Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Palomino, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2010)
- Корекция
- maskara (2010)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Lindsey (2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni (2014)
Издание:
Даниел Стийл. Паломино
ИК „Хемус“
История
- — Добавяне
- — Корекция от sonnni
10
На другия ден Саманта се събуди в четири и половина, както бе свикнала през последните десет дни. Наложи си да остане в леглото, преструвайки се пред себе си, че спи, но след като лежа един час със затворени очи и бясно препускащи мисли, накрая стана. Навън бе още тъмно и звездите светеха ярко, ала тя знаеше, че след малко повече от час животът в ранчото ще започне. Коледа или не, добитъкът щеше да се размърда, хората щяха да влязат в конюшните и да се погрижат за конете, макар че никой нямаше да язди из хълмовете.
Боса, Саманта тихо се промъкна в кухнята, включи електрическата кафеварка, която използваше Каролайн, и седна на тъмно да чака кафето, позволявайки на мислите си да се върнат към предишната вечер. Бе споделила с останалите едно прекрасно коледно тържество. Като в голямо семейство, бяха свързани помежду си, държаха един на друг, а децата познаваха всички, които живееха тук. Те се радваха, крещяха и се гонеха около красиво украсената елха. Изведнъж си спомни за децата на Чарли и Мелинда. За пръв път не им бе изпратила коледни подаръци. Дойде й наум какво бе обещала на Чарли и й стана съвестно, но откакто бе тук, не бе виждала магазин.
Внезапно се почувства много самотна в пустата кухня и без да иска, мислите й, мигновено и мъчително, полетяха към Джон. Каква ли бе неговата Коледа тази година? Как ли се чувстваше като съпруг на бременна жена? Дали вече бяха обзавели детската стая? Болката, която я прониза, беше почти непоносима и като по рефлекс Сам посегна към телефона. Водена от отчаяното желание да чуе приятел, несъзнателно набра познатия номер и след миг Чарли Питърсън вдигна слушалката. Меденият му глас изгърмя в ухото й с оглушително изпълнение на „Пеещи звънчета“ и тя успя да вмъкне името си едва по средата на втората строфа.
— Кой?… „Поемаме през полята…“
— Млъкни, Чарли! Аз съм, Сам!
— Оо… здрасти, Сам… „… и тичаме по целия път…“
— Чарли! — между безуспешните опити да го надвика не успяваше да сдържи смеха си.
Беше й много забавно, но в същото време самотата отново я връхлетя и тя се почувства ужасно далеч. Изведнъж й се прииска да е сред тях, а не в някакво ранчо на пет хиляди километра. Нямаше друг избор, освен да чака Чарли да си довърши песента.
— Весела Коледа!
— Да разбирам ли, че си приключил с пеенето? Няма ли да изпълниш и „Тиха нощ“?
— Нямах такива намерения, Сам, ала щом толкова настояваш, бих могъл…
— Чарли, моля те! Искам да поговоря с Мелинда и момчетата. Но преди това — тя преглътна мъчително — кажи как вървят нещата в службата. — Бе си наложила да не звъни там. Харви изрично й бе наредил да не го прави и Саманта се бе подчинила. Имаха номера й, в случай че тя им потрябва. Шефът й бе решил, че за нея ще е добре да забрави напълно за тях. И Сам наистина се справяше по-успешно, отколкото бе очаквала. До този момент. — Как вървят моите проекти? Успяхте ли да ми прогоните клиентите, или още не сте?
— До един! — съобщи Чарли, преливащ от гордост, и запали пура. Сетне се намръщи и погледна часовника си. — Защо, по дяволите, си будна по това време? Трябва да е… Какво? Там още няма шест часа! Къде си? — Изведнъж се изплаши, че е зарязала ранчото и се е върнала.
— Още съм тук. Просто се събудих по-рано и не можах да заспя. Всяка сутрин ставам в четири и половина и сега не знам какво да правя със себе си. Имам чувството, че вече е следобед. — Е, не съвсем, но определено беше напълно будна. — Как са децата?
— Много добре. — За момент в гласа му се долови колебание, ала той побърза да продължи. — Надявам се, че те съсипват от езда.
