Даниел Стийл
Паломино (32)

32

— Сега, сега, Сам… вдигаме те…

Двама каубои бяха направили с ръце столче и тя се бе прехвърлила на него, а други двама държаха здраво коня. Не беше Черния красавец, дори не беше Навахо, а някаква нова кобила на име Хубаво момиче. Но този път името не подразни Саманта. Тя бе изненадана от своята несигурност, въпреки единодушните уверения, че конят е един от най-кротките. Мъжете бързо я вдигнаха, Джош я овърза с ремъци и ето че вече седеше на седлото и ги гледаше с изумление отгоре. Беше щастлива.

— За бога, направихме го! Гледайте, яздя! — Приличаше на екзалтирано дете.

— Не яздиш — с видимо задоволство й се усмихна Джош, — само седиш на коня. Раздвижи го малко, Сам, и виж как ще се почувстваш.

Тя го погледна и прошепна:

— Няма да ми повярваш, но ме е страх. — Изплашеното й изражение се смени с неспокойна усмивка, ала тя не помръдна.

Джош внимателно хвана коня за оглавника и го поведе.

— Няма страшно, Сам. Хайде, ще те разходя из заграждението.

— Джош, чувствам се като малко дете.

Той я погледна през рамо с нежност.

— Ами така е. Преди да започнеш да тичаш, трябва да се научиш да ходиш. — Но след малко пусна оглавника, конят премина в лек тръс и на лицето на Саманта изведнъж се появи широка усмивка.

— Хей, момчета, аз яздя! — развика се тя. — Препускам… вижте! — Бе така развълнувана, че почти не можеше да го понесе.

За пръв път от повече от година не се движеше с инвалидния стол, а отново тичаше, макар и не на собствените си крака. Възторженото чувство от ездата, от вятъра, който развяваше косите й, бе най-хубавото от всичко, изживяно през последните години. На Джош му трябваше цял час, за да я убеди, че вече й е достатъчно. Когато я свалиха от коня, тя направо преливаше от щастие, очите й блестяха и кичури златиста коса се виеха около нежното й лице.

— Наистина изглеждаше добре на онзи кон, Сам — каза старият й приятел, докато каубоите я слагаха в инвалидния стол.

Тя се засмя смутено.

— Знаеш ли, в началото бях уплашена до смърт.

— Разбираемо е. Трябва да си луда, за да не те е страх след онова, което ти се е случило. — После я погледна сериозно. — Как беше?

— Толкова хубаво, Джош! — Затвори очи, щастливо усмихната. — Все едно, че отново бях нормален човек. — Усмивката й помръкна и тя се взря в мъдрите му стари очи. — Беше толкова отдавна.

— Да. — Той се почеса по брадата. — Но все си мисля, че няма защо да се бавиш повече, Сам. Можеш да се върнеш тук и да се заемеш с ранчото… — Цяла нощ бе размишлявал върху това.

Сам го погледна съсредоточено, наклонила глава на една страна.

— Искаш ли да знаеш какво ми се върти из главата? — Джош кимна. — С Чарли говорихме за това в Ню Йорк. Може и да не съм с всичкия си, ала се питам дали не бих могла да го преобразя в специално ранчо за… — Поколеба се за момент, не знаеше как да го каже. — За хора като мен. Най-вече за деца, но ще има и възрастни. Ще ги учим да яздят, ще им помагаме да се върнат към нормалния живот. Джош, нямам думи да ти опиша какво изпитвам. Тук, в инвалидния стол, аз съм съвсем друг човек. Качена обаче на коня, съм същата, каквато бях. О, може би не съвсем, но ще стана, когато отново свикна да яздя. Представи си какво ще е да показваме това на хората, да им даваме коне, да ги учим да яздят… — Тя не забелязваше, че в очите на възрастния мъж се бяха появили сълзи, както и в нейните.

Джош кимаше замислено и оглеждаше сградите наоколо.

— Ще трябва да направим някои промени, но ще стане…

— Ще ми помогнеш ли?

— Не разбирам много от… от… — на устата му беше да каже сакати, ала се опитваше да бъде тактичен — … от такива хора, но пък разбирам от коне. Ако трябва, мога да науча и сляп човек да язди. Научих моите деца още преди да станат на три години.

Саманта знаеше, че е вярно, освен това той беше изключително търпелив и внимателен, в това отношение ни най-малко не отстъпваше на рехабилитаторите, които се бяха грижили за нея в болницата.

— Знаеш ли, Сам, можем да го направим. По дяволите, много ми се иска да опитам.

