Пол Дохърти
Тайната на замъка (8) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Втора глава

Най-после преминаха моста без премеждия. Тръгнаха по чакъла във влажната тъмнина между дърветата. Ричард спря, извади меча си и каза на Гилдас да зареди стрела в арбалета си, докато Барликорн със зареден лък тръгна напред.

— Там има някой — обяви Ричард. — Сигурен съм, че видях някой да ни наблюдава, докато пресичахме реката.

Те продължиха покрай редицата дървета. Барликорн откри една пътека, почти скрита от заснежените храсталаци и те тръгнаха по нея през гората. Ричард се чувстваше странно. Може би точно тук, през една приятна лятна вечер преди шестнадесет години, беше дошъл баща му, точно преди да започне пропадането му в ада. Почувства буца в гърлото си и в очите му напираха сълзи.

— Толкова много руини — прошепна той. — Кой демон може да е причина за това?

Дърветата оредяха, пътеката се разшири и внезапно се озоваха в заснежено поле, което стигаше чак до големия замък. В първоначалния си вид Кроукхърст трябва да е бил малък дворец с покрив от червени плочи, красиви фронтони, големи панорамни прозорци, внушителен вход, множество комини, корнизи, конзоли и водоливници по предната фасада. Замъкът беше голям и имаше две крила. Но времето беше казало своята дума. Покривът беше пробит, прозорците се взираха в тях като слепи очи. Гипсовата мазилка беше напукана от вятъра и дъжда, боята на гредите се белеше. Червените тухлени основи бяха покрити с лишеи. Сега огромното, просторно здание беше полегнало като ранено животно и Ричард почувства тъгата и скръбта, надвиснали над него. Той тръгна през тревата, все още водейки Баяр и осъзна, че по времето на баща му, тук сигурно е имало пътека през градините, лехи с билки, беседки, градински столове и пейки. Сега всичко беше избуяло и надвиснало, натежало от зимната влага. Капакът на един от прозорците на горния етаж внезапно се разтвори и хлопна от силния вятър. Гилдас тихичко извика. Ричард спря да погали муцуната на Баяр, за да го успокои, тъй като беше станал странно неспокоен в тази призрачна атмосфера. Оръженосецът внимателно изучаваше сградата и забеляза, че предната врата беше заключена с резе. Замъкът беше на три етажа, всички прозорци на най-долния липсваха; вероятно пътуващи калайджии и търговци бяха влизали през тях, за да плячкосат каквото е останало.

— Спомняш ли си нещо? — попита Емелин, като се доближи до него.

Ричард затвори очи.

— Не, нищо. Но може би ще си спомня.

Заобиколиха голямата сграда и влязоха в двора на конюшнята, ограден от нея и двете й крила. Портата, която водеше към него, отдавна беше изкъртена от пантите и лежеше гниеща върху обраслия с трева калдъръмен двор. Пристройките бяха в същото занемарено състояние, покривите течаха, вратите липсваха.

— Баща ти сигурно е бил важен човек — обяви Барликорн. — Тук има ковачница, пристройки, складове. — Той посочи към центъра, където покривът на кладенецът се беше срутил и разкриваше дупка, оградена с червени тухли. — Мисля, че тук отдавна не е идвал никой. Минало е много време, откакто някой е вадил вода от кладенеца.

Те спънаха конете и насилиха вратата към малката маслобойна, чиито белосани стени бяха прашни и плесенясали, а оттам влязоха в кухнята — просторно помещение с огромно зидано огнище. Масата с метален обков си стоеше там, покрита с паяжини и прах, но всичко останало — тенджери, триножници, лъжици и черпаци — бяха изчезнали отдавна. Редицата ръждясали куки на стената бяха превити и подсказваха силата, използвана при опустошението на имението. Гилдас се промъкна в огнището и погледна нагоре в комина.

— Все още не е запушен — каза той и се изкашля, когато върху лицето му падна прах.

