Дъглас Престън
Тайният кодекс (54)

54.

Събудиха се от бодрия глас на Борабей. Нощта бе паднала и въздухът бе по-хладен, в колибата проникваше миризмата на печено месо.

— Вечеря!

Том и Сали се облякоха и излязоха. Небето бе осеяно със звезди, Млечният път се извиваше като река от светлина над главите им. Том никога не бе виждал толкова черна нощ, с толкова ярък Млечен път.

Борабей седеше край огъня и въртеше шиш кебап, като едновременно с това пробиваше дупки в една суха кратуна. В единия й край издълба жлеб, приближи я към устните си и духна. От нея излезе сладък, нисък звук, последван от други. Той спря и се усмихна.

— Кой иска да слуша музика?

Той засвири и блуждаещите звуци се обединиха в красива мелодия. Джунглата утихна, чистите звуци се лееха, забързваха, сякаш се догонват, издигаха се и падаха като планински поток. Имаше моменти на тишина, когато последните тонове сякаш увисваха във въздуха около тях и след това звукът се завръщаше и ги заливаше. Мелодията завърши с ниски, призрачни звуци като стенания на вятър в пещера.

Когато Борабей завърши никой не проговори. Постепенно шумовете на джунглата започнаха да навлизат в пространството, освободено от музиката.

— Красиво — прошепна Сали.

— Сигурно си наследил тази си дарба от майка си. — Татко имаше ламаринени уши.

— Да, майка ми пееше много хубаво.

— Щастливец си — каза Върнън. — Ние слабо познаваме майките си.

— Нямате ли една и съща майка?

— Не. Майките и на трима ни са различни. Татко ни отгледа сам.

Очите на Борабей се разшириха.

— Не разбирам.

— Когато има развод… — Том спря. — Ами, понякога единият родител взема децата и другият изчезва.

Борабей поклати глава.

— Това е много странно. На мен ми се искаше да имам баща.

Той завъртя шиш кебапа.

— Кажете ми какво е да растеш с баща.

Филип се изсмя дрезгаво:

— Мили боже, откъде да започна? Когато бях хлапе си мислех, че той е ужасяващ.

Върнън го прекъсна:

— Той обичаше красивото. Толкова много, че понякога се разплакваше пред красива картина или статуя.

Филип отново се изсмя саркастично:

— Да-а-а, разплакваше се, защото не можеше да го има. Той искаше да притежава красотата. Искаше я за себе си. Жени, картини, каквото и да е. Ако беше красиво, той го пожелаваше.

— Доста си рязък — прекъсна го Том. — Няма нищо лошо в това, да обичаш красотата. Светът може да бъде и много грозно място. Той обичаше изкуството заради самото себе си, а не защото е модно или защото му носи пари.

— Никога не е живял по общоприетите правила — каза Върнън. — Беше скептик. Не маршируваше под ритъма на чужд барабан.

Филип махна с ръка:

— Не марширувал под ритъма на чужд барабан? Не, Върнън, той фрасваше барабанчика по главата, вземаше му барабана и сам водеше парада. Това беше неговият номер в живота.

— Какво правехте заедно?

— Обичаше да ни води на къмпинг — каза Върнън.

Филип се протегна назад и се засмя дрезгаво:

— Ужасни летувания на палатки с дъжд и комари, по време на които направо оскотявахме от домакинска работа.

— Аз улових първата си риба на едно от тези летувания — каза Върнън.

— И аз — въздъхна Том.

— Летуване на палатки? Какво е това?

Но дискусията се оказа твърде сложна за Борабей.

— Татко имаше нужда да избяга далеч от цивилизацията, да опрости съществуванието си. Беше достатъчно сложно устроен и търсеше простота около себе си, затова обичаше да ходи за риба. Обичаше да лови риба с муха.

Филип се присмя:

— Риболовът, след Светото Причастие, е може би най-тъпото нещо, познато на човека.

— Тази забележка е обидна — каза Том, — дори за теб.

— Стига, Том! Не ми казвай на тези си години, че приемаш всичките тези глупости. Както и залитанията на Върнън. Откъде дойде внезапната ви религиозност? Най-малкото татко беше атеист. Тук има нещо интересно за теб, Борабей: татко е роден католик, но е станал здравомислещ, уравновесен, неумолим атеист.

Върнън каза:

— На света има много повече неща от твоите костюми на Армани, Филип.

— Истина е — съгласи се Филип, — има и на Ралф Лорен.

— Чакайте! — извика Борабей. — Всички говорите едновременно. Аз не разбирам.

