Даниел Стийл
Паломино (33)

33

— Ей, как върви подготовката? Кога отваряте? — Чарли се обаждаше всяка седмица да се оплаква от купищата работа на бюрото си и да се осведомява докъде са стигнали нещата в ранчото.

— Откриването е след две седмици, Чарли.

— Какво ще е? Като на банка? Със скара, балони и хартиени шапки?

Сам се усмихна. През последните пет месеца той непрекъснато я бе окуражавал, а това никак не беше малко. За един човешки живот пет месеца не бяха нищо, но при нейния шестнайсет до осемнайсетчасов работен ден те й се струваха като десет години.

Събориха няколко малки сгради, изградиха нови навеси и плувен басейн, преустроиха някои от къщичките, успоредно със стълбите направиха наклонени пътеки, продадоха по-голямата част от добитъка, като оставиха само няколко крави — да ги снабдяват с мляко и да забавляват децата. Трябваше да се наемат рехабилитатори, да се разговаря с медицински сестри, да се установяват връзки с лекари, тъй че пътуванията бяха неизбежни. Сам летя до Денвър, за да говори с лекаря, който най-напред бе оперирал гърба й, после до Финикс, до Лос Анжелис и Сан Франсиско, накрая и до Далас и Хюстън и навсякъде се срещна с най-добрите ортопеди. Бе си взела секретарка, която пътуваше с нея, помагаше й и й придаваше по-делови вид. Целта на Сам бе да обясни на специалистите своята програма, за да й изпращат пациенти. Децата щяха да прекарват в ранчото четири до шест седмици и да се учат отново да се радват на живота: да яздят, да общуват с други деца с подобен недъг, да бъдат независими от родителите си и сами да се грижат за себе си.

На своите презентации Сам показваше снимки на ранчото, каквото е било, и архитектурни скици на бъдещия му вид. Описваше подробно благоприятните условия и плановете за рехабилитация, даваше характеристики на екипа и сведения за себе си. Където и да отидеше, срещаше сърдечен прием и оставяше най-добри впечатления. Лекарите я препоръчваха на свои колеги, повечето от тях я канеха в домовете си, за да я запознаят със съпругите и семействата си. В Хюстън дори получи покана за среща, но отказа любезно и въпреки всичко спечели лекаря за своята кауза. Когато приключи с пътуванията, беше сигурна, че поне четирийсет и седем ортопеди от шест града ще изпращат пациенти в нейното ранчо.

Продължаваше да го нарича „Лорд“, бе задържала и неколцина от старите каубои. Вярна на обещанието си, бе назначила Джош за управител, дори му бе дала бронзова табелка, която да окачи на вратата си, и той беше на седмото небе. Обаче й трябваха още работници, по-различни от досегашните. Двамата с Джош ги подбираха най-внимателно, обръщайки внимание преди всичко на тяхното отношение към децата, към хората с физически недъзи и към конете. Те не биваше да са твърде стари, нетърпеливи, свадливи или склонни да подлагат малчуганите и конете на рискове. Само назначаването им отне почти два месеца. Но сега Сам разполагаше с дванайсет каубои, двама от старите и десетима съвсем нови. Любимецът й бе широкоплещест, красив червенокос и зеленоок „младок“, както му казваше Джош, на име Джеф. Той бе стеснителен и доста затворен, що се отнасяше до личния му живот, но бе готов да говори с часове за онова, в което щяха да превърнат ранчото. От препоръките му се разбираше, че е на двайсет и четири години, че работи от шестнайсетгодишен и че за осем години е бил в пет стопанства на територията на три щата. Когато го попита защо, той отговори, че е пътувал доста с баща си, ала сега вече е самостоятелен. Обади се на последните му двама работодатели и те я посъветваха да направи всичко, за да го задържи, а ако момчето все пак не остане, да го изпрати обратно при тях. И тъй, Джеф Пикет стана заместник-управител и Джош бе доволен от новия си екип.

