Даниел Стийл
Паломино (20)

20

Завръщането в агенцията на следващата сутрин й се стори като странно пътуване назад във времето до напълно забравена точка. Кабинетът, бюрото и колегите й сякаш бяха част от друг живот. Трудно й бе да си представи, че някога е прекарвала тук по десет часа на ден, че делата на „Крейн, Харпър и Лауб“ са ангажирали мислите й от сутрин до вечер. Обсъжданите проблеми й се виждаха смешни, клиентите — глупави и тиранични, а идеите, концепциите и презентациите — несериозни като детска игра. Някак си не успяваше да се изплаши истински, че може да загубят поръчката, да се разтревожи, че някой си там бил недоволен или че заседанието не върви както трябва. Цялата сутрин седя и слуша със сериозен вид, а когато всичко свърши, имаше чувството, че си е загубила времето.

Като че само Харви Максуел бе доловил настроението й. Почака, докато останалите напуснаха заседателната зала на двайсет и четвъртия етаж, и я погледна проницателно.

— Е, Сам, как се чувстваш? — Свъсил вежди, с лула в ръката, той я наблюдаваше внимателно.

— Странно. — Винаги се бе старала да бъде откровена с него.

— Както и можеше да се очаква. Дълго те нямаше.

— Може би по-дълго, отколкото трябваше. — Вдигна глава и го погледна в очите. — Трудно е да се върнеш след толкова време. Имам чувството, че… — Поколеба се, но все пак реши да го каже: — Че съм оставила там голяма част от себе си.

Харви въздъхна, кимна и се зае да пали отново лулата си.

— И аз имам това чувство. Някаква специална причина? — Очите му потърсиха нейните. — Нещо, за което би трябвало да ме осведомиш? Може би си се влюбила в каубой и възнамеряваш да се върнеш там?

Искаше да знае повече, отколкото Саманта бе склонна да му каже. Тя поклати глава.

— Всъщност не.

— Не съм сигурен, че отговорът ти ми харесва, Сам — рече Харви и остави лулата. — Малко е неопределен.

— Нали се върнах — тихо отвърна тя. — Повика ме и аз пристигнах, може би е добре засега и двамата да се задоволим с това. Ти ми позволи да замина в момент, когато промяната на обстановката ми беше страшно необходима, много повече, отколкото си давах сметка тогава. Сега имаш нужда от мен и аз съм тук. Ще остана дотогава, докогато ти трябвам. Няма да ти избягам, Харви, обещавам — заключи с усмивка Сам, ала Харви Максуел бе все така сериозен.

— Но смяташ да се върнеш там, нали?

— Може би. Не знам какво ще стане. — Тя въздъхна тихо и събра нещата си. — Не е ли по-добре сега да мислим само за клиента? Харесва ли ти моята идея за клиповете: изгрев или залез, препускащ каубой, а зад него стадо говеда… В дъното на пейзажа се появява мъж на красив кон, който изглежда като част от всичко наоколо…

— Стоп! — Харви вдигна ръка и се усмихна. — Ще ме накараш да си купя тази кола. Харесва ми. Направете скиците с Чарли и да видим дали най-сетне няма да подкараме шоуто.

Сценариите и ескизите, които Саманта и Чарли подготвиха през следващите три седмици, бяха наистина забележителни. Вече разполагаха с материал не само за поредица убедителни рекламни клипове, а за цяла призова кампания. След първата среща с клиентите Саманта се отпусна на стола си щастлива и горда.

— Е, рожбо, поздравявам те с успеха! — прегърна я Чарли, докато чакаха Харви, който изпращаше клиентите до асансьора, да се присъедини към тях. — Останаха много доволни!

— А как иначе! Рисунките ти са изумителни, Чарли.

— За мен беше удоволствие! — засия той и доволно поглади брадата си.

След малко Харви се върна, както никога ухилен до ушите, и махна към подпрените до стените табла с ескизи. Бяха представили проекти за четири клипа, надявайки се клиентите да одобрят един или два. А те бяха взели и четирите.

— Е, деца, успешна презентация направихме, а? — Усмивката не слизаше от лицето му и Саманта също се засмя радостно. За пръв път, откакто се бе върнала, се чувстваше толкова щастлива. Приятно бе да се занимаваш с творческа работа, и при това така успешно.

— Кога започваме?