— Абсолютно. Хайде, Чарли, кажи какво става там. — Изведнъж й се прииска да научи всичко: и клюките от службата, и кой какви реклами се кани да отмъкне от друга агенция.
— Нищо особено, рожбо. Ню Йорк не се е променил особено през последните две седмици. Ами ти? — Гласът му прозвуча сериозно и Сам се усмихна. — Щастлива ли си там, Саманта? Добре ли си?
— Чувствам се отлично. — И добави с лека въздишка: — Идването ми тук беше най-доброто решение за мен, колкото и да ми е неприятно да го призная. Предполагам, че съм имала нужда тъкмо от такава радикална промяна. От цяла седмица не съм гледала новините в шест часа.
— И това е нещо. Щом като ставаш в четири и половина, сигурно си лягаш в шест вечерта.
— Е, не в шест, но горе-долу там някъде.
— А приятелката ти… Каролайн и всичките онези коне? Те добре ли са? — Говореше като типичен нюйоркчанин и тя се засмя, като си го представи как пафка пурата и гледа в празното пространство, облечен в пижама и халат за баня, а може би и нахлузил нещо, подарено му от децата, като например бейзболна шапка или ръкавица, или пък чорапи на червени и жълти черти.
— Всички тук се чувстват чудесно. Дай ми да поговоря с Мели.
Мелинда не забеляза знаците на Чарли и веднага изстреля новината. Беше бременна. Бебето трябваше да се роди през юли и тя бе разбрала едва тази седмица. За част от секундата последва подозрително мълчание, сетне Сам я заля с възторжени поздравления, а отстрани Чарли затвори очи и изстена.
— Защо й го каза? — Изхриптя той на жена си, докато тя се опитваше да продължи разговора със Саманта.
— А защо да не й кажа? И без това ще разбере, когато се върне — също шепнешком отвърна Мелинда, закрила с длан мембраната. Сетне махна ръката си и продължи: — Децата ли? Всичките твърдят, че искат още едно братче, но аз напускам играта, ако и този път не е момиче.
Чарли жестикулираше нетърпеливо, накара я набързо да се сбогува и отново грабна слушалката.
— Защо не си ми казал, Чарли? — Сам се мъчеше да говори безгрижно, ала както винаги при подобна новина, и особено напоследък, в сърцето й се опъна някаква много стара, тъжна и още чувствителна струна. — Боеше се, че няма да го понеса ли? Знаеш ли, аз съм само разведена, а не душевно болна. Има малка разлика.
— И бездруго това не вълнува никого. — В гласа му прозвучаха печални и тревожни нотки.
— Теб те вълнува — тихо отвърна Сам. — И Мели. И мен. Вие сте ми приятели. Тя постъпи правилно, като ми го каза. Не й се карай, след като затвориш телефона.
— Защо да не й се карам? — виновно се усмихна той. — Нали трябва да я вкарвам в правия път?
— Намерил си хубав начин, няма що, Питърсън. Добре, че си един от най-високоплатените художествени директори в бранша. За всичките тези деца ще ти трябват сума пари.
— Да бе — доволно изръмжа Чарли, — голяма работа съм, нали? — Помълча малко и продължи: — Е, рожбо, бъди добра към конете и се обаждай, ако имаш нужда от нас. И, Сам… ние всички мислим за теб, липсваш ни. Знаеш това, нали, бебчо?
Саманта закима, задавена от сълзи. Накрая успя да промърмори.
— Да, знам. И вие ми липсвате. Весела Коледа! — Усмихна се през сълзи, изпрати му целувка и сложи слушалката.
Остана в кухнята още половин час, с чашата изстинало кафе пред себе си, с вперен в масата поглед и сърце на хиляди километри оттук — в Ню Йорк. А когато отново вдигна очи, видя, че навън вече се зазорява, нощта бе избледняла от тъмносиньо на бледосиво. Стана и бавно отиде да изсипе кафето в умивалника. Постоя неподвижно, отлично съзнавайки какво й се иска да направи. С решителна крачка прекоси коридора, облече се тихо, опакова се в два топли пуловера и яке, сложи си каубойската шапка, която Каролайн й бе заела преди няколко дни, и излезе на пръсти от стаята. Премина коридора, измъкна се през входната врата и я затвори тихо след себе си, като хвърли последен поглед назад, за да се увери, че още никой не се е размърдал.