Единственият по-сериозен проблем, който бе имала Сам, бяха парите, но какво ли не може да постигне човек, щом иска нещо достатъчно силно. А тя го искаше. Каролайн й бе оставила малка сума, която бе погълната от преустройствата още през първите седмици. Много й помогна продажбата на добитъка, а сетне Джош й подхвърли една идея. Голяма част от най-модерната екипировка в ранчото — инструменти, трактори, камиони за превозване на добитъка — повече нямаше да им трябва, тъй че Сам я продаде и получените пари стигнаха за шест нови къщички и плувен басейн. След това започна да се оглежда за субсидии и откри огромни неизползвани възможности, за които не бе подозирала. Получи три помощи и веднага поиска заем от банката.

Само преди месец Харви й се обади от Палм Спрингс. Беше там с Маги за турнира по голф, в който участваше заедно със свои стари приятели. Той я попита дали могат да дойдат да я видят и когато пристигнаха, настоя да инвестира в проекта й петдесет хиляди долара. Тези пари сякаш й бяха изпратени от Бога, тъкмо покриваха окончателната сума, която й бе нужна, и Сам го каза на Харви, докато той й подписваше чека. Сега можеше да бъде спокойна до откриването и се надяваше, че за година-две ще заработят без загуби и ще минат на пълна самоиздръжка. Не си бе поставила за цел да забогатява от онова, което върши. Искаше само да печели достатъчно, за да живее без притеснения и да поддържа ранчото.

Както бе казала на Чарли, датата на откриването бе седми юни. През следващите дни трябваше да пристигнат последните рехабилитатори, както и няколко нови коня. Всички шатри бяха разпънати, басейнът изглеждаше страхотно, къщичките бяха уютни и вече бяха направени резервации за трийсет и шест деца през следващите два месеца.

— Кога да дойда?

— Не знам, скъпи, когато искаш. Или по-добре ми дай възможност да си поема дъх след откриването. Мисля, че в началото ще бъда претрупана с работа.

Както се оказа, силно бе подценила онова, което я очакваше. Не бе и подозирала, че ще бъде толкова заета. Всяка сутрин я засипваха купища документи, писма от лекари и заявки от родители, а целия следобед посвещаваше на уроците по езда, които провеждаше заедно с Джош. Едната от субсидиите бе отишла за специални седла за децата. Сега имаха петдесет и вече бяха подали молба за втора сума, с която да поръчат още петдесет — както предполагаше Саманта, те скоро щяха да им потрябват. Тя проявяваше безкрайно търпение към малките си ученици, обучаваше ги на групи по двама-трима. В началото всички седяха сковани от страх, вкопчени в лъка на седлото, но сетне Джош повеждаше коня и те започваха да пищят от радост, завладявани неизменно от чувство за свобода и движение. Всеки път, когато ги гледаше, Сам се задъхваше от вълнение и възторг, а от време на време забелязваше и Джош да изтрива крадешком по някоя сълза.

Всички деца явно я обичаха и както каубоите преди две години, започнаха да я наричат Паломино заради избелялата й от слънцето руса коса. По цялото ранчо се чуваше само „Паломино!… Паломино!“, а тя обикаляше със своя инвалиден стол и наглеждаше хлапетата по време на рехабилитационните упражнения, в басейна и докато оправяха леглата или метяха своите стаи в хубавите малки къщички. Сам не ги изпускаше от очи, където и да се намираха. Вечер в голямата трапезария, в която сега се хранеха всички, включително и тя, ставаха безкрайни препирни кой да седне от дясната и кой от лявата й страна, а край лагерния огън — кой да хване ръката й. Най-големият бе шестнайсетгодишен хлапак с увреждане на гръбначния мозък. Беше пострадал при катастрофа с мотоциклет, в която бе загинал по-големият му брат. За година и половина бе претърпял дванайсет операции и бе пристигнал тук мрачен и враждебен. Но след четири седмици в ранчото бе станал направо неузнаваем. Червенокосият Джеф се бе заел с обучението му и двамата бързо се бяха сприятелили. Най-малко бе едно седемгодишно момиченце с огромни сини очи на име Бети, което фъфлеше и непрекъснато бе готово да заплаче. То беше родено с чуканчета вместо крака. Все още се боеше от конете, но се чувстваше прекрасно сред другите деца.

