Дъглас Престън
Тайният кодекс (75)

75.

Том тичаше през гората, скоростта имаше предимство пред тишината, заобикаляше следите, които бяха оставили, за да не се натъкне на Хаузър. Пътеката го изведе до лабиринта от разрушени храмове, погребани под дебел килим от лиани. Не разполагаше със светлина и понякога се налагаше да се движи опипом или да пълзи покрай падналите камъни.

Скоро излезе в източната част на платото. Спря, пое си дъх и се заизкачва по скалата. Струваше му се, че некрополът трябва да се намира някъде на юг, така че продължи направо, следвайки пътеката, която се движеше покрай скалите. След десетина минути разпозна терасата и стените над некропола и откри скритата пътека. Втурна се надолу, ослушвайки се на всеки завой, в случай, че Хаузър е още там. Няколко минути по-късно стоеше пред тъмния отвор на гробницата на баща си.

Раниците им още лежаха на купчина върху земята, там, където ги бяха оставили. Том взе мачетето си и го върна в ножницата, после коленичи и затършува в раниците. Извади няколко тръстикови факли и кутийка кибрит. Запали една факла и влезе в гробницата.

Въздухът беше отвратителен. Дишаше през носа, но вонята го заливаше отвсякъде. Поколеба се само за миг, но влезе по-навътре. По гърба му премина тръпка на ужас, когато си помисли, че баща му бе прекарал последния месец тук сам, заключен в пълен мрак. Трепкащата светлина освети релефна погребална плоча от тъмен камък, с издялани в него лодки с весла, чудовища и други странни мотиви. Беше заобиколен от множество сандъци и кошове, окантовани със стоманени ленти и заключени. Това не беше гробницата на Тутанкамон. Приличаше повече на претъпкан, мръсен склад.

Том се приближи, преодолявайки чувството на отвращение. Зад сандъците баща му се бе опитал да си направи някакво подобие на спалня. Беше събрал суха слама и прахоляк, върху които да спи. До стената стояха цяла редица глинени съдове, в които вероятно имаше храна и вода. От тях се носеше смрад на развалено. Уплашени от светлината, няколко мишки притичаха и побързаха да се скрият в тъмните ъгли. Отвратен, и едновременно изпълнен с милост, Том се приближи към едно от гърнетата и надникна вътре — беше пълно с черни хлебарки, които разнасяха, парченцата изсушени банани. Неочакваната светлина ги накара да потърсят панически по-защитено място.

В каните плуваха умрели плъхове и мишки. До едната стена имаше купчина изгнили плъхове — вероятно убити от баща му в ежедневната му борба за храна. В дъното на гробницата Том видя светещите очи на един жив плъх, който явно го чакаше да си тръгне.

Как беше издържал баща им тук, в тази тъмница, очаквайки синовете си, които можеше никога да не дойдат… Беше много по-ужасяващо, отколкото можеше да си представи. Това, че Максуел Бродбент бе издържал и оживял — и дори изпълнен с надежда — говореше на Том, че той не беше познавал преди баща си.

Избърса лицето си. Трябваше да намери Кодекса и да излезе оттук.

Сандъците бяха етикетирани и надписани, така че му отне само няколко минути, докато открие в кой от тях е Кодексът.

Издърпа тежкия сандък навън, на светло и спря да си почине, вдъхвайки жадно чистия планински въздух. Самият сандък тежеше осемдесетина паунда и в него явно имаше и други книги, освен Кодекса. Том огледа четвъртинчовите болтове и винтовете, които държаха металните ленти към покритите с фибростъкло стени на сандъка. Винтовете бяха стегнати здраво. За да ги развие се нуждаеше от отвертка.

Намери камък и удари силно по един от тях, успявайки да го поразхлаби. Повтори няколко пъти и след десетина минути свали всички винтове. После се зае с металните ленти. Още няколко удара и покритието от фибростъкло се напука и Том го откърти. Разсипаха се половин дузина скъпоценни книги, всички грижливо опаковани в специална хартия — една Гутенбергова Библия, украсени с цветни инициали ръкописи, молитвеник. Той ги сложи настрана и се пресегна вътре. Напипа подвързания с шевро Кодекс и го извади.

Ето го, сега беше в ръцете му. Спомни си толкова ясно как стоеше в малка стъклена кутия в дневната. Баща му отключваше кутията всеки месец и прелистваше страниците. Те бяха целите изрисувани с растения, цветя и насекоми, заобиколени от йероглифи. Спомни си как се взираше в странните маянски знаци, точките и плътните линии и усмихнатите лица, всички оплетени едно в друго. Дори не бе съзнавал, че това е някакъв вид писменост.

Той изпразни една от зарязаните раници и пъхна вътре Кодекса. Прехвърли я през рамо и тръгна обратно по пътеката. Реши да върви на югозапад, като се оглеждаше за Хаузър.

Не след дълго влезе в разрушения град.