Пътят до конюшните й отне броени минути. Спря на няколко стъпки от преградата. Отвътре не се чуваше никакъв шум и тя си помисли, че едрият, сякаш издялан от блестящ абанос жребец, който изведнъж бе почувствала нужда да язди, още спи. Тихо отвори вратата, влезе и започна да го глади по шията и хълбоците и да му говори нежно като на дете. Черния красавец не спеше, но беше спокоен. Като че я бе чакал, гледаше я изразително иззад острите си черни ресници. Саманта му се усмихна, тихо се измъкна от преградата, отиде да вземе седлото и юздите и се върна да го подготви за езда. Никой не я бе видял да влиза в конюшнята и наоколо все още нямаше жива душа.
След няколко минути го изведе навън, в широкия двор също нямаше никой. Докара го до един пън наблизо и се качи на него. Оттам с лекота се метна на седлото, хвана изкъсо юздите и потегли към вече познатите й хълмове. Знаеше точно къде й се иска да го язди. Преди няколко дни бе забелязала пътека в гората и сега се запъти право натам. Отначало пое към целта си в лек тръс, но след известно време почувства, че големият кон напира да ускори ход, позволи му да премине в галоп и той препусна срещу изгряващото слънце. Чувството бе изключително, притисна още по-силно хълбоците му с колене и жребецът с лекота преодоля редица ниски храсти, сетне и малко поточе. Спомняше си първия път, когато го бе накарала да прескача, но сега беше различно. Тази сутрин тя не излагаше Черния красавец на рискове, нито пък беше ядосана. Само й се искаше да се слее с него, да се превърнат в едно тяло и една душа. На върха на хълма му позволи да забави ход, за да се полюбува на вече издигащото се слънце, и сякаш се пренесе в старинен мит или индианска легенда.
Едва тогава чу тропота на копита зад себе си и сепнато се обърна. Но всъщност не се изненада, когато видя Тейт Джордан, който препускаше към нея на красивия пинто с цвят на слонова кост и оникс. Сякаш и той беше част от легендата, сякаш и неговото място бе тук, сякаш и той бе паднал от огнено златистото утринно небе.
Тейт пришпори пинтото и препусна по права линия в галоп към нея с изражение на почти неистова решителност. В последния момент отби и конят му тръгна редом с нейния. Тя го наблюдаваше внимателно, не знаейки какво да очаква. Боеше се, че пак ще е ядосан, че ще развали красивия миг и че приятелството им, родило се едва предишната вечер, ще свърши без време. Ала онова, което видя в дълбоките зелени очи, които я гледаха така настойчиво, този път не беше гняв, а много по-нежно чувство. Той не каза нищо, само прикова поглед в нея, а после кимна и подкара своя пинто. Беше ясно, че иска да го последва, и тя се подчини. Черния красавец без усилие преодоляваше пътеките през хълмове и долчинки, които избираше Тейт, докато накрая стигнаха в кътче от имота, което Сам никога не бе виждала. Превалиха поредния баир и пред погледите им се откри малко езеро с хижа край него. Изпускащият пара пинто забави ход, Тейт се обърна и й се усмихна в ранната утрин, спря коня и слезе от него.
— Още ли сме в ранчото?
— Да. Краят му е оттатък онази поляна. — Поляната беше точно зад хижата.
— Чия е? — посочи към нея Саманта. Чудеше се дали там има някой.
Тейт отговори уклончиво:
— Открих я много отдавна. Прескачам от време на време. Не често, само когато изпитвам нужда да остана сам. Заключено е и никой не знае, че идвам тук. — Това бе молба да запази тайната му и Саманта го разбра.
— Имаш ли ключ?
— Повече или по-малко. — Красивото обветрено лице разцъфна в усмивка. — Във връзката ключове на Бил Кинг има един, който става. Веднъж го свих.
— И си направи дубликат? — Саманта изглеждаше шокирана, но той кимна. Тейт Джордан бе преди всичко честен човек. Ако Бил Кинг го бе попитал, той щеше да му каже. Ала Бил не бе споменал нищо за ключа и Тейт бе решил, че това едва ли го интересува. Пък и никак не му се искаше да привлича вниманието към забравената хижа. Тя означаваше много за него.
