Даниел Стийл
Паломино (23)

23

— Всички ли са готови? — извика Чарли с широка усмивка, поклони се и с жест покани колегите си да се качат в самолета. Заминаваха с търговска авиолиния за Аризона, но бяха толкова много, че май бяха изкупили повечето места в първа класа. В групата бяха включени седем души от продуцентската компания, освен тях Сам, Чарли и двамата им асистенти, Хенри Джоунс-Адамс и неговият приятел. Сякаш не им стигаха купищата багаж и множеството сандъци и кашони с екипировката, та Хенри и съжителят му бяха взели и кучето си, малък бял френски пудел на име Джорджи. Саманта се надяваше животинчето да не се мотае в краката на конете. То беше толкова дребно, че за него това щеше да е фатално, както вероятно и за снимките.

В Аризона щяха да ги чакат гримьорка и фризьор от Лос Анжелис, които щяха да придружават екипа от „Крейн, Харпър и Лауб“ до края на пътуването.

— Мислиш ли, че са качили целия ни багаж? — неспокойно пошушна на Саманта приятелят на Хенри и тя го увери, че всичко е натоварено на самолета.

— Но нещата ни са толкова много!

— Хората си знаят работата. Пък и — усмихна му се успокояващо — това е първа класа.

Сякаш този факт променяше нещо, сякаш не можеха да загубят някой куфар от комплекта му „Вюитон“ със същата лекота, с която биха загубили и пътна чанта „Самсонит“ на някого от снимачния екип или сандък от безкрайно скъпата им екипировка.

Сам отново си даде сметка колко много работа щеше да има през това пътуване. След като бе измислила концепцията, бе написала почти сама текстовете, бе намерила терени за снимките, бе избрала изпълнителя, бе организирала екипите, бе се спряла на продуцентска къща и одобрила офертата й, какво я очакваше сега? През следващите две седмици й предстоеше да успокоява всички, че скоро ще бъдат нахранени, че остава да се заснемат само още няколко дубъла, че утре времето ще е по-хладно, че до обед климатикът в хотела ще бъде поправен и че е изключено храната в следващия град да е толкова лоша. Присъствието на нервозния хомосексуален приятел и френския пудел правеха нещата още по-трудни. От друга страна, Хенри Джоунс-Адамс вече бе показал, че има уравновесен характер, че е забавен и приятен човек, и Сам се надяваше да държи под контрол както любовника, така и кучето си. Тя приемаше спокойно обстоятелството, че е обратен, но се бе поопънала, когато бе пожелал да вземе със себе си своя малък антураж. Хенри обаче настояваше на това, а им бе толкова нужен, че биха му разрешили да доведе дори майка си и четиринайсет от най-скъпите си приятели.

Питиетата в самолета поуспокоиха нервите и духовете на всички. Чарли беше в отлична форма, развличаше ги през целия полет и накрая, половин час преди кацането в Тусон, хората се развеселиха. Този ден нямаше да вършат нищо. Предстоеше им само да пропътуват триста километра до мястото на снимките в три взети под наем комбита заедно с цялата екипировка. После щяха да се навечерят и наспят хубаво и рано-рано на другия ден да се заловят за работа. Навиците от ранчото явно щяха да бъдат полезни на Саманта, тя очакваше всяка сутрин да се буди в четири и половина. И вече бе запланувала с какво да запълни един-два часа от времето си след работа. Бе си съставила допълнителен списък на хората, с които искаше да говори. В което и ранчо да се намираше, вечер щеше да прекарва известно време в компанията на каубоите и да бъбри с тях. Възможно беше някой от тях да е работил някъде с Тейт, да познава човек, свързан по някакъв начин с него: родственик, бивш работодател или друг, който да знае къде е той сега. Струваше си да опита. Струваше си да опита всичко.