Излезе, клатейки глава, усмихнат сухо на смеха, който беше предизвикал.

— Намерете дърва — нареди Ричард. — Запалете огън. — Той извади меча си и се усмихна смутено на спътниците си. — Бих предпочел да разгледам замъка сам. Разбирате ли ме?

Всички бяха съгласни и той тръгна по коридора с каменни плочи. Докато минаваше от стая в стая — салон, дневна, кабинет — той изпита дълбоко чувство на тъга. Образи прелитаха в ума му. Имаше нещо познато в една от вратите, в голямото сводесто огнище в една от стаите, в широкия страничен прозорец, който гледаше към заснежените полета.

Изкачи се по широкото стълбище, несъзнателно изтривайки с ръка прахта от резбованата централна колона на стълбите и парапета. Дървото беше в добро състояние, стъпалата все още бяха здрави. Докато се изкачваше, Ричард осъзна, че ако за замъка не се носеха слухове, че е обитаван от призраци, местните селяни щяха да го разрушат напълно. Спря на върха на стълбите и се ослуша. „Вярно ли е?“ — зачуди се той. Имаше ли тук призраци? Нима родителите му заедно с лорд и лейди Фицалан се криеха из мрачните, обвити в паяжини ъгли и го наблюдаваха със съжаление? Варосаните стени над похабената ламперия бяха покрити с прах, но той можеше да различи къде някога са висели картини и гоблени. Стенните свещници, чийто месинг беше позеленял, някога са обливали галерията със светлина, изпълвайки я с красота, топлина и сигурност. По първия коридор имаше шест спални. Всички бяха големи и просторни, но без никакви мебели. По някакъв начин Ричард почувства коя е била спалнята на родителите му. Няколко минути той поседя на перваза на прозореца с гръб към капаците, взрян в прашната, плесенясала стая, преди да скрие лице в ръцете си и да заплаче тихичко. Известно време остана така. Плачеше не толкова за себе си, колкото за родителите си и се гневеше на жестокия демон, който беше изтръгнал чашата на щастието изпод устните им.

Най-после избърса очите си, прочете молитва за душите им и се зачуди какво трябва да прави сега. Беше тъжен и за пръв път, откакто беше напуснал Франция, осъзна колко му липсва сър Гилбърт Савидж. Колко силно го беше обичал, как беше свикнал с мълчаливото му присъствие. Рицарят беше се отнасял с него като баща. Беше го обичал, грижеше се за него, когато беше болен, учеше го на всичко, което знаеше за света и неговите нрави. Сър Гилбърт беше пестелив на думи, но щедър и съвестен във всичко, което правеше. Когато Ричард порасна, те малко се отчуждиха. Младежът често улавяше рицаря да го гледа тъжно; сега вече знаеше каква е била причината.

— Бих искал да си тук — прошепна оръженосецът в мрака. — И когато всичко това свърши, ще ти издигна паметник. Никога няма да те забравя.

Той продължи по коридора и разгледа останалите стаи. За една от тях беше сигурен, че е била спалнята за гости, където е бил пронизан лорд Саймън Фицалан. И наистина, когато разрови прахта от пода с върха на ботуша си, Ричард беше сигурен, че различи петното от кръв, което все още личеше върху дъските. Докато обикаляше от стая в стая, мъката му премина в гняв и за пръв път в живота си Ричард разбра какво е да мразиш. Замъкът беше запуснат, прашен, свърталище на прилепи, плъхове и мишки. Навсякъде имаше паяжини и прах, но под всичко това той почувства уханието на щастието, което някога беше царило тук. Изкачи се по стълбите на третия етаж. Светлината тук беше слаба и трябваше да отвори очуканите капаци на прозорците. Влезе в една стая и веднага позна, че е същата, която редовно се явяваше в кошмарите му. Споменът беше толкова жив, че той се уплаши и се сви в един ъгъл, притиснал юмрук към устата си. Затвори очи и си спомни сънищата си.