— Тук винаги имам кафе, ако не се е развалило. Искаш ли да се спуснем и да влезем вътре за малко? — Не й каза, че обикновено му се намира и бутилка уиски. Не за да пиянства, а за да се сгрее и успокои. Идваше понякога тук, когато бе разтревожен или пък нещо го гнетеше и изпитваше нужда да остане сам за един ден. В тази хижа бе прекарал много недели и си имаше собствена теория относно това за какви цели е била използвана преди. — Е, госпожо Тейлър? — Тейт Джордан я гледаше настойчиво и тя кимна.
— Ще ми е приятно.
Идеята за кафето звучеше примамливо, тази сутрин времето беше необикновено студено. Тейт й помогна да слезе и върже красивия кон, сетне я поведе по пътеката към хижата, извади ключа, отвори вратата и отстъпи встрани да й направи път. Както и всички останали каубои в ранчото, той винаги беше галантен — нещо като последен отблясък от стария Запад. На влизане Сам вдигна очи към него и му се усмихна.
В хижата се усещаше суха миризма на застояло, но като се огледа, очите й моментално се разшириха от изненада. Просторната стая бе декорирана с красива сатинирана басма на цветя и изглеждаше леко старомодна, ала въпреки това много приветлива и уютна. Имаше малък диван, два отрупани с възглавници шезлонга, а в ъгъла до голямата камина — разкошен кожен фотьойл, който веднага й направи впечатление: беше старинен. В друг ъгъл бе поставено малко бюро, не липсваха радио и грамофон, няколко етажерки с книги и множество странни предмети, които сигурно са били важни за собственика: два чифта големи и красиви еленови рога, глава на глиган, колекция от празни бутилки, няколко смешни пожълтели фотографии в старомодни рамки с орнаменти. Пред камината бе разстлана дебела меча кожа, а до нея имаше изящен старинен люлеещ се стол с табуретка за краката. Човек охотно би дошъл в това кътче от приказките, скрито вдън гората, за да избяга от останалия свят.
През една отворена врата Сам видя хубава стаичка с нежносини стени, красиво месингово легло, покрито с многоцветна ватирана кувертюра, още една внушителна меча кожа и малка месингова лампа с абажур. Завесите бяха в синьо и бяло и богато надиплени, а над леглото висеше живописен пейзаж от друга част на ранчото. Стая, в която човек би пожелал да остане до края на дните си.
— Тейт, чие е това? — Саманта изглеждаше леко озадачена, а той й посочи единия чифт еленови рога, монтирани върху малка подставка на близката стена.
— Погледни.
Тя се приближи и очите й се разшириха от учудване. Погледна Тейт и отново се взря в трофея. Надписът под него гласеше: „УИЛЯМ Б. КИНГ, 1934 г.“. Вторият трофей също беше на Бил Кинг, но от 1939 година. Сам отново погледна през рамо към Тейт, този път разтревожено.
— Хижата негова ли е, Тейт? Редно ли е да сме тук?
— Не знам отговора на първия ти въпрос, Сам. А колкото до втория, вероятно не е редно. Ала след като открих тази къщичка, не можех да не идвам. — Гласът му бе дълбок и дрезгав, очите му търсеха нейните.
Тя се огледа безмълвно и отново кимна.
— Разбирам те.
Тейт тихо се оттегли в кухнята и Сам се зае да разглежда старите снимки. Макар да й се струваше, че в тях има нещо познато, не беше съвсем сигурна в предположенията си. После погледът й бе привлечен от големия пейзаж над леглото и чувствайки се ужасно неловко, тя влезе в спалнята. Когато стигна достатъчно близо, за да различи ясно надписа, внезапно застина на място. Художничката бе написала името си с червено в долния десен ъгъл. К. Лорд. Сам се завъртя кръгом, готова да побегне от спалнята, но вратата беше блокирана от огромната фигура на Тейт Джордан. Той й подаваше чаша димящо нес кафе и изучаваше лицето й.
