Дъглас Престън
Тайният кодекс (2)

2.

Детектив-лейтенант Хъч Барнаби от полицейското управление на Санта Фе сложи ръка на костеливите си гърди и се облегна в стола. Въздъхна и надигна към устните си чашата с прясно кафе Старбъкс, десетото за деня. Ароматът на горчиво изпечени зърна изпълни ноздрите на кривия му нос, докато гледаше през прозореца самотната топола вън. Един красив пролетен ден в Санта Фе, Ню Мексико, Съединените американски щати, помисли си той, докато наместваше дългите си крайници по-дълбоко в стола. Петнадесети април. Ден за подаване на данъчните декларации. Всички си стояха вкъщи и си брояха парите, отрезвени от мисли за тленност и лишения. Дори престъпниците си вземаха почивен ден.

Той отпи от кафето с върховно удоволствие. Като се изключи плахото звънене на телефона във външния офис, животът беше прекрасен.

До съзнанието му достигна компетентният глас на Дорийн, която вдигна телефона. Отчетливите й гласни преминаваха през отворената врата:

— Бихте ли говорили малко по-бавно, ако обичате?… Сега ще ви дам сержанта…

Барнаби заглуши разговора с шумно сръбване на кафе и опъна краката си към вратата, побутвайки я да се затвори. Отново се възцари благословена тишина. Той чакаше. И то най-после дойде: почукването.

По дяволите онзи телефонен разговор!

Барнаби остави кафето си на бюрото и поизправи отпуснатите си рамене.

— Да?

Сержант Хари Фентън отвори вратата с възбудено изражение на лицето. Фентън не беше единственият, който обичаше скучните дни. Изразът му беше достатъчен за Барнаби, за да разбере, че току-що се е случило нещо важно.

— Хъч?

— Хм-м-м?

Фентън продължи задъхано:

— Бродбент е бил ограбен. Току-що говорих с един от синовете му по телефона.

По лицето на Хъч Барнаби не помръдна и мускул.

— Какво е взето?

— Всичко. — Черните очи на Фентън блестяха възбудено.

Барнаби отпи от кафето глътка, после още една и едва тогава сниши стола си надолу към пода с леко натискане. „По дяволите.“

Докато Барнаби и Фентън излизаха от стария път на Санта Фе, Фентън говореше само за обира. Колекцията, бил чул той, била на стойност половин милиард! И ако това отговаряло на истината поне в някаква степен, той — не спираше възбудената си тирада Фентън — като нищо би могъл да се появи на първата страница на Ню Йорк Таймс. Той, Фентън, на първа страница на Таймс. Можеш ли да си го представиш?

Барнаби не можеше. Но не каза нищо. Беше свикнал с ентусиазма на колегата си. Спря на края на спираловидната алея и продължи да се изкачва бавно към „гнездото“ на Бродбент. Фентън излезе от другата страна, на лицето му се бе изписал израз на трескаво предчувствие; беше протегнал врат, а огромният му остър нос сякаш душеше пътя напред. Докато вървяха, Хъч оглеждаше земята. Забеляза неясни следи от гуми. Така че или Бродбент беше заминал, или го бяха убили. Последното му изглеждаше по-вероятно. И сигурно щяха да намерят трупа му някъде в къщата.

Пътят направи завой и пред погледа им се разкри отворената порта, зад която се виждаха тухлените постройки на имението сред обширни ливади, осеяни с тополи. Хъч се спря, за да огледа портата. Беше механична, с два електромотора. Не личаха никакви следи от употреба на сила, но електрическата кутия беше отворена и отвътре се виждаше ключ. Той клекна и присви очи. Ключът беше превъртян до позиция „отключено“.

Обърна се към Фентън:

— Как ти се струва?

— Изкачили са се дотук, имали са ключ за вратата — тези момчета си ги бива, истински професионалисти. Сигурно трябва да побързаме и да потърсим трупа на Бродбент вътре.

— Ето затова те обичам, Фентън. Ти си ми вторият мозък.

Той чу шум — трима мъже пресичаха ливадата, приближавайки се към тях. Барнаби побесня:

— Исусе Христе! Не знаете ли, че това е сцена на престъпление?!