— Ето там — прошепна младежът. — Там беше леглото ми. Имаше маси, столове, килим на пода и една постеля тук.

Той стана и отвори прозореца, бледи ивици сива светлина проникнаха вътре. Огледа се. На стената имаше избледняла картина, на която се различаваше фигурата на Христос. Почувства, че не може да издържа повече. Почти избяга от стаята, спусна се по стълбите и се върна в кухнята.

Известно време стоя с гръб към вратата, поемайки си дълбоко дъх; опитваше се да успокои биенето на сърцето си и острата, пронизваща болка в корема. Спътниците му, събрани около буйния огън, го изгледаха странно.

— Направих го сам — извика Гилдас, но усмивката му се стопи, когато видя бледото, изпито лице на Ричард. — Ела — шарлатанинът бързо се приближи, хвана младежа за ръката и го заведе до едно преобърнато буре. — Седни — нареди му той, излезе и се върна с един мях вино. Извади запушалката и го бутна в ръката му. — Пий! — настоя Гилдас. — Така кръвта ти ще се раздвижи.

Младежът се подчини. Очевидно шарлатанинът беше се потрудил здравата, защото в помещението имаше други бурета и бъчви.

— Има изба — обясни Барликорн. — Там ги намерихме. Ще ни послужат за столове.

Емелин се протегна и докосна ръката на Ричард. Тя беше студена като лед.

— Бил ли си тук и преди? — попита тя.

— Да. Да — отвърна той.

Пресуши чашата си и Гилдас, виждайки подканящия поглед на Кътбърт, я напълни отново. Известно време те просто седяха и отпиваха от оловните чаши, взети от къщата на Емелин. Скоро ефектът на виното се прояви. Ричард се почувства спокоен, но сънлив, очите му натежаха. С благодарност прие поканата на Гилдас да поспи на едно одеяло в ъгъла на кухнята. Не сънува нищо, но спа часове наред.

Когато се събуди беше тъмно, но веднага разбра, че останалите са свършили много работа. Бяха стоплили вода, масата беше чиста и остъргана, както и пода; бяха извадени чаши и кани от багажа им. Ричард се изправи и се протегна, после отиде и хвана ръцете на Емелин. Тя не се отдръпна, а го погледна със сияещи очи.

— Правник и домакиня едновременно — подразни я той. — Благодаря ти. — Съжалявам, че постъпих така егоистично, но обиколката на замъка…

Лицето му се промени.

— Беше по-скоро обиколка из душата? — попита Емелин.

Той не отговори. Тя се приближи към него, вдигна се на пръсти, целуна го по бузата и почти отскочи, когато вратата се отвори с трясък и Барликорн и Гилдас влязоха в кухнята.

— Няма заек в Есекс, няма заек на четири крака, който може да ми избяга — похвали се шарлатанинът. — Горите гъмжат от тях.

Скоро животните бяха одрани, изкормени и се печаха на огъня. Тази нощ те хапнаха и пийнаха до насита. После Ричард отиде до конюшните, за да види как са Баяр и другите коне. Бяха им донесли трева. Барликорн я беше осигурил, нарязвайки трева, която после беше изсушил пред кухненското огнище. Занесъл беше и плодове от овощната градина. Ричард се върна обратно в двора и се вгледа в небето. Гилдас му беше казал, че облаците са се разнесли, но сега се събираха отново. Беше се появил студен вятър, който развя косата му.

— Ще вали още — прошепна той.

— Искаш ли да повикам петимата рицари? — Барликорн стоеше на вратата. — Можем да отидем с Гилдас и е най-добре да отидем тази вечер — продължи стрелецът. — Когато завали, снегът ще бъде обилен и бързо ще натрупа.

— Уморени сте — Ричард тръгна към него.

— Сега е най-подходящото време — отвърна стрелецът. — Пътищата още са проходими. Преди малко разгледах картата. Можем да съберем всички тук още утре вечер, ако искат да дойдат.

