Дъглас Престън
Тайният кодекс (49)

49.

Онази вечер Борабей им поднесе на вечеря първо, второ и трето. Започна с рибена чорба и зеленчуци, продължи с печено месо и някакво ястие от дребни варени яйца с малки птичета в тях и завърши с десерт от варени плодове. Той настояваше да си вземат втора, че и трета порция и да изядат всичко до дъно, така че направо им прилоша. Когато и последната чиния беше ометена, извадиха лулите, за да прогонят насекомите. Беше ясна вечер и извитият сърп на луната се издигаше над тъмните очертания на Сиера Азул. Те седяха в полукръг около огъня, тримата братя и Сали, всички пушеха мълчаливо, очаквайки Борабей да заговори. Индианецът извади лулата от устата си и се огледа. Очите му, блеснали на светлината на огъня, се спряха поотделно на всеки от тях. Крякането на жабите се смесваше с по-мистериозни нощни звуци — писъци, барабанене, далечни крясъци…

— Ние сме тук, братя — каза Борабей.

После направи пауза от няколко минути, изкашля се и продължи:

— Ще започна историята от самото начало, отпреди четирийсет години, от годината, в която съм се родил. В тази година по реката дошъл съвсем сам бял мъж. Пристигнал в селото на Тара почти мъртъв. Бил първият бял, когото виждали. Пренесли го в колиба, нахранили го, върнали го отново към живота. Този мъж заживял с индианците Тара, научил се да говори нашия език. Попитали го защо е дошъл. Той казал, че е дошъл да намери Белия град, който ние наричаме Сукиа Тара. Това е градът на нашите праотци. Сега ходим там само за да погребваме мъртвите. Тогава го завели до Сукиа Тара. Не знаели, че иска да краде от Сукиа Тара. Скоро този мъж си взел жена от племето.

— Ама че образи — произнесе Филип със саркастична усмивка. — Май татко не е единственият в това отношение.

Борабей го изгледа втренчено:

— Кой разказва историята, братко, ти или аз?

— Добре, добре, продължавай — махна Филип с ръка.

— Та този мъж, казвам, си взел жена от племето Тара. И тази жена е майка ми.

— Той се е оженил за твоята майка? — вдигна вежди Том.

— Разбира се, че се е оженил за майка ми — каза Борабей. — Как иначе щяхме да сме братя, братко?

Том онемя от шока, когато смисълът на думите на Борабей стигна до съзнанието му. Той се вторачи в индианеца, сякаш го виждаше за първи път. Погледът му мина по боядисаното лице, татуировките, зелените очи, високото чело, упоритата извивка на устните, по фино очертаните скули.

— Мили Боже — пое си дъх той.

— Какво? — попита Върнън. — Том, какво има?

Том се обърна към Филип и видя, че големият му брат е също тъй смаян. Филип се изправи бавно и се втренчи в Борабей.

Борабей продължи:

— След като татко се оженил за майка ми, тя ме е родила. Казвам се Борабей, на името на баща ми.

— Борабей — промърмори Филип. И додаде: — Бродбент.

Настъпи дълга тишина.

— Не виждате ли? Борабей, Бродбент — това е едно и също име!

— Ти мислиш, че ни е брат?! — попита Върнън объркано, най-сетне схванал.

Никой не отговори. Филип пристъпи към Борабей и се наведе към лицето му, сякаш той беше някакъв изрод. Борабей се отмести, извади лулата от устата си и се засмя нервно.

— Какво видя, братко, призрак ли?

— В известен смисъл, да. — И той протегна ръка и докосна лицето му.

Борабей стоеше спокойно, без да помръдне.

— Мили боже — прошепна Филип. — Ти си наш брат! Ти си най-големият брат. Господи, аз не съм първородният. Аз съм вторият, а никога не съм го знаел.

— Точно това казах! Ние всички сме братя. Какво си мислехте, че казвам, когато произнасях „братко“? Мислехте, че се шегувам?

— Не допускахме, че говориш буквално — каза Том.

— Защо, мислите, ви спасих живота?

— Не знаехме. Изглеждаше ни като светец.

Борабей се засмя.

— Аз, светец? Шегуваш се, братко! Ние всички сме братя. Баща ни е един — Масерал Борабей. — Той изпъчи гърди.

— Бродбент. Името е Бродбент — поправи го Филип.

— Борабей. Аз не говоря добре. Поправяйте ме. Бях толкова дълго Борабей, че ще си остана Борабей.

Сали се засмя. Беше станала и обикаляше около огъня.

— Сякаш си нямахме достатъчно Бродбент, ами се пръкна и още един! Четирима! Светът да му мисли!

Върнън, който последен схвана за какво става дума, пръв се окопити. Той се изправи и пристъпи към Борабей.

— Много се радвам, че си ми брат — каза той и го прегърна силно. В първия момент индианецът изглеждаше малко изненадан, но после се засмя и отговори на прегръдката в индиански стил.

Том се приближи и подаде ръка. Борабей го изгледа неразбиращо.

„Това е брат ми и дори не знае как да се здрависа“, помисли си той. Усмихна се и прегърна Борабей, след което получи серия ритуални прегръдки. Отстъпи назад, гледайки братовото си лице — и видя в него самия себе си. Себе си, баща си, братята си.

Филип го последва. Протегна ръка:

— Борабей, аз не съм много по прегръдките и целувките. Ние, гринговците, се здрависваме. Ще те науча. Подай ръка.

Борабей подаде ръката си. Филип я стисна и разтърси здраво. Ръката на индианеца увисна и когато Филип я отпусна, той я изтегли и я огледа, сякаш да провери дали не е повредена.

— Е, Борабей — каза Филип, — добре дошъл в клуба. Клуб на прецаканите синове на Бродбент. Списъкът на членовете му расте от ден на ден.

— Какво означава това, този клуб на прецаканите?

Филип махна с ръка:

— Няма значение.

Сали се приближи и прегърна Борабей.

— Аз не съм Бродбент — каза тя с усмивка, — и слава богу!

Седнаха всички край огъня и отново настъпи тишина.

— Каква трогателна семейна сбирка — каза Филип, клатейки глава изумено. — Скъпият ни стар татко е пълен с изненади дори след смъртта си.

— Точно това исках да ви кажа — прекъсна го Борабей. — Татко не е мъртъв.