Дъглас Престън
Тайният кодекс (87)

87.

Офицер Джими Мартинес от полицейския участък в Санта Фе се върна в стола си. Току-що бе затворил телефона. Листата на дървото отсреща бяха придобили богат жълт цвят и от планините духаше студен вятър. Той погледна към партньора си, Уилсън.

— Отново имението Бродбент? — попита Уилсън.

Мартинес кимна:

— Да.

— Пустите му богаташи — може ли човек да ги разбере?

Мартинес изсумтя в знак на съгласие.

— Кой мислиш е в действителност онзи образ там? Виждал ли си някога нещо подобно? Татуиран индианец от Централна Америка се разхожда наоколо с костюмите на стареца, пуши с лулата му, язди конете из безкрайното ранчо, командва прислужниците и играе местно конте, настоявайки всички да го наричат „сър“.

— Имението е негово — каза Мартинес. — Проверено е, всичко е легално.

— Сигурно е негово! Въпросът ми е само как е сложил ръка върху него? Това нещо струва двайсет, трийсет милиона. И за да го управлява ще са му нужни по няколко милиона на година. Мислиш ли, че тип като него има такива пари?

Мартинес се усмихна:

— Да-а-а.

— Какво означава това „да-а-а“? Джими, този побъркан тип си е изпилил зъбите. Той е един шибан дивак.

— Не, не е. Той е Бродбент.

— Ти какво, занасяш ли ме? Вярваш, че този индианец, на когото ушите му се влачат по земята, е Бродбент? Стига, Джими, по-добре кажи какво пушиш?

— Той прилича много на тях.

— Срещал ли си ги някога?

— Срещнах двама от синовете. Казвам ти, той е другият син на стареца.

Уилсън го погледна изумено.

— На Бродбент му се носеше славата. Другите синове взели картините, статуите, а той получил къщата и дяволски много пари. Просто е.

— Индианец — син на Бродбент?

— Точно. Басирам се, че е забърсал някоя фуста в Централна Америка при някоя от експедициите си.

Уилсън седна отново в стола си, дълбоко впечатлен.

— Един ден ще те направят детектив-лейтенант, знаеш ли го, Джими?

Мартинес кимна сериозно:

— Знам.