— Знаеш ли какво да кажеш?

Барликорн кимна.

— Кажи им в какво положение сме — добави оръженосецът. — Кажи им, че е спешно. Помоли ги да донесат провизии заради баща ми; дължат ми поне това.

Кътбърт кимна и влезе. Ричард го последва. Очевидно Гилдас също беше сметнал, че идеята да отиде с него е добра, защото си стягаше багажа. Шарлатанинът лукаво погледна към Емелин.

— Дали е разумно да те оставяме тук? — подразни я той и се огледа. — Имам предвид виното, огъня и похотливия млад оръженосец.

Момичето се засмя от мястото си до огнището, където изучаваше разгърнатата в скута й карта.

— Не се притеснявай за мен, Гилдас. По-добре тук, отколкото при Ратсбейн и Догуърт.

Известно време в кухнята зацари хаос, докато Барликорн и Гилдас събираха вещите и оръжията си. Ричард и Емелин ги изпратиха до конюшнята, където изведоха конете си, извикаха за сбогом и изчезнаха в мрака.

След като те заминаха Емелин странно се умълча. Върна се в кухнята и легна на импровизираното си легло. Известно време Ричард я наблюдаваше и се чудеше колко странни са женските настроения; тя лежеше с гръб към него, покрила лицето си с одеялото. После започна да се примъква на пръсти към нея.

— Заспала съм дълбоко — обяви тя. — И мисля, че и ти трябва да направиш същото.

На другата сутрин Ричард се събуди късно и откри Емелин вече станала, ранобудна като врабче.

— Ставай, мързеливецо! — подкани го тя. — Аз вече се изкъпах и се преоблякох. — После му посочи врящата тенджера върху огъня, който подклаждаше. — Овесени ядки за закуска, вино с вода и малко задушено заешко. Трябва да се изкъпеш. — Размаха заканително пръст. — Не си се обръснал и косата ти е мръсна. Барликорн каза, че имаш чисти дрехи.

Тя продължи да бърбори и да го хока така настоятелно, че Ричард с радост се измъкна в двора на конюшнята, за да извади прясна вода от кладенеца. Утрото беше сиво, но ясно, вятърът все още пронизващ.

— Пак ще вали сняг — извика Емелин от кухнята. — Само почакай. Още днес следобед. Барликорн ми обясни признаците.

Ричард се върна с кофа ледена вода и я занесе в салона. Съблече се, изкъпа се и се обръсна, преоблече се и се върна в кухнята да закуси.

— Излизам — обяви той после. — Залости вратата след мен! — После посочи втория арбалет, който беше подпрян в ъгъла. — Ако е нужно — добави той, без да среща погледа й, — използвай това.

— Не мога ли да дойда с теб? — тропна с крак Емелин.

Ричард й се усмихна.

— Жено, позволи ми само този път да видя сам какво още има в имението на баща ми.

Той сложи бойния си колан и се уви с наметката си.

— Наистина ли смяташ, че на острова има още някой? — попита приближилата се Емелин.

Ричард хвана ръката й, притегли я към себе си и внезапно я разцелува по бузите. Тя отстъпи, леко изчервена.

— Какво беше това? — успя да го попита.

— Забравих да го направя снощи — отвърна той.