— Тяхна е, нали? — Ето къде беше отговорът на нейния въпрос, въпросът, над който двете с Барбара толкова често си блъскаха главите и се кикотеха. Най-сетне го бе намерила в тази уютна синя стаичка с почти изпълващо я огромно месингово легло и кувертюра от разноцветни парчета плат. — Нали, Тейт? — Изведнъж почувства нужда да получи потвърждение, ако не от друг, то поне от него.
Той бавно кимна и й даде яркожълтата чаша.
— Така мисля. Приятно местенце, нали? Общо взето, напълно в техния стил.
— Някой друг знае ли? — Имаше чувството, че е проникнала в свещена тайна и е отговорна пред Каролайн и Бил за запазването й.
— За тях ли? — Тейт поклати глава. — Никой не знае със сигурност. Те са ужасно предпазливи, никога не се издават. Той я нарича „госпожа Каролайн“ като всички останали, дори се обръща към нея така. Отнася се с уважение, но без да проявява специален интерес. И тя се държи по същия начин.
— Защо? — На лицето й се четеше недоумение. Сам отпи от кафето, сетне остави чашата и седна на ръба на леглото. — Щом като са го искали, защо просто не са обявили връзката си още преди години и не са се оженили?
— Възможно е и да не са искали. — Тейт сякаш ги разбираше, а погледът, който Саманта отправи към потъмнялото му от слънцето лице, ясно показваше, че тя нищичко не проумява. — Бил Кинг е горд човек. Не би допуснал да се приказва, че се е оженил за госпожа Каро заради парите й или заради ранчото и добитъка.
— Тъй че са предпочели това? — Сам се огледа с още по-голямо удивление. — Малка хижа в гората и през следващите двайсет и пет години той да се промъква в къщата й като крадец.
— Може би така са запазили трепета от връзката си. — Тейт Джордан се усмихна и седна на леглото до Саманта. — В това, което виждаш тук, има нещо много вълнуващо. — Той се огледа около себе си с топлота и респект, почти благоговейно. — Знаеш ли какво виждаш тук, Саманта? — и продължи, без да дочака отговора й: — Виждаш света на двама души, които се обичат, допълват се и живеят в пълна хармония: нейните рисунки и неговите трофеи, старите им снимки, грамофонни плочи и книги, неговото удобно кожено кресло и нейния малък люлеещ се стол с табуретката за крака край камината. Просто се вгледай и в най-простото нещо, Саманта. — И двамата отправиха погледи през вратата на спалнята. — Погледни само. Знаеш ли какво виждаш там отвън? Виждаш любовта. Тя е в тези бакърени вази, в старата дантелена възглавница и смешната глиганска глава. Там отвън присъстват двама души, които са се обичали дълго време и все още се обичат.
— Мислиш ли, че продължават да идват тук? — Сам почти шепнеше и Тейт се разсмя.
— Съмнявам се. Дори и да идват, то е рядко. Аз вероятно го правя по-често от тях. Последните години артритът доста тормози Бил. Подозирам — понижи глас той, — че гледат да не се отдалечават много от голямата къща.
Думите му припомниха на Саманта нощните шумове от отваряне и затваряне на врати. Значи след всичките тези години те продължаваха да се срещат скрито в среднощните часове.
— И все пак не разбирам защо го пазят в тайна.
Тейт задържа погледа си върху нея и вдигна рамене.
— Понякога просто става така — после й се усмихна. — Тук не е Ню Йорк, Саманта. Някои старомодни ценности все още се тачат.
И въпреки това тя не можеше да го проумее. В такъв случай е трябвало да се оженят. Боже господи, та връзката им продължаваше вече от двайсет години!
— Как откри хижата, Тейт? — Сам стана, върна се в дневната и след малко се настани на удобния стар люлеещ се стол на Каролайн.
— Просто един ден се натъкнах на нея. Преди години те трябва да са прекарвали тук доста време. Тя носи атмосферата на истински дом.
— И действително е истински дом — каза Саманта и замислено се загледа в празната камина, спомняйки си елегантния апартамент, който бе оставила в Ню Йорк, В него вече нямаше нищо от онова, което чувстваше тук: нямаше ги любовта и топлотата, нито нежното успокоение, утехата, която получаваше дори само от седенето на стария люлеещ се стол.
