Пол Дохърти
Тайната на замъка (11) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Разговорът на поклонниците

Франклинът млъкна. Погледна към краката си, после стана, отиде до масата и напълни отново чашата си. Чосър забеляза, че когато преминаваше край рицаря, той вдигна ръка в таен знак, с който му нареждаше да запази спокойствие. Сър Годфри изглеждаше развълнуван, лицето му беше зачервено, очите блестяха. Докато слушаше разказа, рицарят беше стоял напрегнат, само очите му го издаваха. Сякаш историята му беше известна и би искал да се намеси.

— Чудя се — прошепна Чосър на Ханджията, който стоеше до него. — Колко ли души тук са част от тази история.

— Да — отвърна Хари и погледна към Франклина. — Забеляза ли Църковния пристав? През деня непрестанно се наливаше, но сега е трезвен като съдия, който обича да издава смъртни присъди.

Чосър огледа осветената пивница. Църковният пристав седеше като школар в някоя оксфордска зала; с изправен гръб, той внимателно беше слушал историята. Нито веднъж не пръдна, нито се оригна, не направи неприличен жест, нито се опита да прекъсне разказа, както беше обичайно за него. Вместо това изглеждаше нетърпелив, някак потаен и лукав.

Чосър изучаваше грозното му, покрито с брадавици лице. За себе си той вече беше решил, че щом се върне в Лондон, внимателно ще проучи този Църковен пристав, който обикаляше пътищата и пътеките на графствата. Чосър беше сигурен, че той е нещо по-различно от онова, за което се представя — човек с много тайни, който може би си струваше да бъде разследван.

— Ти участваше ли в тази история? — Игуменката, която държеше кучето в скута си, се приближи и мило се усмихна на Франклина.

Той остави чашата си на пода и прокара пръсти през снежнобялата си брада.

— Предполагам, милейди. Всички сме част от историята на останалите. Изчакай до края.

— Знам за какво говориш. — Тя се обърна и се усмихна превзето към останалите.

— Какво искаш да кажеш? — остро попита Франклинът.

— Бях отседнала в един манастир, разположен в ливадите край Колчестър. В черквата имаше плоча от изящно резбован мрамор, близо до вратата на параклиса на света Богородица. — Тя притвори очи, повече за ефект, отколкото за да си припомни по-добре редовете. — Да, да, точно така пишеше. „Смилете се и се молете за душата на моята майка, лейди Мария Грийнел, заровена тук в бедняшки гроб, жертва на ужасно престъпление…“

— Спри! — Франклинът вдигна ръка. Лицето му внезапно беше станало сурово, очите му бяха изгубили веселия си, безгрижен израз. — Милейди — предупреди той, — ще дойде и твоят ред. — После се обърна рязко към жълтокосия Продавач на индулгенции, който беше спрял да брои пенитата си и внимателно слушаше разговора им. — Същото се отнася и за теб, сър. Бил ли си в Кроукхърст?

— Да, бил съм — отвърна мъжът с дрезгав глас. — Странни истории разказват там.

— Аз също познавам Кроукхърст — обади се Бедният свещеник, който дъвчеше парче хляб, тих и хрисим като църковна мишка. — Чувал съм за Кроукхърст — повтори той с изненадващо силен глас и очите му обходиха кръчмата. — Преди много години — усмихна се той на Франклина, — когато бях по-млад, бях свещеник в малката черква на свети Сед, на пет или шест левги от острова. За него се разказваха чудати истории. Че бил населен от духове, които бродели там и…

— Достатъчно! — прекъсна го Ханджията. — Сър — обърна се той към Франклина. — Продължавай историята си!

— Имам един въпрос — обади се Кармелитът, който седеше до Батската невяста и се опитваше да я погали по коляното. — Един въпрос — повтори той със звънливия си глас и кафявото му лице заблестя от злорадство. — Мастър Франклин, ти ни разказваш история — той сви рамене и се заигра с шнура около кръста си, — която е може би повече истина, отколкото измислица. Защо младият оръженосец не е организирал търсене на този черен рицар на острова?

Франклинът отпи от бокала си.

— Добри ми братко, ако някога отидеш в Кроукхърст, ще разбереш, че това не е бучка глина във воденичен вир, а място, обрасло с гъсти гори; чиито дървета растат сплетени, обкръжени от храсталаци, да не споменавам дълбокия сняг през зимата. Затова нека продължа с историята си. Ричард беше добър човек, страстен, умен и дълбоко влюбен в лейди Емелин. Добрият свещеник тук спомена за духове и призраци, но там бяха извършени и ужасни убийства, и аз искам да ви разкажа за тях.