И преди тя да успее да му каже нещо, той вече беше излязъл на двора. Тръгна по пътеката през гората, забеляза колко е занемарена овощната градина с ябълки, круши и сливи. Листа и плодове се бяха смесили на земята в мокра каша. Падналият сняг беше започнал да се топи и земята беше хлъзгава. Веднъж-дваж той се подхлъзна и ругаейки под носа си, се съсредоточи върху местата, където стъпваше. Докато вървеше, се ослушваше в шума на храстите, през които се промъкваха зайците. Мина през беседка на малка поляна, чийто покрив беше пробит, а част от стената разрушена. По-нататък имаше свинарник, изоставени кокошарници, които показваха, че на времето островът е задоволявал сам потребностите си от храна. „Истинско чудо — реши Ричард.“ Но предшествениците му наистина бяха намерили най-подходящото място да построят дома си. Замисли се за полята, през които бяха минали на път за острова. Били ли са някога част от имението? Чу изпращяването на клон в гората наблизо. Спря и посегна към камата си. Опита се да контролира дишането си. И отново, в този опасен момент, осъзна колко му липсва Гилбърт Савидж. Бързо се обърна и се загледа през дърветата. Нямаше нищо. Чувството му на самота се засили и думите на загиналия му приятел отекнаха в ума му: „Когато имаш приятел, Ричард, истински приятел, който е до теб, никога не си сам. Никога не си уязвим. Всички оръжия в света, най-острият меч и най-бързият кон не струват колкото един добър приятел.“

— Бих искал да си тук — прошепна Ричард.

Продължи нататък. Спомни си тъмната фигура, която беше видял да се отдалечава през дърветата на брега на езерото. Имаше ли още някой на острова? Някой, който беше част от кошмарното минало на баща му? Така беше потънал в собствените си мисли, че изобщо не разбра как се озова в края на гората пред една голяма ливада.

— В името на свети Михаил! — възкликна той силно и подплаши гарваните в небето. — В името на всичко добро!

Не можеше да повярва на очите си. Съществуването на тази ливада беше толкова невероятно; огромно овално поле, обрамчено от дървета. Равнинната местност не се нарушаваше нито от храсти, нито от възвишения. Ричард примигна. „Ливада ли е всъщност? — зачуди се той. — Или малко езеро насред острова?“ Тръгна предпазливо през нея, като не преставаше да се учудва какво е това място под мрачното небе, заобиколено от черна гора от всички страни, блестящо от искриците на девствения сняг.

— Турнирно поле! — възкликна той.

Вероятно баща му е бил един от участниците, рицар, умел в бойните изкуства? Притежател на голям боен кон като Баяр? Свикнал с дрънченето на копия, виковете на зрителите и овациите на тълпата, докато победният венец се спуска върху увенчаната му с шлем глава?

Ричард беше виждал такива полета в различни замъци и градове, където бяха ходили с Гилбърт. Беше участвал като оръженосец на господаря си, беше научил всички трикове на занаята — как да държиш копието, как да седиш върху нападащ кон; как да използваш стремената и юздите; че зад наличника на шлема ти трябва да се крият остро око и хладен ум; и да търсиш слабостите на противника си. Неведнъж Ричард беше кръстосвал копие със сър Гилбърт. Дори точно преди да се присъединят в Портсмут към армията на Черния принц, Ричард беше започнал да побеждава господаря си.

— Няма да те оставя да се състезаваш — беше го предупредил сър Гилбърт. — Не си рицар и си твърде млад. Пък и, ако загубиш, няма да можем да си платим загубата.

При този спомен Ричард се усмихна и продължи през полето. Вървеше бавно, все още смятайки, че може би има някаква клопка, дупка, скрита яма. Най-после я прекоси и се загледа обратно към следите си.

— Прекрасно! — прошепна той.

Усети тръпка на възбуда. Когато Барликорн и Гилдас се върнеха, щяха да доведат другарите на баща му. Те щяха да му разкажат всичко за онази забулена фигура, за сър Роджър, любимата му жена, този тайнствен остров и всичко, което някога е ставало тук. Ричард навлезе сред дърветата и забеляза, че върви по склон. Докато се промъкваше с труд през замръзналите къпини, зърна водата на езерото и най-накрая стигна до брега му. Очевидно беше преминал цялата ширина на острова. Загледа се през ледената вода към отвъдния бряг. Равнините на Есекс бяха покрити от гъст слой мъгла.

— То ще замръзне! — възкликна той.