Лятото отиваше към края си и броят на гостите й растеше. Понякога Саманта се оглеждаше около себе си и се удивяваше, че общуването с недъгавите малчугани не я разстройва. А беше време, когато само съвършеното й се струваше нормално и когато нямаше да знае как да се справи с нито един от проблемите, които сега бяха част от нейното всекидневие: деца, които не реагират на усилията им, изкуствени крайници, които не пасват добре, памперси за четиринайсетгодишни момчета, заседнали инвалидни колички, счупени ортопедични апарати. Механиката на всичко това понякога й се струваше невероятна, ала най-невероятно от всичко бе, че за нея то се беше превърнало в начин на живот. Като жена, която бе копняла за деца, молитвите й бяха чути: към края на август вече имаше петдесет и три. А ето че към дейността й се прибавяше и нов аспект. С поредното дарение бяха купили специално екипиран автобус и бяха уредили след Деня на труда новопристигналите и онези, които продължаваха престоя си, да посещават местното училище. Много от тях за пръв път се връщаха към обучението заедно с нормални деца и тук имаха добри условия да се адаптират, преди да се приберат в родните си градове. Почти нямаше нещо, за което Сам да не бе помислила, и когато пристигнаха в края на август, Чарли и Мели бяха безкрайно изненадани от онова, което видяха.

— Още никой ли не е писал за теб, Сам? — Чарли бе поразен, като съзря група напреднали ученици да се връщат в тръс от следобедна езда сред хълмовете. Повечето деца обичаха конете, които бяха специално подбрани от Сам и Джош заради спокойния си и кротък нрав.

Но в отговор тя поклати глава.

— Не искам публичност, Чарли.

— Защо? — В Ню Йорк той живееше във вихъра на показността и бе изненадан от нейните резерви.

— Не знам. Просто така ми харесва. Тихо и спокойно. Не желая да парадирам. Старая се само да помагам на децата.

— Бих казал, че го правиш много успешно — широко й се усмихна той, докато Мели тичаше подир малката Сам из двора. — Никога не съм виждал малчугани с толкова доволен вид. Харесва им, нали?

— Надявам се.

Наистина им харесваше. И не само на тях, но и на техните родители, на лекарите и на хората, които работеха тук. Постигнатото от Сам беше сбъдната мечта. То даваше на хлапетата онази независимост, на която бе искала да ги научи, на родителите — нова надежда, на лекарите — нещо като подарък, който да предложат на отчаяните родители и деца, а на работещите в ранчото — нов смисъл на живота, какъвто преди им бе липсвал. И в повечето случаи малките питомци укрепваха тяхната вяра, че усилията им не отиват напразно. Понякога пристигаха и такива, на които не можеха да помогнат и най-добрите лекари, най-всеотдайните рехабилитатори, та дори и топлите грижи на Сам, същински несретници, които още не бяха готови, които не желаеха да поемат подадената ръка и може би и никога нямаше да пожелаят. В подобни случаи бе трудно да се приеме, че са безпомощни, но независимо от това даваха всичко от себе си, докато детето беше при тях.

Удивително бе, че въпреки присъствието на множеството сакати деца, с които се занимаваха, ранчото бе весело кътче, изпълнено със смях, усмихнати лица и радостни викове. Сам никога през живота си не беше се чувствала толкова щастлива и спокойна. Когато се срещаше с ранчери или каубои, когато провеждаше разговори за нови назначения, тя вече не задаваше други въпроси, освен непосредствено свързаните с работата. Нейното безкрайно, безнадеждно, безрезултатно търсене на Тейт най-сетне бе прекратено. Сам приемаше факта, че до края на дните си ще остане сама и ще управлява ранчото, изцяло посветена на „своите деца“, с хладнокръвие, което все още разстройваше Чарли.

Очевидно бе, че не иска нищо повече от живота, и Джош от време на време си мислеше колко е жалко това. На трийсет и две години тя бе изключително красива и го болеше, че е сама. Но като че ли никой от мъжете, които пресичаха пътя й, не предизвикваше интерес у нея. Когато се срещаше със самотни бащи на новопостъпващи деца, с рехабилитатори или лекари, Сам много внимаваше да не ги окуражава и да не казва нищо, което би могло да се приеме като аванс. Веднага се чувстваше, че се е отказала от всякакъв интимен живот, че смята вратата към него за окончателно затворена. И все пак, обкръжена от толкова деца, които я обожаваха и които искрено обичаше, тя не будеше съжаление.