— Имаш чувството, че би могла да останеш тук завинаги, нали? — Той й се усмихна и отпусна едрото си тяло в кожения фотьойл. — Искаш ли да запаля огъня?
Тя бързо поклати глава.
— Ще бъда неспокойна, когато си тръгнем.
— Няма да го оставя да гори, глупаче.
— Знам. — Отново си размениха усмивки. — Но въпреки това ще се притеснявам. Нали разбираш, някоя случайна искра или пък нещо друго… Това тук е твърде специално, за да се намесваме. Не бих искала да правя нищо, което крие и най-малката опасност за тяхното кътче. — Погледна го по-сериозно и добави: — Дори имам чувството, че не би трябвало да сме тук.
— Защо не? — Острата му брадичка се издаде леко напред.
— Защото не е наше. Това е тяхно тайно и интимно кътче. Те не биха одобрили идването ни и не биха искали да знаем за тях…
— Но тъй или иначе ние знаем, нали? — тихо подхвърли той и Саманта кимна несигурно.
— Винаги съм го подозирала. Двете с Барб, племенницата на леля Каро, говорехме за това с часове, строяхме и отхвърляхме предположения. Но така и не ни се представи случай да се уверим.
— А когато порасна?
— Тогава го усещах — усмихна се тя. — Ала въпреки това не бях сигурна.
— Аз също. Винаги съм смятал, че знам, но всъщност не знаех. Докато не дойдох тук. Тази къщичка говори сама за себе си. — Той отново хвърли поглед наоколо. — И каква красива приказка разказва!
— Даа — съгласи се Сам и бавно се залюля на стария стол. — Хубаво би било да обичаш някого така, нали? Достатъчно силно, за да изградите заедно нещо и да го запазите в течение на двайсет години.
— Колко продължи бракът ти, Сам?
Това бе първият личен въпрос, който й задаваше.
Тя го погледна прямо и, видимо спокойна, побърза да отговори. Ала не можеше да не се пита откъде е научил, че е била женена.
— Седем години. А твоят?
— Пет. Синът ми беше съвсем мъничък, когато майка му ме напусна.
— Сигурно много си се зарадвал, като си си го върнал — каза го и веднага се изчерви до ушите заради своята нетактичност, спомняйки си цялата история. — Извинявай, не исках да…
— Шшт. — Леко махна той с ръка. — Знам какво имаше предвид. Наистина се зарадвах, по дяволите. Но страшно съжалявах за смъртта на майка му.
— Обичаше ли я и след като те напусна? — Въпросът й бе шокиращ, ала изведнъж прозвуча съвсем в реда на нещата. Сякаш тук, в светилището на Бил и Каро, те двамата можеха да си кажат и се попитат всичко, стига то да е важно за тях и да няма за цел да нарани другия.
Тейт Джордан замислено кимна с глава.
— Да, обичах я. В известен смисъл още я обичам, а тя е мъртва вече от петнайсет години. Странна работа. Човек не запазва само спомена за онова, което е било накрая. А ти, Сам, и с теб ли е така? Как си спомняш своя съпруг: като човека, в когото си се влюбила някога, или като негодника, в който се е превърнал накрая?
Сам тихо се разсмя на откровените му думи и кимна, продължавайки да се люлее:
— Господи, колко си прав. Защо? Непрекъснато се питам. Защо си го спомням от времето, когато учехме заедно в колежа, когато се сгодихме, от медения месец и първата ни Коледа? Как така най-напред не се сещам за чорапите, които висяха от куфара му в мига, в който ме напускаше, заедно с всичките ми вътрешности? — И двамата се усмихнаха на метафората, а Тейт поклати глава, отново се обърна към нея и я погледна въпросително.
— Така ли беше? Той ли те напусна, Сам?
— Да — отвърна тя без заобикалки.
— Заради друга? — Саманта кимна, но този път изражението й не беше измъчено. Просто признаваше фактите. — Така стана и с моята бивша госпожа. — Тя забеляза, че Тейт бе започнал да говори почти като останалите каубои. Може би тук се бе поотпуснал. Вече не му се налагаше да се доказва пред нея и наоколо нямаше други хора. — Все едно ти изтръгват сърцето, нали? Аз бях на двайсет и пет години и мислех, че ще умра.
