Дъглас Престън
Тайният кодекс (18)

18.

В три сутринта онази сутрин те заеха местата си — Сали до вратата, а Том подпрян на задната стена. Той преброи шепнешком до три и двамата ритнаха едновременно. Атаката на Сали върху вратата трябваше да замаскира удара по дъсчената стена. Комбинираният удар прозвуча като един и отекна силно в затвореното пространство. Дъската поддаде, както се бе надявал Том.

В селото се разлая куче и някой от войниците изруга.

— Какво става там?

— Трябва да отида до тоалетната — извика Сали.

— Не, не може, не бива да излизате.

Том преброи отново шепнешком: едно, две, три, удар. Сали блъсна вратата в момента, в който той нанесе поредния удар върху стената.

— Стига! — провикна се войникът.

— Но аз трябва да отида, мътните да ви вземат!

— Сеньорита, съжалявам, но каквото има да правите, го правете вътре. Имам заповед да не отварям вратата.

Едно, две, три, удар.

Откърти се и третата дъска. Отворът беше вече достатъчно голям, за да могат да се проврат. Кучето отново започна да лае истерично.

— Само още един удар и ще извикам лейтенанта!

— Не разбирате ли, че ми се налага…

— Не мога да направя нищо.

— Вие, войниците, сте направо варвари!

— Такива са правилата, сеньорита.

— Това са казвали и хитлеристите.

— Сали, хайде да тръгваме — изсъска Том, жестикулирайки в тъмнината.

— Хитлер не е бил чак толкова лош, сеньорита. Накарал е влаковете да се движат по разписание.

— Това е бил Мусолини, идиот такъв! И двамата сте направо за бесилката.

— Сали — прошепна настойчиво Том.

Тя се приближи към него:

— Чу ли го какво каза току-що този скапан нацист?

Той я побутна към дупката и й подаде спалните им чували. Хукнаха приведени по пътеката към града, без да се обръщат. Градът не беше електрифициран, но небето беше ясно и лунната светлина обливаше празните улици. Отвсякъде се чуваше лай на кучета и те можаха да се промъкнат, без да създават по-голямо безпокойство. Въпреки шума не излезе никой.

„Тези хора са се научили да не надничат в чуждия двор“, помисли си Том.

След пет минути се намираха долу при лодките. Том освети с фенерчето военната лодка, единствената с двигател с осемнайсет конски сили. Беше добре оборудвана, с два огромни пластмасови резервоара за бензин, и двата пълни. Той започна да я развързва. Внезапно се чу глас, говореше тихо в тъмнината.

— Вие не иска този лодка.

Беше мъжът, с когото се бяха уговорили по-рано през деня.

— Искаме я и още как!

— Оставете глупав военни вземе този лодка. Вода спада. Ще засядат на всеки завой в река. Вземете мой лодка. С него няма заседне. Само тъй успее избяга. — Той се протегна като котка към дока и отвърза тънкото кану с двигател от шест коня. — Качвай вътре.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Сали.

— Не. Аз каже на тъпи военни, че вие мен ограбили. — Той откачи бензиновите резервоари от военната лодка и ги натовари в задната част на кануто. Даде им още един резервоар от друга лодка. Том и Сали се покатериха. Том бръкна в джоба си и извади няколко банкноти.

— Не още. Ако претърсят мен и открият пари, те мен застреля.

— Как да ви се отплатим? — попита Том.

— Милион, по-късно. Мой име Мануел Уаоно. Аз винаги тук.

— Един момент. Милион долара?!

— Вие богат американци, лесно плати мен! Аз, Мануел Уаоно, спасил ваш живот. Тръгва сега. Бързо.

— Как да намерим Пито Соло?

— Последно село на река.

— Но как ще разберем…?

Индианецът изглежда не се канеше да дава повече обяснения. Той ги изтласка от брега с големия си бос крак и лодката се плъзна в тъмнината.

Том наклони двигателя във водата, наля малко гориво, за да изчисти втвърденото масло, задави го, натисна ръчката. Моторът изрева в отговор. Звукът прокънтя остро в тишината.

— Тръгва! — подкани ги Мануел от брега.