 

 

В един необичайно топъл ден през октомври я повикаха в офиса да посрещне ново момче, което в известен смисъл се отличаваше от другите. То бе изпратено в ранчо „Лорд“ от съдия в Лос Анжелис, който бе научил с какво се занимават. „Обучението“ на детето щеше да бъде платено от съда. Сам знаеше, че то ще пристигне тази сутрин, както и че обстоятелствата около него са по-особени, но социалният работник й бе казал по телефона, че ще й обясни всичко, когато се видят. Бе заинтригувана от естеството на това прехвърляне, ала имаше работа с Джош и не й се искаше да чака в кабинета. Трябваше да се свършат сума неща, преди децата да са се върнали от училище. В момента те бяха шейсет и едно. За себе си Сам бе решила, че крайната цифра не бива да надвишава сто и десет, но засега все още имаха възможност да се разрастват.

Когато Джеф я откри да разговаря с Джош край шатрите, на лицето му се бе изписало странно изражение и тя разбра защо още щом влезе в кабинета си. Русо момченце с огромни сини очи се бе сгушило в разнебитен инвалиден стол и стискаше парцаливо плюшено мече. Целите му ръце бяха в синини. Като го видя, Саманта се сепна, толкова беше различно от останалите. От пет месеца се занимаваше само с деца инвалиди. При пристигането си те плачеха, скимтяха, роптаеха, цупеха се и се мръщеха. Не искаха да ходят на училище, бояха се от конете, не разбираха защо сега трябва да оправят сами леглата си, но независимо дали се адаптираха по-бързо или по-бавно, между тях имаше нещо общо: всички бяха обсипвани с грижи, едва ли не глезени от любещи родители, съкрушени от онова, което съдбата им бе отредила. Никога досега в ранчото не бе постъпвало дете като това, така явно лишено от обич, така очебийно малтретирано психически и физически.

Когато Сам се приближи със стола си и протегна ръце, то се дръпна и захленчи. Погледът й се стрелна към социалния работник и отново се върна към детето, което се бе вкопчило в своето мече. Заговори му тихо:

— Всичко е наред, Тими. Никой няма да ти причини болка. Аз се казвам Сам. А това е Джеф. — Тя махна към червенокосия младеж, ала Тими стисна очи и заплака още по-силно. — Страх ли те е? — едва чуто прошепна Сам с най-нежния си глас. След миг той кимна и отвори едното си око. — И аз бях изплашена, когато дойдох тук за първи път. Преди да пострадам, непрекъснато яздех, но като пристигнах, в началото се боях от конете. И теб ли те е страх от тях? — Той енергично поклати глава. — Не? — Детето отново поклати глава. — От какво се боиш тогава? — То отвори и другото око и се вторачи ужасено в нея. — Хайде, на мен можеш да кажеш.

Без да престава да я гледа, прошепна с тънко гласче:

— От теб.

Сам бе шокирана. С очи направи знак на Джеф, социалния работник и секретарката да се отдръпнат и те бавно прекосиха стаята.

— Защо се боиш от мен, Тими? Няма да ти направя нищо лошо. И аз като теб съм в инвалидна количка.

Той я разгледа внимателно и накрая кимна.

— Какво ти се е случило?

— Пострадах при катастрофа. — Вече не казваше, че е хвърлена от кон. Това нямаше да помогне на децата да преодолеят страха в уроците по езда. — Но сега съм добре. Мога да върша много неща.

— И аз. Мога сам да си готвя. — „Наистина ли му се е налагало“, помисли си тя. „Кое бе това момче и защо бе така одърпано и насинено?“

— Какво обичаш да си готвиш за вечеря?

— Спагети. Те са в консерва.

— Тук също готвим спагети.

Той кимна тъжно.

— Знам. В затворите винаги дават спагети.

Сърцето я заболя за него и тя взе ръката му в своята. Този път той не я дръпна, при все че другата все още стискаше здраво парцаливото мече.

— И ти си мислеше, че тук е като в затвор? — Детето кимна. — Не. Нещо като лагер е. Ти ходил ли си на лагер? — Малкият поклати глава и Сам установи, че по-скоро прилича на четиригодишен, макар да й бяха казали, че е на шест. Знаеше, че на една година е боледувал от полиомиелит, в резултат на което краката и тазът му са останали напълно парализирани.