— И аз — Сам го гледаше сериозно. — И аз. Всъщност — тихо въздъхна тя — предполагам, че всички в службата ми са се чувствали по същия начин. Затова съм тук. За да го преживея. За да избягам.
— Кога се случи?
— Миналия август.
— Достатъчно време е минало — безстрастно констатира той и Сам се наежи.
— Така ли? За какво е достатъчно? За да го забравя? За да ми е вече все едно? Е, тук грешиш, приятелю, пробвай пак.
— Непрекъснато ли мислиш за него?
— Не — откровено призна тя. — Но твърде често.
— Разведохте ли се?
— Да, той вече е женен повторно и през март ще си имат бебе — защо пък да не му го каже наведнъж? По някаква странна причина й беше приятно да се освободи от всичко, да излее от себе си мъчителните истини и признания. Колко хубаво щеше да е да свърши с това веднъж завинаги.
Но неочаквано забеляза, че той я гледа напрегнато.
— Обзалагам се, че много боли.
— Какво? — В първия момент не го разбра.
— За бебето. Ти искаше ли деца?
Сам се поколеба само за миг, после кимна и скочи от люлеещия се стол.
— В интерес на истината да, господин Джордан. Обаче съм стерилна. Тъй че съпругът ми намери каквото искаше… на друго място…
Сам стоеше до прозореца и гледаше към езерото. Не го чу да приближава. Той неочаквано изникна зад гърба й и я прегърна през кръста.
— Няма значение, Сам… Ти не си стерилна. Стерилен е онзи, който не умее да обича, който не може да даде нищо, който си е спуснал кепенците и се е продал. Само това е критерият, а ти не си такава, Сам.
Тейт бавно я обърна с лице към себе си, в очите й имаше сълзи. Саманта не искаше той да ги види, ала не можеше да устои на магнетичното притегляне на ръцете му. Тейт нежно целуна очите й, после притисна устните си върху нейните, толкова силно и продължително, че тя остана без дъх.
— Тейт… не… недей… — Съпротивляваше се, но слабо и той я притегли още по-близо до себе си. В ноздрите й нахлу миризмата на седло, сапун и тютюн, а когато устните им се разделиха и тя опря глава на гърдите му, почувства на бузата си острата вълна на ризата му.
— Защо не? — Тейт пъхна пръст под брадичката й и я накара да го погледне. — Сам? — Тя не каза нищо и той отново я целуна. — Сам, желая те повече от всяка друга жена през живота си.
Гласът му нежно галеше слуха й и сърцето заблъска лудо в гърдите й. Заговори тихо, но с чувство, гледайки го в очите:
— Това не е достатъчно.
Той бавно кимна.
— Разбирам. — Помълча и добави: — Ала аз не мога да предложа нищо повече.
Сега беше неин ред. Тя се усмихна и му зададе същия въпрос:
— Защо не?
— Защото… — Той се поколеба, а после в хубавата малка хижа се разнесе тихият му смях. — Защото съм наистина стерилен. Не ми е останало нищо, което мога да дам.
— Откъде знаеш? Опитвал ли си напоследък?
— От осемнайсет години не съм. — Отговорът му бе бърз и прям.
— И смяташ, че е прекалено късно отново да се влюбиш? — Той замълча. Погледът на Сам обиколи стаята, задържа се върху ловните трофеи и отново се върна към него. — Мислиш ли, че Бил я обича? — Тейт кимна. — Аз също. Бил едва ли те превъзхожда по смелост. И е страхотен мъж. Ти също.
— Да разбирам ли, че… — Тейт говореше тихо, устните му си играеха с нейните и сърцето на Саманта заплашваше да се пръсне, безсилно да проумее какво прави тя, защо се целува с този непознат, този каубой, и се мъчи да го убеди, че му е време да се влюби. Редно бе да се запита докъде ще я доведе това, ала нямаше време. — Да разбирам ли — отново поде той, — че ако ти кажа, че те обичам, ще се любим още сега? — Тази мисъл очевидно го забавляваше, ала тя се усмихна леко и поклати глава. — Така си и мислех. В какво се опитваш да ме убедиш тогава?