Водата беше вече натежала, толкова равна, че Ричард можеше да види къде се образува ледът. Известно време той гледа мъглата, която се ширеше отсреща. Почувства водни капки върху лицето си и осъзна, че е завалял сняг — големи, тежки снежинки мързеливо се спускаха надолу. Гузно си припомни за Емелин и тръгна обратно между дърветата и онова, което беше нарекъл турнирно поле. Този път призрачната тишина на острова му се стори потискаща, сякаш от дърветата край него го наблюдаваха призраци. Чу издрънчаване на сбруя, но си помисли, че това е рожба на въображението му. Когато звукът се повтори, той се огледа. Пред него не се виждаше нищо. Отдясно имаше само заснежено поле. Обърна се бавно, челюстта му увисна и сърцето му заби като барабан — в далечния край на полето, точно зад последния ред дървета, стоеше рицар в броня, яхнал голям боен кон.

— Аз сънувам — ахна Ричард. — Господи, смили се над мен.

Той гледаше невярващо рицаря, облечен в черна броня от глава до пети. Върху шлема му имаше пищна, катраненочерна украса от пера. В лявата си ръка държеше щит, също черен, с изключение на малкия сребърен кръст в средата. В другата имаше не копие, а огромен меч, заплашително издигнат. Конят, по-голям дори от Баяр, също беше окичен с черна сбруя, а чулът под седлото беше по-тъмен от нощта. Дори бавно падащият сняг не смекчаваше тази адска гледка. Рицарят просто си стоеше там, лицето му беше напълно скрито от стоманения наличник. Ричард се огледа, снегът още не беше натрупал. За коня това не беше никаква пречка. Ако се затичаше, можеше да се подхлъзне, а дърветата бяха твърде далеч. Той знаеше добре каква е бързината на бойните коне, за да осъзнае, че няма да успее да избяга. Извади меча и камата си и започна да отстъпва встрани. Нито конят, нито ездачът помръднаха.

— Кой си ти? — извика Ричард.

Конят изцвили и разтърси глава.

— Е, поне знам, че не си призрак — прошепна младежът. — Аз съм Ричард Грийнел! — отново извика той. — Син на сър Роджър, някога господар на този остров. Защо ме заплашваш?

Рицарят не помръдна. Все още държеше меча си с острието нагоре. Младежът продължи да отстъпва встрани, като гледаше с едно око към гората, а с другото — към зловещия призрачен рицар. Погледна назад, уплашен до смърт. Рицарят беше започнал да се движи, подпрял оръжието на рамото си. Той леко притисна шпорите си и големият боен кон с изящни движения тръгна през полето. Ричард забърза, като се подхлъзваше от време на време. Погледна назад, конят приближаваше в тръс. Младежът спря, прибра камата и хвана меча с две ръце.

— Тогава, в името на свети Михаил и всичките му ангели! — извика той. — Ела се бий, страхливецо.

Сега конят се движеше в галоп. Въздухът кънтеше от звука на големите му подковани копита, докато кон и ездач се втурнаха към оръженосеца, който не можеше да направи нищо, освен да държи меча пред себе си. Конят се носеше все по-бързо — вратът му беше източен напред, големите му крака се движеха в ужасяващ синхрон, тропотът на копитата се сливаше със скърцането на сбруята.

Ричард си пое дълбоко дъх. Рицарят още не беше свалил меча си. Конят приближаваше. Младежът се застави да държи очите си отворени — премери разстоянието и пристъпи, когато рицарят вече го връхлиташе. Целият свят на Ричард сега се свеждаше до този страховит боен кон със странния му, зловещ ездач с черен шлем, броня и щит, който връхлетя върху него. Ричард се опита да го отбие със собственото си оръжие. Чу се звън на стомана, мечът изхвръкна от ръката му и ездачът спря. Борещ се за въздух, полусвит, младежът изчака ездача да се обърне. Беше виждал как го правят рицарите, бързо, за да нанесат окончателния удар. Но този рицар не го направи, а продължи през полето. Тропотът на копитата отзвуча и той изчезна в сенките на дърветата. Ричард вдигна меча, който лежеше на няколко метра встрани, после затича с все сила към края на полето. Щом навлезе в безопасната сянка на дърветата, той се хвърли на земята, омаломощен, хлипащ, задъхан; устните му произнасяха беззвучна молитва, а ушите му се напрягаха да доловят звука от завръщането на оглушителните копита.