— Моята майка е в затвора — осведоми я той.

— Съжалявам да го чуя.

Момчето отново кимна.

— Дадоха й три месеца.

— Затова ли те изпращат тук? — Къде ли беше баща му… баба му… Изобщо имаше ли някой, който да го обича? За пръв път се разстройваше при приемането на ново дете. Искаше й се здравата да раздруса някого заради онова, което бяха причинили на Тими. — През всичкото време, докато я няма, ли ще останеш при нас?

— Не знам.

— Искаш ли да се научиш да яздиш кон?

— Не знам.

— Аз мога да те науча. Обичам конете и нашите тук са много хубави. Ще си избереш някой, който ти харесва. — В момента все още имаха дванайсет свободни. През целия си престой в ранчото всяко дете яздеше един и същ кон. — Какво ще кажеш, Тими?

— Аха… Да… — но тревожно поглеждаше към Джеф. — Кой е този?

— Това е Джеф.

— Ченге ли е?

— Не. — Сам реши да говори на неговия език: — Тук нямаме пукнато ченге. Той просто помага на децата да яздят.

— А бие ли ги?

— Не. — Протегна ръка и го помилва по лицето. — Никой тук няма да ти направи нищо лошо, Тими. Никога. Обещавам. — Той кимна, но си личеше, че взема всичко това за лъжа. — Всъщност какво ще кажеш, ако известно време се движим с теб заедно, а? Ще ме гледаш как уча децата да яздят и може да поплуваме в басейна.

— Имате басейн! — Очите му светнаха.

— Разбира се. — Но първия басейн, в който й се щеше да го пъхне, бе ваната. Той бе мърляв от главата до петите. Сякаш не беше къпан от седмици. — Искаш ли да видиш стаята си?

Момчето вдигна рамене, ала Сам виждаше, че интересът му се пробужда. Усмихна му се леко, даде му книжка за оцветяване и кутия пастели и му каза да я почака.

— Къде отиваш? — погледна я той с подозрение и отново надигнал се страх.

— Мисля, че човекът, който те доведе, иска да му подпиша някои документи. Като свърша с него, ще те заведа в стаята ти и ще ти покажа басейна. Става ли?

— Добре. — Детето започна да вади пастелите от кутията, а Сам подкара стола си и направи знак на социалния работник да я последва в стаята на секретарката. Шепнешком помоли Джеф да остане.

Социалният работник бе уморен човек, наближаващ петдесетте. През дългогодишната си служба бе виждал какво ли не и това момче не бе по-зле от останалите. Но Сам за пръв път се сблъскваше с дете в състоянието на Тими.

— Боже господи, кой се е грижил за него?

— Никой. Майка му влязла в затвора преди две седмици, а съседите мислели, че са го изпратили някъде. Когато я арестували, тя дори не казала на полицаите за него. Седял си в апартамента, гледал телевизия и се хранел с консерви. Ние обаче говорихме с нея. — Той въздъхна и запали цигара. — Тя е наркоманка, на хероин е. От години непрекъснато я прибират, ту в затвора, ту в центровете за лечение на наркомани, ту в болница и Бог знае още къде. Момчето е бебе трик и тя не му е слагала никакви ваксини. Заради това се е разболяло от детски паралич. — Социалният работник беше отегчен, а Сам бе объркана.

— Съжалявам. Какво е бебе трик? — Тими не й приличаше на фокус, беше си съвсем реален.

Социалният работник се усмихна.

— Все забравям, че още има порядъчни хора, които не разбират подобни изрази. Бебе трик е дете, заченато от проститутка. Тя не знае кой е бащата. Тими е бил трик, грешка, наречете го както искате. Очарователно, нали?

— Защо са й позволили да си запази родителските права? Защо съдът не й го отнеме?

— И това може да стане. Струва ми се, че този път съдията ще помисли за такова решение. Всъщност тя сама иска да се откаже от него. Мисли се за християнска великомъченица, задето й се е паднало сакато дете и шест години се е грижила за него. Но вече губи търпение. — Той се поколеба за момент, сетне погледна Сам в очите. — Мога да ви кажа също, че в случая имаме и малтретиране на малолетен. Синините по ръцете му… Била го е с чадър. Едва не му е счупила гръбнака.