Том тласна лодката напред. Издърпа ръчката докрай и тенекиеният двигател нададе вой и потрепери. Дългото дървено кану се понесе през водата. Том управляваше, а Сали стоеше на кърмата и осветяваше с фенерчето пътя им.

Не беше минала и минута, и Мануел се развика от дока на испански:

— Помощ! Ограбен съм! Лодката ми, откраднаха ми лодката!

— Бога ми, не чака дълго — промърмори Том.

Скоро над реката се понесе глъч от десетки възбудени гласове. Ярката светлина на газов фенер заподскача по кея наред с фенерчетата, осветявайки тълпа хора, които се събираха около заливчето. Чуха се гневни и объркани викове, след което настъпи внезапна тишина.

— Моля, обърнете, или ще заповядам на хората си да стрелят! — Това беше резкият глас на лейтенант Веспан.

— Блъфира — каза Сали.

Том не беше толкова сигурен.

— Не мислете, че се шегувам! — извика teniente.

— Няма да посмее — прошепна Сали.

— Едно… Две…

— Това е номер!

— Три…

Настъпи тишина.

— Какво ти казах!

Последва мигновен огън от автоматични оръжия. Звукът отекна ужасяващо близко до тях.

— По дяволите! — изкрещя Том, докато се хвърляше на пода. Лодката започна да криволичи и той бързо протегна ръка, за да стабилизира лоста.

Сали продължаваше да стои на носа невъзмутимо.

— Том, стрелят във въздуха. Не биха рискували да ни ударят. Ние сме американци.

Този път Том съвсем ясно видя как следващите куршуми вдигат пръски в разпенената вода около тях. След миг Сали лежеше на пода до него.

— Исусе Христе, те наистина стрелят по нас! — изкрещя тя.

Том се протегна, дръпна румпела настрани и кануто рязко изви, избягвайки огъня. Оръжията изтрещяха хорово още два пъти и смъртоносните оловни късчета изжужаха над главите им и отляво като разгневени пчели. По всичко изглежда, че се целеха по звука на двигателя. И определено бяха решили да ги убият.

Той подкара лодката на зигзаг, опитвайки се да избегне атаката. При всяко затишие Сали надигаше глава и осветяваше с фенерчето напред, така че да виждат накъде се движат. Биха се спасили, поне за момента, щом веднъж минат завоя на реката.

Разнесе се нов пукот и този път няколко куршума нащърбиха планшира, обсипвайки ги с дъжд от отломки.

— Мръсник!

— Ще ви пипнем! — извика лейтенантът с далеч по-слаб глас отпреди. — Ще ви пипнем и тогава има много да съжалявате за жалкия остатък от скапания си живот.

Том преброи до двайсет и се осмели да хвърли поглед напред. Лодката бавно стигна до завоя, извън линията на огъня. Том се престраши и я плъзна съвсем близо до стената от буйна растителност. Докато завиваха, светлините на малката площадка проблеснаха през мрежата от листа, след което изчезнаха.

Бяха успели!

Чу се друг залп. Отляво, откъм джунглата, дойдоха късо клъцване и пукот — дърветата бяха посрещнали снарядите. Звукът отекна надалеч, после реката утихна.

Том помогна на Сали да се изправи. Лицето й беше побеляло, изглеждаше призрачно на слабата светлина. Тя вдигна фенерчето и го насочи напред — от двете страни на тъмната река се издигаха дървета. Самотна звезда светна за миг в малкия отрязък небе и примигна плахо, докато минаваха. Малкият двигател нададе протяжен вой. Сега бяха сами по реката. Тъмната влажна нощ ги обгърна.

Том взе ръката на Сали. Тя трепереше. В този миг той осъзна, че неговата също трепери. Бяха стреляли в тях, опитвайки се да ги убият. Беше го гледал милион пъти по филмите, но в действителност беше нещо съвсем различно.

Луната стоеше зад стената на джунглата и тъмнина задушаваше реката. На мъждивата светлина на фенерчето Том се опита да види какво има пред тях, като избягваше умело теснините и стърчащите от реката дънери. Рояк досадни комари жужеше над главите им. До края на пътуването им сигурно щяха да ги връхлетят хиляди.

