Дъглас Престън
Тайният кодекс (59)

59.

Прекараха останалата част от следобеда под прикритието на дърветата, наблюдавайки Хаузър и подчинените му. Една група войници разчистваше дървета от каменен храм в основата на пирамидата, докато друга група разкопаваше и разбиваше една по-малка пирамида наблизо. Променливият вятър донасяше неясните звуци на верижен трион и на всеки половин час до ушите им достигаше далечният грохот на експлозиви, последван от издигащ се облак прах.

— Къде е гробницата на татко? — обърна се Том към Борабей.

— В канарите под града откъм далечната страна. Селището на мъртвите.

— Дали Хаузър ще го намери?

— Да. Пътеката долу е скрита, но накрая ще я намери. Може би утре, може би след две седмици…

Когато нощта се спусна, Белият град бе осветен от два лъча на мощни прожектори, а друга серия светлини се насочиха към окачения мост и района около него. Хаузър не поемаше рискове и бе добре оборудван с всичко, включително и с генератор.

Вечеряха мълчаливо. Том едва се докосна до жабите или гущера, или каквото и да беше онова, което Борабей им бе сготвил. От хребета, откъдето гледаха, Белият град беше добре защитен и почти непревземаем.

Накрая Филип се прокашля и изрече гласно онова, което всички мислеха:

— Струва ми се, че ще е най-добре да се омитаме по-скоро оттук и да се върнем с помощ. Не можем да се справим със собствени сили.

— Филип — каза Том, — когато открият гробницата и я отворят, какво мислиш ще се случи?

— Ще я ограбят.

— Не, първото нещо, което Хаузър ще направи, е да убие баща ни.

Филип не отговори.

— Ще ни отнеме поне четирийсет дена само да се измъкнем оттук. Ако ще спасяваме татко, трябва да действаме сега.

— Не искам да съм единственият, който казва „не“, но Том, за бога, разполагаме с една стара винтовка, може би с десетина патрона и с шепа боядисани бойци с лъкове и стрели. Онези имат автоматично оръжие, гранатомети и динамит. И предимството да защитават една невероятно добре укрепена позиция.

Том каза:

— Не и ако съществува таен път към града.

— Такъв път не съществува — погледна го Борабей. — Само мостът.

— Трябва да има и друг път — не се предаваше Том. — Как, според вас, са построили първоначално моста?

Борабей го погледна и Том усети, че го залива чувство на триумф.

— Боговете са построили моста — каза Борабей.

— Боговете не строят мостове.

— Боговете са построили този мост.

— По дяволите, Борабей! Този мост са го построили не богове, а хора, и за да направят това е трябвало да бъдат от двете страни.

— Прав си! — каза Върнън.

— Боговете са построили моста — настояваше Борабей. — Но — добави той след известно време, — хората на Тара също знаят как да строят мост само от едната страна.

— Невероятно!

— Братя, вие винаги ли сте толкова сигурни, че сте прави? Ще ви кажа как Тара строят мост само от едната страна. Първо изстрелват стрела с въже и кука. Куката се забива в дърво на отсрещната страна. После изпращат малко момче в кошница на колелца.

— Как преминава от другата страна?

— Само се изтегля.

— Възможно ли е човек да преодолее разстояние от двеста ярда със стрела, влачейки въже и кука?

— Тара използват специален голям лък и специална стрела с перо. Много важно е да се изчака ден със силен вятър в правилната посока.

— Продължавай.

— Когато малкото момче пресече оттатък, мъжът изстрелва втора стрела с въже. Малкото момче връзва двете въжета ведно, навива въжето около малко колело…

— Макара.

— Да. След което с макарата мъжът може да прехвърли от другата страна много неща. Първо се прехвърля дебело въже в кошница, което се развива, докато се движи. Момчето закрепва въжето към дърво. После мъжът може също да премине оттатък, използвайки въжето. Могат да се прехвърлят още въжета, едновременно. Сега през каньона минават четири въжета. Сега повече хора прекосяват с кошница…

— Достатъчно — прекъсна го Том. — Схванах картинката.

Те потънаха в мълчание, обмисляйки невероятната ситуация, в която бяха попаднали.

— Опитвали ли са се воините на Тара да ги нападнат из засада и да отрежат моста?

— Да. Мнозина умряха.