— О, господи. И въпреки това допускат възможността да й го върнат?

— Нали сега я превъзпитават — каза той с присъщия на работата му цинизъм.

Сам никога не беше се сблъсквала с подобно нещо.

— Воден ли е на психиатър?

Социалният работник поклати глава.

— По наша преценка той е нормален, с изключение на краката, разбира се. Но психически е добре. Доколкото изобщо е възможно при такива като него. — На Сам й идеше да му изкрещи: „Как да е добре, щом майка му го е била с чадър?“. Детето беше наплашено, поне това бе успяла да забележи. — Тъй или иначе тя е в затвора от две седмици и с отпуските за добро поведение и признаването на излежаното време ще излезе след два месеца. Даваме ви го за шейсет дни — като животно, като кола, като нещо под наем. Дете под наем. Сакат под наем.

На Сам започваше да й се повдига.

— А след това?

— Ще го върнат на майка му, освен ако съдът не вземе друго решение или тя откаже. Не знам, предполагам, че ако искате, ще ви разрешат да го задържите като дете за отглеждане.

— Не може ли да бъде осиновен от порядъчни хора?

— Няма как, ако майката не се откаже от правата над него, а не можем да я накараме насила. Освен това — вдигна рамене социалният работник — кой ще осинови дете в инвалидна количка? Откъдето и да го погледнете, той накрая ще отиде в приют — в „затвор“, както би казал Тими. Каква мрачна перспектива за едно шестгодишно дете.

Социалният работник тръгна към вратата и натъжената Сам го изпрати с думите:

— Радваме се, че ни го доведохте. И ще го задържим по-дълго, ако е необходимо. Без значение дали съдът ще плати.

— Съобщете ни в случай, че имате някакви проблеми. Можем да го настаним в дома за малолетни, докато тя излезе.

— Там не е ли като в затвор? — Сам изглеждаше ужасена, а той отново вдигна рамене.

— Повече или по-малко. Какво според вас да правим с тях, докато родителите им са в затвора? Да ги пратим на лагер?

За щастие бяха сторили тъкмо това.

Сам обърна стола и се върна в своя кабинет. Тими беше откъснал един лист от книжката за оцветяване и драскаше неуморно по него с кафяв пастел.

— Е, Тими, всичко наред ли е?

— Къде е ченгето? — попита той с тон на малък гангстер и Сам се разсмя.

— Отиде си. И не е ченге, а социален работник.

— Това е едно и също.

— Няма значение. Хайде сега да те заведа в твоята стая. — Тя се опита да подкара стола му, но той блокираше на всеки няколко крачки и едната от страничните облегалки бе паднала. — Как изобщо стигаш някъде с това нещо, Тими?

Той я погледна учудено.

— Аз никога не излизам.

— Никога ли? Дори и с майка си? — Сам отново бе шокирана.

— Тя изобщо не ме извежда. Много спи. Винаги е уморена.

„Нищо чудно — помисли си Сам. — Щом като е наркоманка, сигурно е прекарвала повечето време в сън.“

— Разбирам. Е, струва ми се, че първото нещо, от което ще се нуждаеш, е нов стол. — Тук нямаха резервни инвалидни колички, Сам обаче държеше една по-малка в задната част на своето комби, в случай че нейната се повреди. — Имам един, който можеш да използваш засега. Ще ти е малко голям, но до утре ще ти набавим друг. Джеф — усмихна се тя на червенокосия младеж, — би ли донесъл резервния ми стол? Той е отзад в колата ми.

— Разбира се.

Джеф се върна след пет минути и Тими бе настанен в големия сив инвалиден стол. Сам караше редом с него и му помагаше да върти колелата. Когато минаваха покрай другите сгради, тя му обясняваше какво е предназначението на всяка от тях. Спряха за няколко минути край оградата да се порадват на конете. Момчето се загледа в един от тях, а после в косата на Сам.

— Този е също като теб.

— Знам. Някои от децата ме наричат Паломино. Този вид коне са паломино.

— И ти ли си от тях? — попита развеселено той.

— Понякога ми е приятно да се правя, че съм. Ти преструваш ли се на нещо?