— Ти ни накара с твоя въпрос — каза Филип, смеейки се. — Ще ни питаш ли още нещо?

— Да. Какви синове бяхте вие?

Усмивката на Филип помръкна. Откъм джунглата, отвъд светлината на огъня, се носеха шушнещи звуци.

— Не съм съвсем сигурен какво всъщност имаш предвид — каза Том.

Борабей се усмихна:

— Казахте ми как се е държал татко към вас. Сега ми кажете вие какви синове бяхте.

— Бяхме добри синове — каза Върнън. — Опитвахме се да се справяме с програмата. Правехме всичко, каквото той искаше. Следвахме неговите правила, изнасяхме пред него музикални концерти всяка събота, ходехме на всичките си уроци и се опитвахме да печелим, когато участвахме в състезания. Е, невинаги успявахме, може би, но се опитвахме.

— Правели сте това, което ви е карал, но какво друго сте правили, което той не ви е карал? Помагахте ли му, когато ходеше на лов? Помагахте ли му да поправи покрива на къщата подир буря? Правили ли сте кану заедно с него? Помагахте ли му, когато се разболя?

Том внезапно доби чувството, че е изправен на съд от Борабей. Сигурно към това се бе стремил през цялото време. Запита се дали Максуел Бродбент бе разговарял за това с най-големия си син през последния месец от живота си.

Филип каза:

— Татко наемаше хора да правят всичките тези неща. Имаше градинар, готвач, жена, която чистеше, майстори, които да оправят покрива. Медицинска сестра, която да се грижи за него. В Америка можеш да купиш всичко, от което имаш нужда.

— Не това има предвид той — каза Върнън. — Пита какво сме направили за татко, когато е бил болен?

Том усети, че се изчервява.

— Когато се разболя от рак, какво направихте тогава? Отидохте ли при него в къщата му? Останахте ли с него?

— Борабей — произнесе Филип остро, — би било напълно безполезно да се натрапваме на стария човек. Той сам не би го искал.

— И затова позволихте на чужди хора да се грижат за него, когато се разболя?

— Нямам намерение да стоя да ме поучаваш ти, или някой друг, какви са задълженията ми като син! — извика Филип.

— Не те поучавам. Просто ти задавам въпрос.

— Отговорът е „да“. Наехме чужди хора да се грижат за татко. Той направи живота ни ужасен, докато растяхме, и нямахме търпение да избягаме от него. Така става, като си лош баща — синовете ти те изоставят. Бягат, отлитат. Нямат търпение да се отърват от теб.

Борабей се изправи:

— Той е ваш баща, добър или лош. Хранил ви е, защитавал ви е, отгледал ви е. Направил ви е.

Филип скочи, побеснял.

— Така ли наричаш ти мръсното изригване на телесна течност? Направил ни бил! Ние сме случайност, всеки от нас. Що за баща е този, който откъсва децата от майките им? Що за баща е този, който гледа на нас като експеримент за създаване на гении? Кой ни домъкна тук, в джунглата, за да умрем?

Борабей замахна към Филип и това стана толкова бързо, че изглеждаше сякаш Филип изчезна изведнъж отзад в тъмнината. Борабей стоеше пребледнял, стискаше и отпускаше нервно юмруци. Филип седна, отупа праха от себе си и се изкашля. След което се изхрачи. Устните му бяха в кръв и целите подути.

Индианецът го гледаше и дишаше тежко.

Филип обърса лицето си, след което се ухили:

— Добре, добре. Най-големият брат заяви накрая мястото си в семейството.

— Не говори за татко по този начин.

— Ще говоря за него както си искам и няма да позволя на един неграмотен дивак да ме учи какво да правя.

Борабей стисна юмруци, но не направи движение към Филип.

Върнън помогна на Филип да се изправи. Филип докосна леко устните си, но изражението му бе триумфиращо. Борабей стоеше нерешително, изглежда осъзнаваше, че е направил грешка, че удряйки брат си, по някакъв начин бе изгубил спора.

— Добре — каза Сали. — Достатъчно разговори за Максуел Бродбент. Не можем да си позволим да се караме точно в този момент, знаете го добре.

Тя погледна Борабей:

— Струва ми се, че вечерята прегоря.

Борабей се приближи към огъня и започна да разпределя шиш кебапа върху листа.

Грубата фраза на Филип се вряза в съзнанието на Том: „Така става, като си лош баща — синовете ти те изоставят.“ И се запита: Това ли бяха направили те?