— Опитвали ли са горящи стрели?

— Те не могат да стигнат моста.

— Не забравяй — каза Филип, — че мостът е висящ, а татко е погребан отвъд.

— Знам го прекрасно. Просто разсъждавам над възможностите, които имаме. Може би можем да предложим на Хаузър сделка: да измъкне татко и да вземе всичко от гробницата. Каквото намери — негово е.

Том се обади:

— Татко никога не би се съгласил.

— Дори и ако това означава да се спаси животът му?

— Той умира от рак.

— Или нашия живот?

Филип го погледна:

— Дори и не помисляй да се доверяваш на Хаузър или да сключваш сделка с него.

— Добре — каза Върнън, — вече елиминирахме влизането в Белия град по някакъв друг път, както и фронталната атака. А някой от вас знае ли как се прави планер?

— Не.

— Тогава ни остава само един начин на действие.

— И какъв е той?

Върнън изглади с длан пясъка близо до огъня и започна да разгръща една карта, докато обясняваше плана си. Когато завърши, Филип се обади пръв:

— Това е налудничав план. Казвам ви да се върнем, да вземем помощ и след това да дойдем тук отново. Откриването на татковата гробница може да им отнеме месеци.

Борабей го прекъсна:

— Филип, ти май не разбираш. Ако сега тръгнем назад, хората от Тара ще ни убият.

— Глупости!

— Ние им обещахме. Не можем да нарушаваме обещанието.

— Не съм давал никакво тъпо обещание, Том го направи. Както и да е, можем да се промъкнем покрай селото и да продължим назад. Ще мине доста време, докато разберат, че ни няма.

Борабей поклати глава:

— Това е страхлив начин. И означава да оставим татко да умре в гробницата. Ако Тара те хванат, смъртта за страхливеца е бавна и мъчителна. Отрязват ти…

— Вече сме чували какво правят — каза Филип.

— Няма достатъчно храна и вода в гробницата, за да го оставим по-дълго.

Огънят пропука. Том погледна през дърветата. Отдолу, на почти пет мили разстояние се виждаха три грозда от светлини, които обливаха Белия град. Вече не се чуваха експлозии от динамит. Хаузър и хората му бяха работили по часовник. Сигурно бяха стигнали стената. Не съществуваха добри опции, разполагаха само с един скромен план. Но той бе най-доброто, което можеха да направят.

— Стига приказки — каза Том. — Имаме план. Кой е съгласен?

— Аз — каза Върнън.

Борабей кимна:

— И аз.

— Аз също — обади се Сали.

Сега всички очи се насочиха към Филип. Той направен гневен жест, сякаш да ги отблъсне.

— За бога, вие вече знаете какъв може да бъде отговорът ми.

— Какъв е? — попита Върнън.

— Запишете си го: не, не и пак не! Това е план а ла Джеймс Бонд. Никога не успява в реалния живот. Не го правете. За бога, не искам да изгубя и братята си. Не го правете!

— Трябва, Филип — каза Том.

— Не, никой не трябва да прави нищо! Може и да е богохулство, но не мислите ли, че татко сам си го докара?

— Значи да го оставим да умре?

— Просто ви моля, не жертвайте живота си напразно. — Той вдигна ръце и се скри в тъмнината.

Върнън беше готов да изстреля отговора си, но Том хвана ръката му и поклати глава. Може би Филип бе прав и това беше самоубийствена мисия. Но Том не виждаше избор за себе си. Ако сега не направеше нещо, цял живот щеше да съжалява.

Пламъците осветяваха напрегнатите им лица. Настъпи тежка тишина.

— Няма причина да чакаме — каза Том. — Тръгваме в два след полунощ. Слизането до долу ще ни отнеме няколко часа. Всеки знае какво трябва да прави. Борабей, обясни на твоите бойци тяхната роля. — Том погледна към Върнън. Планът беше негов, на Върнън, братът, който никога не поемаше лидерство. Той се пресегна и го потупа по рамото: — Не се притеснявай, всичко ще е наред.

Върнън се усмихна:

— Чувствам се като във „Вълшебникът от Оз“.

— Какво имаш предвид?

— Разсъдъкът ми се върна. Том, ти намери сърцето си. Борабей намери семейството си. Само Филип още не е намерил смелостта си.