Най-после той се освести, осъзнал, че студеният въздух заледява потта, която обливаше тялото му. Изправи се и с меч в ръка се запрепъва обратно по пътеката към замъка. Но трябваше да спре. Стомахът му още се бунтуваше и той не можеше да разбере дали му се беше привидяло или наистина го беше нападнал истински рицар. Загърна се по-плътно с наметката и седна на един повален дънер, скрил лице в ръцете си, опитвайки се да се успокои.

— Кой беше той? — прошепна Ричард. — Откъде беше дошъл? Какво правеше на острова? Какво чакаше? Къде се скри?

Младежът изкрещя всички тези въпроси към тишината наоколо. После чу шумолене.

— Това е някой проклет заек! — промърмори той, но когато се обърна видя черна, забулена фигура, обърната с гръб към него, да се отдалечава.

Гняв измести страха му и той хукна подир нея като ловджийско куче. Плячката му се опита да избяга, но Ричард виждаше, че човекът куца. Най-после фигурата се обърна, вдигна износената качулка на мръсното си наметало и разкри раз рошена посивяла коса, набръчкано лице и наблюдателни, интелигентни очи над избуялата брада и мустаци.

— Кой си ти? — изрева Ричард, прехвърляйки гнева си върху нещастния скитник. — Кой си ти? И защо дебнеш добрите християни?

Младежът го доближи с изваден меч. Човекът явно беше уплашен, устата му се разтвори и разкри червени, беззъби венци.

— Имаш ли малко сирене?

Въпросът накара Ричард да застине на място. Мъжът протегна ръка, пръстите му бяха тънки, ноктите дълги и мръсни като на някое животно.

— Какво?! — възкликна младежът.

Мъжът пристъпи напред.

— Казвам се Бутлак. Аз съм отшелник.

Ричард внимателно го огледа. „Дали е побъркан — помисли си той, — или просто се преструва на такъв?“ Отшелникът доближи.

— Сирене — помоли се той. — Моля те, имам нужда от сирене. Голяма и мазна буца с твърда кора. — После млъкна, вдигна лице нагоре, очите му се затвориха и подуши въздуха. — Ще чета молитви за душата ти и за онова сладко създание в къщата. Мислех да поискам от нея, но всички врати са заключени. Сирене, моля те, дай ми парченце сирене.

Ричард се канеше да свали меча, когато ръката на мъжа бръкна под наметката му. Оръженосецът отстъпи и в този миг, самообявилият се отшелник го нападна, стиснал уелска кама, насочена право към сърцето на Ричард. Младежът вдигна меча си точно навреме. Чу се дрънчене на метал, който отекна като камбанен звън между дърветата. Сега отшелникът не изглеждаше толкова побъркан. Очите му имаха лукав, пресметлив вид. Той отстъпи назад и овлажни устни с дебелия си, олигавен език.

— В името на Божията любов! — изви мъжът. — Искам само сирене.

После отново се хвърли. Въпреки накуцването си, се движеше бързо и за Ричард беше трудно да финтира и парира коварните удари на ножа. Той внимателно отстъпи назад, за да накара Бутлак да се приближи. Начинът, по който се движеше противникът му, показваше, че е минал някакво военно обучение — никога не заставаше твърде близо, нападаше с камата, но бързо се отдръпваше далеч от меча на Ричард. Оръженосецът продължи да блокира зловещото острие, създавайки впечатление, че не е посредствен фехтовач. Спомни си съвета на сър Гилбърт.