— Не допускам, че в някой от безбройните ти джобове има и репелент против насекоми — обади се Том.

— Всъщност, успях да взема дамските си принадлежности в джипа. След което ги пъхнах в панталона си. — И тя извади малкото пакетче от един огромен джоб на бедрото си и го разкопча. Започна да рови из него и измъкна куп неща — шишенце с таблетки за пречистване на вода, няколко кутийки водоустойчив кибрит, свитък от стодоларови банкноти, географска карта, шоколад, паспорт, както и няколко неизползваеми кредитни карти.

— Направо не знам какво има тук.

Том освети купчинката, а тя се зае със сортиране. Оказа се, че няма репелент. Тя изруга и взе да пъха всичко обратно. В този момент изпадна една снимка. Том премести кръгчето светлина върху нея. Видя удивително красив млад мъж с тъмни вежди и изваяна брадичка. Сериозното изражение, което бе направило дълбоки бръчки между веждите му, плътната линия на устните, сакото от туид и начинът, по който бе наклонил главата си, всичко това го представяше като човек, който наистина се взема много на сериозно.

— Кой е този? — попита Том.

— О! — възкликна Сали. — Това е професор Клайв.

— Това е Клайв? Но как, той е толкова млад? Представях си го като някакъв изкуфял старец, облечен в плетена вълнена жилетка и пушещ лула.

— Не би се зарадвал, ако го чуеше. Той е най-младият професор в историята на факултета. Влязъл в Станфорд шестнайсетгодишен, започнал докторат на деветнайсет и защитил на двайсет и две. Истински гений! — Тя грижливо пъхна снимката в джоба си.

— Защо си помъкнала и снимката на професора си?

— Ами затова, защото сме сгодени — произнесе безгрижно Сали. — Да не би да съм пропуснала да ти кажа?

— Нещо такова.

Тя го погледна с любопитство.

— Това не е проблем, нали?

— Разбира се, че не е. — Том усети, че лицето му пламва, но се надяваше, че тъмнината го скрива. Беше сигурен, че тя го гледа втренчено на мъждивата светлина.

— Изглеждаш ми изненадан.

— Ами да, изненадан съм. След всичко, което ми каза не виждам да носиш годежен пръстен.

— Професор Клайв не вярва в такива буржоазни отживелици.

— И няма нищо против да тръгнеш на това пътуване с мен…? — Том спря, усетил, че казва нещо, което не е трябвало.

— Смяташ, че трябва да искам разрешение „от мъжа си“, за да тръгна някъде? Или намекваш, че не може да ми се има доверие в сексуално отношение? — Тя наклони глава, гледайки го с потъмнели от гняв очи.

Той извърна поглед.

— Съжалявам, че попитах.

— Аз също. Все си мислех, че си над тези неща.

Том се наведе над руля, надявайки се да скрие притеснението и неудобството си. Реката беше спокойна. Горещият нощен въздух се смесваше с тежкия мирис на блатата. Нейде в тъмното се обади птица, после настъпи тишина. Внезапно до слуха му достигна шум и той побърза да изключи мотора. Сърцето му биеше бясно. Звукът се чу отново, докато двигателят затихна. Над реката легна мълчание. Лодката акостира.

— Намерили са гориво. Идват след нас.

Лодката започваше да се изплъзва отново към водата, тласкана от течението. Том взе пръта от дъното на кануто и го заби в пясъка. Тя се завъртя леко и спря. Заслушаха се. Друг стартер, после рев, който премина в бучене. Нямаше съмнение — беше звук на извънбордов.

Том отиде да рестартира техния двигател.

— Недей! — спря го Сали. — Ще ни чуят.

— Не можем да ги изпреварим с лодка.

— Нито пък по суша. Само след пет минути ще са тук с осемнайсетте си конски сили. — Сали насочи фенерчето встрани — водата стигаше до дърветата и се простираше навътре, удавила джунглата.

— Затова пък можем да се скрием.

Том подкара кануто с помощта на пръта към наводнената гора. Виждаше се малък процеп — тесен воден коридор, който изглежда е бил поток в по-сухи години. Поеха по него, но лодката неочаквано се блъсна в нещо: беше заседнал дънер.