Тими тъжно поклати глава и двамата продължиха към неговата стая. Сега Сам бе особено доволна, че му бе запазила тъкмо нея. Тя бе просторна и слънчева, цялата декорирана в синьо и жълто. Леглото беше покрито с весела пъстра кувертюра, а по стените бяха окачени рисунки на коне.

Когато избута количката му вътре, момчето отново се скова от страх.

— Чие е това?

— Твое. Докато си тук.

— Мое? — Очите му се разшириха от смайване. — Наистина ли?

— Наистина.

Вътре имаше бюро без стол, скрин и масичка, на която можеше да играе различни игри. Разполагаше със собствена баня, както и със специален вътрешен телефон, по който би могъл да повика някого от възпитателите, ако изпадне в затруднено положение и му потрябва помощ.

— Харесва ли ти?

— Ау! — само успя да възкликне момчето.

Тя му показа скрина и му обясни, че там може да слага нещата си.

— Какви неща? — учуди се той. — Аз нямам никакви неща.

— Не си ли носиш куфар с дрехи? — Изведнъж си даде сметка, че не бе видяла никакъв багаж.

— Не — Тими заби поглед в мърлявата фланелка, била някога синя. — Това е всичко, което имам. И Теди — притисна той мечето до гърдите си.

— Ще ти кажа нещо. — Сам хвърли поглед на Джеф и отново се обърна към него. — Още сега ще ти вземем назаем някои дрешки, а по-късно ще отида до града и ще ти купя дънки и други неща. Съгласен ли си?

— Да. — Не си личеше това да го интересува особено, радваше се на стаята си.

— Сега да помислим за къпането. — Тя насочи стола си към слънчевата баня и след като натисна инсталирания на удобна височина бутон, с който се затваряше отточната тръба, пусна водата да тече във ваната. Тук всичко бе направено по специална поръчка. От двете страни на клозетната чиния имаше ръкохватки. — Ако искаш да използваш тоалетната, трябва само да натиснеш този бутон и някой ще дойде да ти помогне.

Тими я гледаше с недоумение.

— Защо трябва да се къпя?

— Защото си добро момче.

— Ти ли ще ме изкъпеш?

— Мога да накарам Джеф, ако искаш. — Не беше сигурна дали на шест години той вече не се срамува, ала случаят явно не беше такъв.

Тими енергично поклати глава.

— Не. Ти.

— Добре. — За Сам това бе неизследвана територия. Бе й отнело десет месеца, докато се научи да се къпе сама, но къпането на дете в инвалидна количка щеше да е нещо ново за нея.

Изпрати Джеф да потърси дрехи с подходяща големина, запретна ръкави и обясни на Тими как да влезе, ала той се подхлъзна и докато се опитваше да го задържи, едва не паднаха и двамата. Накрая успя да го вкара във ваната, като се намокри цялата.

Изкъпа го, а сетне го вдигна и го сложи на стола, но в същия момент сама загуби равновесие и се стовари от своя. Изведнъж се намери на пода и избухна в смях, а Тими я гледаше отгоре и също се смееше.

— Глупаво се получи, а?

— Пък уж щеше да ми показваш как да го правя!

— Ами тук има други хора, които се занимават с това. — Тя се надигна внимателно от мокрия под и се настани на стола си.

— Ти какво работиш?

— Уча децата да яздят.

Тими кимна. Саманта се чудеше какво ли си мисли, но бе благодарна, че поне вече не се бои от нея. Джеф едва го позна, когато дойде със събраните от различни къщички дрехи.

Ала Сам бе мокра до кости и трябваше да отиде до стаята си и да се преоблече.

— Ще дойдеш ли да видиш моята къща?

Момчето се съгласи, макар и с известно колебание.

Тя му помогна да се облече и тръгна напред да показва пътя. Пред голямата къща вече имаше наклонена пътека, по която се влизаше лесно. Тими я последва в дневната, а после и в спалнята, докато си вземаше чисти дънки и риза от дрешника, сега напълно преустроен за нейно удобство. Сам бе запазила спалнята на Каролайн като най-хубава стая за гости, но почти никога не я използваше и влизаше в нея само когато й се налагаше. Без скъпата й приятелка там все още я обземаше мъчително чувство на празнота.