— И на мен. Но ми е необходимо време да го обмисля. Ще са нужни пари, ще трябва да привлека рехабилитатори, сестри и възпитатели, тъй че хората с готовност да ми поверяват децата си. А всъщност защо ще ми имат доверие? — каза тя по-скоро на самата себе си, отколкото на Джош.

След малко Чарли и Мели ги прекъснаха и засипаха Джош с въпроси за ранчото.

Неделя дойде твърде бързо и сутринта, когато се сбогуваха, всички съжаляваха, че си тръгват. Преди да потеглят за аерогарата, наскърбеният от раздялата Джош хвана ръката на Сам и я стисна, а в погледа му се четяха хиляди въпроси.

— Е, ще задържиш ли ранчото? — Знаеше, че в противен случай може никога повече да не я види. И че не бива да допусне това. Искаше да й помогне да намери самата себе си и да изгради своята школа за деца инвалиди. През изминалите няколко дни бе почувствал колко самотна и наранена е тя.

— Още не знам, Джош — откровено призна Сам. — Трябва да направя някои проучвания и да го обмисля. Обещавам да ти съобщя веднага, щом взема някакво решение.

— Колко време ще ти е нужно?

— Да не са ти предложили друга работа? — разтревожено го погледна тя.

— Ако кажа „да“ — усмихна се меко той, — това ще те накара ли да ревнуваш достатъчно, за да не го продаваш?

Сам се разсмя.

— Ама че си хитрец!

Джош изведнъж стана сериозен.

— Просто не искам да виждам как се отказваш от това ранчо.

— И аз не искам да го загубя, Джош. Но не знам достатъчно за управлението на подобно стопанство, за да има печалба от него. Единственото, което изглежда разумно, е да осъществим онова, за което говорихме.

— Ами хайде де!

— Дай ми възможност да си помисля.

— Само гледай да не забравиш. — Той се наведе и я стисна в мечешката си прегръдка, после се обърна да каже „довиждане“ на Чарли, Мелинда и трите момчета.

Махаха му за сбогом, докато не се загуби от очите им. За разлика от пътуването към ранчото, връщането им мина много тихо. Децата бяха уморени и разочаровани, че си тръгват, Чарли и Мели току подремваха, а Сам беше вглъбена в себе си по целия път до Ню Йорк. Имаше да мисли за толкова неща: дали ще й е по силите, дали ако продаде добитъка, ще получи достатъчно пари, за да направи подобренията, дали действително има желание да се заеме с този проект или не. Наистина ли беше готова да изостави сигурността на живота си в Ню Йорк?

Беше така погълната от своите планове, че почти не се сети за Тейт. Раздели се с Чарли и Мели във фоайето на сградата и още с влизането в апартамента се зае да си записва някои неща.

На другата сутрин, когато Чарли почука на вратата на кабинета й, тя все още имаше съсредоточен вид.

— Е, пастирке, реши ли се вече?

— Шшт! — Сложи пръст на устните си и му махна да влезе.

В службата още никой не знаеше и тя много държеше Харви да не научи, преди да е взела окончателното си решение.

— Какво ще правиш, Сам? — Чарли се тръшна на дивана и й се усмихна. — Искаш ли да знаеш какво бих сторил, ако бях на твое място?

— Не. — Саманта се помъчи да си придаде строг вид, но той винаги я разсмиваше. — Искам сама да реша.

— Много умно. Само не прави грешката да казваш на майка си какво си намислила. Тя сигурно ще те затвори в лудницата.

— И може би ще е права.

— Едва ли. Или поне не по тази причина. — Той се ухили и седна по-прилично, тъкмо когато на вратата се появи секретарката на Харви.

— Госпожо Тейлър?

— Да? — Сам се обърна към нея.

— Господин Максуел иска да ви види.

— Лично Всемогъщият? — респектирано рече Чарли и си тръгна, а Сам последва секретарката по коридора.

Завари Харви уморен и тъжен. На бюрото му бе струпан цял куп книжа, той вдигна глава само за миг и пак се наведе да довърши някакви бележки.

— Здрасти, Сам.

— Здрасти, Харви, какво има?

Той я накара да чака цяла минута, преди да съсредоточи вниманието си върху нея, после не пропусна обичайните любезности и чак тогава се спря на онова, заради което я бе повикал.

— Как мина Денят на благодарността?

— Много добре. А при теб?

— Чудесно. Как го прекара?

Въпросът беше опасен и Сам изведнъж стана неспокойна.

— Със семейство Питърсън.