Когато самолетът спусна колелата за кацане, Саманта се усмихна на себе си, изпълнена с нова надежда. Кой знае, може би в близките дни щеше да влезе в някое ранчо и да съгледа, подпрян на оградата, красив висок каубой. И този път нямаше да е някой непознат, а Тейт, с тези негови зелени очи, с меката усмивка и устата, която тя толкова много обичаше… Тейт…

— Добре ли си, Сам? — Тя се обърна, Чарли я тупаше по рамото и я гледаше някак особено.

— А? — все още изглеждаше сепната.

— Говоря ти вече от десетина минути.

— Колко мило.

— Исках да те попитам кой ще кара другите две коли.

Сам набързо събра мислите си и даде своите разпореждания, ала когато кацнаха, умът й отново бе някъде далеч. Рееше поглед към далечния хоризонт и се питаше дали на следващия или на по-следващия ден вече няма да го е намерила… Искаше и се да прошепне: „Там ли си, Тейт?“, но знаеше, че няма да получи отговор. Нямаше как да разбере. Трябваше просто да продължава търсенето. Та нали затова беше дошла.

Те бяха между първите, които слязоха от самолета. Саманта бързо организира групата, уреди формалностите по колите, определи кой да ги кара, раздаде пътни карти, купи кутии със сандвичи за из път, връчи на всекиго талон за мотела, в случай че трите коли не пристигнат заедно. Както винаги, беше помислила за всяко нещо.

В автомобила, който караше тя, бяха Чарли, фризьорът, гримьорката, актьорът с приятеля си и пудела и всичките куфари „Вюитон“. Екипировката, снимачната група и асистентите пътуваха с другите две коли.

— Настанихте ли се? — Чарли се обърна да види какво е положението отзад и раздаде кутии изстуден плодов сок.

В Аризона бе по-горещо и от ада и всички бяха доволни, че колата е с климатична инсталация. Хенри бе зареден със смешни истории от турнетата си в Англия, приятелят му ги разсмиваше с разкази за това какво е да откриеш, че си гей в градче като Дъбюк, фризьорът и гримьорката пък описаха с най-големи подробности какво са преживели, когато в Лос Анжелис неотдавна били наети да подготвят за сцената прочута рок звезда; с една дума, пътуването протичаше приятно. До момента, в който пристигнаха в хотела. Тук, както можеше да се очаква, се разигра първата драма. Собственикът не пускаше в стаите кучета, не одобряваше приятеля на Хенри, гледаше ужасено огненочервената коса на фризьора с пънкарския син кичур отпред и свирепо се мръщеше на „ония грозни кафяви куфари“. Приятелят на Хенри направо се разтрепери от подобно непочтително отношение към любимия му комплект „Вюитон“ и заплаши, че ако трябва, ще спи в колата, но няма да изостави пудела. Стодоларова банкнота, която в отчета за разходите щеше да бъде калкулирана към графа „бакшиши и други“, отвори пътя на Джорджи и той беше допуснат в тюркоазното пластмасово великолепие на хотела.

— Изглеждаш като пребита, Сам. — Чарли се бе проснал на дивана в нейната стая и я наблюдаваше как размишлява над лист с бележки, прикрепен към твърда подложка.

Тя вдигна поглед, усмихна се и запрати по него топче от смачкана хартия, което го перна по лявото ухо.

— Изключено. Аз? Че защо ще изглеждам уморена? Какво по-лесно от това да влачиш група ексцентрици и френски пудел от единия край на страната до другия. Уморена? Не може да бъде.

— Аз пък не съм уморен — каза той, придавайки си невинно изражение, и Саманта направи гримаса.

— Нищо чудно. След като не вършиш нищо.

— Аз съм само художествен директор и съм тук, за да се убедя, че филмът е добър в художествено отношение. Моя ли е вината, че си амбициозна кучка и искаш да ставаш директор на творческия отдел?

Чарли само се шегуваше, но Саманта изведнъж стана сериозна и седна на леглото.

— Мислиш, че искам да стана директор на отдела?