— Опитвам се да ти кажа, че не е прекалено късно да се влюбиш отново. Помисли си за тях. Когато са започнали, са били по-възрастни от нас. Така излиза.
— Даа… — Но не звучеше много убедено. Замисли се и пак обърна поглед към нея. — Какво те засяга дали ще се влюбя отново?
— Бих искала да знам, че това е възможно.
— Защо? Научен интерес ли проявяваш?
— Не — прошепна тя, — интересувам се за себе си.
— Значи това било. — Ръката му нежно се плъзна по бледорусата й коса, задържа се върху фибите, които я държаха в стегнат кок на тила, неочаквано ги измъкна и тежката грива се разсипа по гърба й. — Господи, косите ти са разкошни, Сам… Паломино… — с много нежност промълви той. — Малка Паломино… колко си красива… — Слънцето блесна в прозореца и заигра между златните нишки в косите й.
— Трябва вече да си вървим — тихо, ала твърдо каза тя.
— Трябва ли?
— Да, трябва.
— Защо? — Устните му целуваха брадичката, бузата и шията й. Не се съпротивляваше, но нямаше да му позволи да стигне по-далеч от това. — Защо да си тръгваме сега, Сам? О, боже, толкова си хубава…
Тя почувства тръпката, разтърсила тялото му, и внимателно се освободи от прегръдката, поклащайки леко глава.
— Не, Тейт.
— Защо не? — За момент очите му пламнаха и Сам почти се изплаши.
— Защото не е редно.
— За бога, аз съм мъж, а ти си жена… не сме някакви деца. Какво искаш? — Той повиши глас в предизвикано от възбудата раздразнение. — Романтична любов и венчална халка на пръста, преди да влезеш в леглото?
— А ти какво искаш, каубой? Просто да се изтъркаляш набързо в сеното? — Силните думи го удариха като куршум и той стъписано поклати глава.
— Съжалявам — каза хладно и отиде до умивалника да измие чашите. Но когато свърши с миенето, Саманта, която все още стоеше на същото място и го наблюдаваше, заговори:
— Аз не съжалявам. Харесвам те. Всъщност — тя протегна ръка и докосна неговата — страшно те харесвам. Ала не искам да бъда наранена още веднъж.
— Няма да получиш гаранциите, които очакваш, Сам. Никой не може да ти ги даде. И аз не мога. Ако някой започне да те убеждава в противното, значи е лъжец.
В думите му имаше известна истина и Сам съзнаваше това, ала на нея не й трябваха голи обещания, трябваше й нещо реално.
— Знаеш ли какво искам? — попита тя, обхождайки с поглед любовното гнездо на Бил и Каролайн. — Искам това. Искам такова сливане и взаимно допълване и такава обич след повече от двайсет години.
— Мислиш ли, че те в началото са били толкова сигурни в своето бъдеще? Мислиш ли, че тогава са знаели какви ще са отношенията им сега? Не, по дяволите. Тя е била собственичка на ранчото, а той — прост работник. Само това им е било известно.
— Така ли смяташ? — Очите й хвърляха огън и жупел. — Обзалагам се, че са знаели и още нещо. Досещаш ли се какво?
— Какво?
— Знаели са, че се обичат. И аз не желая да се впускам в никакви игри, докато не намеря мъж, който да ме обича и когото да обичам.
Излязоха навън и Тейт заключи вратата на хижата.
— Да тръгваме — лаконично я подкани той.
Но когато мина край него, видя, че не е ядосан. Беше разбрал всичко, което му бе казала, и Сам се питаше какво ще направи сега и как ще постъпи тя самата. За момент, само за момент, й се прииска да забрави самоконтрола и предпазливостта, но бързо отхвърли тази мисъл. Не защото не го желаеше, а защото го желаеше твърде силно. Тейт Джордан беше страхотен мъж.
— Може ли да дойдем пак? — Погледна го открито, когато той й предложи събраните си длани, за да стъпи на тях и се качи на едрия кон.
— Наистина ли го искаш? — Тя кимна бавно и той се усмихна, без да каже дума повече.
Саманта се метна на седлото, хвана здраво юздите, заби пети в хълбоците на коня и се понесе срещу вятъра редом с Тейт Джордан.