Мъжете спряха, но субектът, който беше най-отпред, висок мъж в сако, сякаш не чу, продължи да се движи напред.

— И кои сте вие? — Гласът му беше студен, презрителен.

— Аз съм детектив-лейтенант Хътчинсън Барнаби, а това е сержант Хари Фентън. Полицейски участък Санта Фе.

Фентън ги дари с бърза усмивка, която разкри малко повече от зъбите му.

— Вие ли сте синовете?

— Ние сме — отвърна сакото.

Последва ново рязко опъване на устните от страна на сержанта.

Барнаби огледа мъжете срещу себе си като потенциални заподозрени. Хипито в конопената риза имаше честно, открито лице; може и да не беше най-бляскавият ум, но със сигурност не беше крадец. Другият, с каубойските ботуши, имаше засъхнал конски тор по тях, отбеляза си с уважение Барнаби. Последният от братята, онзи, със сакото, приличаше на човек, който идва от Ню Йорк. А доколкото Барнаби знаеше, всеки, който е от Ню Йорк може да е потенциален убиец. Дори бабичките. Той огледа мъжете отново: човек не можеше да си представи как братя могат да са толкова различни.

— Това е сцена на престъпление, така че аз съм длъжен да ви помоля, уважаеми джентълмени, да напуснете мястото. Излезте през вратата и идете под някое дърво да ме почакате. Ще съм тук до двайсет минути и ще поговорим. Окей? И ви моля, не се разхождайте наоколо, не докосвайте нищо и не говорете един с друг за престъплението или за каквото там сте видели.

Той се обърна, но внезапно му хрумна нещо и отново се изви към тях:

— Цялата ли колекция липсва?

— Точно това казах по телефона — обади се сакото.

— Каква е стойността й?

— Около петстотин милиона.

Барнаби докосна периферията на шапката си и погледна към Фентън. Лицето на сержанта изразяваше неприкрито удоволствие.

Докато крачеше към къщата, си помисли, че трябва да бъде по-внимателен — интуицията му подсказваше, че има нещо гнило в тази история. Федералните, Интерпол и бог знае още кои други ще бъдат въвлечени. Той прецени, че един бърз оглед преди идването на хората от криминалната лаборатория би бил съвсем в реда на нещата. Пъхна палци в колана си и впери поглед в къщата. Запита се дали колекцията е била застрахована. Това би могло да обясни някои неща. Ако е така, може би Максуел Бродбент изобщо не е мъртъв. Може би сега си пие маргаритата с някоя кучка по луксозните плажове на Пукет.

— Питам се дали Бродбент е бил застрахован — обади се в този момент Фентън.

Хъч се ухили на партньора си, после се извърна отново към къщата. Погледът му обходи счупения прозорец, плетеницата от стъпки по ситния чакъл, изпотъпканата градина. Пресните следи бяха несъмнено от синовете, но имаше и други, по-стари. Виждаше къде е бил паркиран ванът, къде е дал заден. Изглеждаше така, сякаш обирът е станал преди седмица или две.

Най-важното сега обаче беше да намерят тялото — ако, разбира се, беше едно. Той влезе вътре. Тиксо, опаковъчна хартия, разхвърляни пирони, зарязани в камината дърва. По килима се виждаха дървени стърготини. Масата бе превърната в дърводелски тезгях. Бяха пипали изключително прецизно. Освен това — шумно. Тези хора не само са знаели какво правят, но са разполагали и с време, за да го направят добре. Той подуши въздуха, но не усети тежката сладникаво-кисела миризма на труп.

Както отвън, така и отвътре изглеждаше, че обирът не е скорошен. Седмица, а може би дори две. Наведе се и подуши отрязаното парче дървен материал, което лежеше на пода. Липсваше онзи характерен горчив дъх на прясно отрязано дърво. Забеляза стръкче трева и го смачка между пръстите си. Беше сухо. Барнаби си спомни, че от последния път, когато беше валяло, бяха изминали две седмици. Явно тогава се е случило; в рамките на двайсет и четири часа от падането на дъжда, когато е било още кално.