— Не, любов моя — нежно й се усмихна той. — Всъщност не мисля, че го искаш, ала това не променя нещата. Ти си страхотно добра в работата си. Колкото й да ми е неприятно да го призная, понякога си направо блестяща. Харви го знае, клиентите го знаят, аз го знам, всички в бранша го знаят и рано или късно ще си получиш своето. Или някой ще те отмъкне от агенцията със заплата, на която дори ти не би устояла, или пък Харви ще се пенсионира, както отдавна заплашва, и ти ще станеш директор на творческия отдел.

Директор на отдела… мисълта за това вдъхваше респект.

— Този пост не ми трябва. Вече не го искам.

— Тогава най-добре да направиш нещо, докато още можеш, преди да се е случило и да е станало твърде късно. — Чарли се позамисли и после попита: — Какво искаш всъщност, Сам?

Саманта въздъхна тихо.

— О, Чарли, това е дълга история.

— Гризеше ме такова предчувствие. — Очите му издържаха погледа й, без да трепнат. — В Калифорния си имала някого, нали? В ранчото? — Тя кимна. — И какво стана?

— Той ме заряза.

— О, по дяволите — точно след като Джон беше сторил същото. Нищо чудно, че когато се върна, изглеждаше така вцепенена и нещастна. — Окончателно ли?

— Не знам. Още се опитвам да го намеря.

— Нямаш ли представа къде е? — Сам поклати глава и на Чарли му домъчня за нея. — Какво смяташ да правиш?

— Ще продължавам да го търся — каза го със спокойна решителност и той кимна одобрително.

— Само така, моето момиче. Ти си силна жена, знаеш ли това, Сам?

— Не, скъпи — и въздъхна. — Понякога имам известни съмнения.

— Недей. — Гледаше я едва ли не с гордост. — Не вярвам да съществува нещо на този свят, с което не би могла да се справиш. Припомни си това, рожбо, ако някога нещата съвсем загрубеят.

— Припомни ми го.

— Непременно.

Сам се радваше, че Чарли беше дошъл с нея, той бе най-добрият й приятел и пътуването ставаше по-забавно, когато можеше да се шегува, да се смее и разговаря с него. Зад шутовските му номера се криеше необикновено сърдечна и интелигентна натура. Освен това й беше приятно да знае, че той и Харви я уважават. Когато се върна след прекараните в ранчото месеци, в началото чувстваше, че трябва отново да се доказва, не само като заместник-директор на творческия отдел, но и като човек, като тяхна приятелка. И ето че след толкова кратко време си бе възвърнала любовта и уважението им. Това означаваше много за нея. Тя стана и отиде да целуне Чарли по бузата.

— Напоследък не си ми казвал нищо за моята съименница.

— Страхотна е. Мие си зъбите, танцува степ и пере бельото.

— О, млъкни, кретен такъв. Питам те сериозно. Как е тя?

— Сладка като розова пъпка. Момичетата определено са по-различни от момчетата.

— Много си наблюдателен, скъпи. Между другото не огладня ли вече? Аз умирам от глад, пък и трябва да подберем всичките ни сладурчета и да ги заведем на вечеря в ресторантчето за тортили надолу по улицата, защото ще започнат да роптаят и да хленчат.

— Това ли ще им дадеш да вечерят? Тортили? — Чарли изглеждаше потресен. — Не съм сигурен, че ще се харесат на малкия господин „Вюитон“, да не говорим за пудела.

— Не се заяждай. Освен това се съмнявам, че в градчето има нещо друго за ядене.

— Чудесно.

Вечерята, състояща се от тортили и бира, мина неочаквано приятно. Разказваха се вицове, които ставаха все по-нецензурни, колкото по-свободно се чувстваха помежду си. Но умората си казваше думата и всички се върнаха в хотела да се наспят. Чарли махна на Саманта за „лека нощ“ и се прибра в стаята си, а тя стоя будна още половин час, за да прегледа бележките си за следващия ден, после с прозявка изгаси лампата.