— Много хубаво. У тях или при теб?

— При мен. — Успокояваше се, че всъщност не лъже. В края на краищата сега ранчото беше нейно.

— Това е страхотно, Сам — усмихна се Харви. — Ти наистина се справяш удивително добре.

— Благодаря ти. — Този комплимент означаваше много за нея.

— Което ме подсеща защо те повиках в кабинета си тази сутрин. Не си ми дала своя отговор. — Погледна я с очакване, а тя въздъхна и се сви в стола си.

— Знам, Харви… и се чувствам ужасно, но просто ми трябваше време да помисля.

— Наистина ли е толкова трудно да решиш? — Изглеждаше учуден. Какъв избор имаше тя в края на краищата? — Ако още се притесняваш заради пътуванията, просто трябва да си назначиш компетентен заместник, както направих аз, и всичко ще бъде наред — засмя се той. — С останалото определено можеш да се справиш. По дяволите, Сам, вече от години вършиш моята работа!

Харви се шегуваше, но тя му се закани с пръст.

— Най-сетне го призна. Трябва да те накарам да ми подпишеш декларация за това.

— Не се надявай. Хайде, Сам, освободи ме от този капан. Дай ми отговора си. — Усмихна се и се облегна назад. — Искам да се прибера у дома.

— Лошото е, че и аз искам същото, Харви — каза Саманта, гледайки го тъжно.

Той очевидно не я разбра.

— Но твоят дом е тук, Сам.

— Не, Харви — бавно поклати глава тя. — През почивните дни разбрах едно: домът ми не е тук.

— Не се ли чувстваш добре в агенцията? — Харви изглеждаше шокиран. Подобна възможност не му бе и минавала през ума. Нима тя възнамеряваше да напусне?

Ала Сам бързо поклати глава.

— Не, тук ми харесва. Не става дума за агенцията… но… Не знам как да ти го обясня, свързано е с Ню Йорк.

— Сам. — Той вдигна ръка да я спре. — Предупреждавам те, че ако си дошла да ми кажеш, че се местиш в Атланта при майка си, ще припадна. В такъв случай по-добре веднага се обади на лекаря ми.

Тя се засмя и отново поклати глава.

— Не, уверявам те, че не е това.

— Какво е тогава?

— Скрих нещо от теб, Харви. — Сам погледна виновно своя дългогодишен началник. — Приятелката ми Каролайн ми остави ранчото си.

— Оставила го е на теб? — изненадано възкликна той. — Ще го продадеш ли?

Саманта бавно поклати глава.

— Не мисля. Тъкмо за това става дума.

— Няма да го задържиш, нали, Сам? Какво би правила с него?

— Много неща. — Погледна го и в същия момент разбра какъв ще е отговорът й. — Просто трябва да се захвана с една работа. Може би няма да успея, може да се окаже, че не е по силите ми и да претърпя ужасен провал, но искам да опитам. Имам намерение да го преобразя в място, където деца инвалиди ще се учат да яздят, да бъдат независими, да се движат и по друг начин, освен с инвалидни колички: на кон.

Харви я гледаше безмълвно.

— Мислиш, че съм луда, нали?

Той тъжно се усмихна.

— Не, мислех си, че ако ми беше дъщеря, щях да ти пожелая успех и да ти дам всичките пари, които имам, за да го осъществиш. Бих искал да ти кажа, че те смятам за луда, Сам, ала не е така. Все пак това е твърде различно от работата като специалист по рекламите на Медисън авеню. Сигурна ли си, че наистина го желаеш?

— Смешното е, че до момента, когато ти го казах, не бях сигурна. Но сега знам, сигурна съм. — Въздъхна леко и попита: — Какво ще правиш с мястото? Ще го дадеш ли на Чарли?

Харви се позамисли и кимна.

— Предполагам. Той ще се справи добре.

— Убеден ли си, че искаш да се оттеглиш, Харви? — Трябваше обаче да признае, че той изглежда готов за пенсия и че на негово място би постъпила по същия начин.

— Да, Сам, убеден съм, както и ти за своето ранчо. С други думи, искам да се пенсионирам, но е страшничко да се сблъскаш с непознатото. Човек никога не знае дали е взел правилното решение.

— Предполагам, че е така.

— Мислиш ли, че Чарли ще приеме предложението?

— Ще бъде очарован.

— Тогава мястото е негово. Така е редно. Защото, ако искаш да си директор, трябва да си готов да работиш по петнайсет часа на ден, през почивните дни да си вземаш папките вкъщи, да пропускаш отпуските, да се храниш и да спиш с рекламите. Аз просто не искам да живея повече така.

