Дъглас Престън
Тайният кодекс (7)

7.

Когато Върнън Бродбент завърши мантрите си, остана известно време седнал в студената, тъмна стая със затворени очи, завръщайки се постепенно в реалността. Когато съзнанието му изплува от дълбините, до слуха му достигна далечният тътен на океана и той усети соления въздух, който проникваше в ухаещата на смирна вихара^[1]. Блясъкът на свещите проникваше през клепачите му и ги изпълваше отвътре с червеникава трептяща светлина.

Най-сетне отвори очи, пое си дълбоко дъх и се изправи, опитвайки се да задържи крехкото чувство за мир и ведрина, което му бяха дали часовете медитация. Отиде до вратата и спря, за да погледа хълмовете на Бит Сур, осеяни с дъбове до безбрежния син Пасифик. Вятърът, който полъхна откъм океана развя робата му и кожата му настръхна от студения въздух.

Живееше в ашрама повече от година и сега, на трийсет и пет години, най-после бе повярвал, че е открил мястото, на което иска да бъде. Беше направил дълго пътуване, започвайки от онези две години в Индия, като премина през трансцендентална медитация и теософия, електрошокова терапия, дори сблъсък с християнството. Той беше отхвърлил материализма на своето детство и се бе опитал да намери някаква по-дълбока истина за живота си. За братята му това беше пропилян живот точно така, както за него изглеждаше безсмислено едно съществувание в богатство и несекващи стремежи. Какъв беше смисълът на живота, ако не да откриеш защо?

Сега с това наследство имаше шанса да направи нещо наистина добро. Този път не само за себе си, но и за другите, за света. Но как? Трябваше ли да се опитва да търси гроба сам? Или да се обади на Том? Филип беше задник, но може би Том би се съгласил да се присъедини към него. Трябваше да вземе някакво решение и то бързо.

Той вдигна полите на робата си и тръгна към покоите на Учителя — група постройки от червено дърво в меката долина, сгушени между високите дъбове, с изглед към Пасифика. По пътя срещна Чао, жизнерадостен азиатец, който изпълняваше поръчки на Учителя, мъкнеше голям денк с писма, оставяйки подире си дълбока диря. Това беше животът, който търсеше: мирен и прост. Лошото беше само, че е толкова скъпо.

Когато заобиколи хълма, пред погледа му се откри Къщата Той спря — изпитваше известен страх от Учителя — но после решително продължи напред. Почука на вратата. След миг от вътрешността дойде нисък, отекващ глас:

— Влизай, добре си дошъл!

Върнън остави сандалите си на верандата и влезе. Къщата беше в японски стил, проста и аскетична, с плъзгащи се паравани от оризова хартия, подовете бяха покрити с бежови рогозки и лакирана дървена ламперия. Вътрешността ухаеше на пчелен восък и на тамян. Чуваше се нежно ромолене на вода. През серията отворени врати Върнън можа да види къщата в цялата й дължина — чак до японските градини най-отзад, покритите с мъх скални късове сред разноцветието на заоблените речни камъчета и езерото с разцъфналите лотоси. Не забеляза Учителя.

Обърна се и надникна в другия коридор отляво. Серията разтворени врати разкриваха момиче в тийнейджърска възраст, босо, облечено в роба, с дълга руса плитка на гърба, в която бяха вплетени увехнали цветя. Момичето режеше зеленчуци в кухнята на Учителя.

— Тук ли си, Учителю? — извика той.

Момичето продължи да реже.

— Насам — долетя ниският глас.

Върнън тръгна по посока на гласа и завари Учителя да седи в стаята си за медитация, с преплетени крака върху килимчето и затворени очи. Той ги отвори, но не стана. Върнън стоеше и чакаше, изпълнен с респект. Учителят бе облякъл проста роба от небоядисан лен, която скриваше стегнатата му, красива фигура. Дългият кичур сива коса, сресана върху челото, зад която се виждаше малка лисина, му придаваше недвусмислена прилика с Леонардо да Винчи. Под силно извитите очни кухини блестяха проницателни сини очи, а грижливо подрязаната прошарена брада допълваше впечатлението. Когато говореше, гласът му беше мек и резонираше, което се дължеше отчасти на удоволствието от объркването, което предизвикваше у посетителите си. Лекият му, едва доловим бруклински акцент издаваше обикновения му произход. Беше около шейсетте — никой не знаеше точната му възраст. В миналото професор по философия в Бъркли, известен като Арт Брюър, той се беше отказал от заеманата служба, за да се отдаде на духовен живот. Тук, в ашрама, бе основал колония, която се занимаваше с молитви, медитация и духовно израстване. Това беше спокоен, необвързан с определено вероизповедание живот, макар и да се базираше донякъде върху принципите на будизма, но без прекалената дисциплина, интелектуализъм и изисквания за безбрачие, които водеха до извращаване на тези религиозни традиции. Разбира се, ашрамът беше един красив подслон в приятна местност, където под ръководството на Учителя всеки упражняваше религията си срещу седемстотин долара на седмица, включващи пансион и храна.

— Сядай — каза Учителят.

Върнън седна.

— Как мога да ти помогна?

— Става въпрос за баща ми.

Учителят се приготви да слуша.

Върнън събра мислите си и пое дълбоко дъх. После разказа за болестта на баща си, за наследството, за призива да намерят гроба му. Когато свърши, настъпи дълбока тишина. Върнън се запита дали Учителят би го посъветвал да се откаже от наследството. Спомни си многократните му негативни коментари за парите и тяхната зловредна роля.

— Да пийнем чай — каза възрастният мъж с изключително ласкав глас и се провикна да им го донесат. Донесе го момичето с плитката. Те отпиваха мълчаливо, когато най-сетне Учителят попита:

— На каква стойност е наследството?

— Предполагам, че след данъците моята част би била около сто милиона.

Учителят отпи една голяма глътка от чая, после още една. Ако цифрата го беше изненадала, то той не го показа.

— Нека да помедитираме.

Върнън затвори очи. Беше му трудно да се концентрира върху мантрата си, възбуден от зададените му въпроси, които сега му изглеждаха много по-сложни, отколкото си бе представял. Сто милиона долара. Сто милиона долара. Фразата, не много различна от мантрата, се вплете в неговата медитация, като не му позволяваше да постигне нито мир, нито вътрешна тишина. „Сто милиона долара. Ом мани падме хум. Сто милиона долара.“

Изпита облекчение, когато Учителят надигна глава и взе ръцете му, затваряйки ги в своите. Сините му очи бяха необикновено ясни.

— На малцина е дадена възможността, която е дадена на теб, Върнън. И ти не бива да я пропускаш.

— Как така?

Учителят стоеше и говореше. Гласът му отекваше, изпълнен със сила:

— Ние трябва да открием наследството. Трябва да го открием незабавно.