Той влезе в огромния сводест хол. Помещението беше изпълнено с множество пиедестали с бронзови надписи, върху които преди са стояли статуите. Бледи правоъгълници с кукички върху измазаните стени маркираха липсващите картини. Сламените пръстени и железните етажерки с опразнени рафтове и прашни вдлъбнатини свидетелстваха за местата на античните глинени антики, съкровища, които сякаш се бяха изпарили. В библиотечните рафтове, откъдето бяха измъкнати книги, зееха тъмни пролуки.

Той отиде до вратата на спалнята. И тук същото шествие на мръсни отпечатъци от влизащи и излизащи обувки. И още засъхнала кал. Мили боже, трябва да са били половин дузина. И е паднала голяма работа, която е отнела най-малко ден, а може би и два.

В друга стая намери една от онези машини за опаковане, които се използваха за най-едри вещи. Откри също дървени плоскости, филцови рула, метални ленти за обшиване, болтове и триони. Изоставено оборудване за няколко хиляди долара. Дори не си бяха дали труда да вземат нещо друго; в дневната бяха оставили телевизор за десет хиляда долара заедно с видео и дивиди, както и два компютъра. Барнаби си помисли за собствения си телевизор и видео с качество под всякаква критика, които още изплащаше, докато жена му и новият й любовник без всякакъв срам гледаха порно филмчета всяка нощ.

Той предпазливо прекрачи видеокасетата върху пода. Фентън се обади:

— Залагам три към пет, че нашият човек е мъртъв, и две към пет, че става дума за някаква застрахователна шашма.

— Ама и ти си един, Фентън, лишаваш живота от най-забавната му страна!

Все някой обаче трябва да беше видял, че тук става нещо. Къщата, извисена на върха, се виждаше от целия Санта Фе. Ако той самият си бе дал труда да погледне от прозореца на двустайния си апартамент в долината преди две седмици, сигурно щеше да види обира, осветената по цели нощи къща, фаровете на камиона, когато се спуска от хълма. Барнаби не преставаше да се удивлява на смелостта на крадците. Кое ги беше накарало да се чувстват сигурни, че ще успеят? Явно са действали съвсем спокойно.

Той погледна часовника си. Не разполагаше с много време. Скоро щеше да пристигне микробусът с лаборантите от полицията.

Минаваше бързо и методично от една стая в друга, оглеждайки внимателно всяка подробност, но без да си води бележки. Бележките, беше научил той, винаги се връщаха в един момент, за да те захапят. Нямаше стая, която да не бе пострадала. Бяха действали мащабно. В една от стаите бяха разопаковани няколко кутии и върху пода се въргаляха смачкани хартии. Той вдигна един лист; беше бележка за товарене с дата отпреди месец за френски тенджери и тигани и немски и японски ножове на стойност двадесет и четири хиляди долара. Да не би пък нашият човек да се канеше да започва ресторантски бизнес?

В спалнята, зад дрешника той откри огромна врата; беше открехната.

— Форт Нокс — обади се Фентън.

Барнаби кимна. За къща, пълна с картини за милиони долари, беше наистина учудващо какво може да е до такава степен ценно, че да си струва да го пъхнеш в тайник.

Като се опитваше да не докосва вратата, той прекрачи вътре. Тайникът беше празен, имаше само разхвърляни боклуци по пода и няколко стари дървени сандъка. Той извади кърпичката си, за да отвори едно чекмедже. Кадифето беше хлътнало на местата, където са стояли предметите. Той го затвори обратно и тръгна към вратата, хвърляйки към бравата преценяващ поглед. Нямаше следи от насилствено отваряне. И нито един от заключените сандъци, които беше видял в стаите, не беше насилван.

— Имали са всички кодове и ключове — каза Фентън.

Барнаби кимна. Това определено не беше обир.

Той излезе и бързо обиколи градините. Те изглеждаха занемарени, с високо избуяли бурени. Тревата не беше косена сигурно от седмици и това придаваше на цялото място западнал вид. Нещо повече, помисли си той, градината не беше виждала човешка ръка доста преди тъй наречения обир. Изглеждаше сякаш от месеци всичко тук е вървяло към упадък. Ако беше намесена и застраховка, то това са били синовете. Може би.