Даниел Стийл
Паломино (19)

19

Самолетът се приземи на летище „Кенеди“ в топлата пролетна вечер и Саманта безучастно погледна към града. Докато разкопчаваше колана, пред очите й беше само Каролайн, каквато я бе видяла за последен път на аерогарата: висока и гордо изправена до стария управител, махаща й за сбогом със стичащи се по бузите сълзи.

Бил не й каза почти нищо, когато се изправи на пръсти да го целуне по бузата в претъпканата зала, но после изведнъж я стисна за лакътя и изръмжа бащински:

— Връщай се в Ню Йорк, Сам, и се пази! — Това бе неговият начин да изрази одобрението си за взетото от нея решение.

Ала наистина ли постъпваше правилно? С този въпрос в ума Саманта взе ръчната си чанта и тръгна да слиза по стълбата. Права ли беше да се върне толкова скоро? Не трябваше ли да остане по-дълго там? Щеше ли Тейт да се появи, ако беше почакала още месец-два? Разбира се, той пак можеше да се върне или да се обади отнякъде. Каролайн бе обещала, че ще продължи да разпитва и в случай, че някой е чувал за него, веднага ще се обади. Нищо повече не би могло да се направи, Саманта го разбираше много добре. Тя въздъхна дълбоко и влезе в аерогарата.

Тълпата около нея, шумът, телата, бъркотията, бяха направо зашеметяващи. След петте месеца в ранчото Сам бе забравила какво е да се озовеш сред толкова много хора, да се движиш със същата бързина, както и те. Смущението се четеше на лицето й, когато тръгна да си получи багажа и се почувства напълно изгубена в блъсканицата, като туристка в собствения си град. Естествено, нямаше нито един свободен носач, стотици хора чакаха таксита и след като най-сетне хвана едно, се наложи да го раздели с две японки и търговец на пластмасови изделия от Детройт. Той я попита откъде пристига, но тя бе толкова уморена, че не й се говореше. Все пак промърмори нещо за Калифорния.

— Актриса ли сте? — Човекът я разглеждаше заинтригувано, блестящите руси коси и тъмният тен веднага му бяха направили впечатление.

Ала Сам побърза да поклати глава, гледайки разсеяно през прозореца.

— Не, работя в ранчо.

— В ранчо ли? — Човекът я зяпна изумено и Сам се усмихна въпреки умората. — За пръв път ли идвате в големия град? — поде той, явно обнадежден.

Тя поклати глава и се постара да сложи край на разговора. Двете японски туристки бърбореха оживено на своя език, а шофьорът се обаждаше само с по някоя ругатня по адрес на натовареното движение и непрекъснато минаваше от платно в платно. Родният град я посрещаше, както подобава. Докато се движеха по моста от Куинс към Манхатън, Сам погледна назъбената линия на хоризонта и внезапно й се доплака. Не желаеше да вижда Емпайър Стейт Билдинг, сградата на ООН и останалите небостъргачи. Копнееше само за къщата на Каролайн, конюшнята, красивите секвои и онова огромно синьо небе.

— Хубаво е, нали? — Потящият се търговец на пластмасови изделия от Детройт се присламчи по-близо до нея, а тя поклати глава и се дръпна до вратата.

— Не особено. Не и след гледките, на които съм се радвала напоследък — стрелна го сърдито, сякаш той носеше вината за връщането й в Ню Йорк. Мъжът се обърна към едната от младите японки, но момичето само се изкикоти и продължи да бърбори с приятелката си.

Слава богу, шофьорът остави първо нея. Сам постоя на тротоара, вперила поглед в своята къща. Изведнъж я хвана страх да влезе вътре и съжали, че се е върнала. Копнежът по Тейт я измъчваше повече от всякога. Какво, по дяволите, търсеше тук, сама в този чужд град, сред всичките тези хора? Защо се връщаше в апартамента, в който бе живяла с Джон? Единственото, което желаеше, бе да бъде в Калифорния, да намери Тейт, да живее и работи в ранчото. Защо това не й беше позволено? Толкова много ли искаше? Отключи входната врата и помъкна багажа нагоре по стълбите. Работният ден с дванайсетте часа на седлото никога не я бе изтощавал колкото тези пет часа в самолета с двете сервирания, филма и емоционалния шок от връщането в Ню Йорк.

Сам изпъшка под тежестта на куфарите, пусна ги на площадката пред апартамента, изрови ключа от чантата си, пъхна го в ключалката, отвори широко вратата и влезе. Жилището миришеше като вътрешността на прахосмукачка. Всичко си беше там, където го бе оставила, безсмислено и лишено от обич, и някак по-различно, сякаш докато бе отсъствала, цялото обзавеждане леко се бе променило, беше се смалило или пораснало, или цветът му бе станал малко по-друг. Нищо не изглеждаше същото както преди. А в действителност беше точно такова, каквото и когато живееха тук с Джон. Сега Саманта се чувстваше като външен човек или като призрак, върнал се в сцена от миналото.

— Ало? — Дори не беше сигурна защо извика, но, разбира се, никой не отговори. Затвори вратата и се отпусна на един стол. Огледа се около себе си и заплака. Риданията разтърсиха раменете й и тя зарови лице в дланите си.