— Имаш хубава къща. — Тими се оглеждаше с интерес. Бе взел със себе си и мечето. — Кой спи в другите стаи?

— Никой.

— Ти нямаш ли деца? — Изглеждаше учуден.

— Не. Освен тези, които живеят в ранчото с мен.

— Имаш ли мъж? — Много от децата й задаваха този въпрос, а тя винаги се усмихваше, казваше „не“ и с това всичко приключваше.

— Не.

— Защо? Ти си хубава.

— Благодаря ти. Просто нямам.

— Искаш ли да се омъжиш?

Сам въздъхна тихо, загледана в красивото русо момче. Изкъпан и облечен в чисти дрехи, Тими наистина беше много хубав.

— Не мисля, че искам да се омъжвам, Тими. Животът, който водя, е по-различен от този на другите хора.

— На майка ми също — кимна с разбиране той.

Саманта се сепна, после се разсмя, но не можеше да му каже „не съм като нея“. Опита се да му обясни своите възгледи.

— Просто ми се струва, че няма да имам достатъчно време за съпруг, след като трябва да се грижа за ранчото, за вас децата и за още толкова други неща.

Той я погледна проницателно, после посочи инвалидния й стол.

— Заради това е, нали?

Въпросът му я блъсна като юмрук в стомаха. Бе изрекъл истината, ала тя не можеше да я признае пред никого, та дори и пред себе си.

— Не, не е заради това — но се запита дали той разбира, че лъже. И без да му остави време за други въпроси, го избута навън.

Посетиха конюшните и голямата трапезария, спряха да погледат две крави в специално оградена ливада и отидоха да поплуват в басейна. По това време на деня в ранчото бяха само няколко от по-малките деца. Другите бяха на училище, закарани със специално пригодения автобус, който Сам бе купила. Но тези, които бяха останали, поздравяваха Тими сърдечно и с интерес, тъй че в три часа и половина, когато по-големите се прибраха, той дори вече не се стесняваше. Наблюдаваше ги как се учат да яздят, как се спускат към басейна на своите инвалидни колички и се гонят по широките, добре павирани алеи. Запозна се с Джош, ръкувайки се важно с него, и не свали очи от Саманта през цялото време, докато траеха уроците по езда. Остана до нея дори след като те свършиха.

— Още ли си тук, Тими? Мислех, че си се прибрал в стаята си. — Той само поклати глава, продължавайки да стиска мечето. Очите му бяха разширени от възбуда. — Искаш ли да дойдеш при мен преди вечеря? — Момчето кимна, подаде й ръка и така, хванати за ръце, двамата се върнаха в голямата къща.

Сам му чете приказки чак докато удари старият училищен звънец, сигнал, че е време за вечеря.

— Може ли да седя до теб, Сам? — Тими отново изглеждаше разтревожен и тя го успокои.

Подозираше, че е уморен след дългия първи ден в ранчото. И наистина, щом се настани до нея в голямата трапезария, започна да се прозява високо. Преди да сервират десерта, Сам се обърна да го погледне. Брадичката му вече се бе отпуснала на гърдите; и той се бе свлякъл в ъгъла на големия сив инвалиден стол, продължавайки да стиска мечето. С нежна усмивка Саманта свали дебелия си пуловер, загърна го с него като с одеяло и напусна масата, за да го закара. В стаята тя нежно го вдигна и с едно силно движение го прехвърли на леглото — от постоянното натоварване ръцете й бяха доста заякнали. Докато го събличаше, той леко се размърда. Развърза ортопедическите му апарати, смени памперсите, изгаси лампата и ласкаво прокара ръка по меката руса коса. Изведнъж си представи децата на Чарли, техните сладки личица и сини очички и като мълния я прониза споменът за онзи неудържим копнеж, който я бе обзел, когато за пръв път взе на ръце малката Саманта. Тогава бе почувствала, че в живота й има празнота, която никога няма да бъде запълнена.

Ала сега, докато гледаше Тими, сърцето й преливаше от любов, сякаш беше нейно дете. Целуна го по челото, той се размърда под завивките и промърмори:

— Лека нощ, мамо… Обичам те…

От очите на Сам бликнаха сълзи. Беше готова да даде живота си за тези думи. Излезе от къщичката, затвори вратата и с наведена глава потегли към пустия си дом.