— Бързо вън! — извика Том.

Водата беше дълбока само една стъпка, но под нея имаше още две стъпки тиня, в която нагазиха, вдигайки мехурчета. В ноздрите ги удари гадна воня на блатен газ. Задницата на лодката все още стърчеше сред реката, където веднага можеше да бъде забелязана.

— Дръпни и бутай!

Помъчиха се да измъкнат носа върху дънера и после заедно избутаха лодката напречно. След това се покатериха и се плъзнаха долу в нея. Звукът на мощен двигател се усили. Военната лодка се приближаваше бързо по реката.

Сали вдигна втория прът и двамата подкараха напред, по-навътре в наводнената гора. Том изключи фенерчето и миг по-късно мощен лъч освети дърветата.

— Съвсем наблизо са — прошепна Том. — Ще ни видят. — Той се опитваше да върти пръта по-бързо, но проклетото дърво се заби в тинята и заседна. Най-сетне успя да го измъкне и го хвърли на мокрите дъски. Дръпна няколко висящи лиани и с тяхна помощ насочи лодката по-навътре към гъсталака от папрати и храсти. Застигаха ги. Прожекторът внезапно освети гората точно когато Том хвана Сали и я натисна надолу към дъното. Молеше се да не забележат двигателя им.

Звукът от моторницата се усили още, но тя забави и лъчът на прожектора започва да опипва дърветата едно след друго. Том чуваше пропукването на радиоприемника, мърморещите гласове. Прожекторът освети джунглата наоколо като снимачна площадка, след което бавно се премести. Благословената тъмнина се върна. Пърпоренето на двигателя се отдалечи и заглъхна.

Том седна и видя, че преследвачите им отиват към завоя.

— Тръгнаха си — прошепна облекчено той.

Сали се надигна и оправи разбърканата си коса. Комарите се бяха събрали около тях в плътен, жужащ облак. Том ги усещаше навсякъде — из косата, край ушите си, опитваха се дори да влязат в носа му. Всеки негов удар ликвидираше дузина, но на тяхно място се появяваха мигновено нови попълнения. Въздухът беше пълен с тях и имаше чувството, че ги вдишва.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Сали, плясвайки се.

Том започна да чупи сухи клони от храстите около тях.

— Какво правиш?

— Ще запаля огън.

— Къде?

— Ще видиш. — Когато се събра солидна купчина, той се наведе настрани и загреба малко тиня. Разстла я като палачинка върху дъното на кануто, покри я с листа и направи малко типи от пръчки и сухи листа отгоре.

— Кибрит!

Сали му го подаде и той запали огън. Щом се разгоря добре, той добави още зелени листа и клони. Сивкав дим се изви нагоре и се разсея в неподвижния въздух. Том откъсна едно огромно листо от близкия храст и го размаха като вентилатор, за да насочи пушека към Сали. Яростният облак комари се оттегли. Пушекът миришеше приятно — сладко и остро.

— Много ефектен трик — каза Сали.

— Баща ми ми го е показвал при едно пътуване с кану из северен Мейн. — Той се пресегна, ошмули още малко листа от храста и ги добави към огъня.

Сали извади картата и започна да я разучава на светлината на фенерчето.

— Както изглежда, към реката има много странични канали. Струва ми се, че трябва да тръгнем по този, докато стигнем Пито Соло.

— Добра идея. На мен също ми се струва, че трябва да хващаме прътите и да потегляме веднага. Не можем да рискуваме да използваме двигателя.

Сали кимна.

— Ти поддържай огъня — каза й Том. — Аз ще се заема с прътите. Не бива да спираме, докато не стигнем до Пито Соло.

— Така е.

Том бутна лодката отново в реката и подкара близо до наводнената гора, ослушвайки се за звук от двигател. Скоро се озоваха до малък страничен канал, който продължаваше надалеч от главния и поеха по него.

Том въздъхна:

— Кой знае защо, но не ми се вярва, че лейтенант Веспан е имал каквото и да е намерение да ни връща обратно в Сан Педро Сула. Струва ми се, че е планирал да ни изхвърли от хеликоптера си. Ако не беше проблемът с онази липсваща част, сега да сме мъртви.