— Те искат незабавно да се захващаме. Кога можеш да започнеш, Сам? Имаме ли набелязани подходящи места? За бога, ти положително познаваш не едно ранчо и би могла веднага да задвижиш нещата. Какво ще кажеш за онова, в което беше през последните шест месеца?

— Ще се обадя по телефона. Но ще ни трябват още три. И според мен… — Тя се позамисли, дъвчейки молива си. — Според мен ще са ни нужни напълно различни пейзажи. Всяко ранчо да има собствен облик, нещо специфично, с което да се откроява от другите. Не ни трябват просто нови версии на онова, което вече сме заснели.

— Какво предлагаш?

— Северозапада, Югозапада, Средния Запад, Калифорния… може би дори Хаваите… Аржентина?

— О, боже! Знаех си. Е, обмисли всичко и го вкарай в бюджета. Разходите все още не са одобрени, но не вярвам да имаме проблеми. Само бъди така добра и започвай да търсиш местата. Опасявам се, че това ще глътне доста време. И да се обадиш на приятелката си в ранчото! Така ще разполагаме поне с едно. Ако се наложи, можем да започнем оттам.

Сам кимна. Знаеше, че тези снимки, както и много още, ще поеме изцяло тя. Сега, след като се бе върнала, Харви отново започваше да говори за оттегляне и Сам не се съмняваше, че ще й остави цялата работа на терена.

— Мисля другата седмица да взема самолета и да огледам някои места, Харви. Как ти звучи това?

— Звучи ми чудесно.

Той си тръгна, все още с широка усмивка на лицето, Саманта и Чарли също се върнаха по местата си, тя в своя бял кабинет с бюро от хром и стъкло, бежови фотьойли и диван, литографии в същите цветове. Кабинетът на Чарли бе по-артистичен: разхвърлян, колоритен и весел, пълен с огромни растения в саксии с необикновена форма и забавни надписи — обстановка, напълно отговаряща на представите за работната среда на художествен директор. Едната стена беше бяла, другата жълта, останалите две меланжирано тъмносини, а килимът на пода — тъмнокафяв. Разбира се, той сам си го бе декорирал, докато офисът на Саманта бе част от общата вътрешно архитектурна концепция на агенцията, където всичко бе издържано в меки пясъчни тонове и строги форми с модерна линия и малко душа. Но в него й беше спокойно. Докато работеше, и без това не забелязваше нищо около себе си, а с клиентите обикновено се срещаше в някоя от конферентните зали или ги канеше на обяд в „Четирите сезона“.

Тя погледна часовника си. По това време беше излишно да телефонира в ранчото, за да пита дали могат да снимат там. В Калифорния беше пладне и Каролайн положително яздеше някъде из хълмовете с Бил Кинг и другите мъже. Сам извади списъка, който сутринта бе прегледала бегло. Знаеше много добре, че не може просто да хване телефона и да започне да звъни на съвсем непознати хора. Налагаше се да вземе самолета и да замине за съответния район, после да обиколи с кола, да избере мястото и лично да попита стопаните дали разрешават в ранчото им да се снима рекламен филм. Обикновено минаваха седмици, докато открие подходящ естествен декор, ала нямаше да пести усилията си, защото имаше амбицията да заснеме най-хубавите клипове, виждани някога. Стараеше се колкото заради клиента, толкова и заради самата себе си. За нея бе много важно да изпипа всичко до съвършенство, да го направи оригинално, внушително, красиво и ефектно… и да търси навсякъде Тейт. Тази възможност не бе убягнала от вниманието й. Не бе настоявала на идеята си единствено заради нея, темата „каубой на кон“ бе идеална за продукта. Ала докато пътуваше и разглеждаше природните дадености и дори докато снимаше филмите на избраното място, не беше изключено да попадне на някого, който е чувал за Тейт. Саманта никога не изпускаше от поглед своята основна цел и когато се обади в отдел „Пътувания“ и поръча да й запазят за следващата седмица самолетни билети до Финикс, Албъкърк, Омаха и Денвър, тя лумна пред нея по-ярко от всякога.

— Място за снимки ли търсите?

— Да. — Саманта вече се бе задълбочила в бележките на бюрото си. Направила си бе списък на стопанствата, които искаше да види, повечето бяха концентрирани в тези четири района. Разбира се, на централно място в плановете й беше ранчото на леля Каро.

— Обещава да бъде забавно.

— Дано. — Ии в очите й се появиха весели пламъчета.