниш.

Той тръгна с останалите и взе да мърмори, че не искал пак да яде от вчерашната яхния. Сам му бе обещала да дойде да го вземе, когато свършат с разговора „по работа“.

Докато обядваха, тя най-подробно разказа на Норман Уорън за детето.

— Може ли да го видя? — попита накрая той.

Отидоха да потърсят Тими в голямата трапезария.

Уорън разглеждаше всичко с интерес и погледът му често се спираше на поразително красивата жена в лилавия пуловер, чувстваща се така уверено в своя инвалиден стол. Самото пребиваване тук за него бе преживяване. Начинът, по който се поддържаше ранчото, и ведрите лица на хората му подсказваха, че начинанието на Саманта се развива успешно. Ала изобщо не бе подготвен за удивителните й постижения, на които се натъкна, когато се срещна с Тими, когато момчето, подпомогнато от Джош, се качи на коня, когато Саманта препусна редом с него и когато останалите деца се върнаха от училище и започнаха уроците по езда. Норман Уорън си тръгна чак след вечеря, и то с неохота.

— Иска ми се да остана тук завинаги.

— Съжалявам, не мога да осиновя и вас — разсмя се Сам. — И за щастие не отговаряте на изискванията, за да ви приема в школата си. Но винаги, щом имате желание, можете просто да ни дойдете на гости и да пояздите с нас, ще ни бъде много приятно.

Той се смути и промърмори под нос:

— До смърт се боя от конете.

— Ще ви излекуваме — сниши глас и тя.

— Изключено. Няма да ви позволя. — Двамата избухнаха в смях и Уорън потегли.

Бяха се споразумели да му плати хонорар от десет хиляди долара, за да я представлява в съда. Сам много го харесваше и той очевидно харесваше Тими, тъй че имаше основание да се надява, че съществува някакъв шанс да спечели делото. В противен случай можеше да обжалва. Уорън бе подчертал още веднъж, че няма да е лесно. Но не беше и невъзможно, налице бяха доста аргументи в нейна полза, не на последно място обичта, която тя и Тими питаеха един към друг. Адвокатът очакваше, че вместо да работи против нея, обстоятелството, че и двамата са на инвалидни колички, ще внесе допълнителен драматизъм и по-скоро ще предизвика симпатии. Ала това тепърва щеше да се види. Следобед Саманта бе подписала документите. Уорън щеше да внесе жалбата в Лос Анжелис още на другата сутрин и щеше да настоява делото да бъде насрочено за възможно най-близка дата.

— Мислиш ли, че той може да ни помогне, Сам? — погледна я тъжно Тими, докато го придружаваше до неговата стая.

Тя му бе обяснила кой е Норман Уорън и с какво ще се занимава.

— Надявам се, скъпи. Ще видим.

— Ами ако не успее?

— Тогава ще те отвлека и ще се скрием сред хълмовете. — Шегуваше се, но докато отваряше вратата и палеше лампите, момчето я гледаше със светнали очи.

— Добре.

Едва когато си тръгна, Сам започна да се тревожи за същото. Ами ако адвокатът не успее?… Не, длъжен бе да успее… длъжен бе да спечели делото. Не би понесла да загуби Тими. Преди да стигне до голямата къща, вече си бе втълпила, че това никога няма да се случи.