— Не гледай оръжието, Ричард — винаги го беше предупреждавал той. — Гледай в очите, те ще ти кажат кога врагът планира смъртоносния си удар.

Бутлак се усмихна. Отстъпи, сграбчи камата с две ръце, после нападна по-бързо, отколкото можеше да се очаква, насочил острието й към лицето на противника си. Ричард рязко отстъпи встрани, протегна крак и засилен към това, което смяташе, че ще е победният му удар, Бутлак се препъна и падна по лице, а ножът изхвръкна от ръката му. Тогава оръженосецът сложи ботуша си върху тила му, притисна лицето му в земята и допря острието на меча си до врата му.

— Исках само — изхленчи Бутлак — голямо парче сирене. Живея за сиренето — изстена той. — А сега ще умра заради сиренето!

Ричард отдръпна острието.

— Обърни се по гръб. Ръцете встрани!

Бутлак се подчини и разпери ръце, сега лицето му беше уплашено и очите му не слизаха от върха на меча. Оръженосецът погледна мръсната му кожена дреха с изпочупени копчета. Вълненият му панталон беше пристегнат с парче въже, а ботушите бяха различни — токът на единия беше по-висок.

— Дървен крак — изстена Бутлак, проследил погледа на Ричард. — Такъв съм си по рождение. Белязан от дявола. Служих при лорд Мортимър във войните в Уелс, но където и да отида, хората казваха, че дяволът вървял след мен, затова дойдох тук.

— Преди колко време? — попита с любопитство Ричард.

— Цели двадесет години.

— Двадесет! — възкликна Ричард.

Бутлак се облегна на лакти и с любопитство го заоглежда.

— Да — прошепна той. — Добрият лорд Роджър, Бог да благослови душата му, и тази на красивата му жена, лейди Мария. Те приютиха бедната душа, позволиха ми да живея в колиба в гората. Можех да казвам молитвите си на спокойствие, но най-вече, те ми даваха сирене. — Бутлак облиза устните си. — Меко и бяло, а понякога — мазно и жълто. — Той преглътна с мъка — И мек хляб, да не споменавам малките петлета, печени на шиш. — Стомахът му изкурка и той се отпусна назад, удряйки главата си в покритата със сняг земя. — Сега, когато лорд Роджър и лейди Мария ги няма, бедният стар Бутлак ще ги последва. Ще бъде жестоко убит заради парче сирене.

— Стани! — изръмжа Ричард. — Щом баща ми ти е помогнал, защо аз да те убивам?

Бутлак седна толкова бързо, че изненада младежа.

— Баща ти! — възкликна той с протегнат костелив пръст. — Да, лицето ти прилича на неговото и имаш очите на лейди Мария. Помислих си го, още когато те видях за пръв път.

— Защо тогава се опита да ме убиеш?

— Аз защитавам острова — отвърна предизвикателно Бутлак. — Мнозина идват по моста, за да грабят, искат да си направят къщи, макар кралските прокламации да казват, че този остров и всичко на него принадлежат на короната. — По лицето на отшелника се разля зловеща усмивка. — Но аз ги плаша. Аз съм призракът. Аз съм духът на горите. Ако се настанят в замъка, се появяват странни огньове, нощно време се чуват зловещи звуци.

— Но не го направи снощи — забеляза Ричард.

— Бяхте твърде много, а и бях любопитен. Не приличахте на скитници, нито на разбойници и на стария Бутлак му стана интересно. Той седя и гледа.

— Видя ли рицаря? — прекъсна го Ричард.

В погледа на Бутлак се появи лукавство.

— Видя ли рицаря? — повтори Ричард. — Нападна ме насред полето.

— Разбира се, че го видях — бавно отвърна Бутлак. — Но знаеш ли, мастър, само защото си играя на призраци и демони, не значи, че… — Той се огледа уплашено. — Повярвай на Бутлак, това не значи, че тук не бродят истински демони.