След двайсет минути телефонът иззвъня настойчиво. Сам подсмръкна, издуха носа си в носната кърпа и вдигна слушалката, без сама да знае защо. След цялото това време положително щеше да се окаже, че някой е сбъркал номера. Освен ако не бяха Харви или Чарли. Те бяха единствените хора в Ню Йорк, които знаеха, че се връща.

— Да?

— Сам, ти ли си?

— Не — усмихна се тя през сълзи, — крадецът.

— Крадците не плачат, глупачке — беше Чарли.

— Плачат, и още как. Като няма цветен телевизор за отмъкване.

— Прескочи до нас и ще ти дам моя.

— Не го искам. — Сълзите й отново потекоха, тя подсмръкна звучно и затвори очи, опитвайки се да се успокои. — Извинявай, Чарли, май не съм в особен възторг, че съм си вкъщи.

— Така изглежда. Е? Защо се върна? — попита делово той.

— Ти добре ли си? Двамата с Харви от месец и половина ме заплашвате с тежки телесни повреди и убийство, и още питаш защо съм тук?

— Добре де, само се оправи с твоя откачен клиент, пък после се връщай. Ако желаеш, дори завинаги. — Чарли имаше страшно практичен подход към живота.

— Не е толкова просто.

— Защо да не е? Виж, Сам, животът е много кратък и може да бъде много сладък, ако му позволиш. Ти си голямо момиче, сега си свободна и нищо не би могло да ти попречи да живееш, където поискаш. Щом предпочиташ до края на живота си да гониш кравите, тогава върви и се занимавай с това.

— Проста работа, а?

— Разбира се. Защо не? Знаеш ли какво ще ти кажа, най-добре да опиташ за известно време как ще ти понесе да поживееш тук един вид като туристка. Ще видиш как ще се чувстваш след два-три месеца и ако не ти е добре… По дяволите, Сам, никога не е късно да напуснеш.

— От твоите уста всичко звучи толкова лесно.

— Така и трябва да бъде. Тъй или иначе, хубава госпожо, добре дошла отново сред нас. Дори и да не искаш да си тук, ние безкрайно се радваме, че се връщаш.

— Благодаря, съкровище. Как е Мели?

— Дебела, но красива. Бебето се очаква след два месеца и този път ще бъде момиче, сигурен съм.

— Разбира се, Чарли, разбира се. Не съм ли го чувала поне два пъти досега? — Тя се усмихна и изтри сълзите от лицето си. Ако не друго, поне бе хубаво отново да е в един град с него. — Горчивата истина, господин Питърсън, е, че ти умееш да правиш само момчета. Това е от всичките онези баскетболни мачове, на които ходиш, нещо от въздуха там прониква в гените ти.

— Ясно, значи отсега нататък ще посещавам по-често бардаци със стриптийз. Как не съм се сетил… — И двамата прихнаха. В това време Сам, чийто поглед разсеяно се луташе из потискащия апартамент, съгледа хилавата кафеникава растителност в саксиите.

— Нали щеше да поливаш цветята ми, Чарли. — В гласа й имаше повече смях, отколкото укор.

— Цели пет месеца? Сигурно се шегуваш. Ще ти купя други.

— Не си прави труда. И без това те обичам. Между другото, след като успя да ме върнеш, кажи поне какво е истинското положение в агенцията.

— Лошо.

— Ужасно лошо или средно лошо?

— Непоносимо лошо. Още два дни и щях да получа язва или да убия Харви. Този мръсник ме побърква от седмици. Клиентите не харесаха нито един от проектите, които разработихме, намират, че всичко е твърде скромно, твърде плахо, твърде целомъдрено.

— Не използвахте ли моята тема с конете?

— Да, по дяволите, срещнахме се с всяка манекенка отсам Мисисипи, която представя облекло за езда, огледахме всяка жокейка, всеки треньор, всеки…

— Не, не, за бога! Хората са прави, ако им предлагате това, Чарли. Аз имах предвид коне, каубои, нали разбираш: мъжественост, залези. Например ездач, който препуска срещу червеното слънце на хоризонта на голям и красив жребец… — Каза го и мислите й моментално се върнаха към Черния красавец и, естествено, към Тейт. — Това е, което ти трябва за тази реклама. Не продаваш някаква малка дамска кола, продаваш евтин спортен модел. Клиентите искат да се получи впечатление за сила и бързина.

— Не мислиш ли, че и състезателен кон може да свърши работа?

— Не, по дяволите. — Тонът й бе непреклонен и в другия край на линията Чарли се ухили.

— Предполагам, че точно затова договорът е твой.

— Утре ще погледна какво имате.

— Тогава доскоро, рожбо.

— Много поздрави на Мели и благодаря, че се обади, Чарли. — Тя сложи слушалката, отново хвърли поглед около себе си и прошепна: „О, Тейт… защо?“.

Лека-полека разопакова багажа, избърса прахта, разтреби, после седна и се помъчи да убеди сама себе си, че това тук е нейният дом. В десет часа с облекчение се пъхна в леглото с бележника и писмените препоръки на Харви. Искаше да навакса малко от онова, с което й предстоеше да се занимава на другия ден. Вече минаваше дванайсет, когато остави всичко, изгаси лампата и се опита да заспи. Но мислите за ранчото я държаха будна още два часа, все очакваше да чуе познатите звуци, които не идваха и не идваха.