— Нито пък аз. Но Чарли иска.

— Тогава върви да му кажеш, че има нова служба. Или да му го съобщя аз?

— Би ли ми позволил аз да говоря с него? — Това щеше да е последното важно за нея нещо, което щеше да свърши в агенцията.

— Защо не? Ти си най-близката му приятелка. — После погледна Саманта с тъга. — След колко време ни напускаш?

— Какъв срок ти се вижда разумен?

— Ще те оставя сама да решиш.

— На първи януари? — Дотогава имаше пет седмици, приемлив срок за предупреждение.

Очевидно и Харви беше на това мнение.

— Тогава ще напуснем едновременно. Може дори с Маги да те посетим в ранчото. Напредналата ми възраст е достатъчно сериозен недъг, за да бъдем приети между гостите ти.

— Глупости. — Тя заобиколи бюрото с инвалидния стол и отиде да го целуне по бузата. — Никога няма да остарееш толкова, Харви, не и преди да навършиш поне сто и три години.

— Това случайно се пада другата седмица. — Той обви раменете й с ръка и я целуна. — Гордея се с теб, Саманта. Ти си страхотно момиче. — Закашля се смутено, взе да рови книжата на бюрото си, и й махна да тръгва. — Върви сега да кажеш на Чарли, че има нова работа.

Сам излезе от кабинета му без излишни приказки и широко усмихната, пое по коридора. Спря пред отворената врата на Чарли. В стаята му цареше обичайният хаос и тя налетя на него тъкмо когато се бе заврял под дивана да търси ракетата си за тенис. Имаше уговорен час за игра по обед, но засега бе успял да открие само топките.

— Какво си изгубил пак, мърляч такъв? Не знам как изобщо можеш да намериш нещо в тази бъркотия.

— Да? — Той се показа, но само за миг. — О, ти ли си. Както виждаш, не мога. Да имаш случайно излишна ракета за тенис?

Сам приемаше подобни шеги само от Чарли.

— Да бе. Играя два пъти седмично. И карам кънки. И вземам уроци по ча-ча-ча.

— О, затваряй си устата! Отвратителна си. Какво става с теб? Напълно ли си забравила що е приличие и добър вкус? — Фиксираше я с престорен гняв и Сам се разсмя.

— Като сме на тази тема, нека ти кажа, че не ще е зле да си купиш по малко и от двете. Ще ти трябват.

— Какво да си купя? — не разбра той.

— Вкус.

— Защо? Никога не ми е бил нужен.

— Никога досега не си бил директор на творчески отдел в голяма рекламна агенция.

Чарли я гледаше с недоумение.

— Какво каза? — За момент сърцето му се разтуптя. Не, не беше възможно. Харви предлагаше мястото на Саманта… Освен ако… — Сам?

— Чухте ме, господин директор на творческия отдел — широко му се усмихна тя.

— Сам… Сам! — Чарли скочи на крака. — Той наистина ли… Нима аз…?

— Той наистина се е спрял на теб. Ти си новият директор.

— Ами ти? — Изглеждаше възмутен. Нима я бяха прескочили? В такъв случай нямаше да приеме. И двамата щяха да напуснат. Можеха да започнат самостоятелна работа, можеха…

Тя долавяше в каква посока се движат мислите му и вдигна ръка.

— Спокойно, Чарли. Мястото е твое. Аз заминавам за Калифорния да ръководя ранчо за деца инвалиди. Ако се държиш с мен прилично, ще ти позволя да ми гостуваш през лятото заедно с цялото си семейство и…

Той не я остави да завърши, хвърли се към нея и я стисна в прегръдките си.

— О, Сам, ти се заемаш с това! Кога го реши? — Радваше се за нея не по-малко, отколкото за себе си, направо му идеше да заподскача като дете.

— Не знам — отвърна със смях Саманта, все още в неговите прегръдки. — Като че ли преди малко, в кабинета на Харви… или снощи в самолета… или вчера сутринта, докато говорех с Джош… Не знам кога точно, Чарли, но се реших.

— Кога заминаваш?

— Щом ти поемеш новия си пост. На първи януари.

— Боже мой, Сам, той наистина ли ми го предлага? Директор на творческия отдел? Аз? Та аз съм само на трийсет и седем години?

— Не се тревожи — успокои го тя. — Изглеждаш на петдесет.

— Тъй ли? Благодаря.

Ухилен до ушите, грабна телефона да се обади на жена си.