Пол Дохърти
Тайната на замъка (4) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Трета глава

Те виждаха подобни сцени по целия път до Колчестър — изоставени села, заковани с дъски къщи. В едно село, през което минаха, хората сякаш бяха полудели. Бяха открили на малкия пазарен площад група млади хора, само по долни ризи и с маски на козли, танцуваха пиянски и се съвкупяваха на земята, сякаш тези удоволствия щяха да отпъдят чумата. Оръженосецът и групата му набързо продължиха.

— Виждал съм същото нещо във Франция — промърмори Барликорн. Погледна към Гилдас, който беше необичайно мълчалив, откакто бяха навлезли в тази долина на смъртта. — Мислех, че си велик лечител. Не можеш ли да направиш нещо?

— Не и с бубоните или жълтата гной — отвърна шарлатанинът. — Мога да лекувам някои видове треска и други болести. Правя еликсир от сока на смачкан папратов мъх и го смесвам с пресечено мляко. Научих го от един мавър, дошъл от земята южно от Херкулесовите стълбове^[1].

В Колчестър положението беше същото — вонящите улици, с небе, скрито от високите, наклонени къщи, бяха населени с призраци. Не се чуваха църковни камбани. Нито един пазар, нито една сергия не бяха отворени. Нямаше нищо, освен злокобна тишина, нарушавана от време на време от скърцането на погребалната каруца или вой на някое куче. Понякога минаваха покрай някой монах, спуснал качулката на главата си, който се промъкваше по алеите, за да даде духовна утеха на семействата, затворени зад вратите с нарисувани кръстове. Няколко войници от замъка патрулираха по улиците, но приличаха на призраци от ада, с лица скрити зад наличниците на шлемовете. Всички носеха арбалети и когато Ричард и спътниците му приближиха, ги прогониха със сподавени ругатни. Мародерите също бяха тук. Разбойници, главорези и мошеници прелитаха като прилепи през улицата, ограбваха безпомощните, нахлуваха потайно в къщите, за да довършат умиращите и ограбят имотите им. Най-после младият оръженосец въведе групата в гробището и докато Баяр пощипваше тревата, седна на един повреден от времето надгробен камък и мрачно се втренчи в Барликорн.

— Как да открия Хюго Котикол? — попита той. — Никой не спира. Никой не иска да говори.

Димът и мъглата се носеха из изоставеното гробище.

— Трябваше да остана във Франция — добави той горчиво, после се огледа. — Къде е Гилдас?

Чу звук иззад страничната порта и шарлатанинът се появи, влачейки след себе си слаб мъж с лице на плъх и мазна коса. Камата на Гилдас беше плътно притисната отстрани на врата на безпомощната жертва.

— Кой е приятелят ти? — попита Барликорн.

— Зависи откъде го погледнеш — отвърна Гилдас. Гласът му се издигна. — Бог ще се погрижи за своите. Той ще ни спаси от ръката на…

— Млъкни! — изръмжа Барликорн.

— Това е Симпкин — каза Гилдас. — Той е крадец и трябва да бъде обесен. Хванах го да плячкосва запасите на кръчмата през улицата.

Щръкналите зъби на Симпкин го караха да прилича още повече на плъх.

— Гладен съм — изхленчи той. — Човек трябва да се храни.

— Можеш да ядеш каквото искаш — отвърна Гилдас, — след като ни заведеш при правника Хюго Котикол.

Симпкин набързо се съгласи и поведе Грийнел и спътниците му през лабиринта от улици. От време на време спираха и Симпкин извикваше към някоя забулена фигура, която се промъкваше из алеите, питаше за посоката и те продължаваха. Върнаха се на пазарния площад до църквата и свиха по една тясна улица. От едната страна се намираше аптеката, цялата закована с дъски. От другата имаше голяма триетажна къща с тухлени основи, чиито горни етажи бяха облицовани с бял гипс и елегантни черни греди. Въпреки това всички прозорци бяха със спуснати капаци. На предната врата имаше голям червен кръст с думите „Исусе, смили се!“, изписани под него.

— Това ли е къщата на Хюго Котикол? — разтърси Гилдас Симпкин за врата.

— Да! — изскимтя мъжът. — Аз изпълних обещанието си. Сега изпълнете вашето.

Гилдас го пусна и крадецът изчезна като хрътка по алеята. Известно време те чукаха на вратата, но нямаше отговор.

— Всички са избягали — промърмори Гилдас. — Или са мъртви.

— Трябва да говоря с Котикол — отвърна Грийнел. — Или с негов представител, за да разбера какви документи пази за мен. Пътуването беше дълго и трудно. Няма да си тръгна с празни ръце.

Той тръгна по тясната алея отстрани на къщата. Вратата в края й беше отворена и водеше в голяма, приятна градина с лехи за цветя и билки. В далечния край имаше малка овощна градина с ябълки и круши, листата им бяха нападали в мокри, подгизнали купчини и оръженосецът забеляза, че плодовете гниеха на земята. Барликорн, който водеше Баяр, се присъедини към него. Почукаха на малката странична врата, но отново не получиха отговор. Затова, след като спънаха коня, Ричард накара Барликорн и Гилдас да вземат една градинска пейка от малката беседка и да я използват, за да разбият вратата. След доста блъскане и удряне, пантите поддадоха. Тримата мъже внимателно влязоха в белосания, покрит с каменни плочки коридор. Въздухът беше чист, дори ухаен.

— Тук има някой — каза Грийнел. — Не мирише на смърт.

Те внимателно минаха покрай малки, чисто изметени килер и кухня, изкачиха няколко стъпала към вратата, която навярно водеше към всекидневната. Ричард се канеше да я отвори с меча си, когато чу вик — обърна се и стрела от арбалет се заби на няколко инча от лицето му. Той се притисна до стената. Гилдас заотстъпва надолу по коридора, докато Барликорн зареди стрела в лъка си и се прикри в сенките на стълбището.

— Ние сме приятели — извика Грийнел в мрака. Стори му се, че различава тъмна фигура, застанала там. — Няма да ти причиним зло.

Нова стрела профуча във въздуха и Барликорн, който изскочи от скривалището, стреля в отговор нагоре по стълбата. Ричард чу вик, но стрелата сигурно беше пропуснала, защото я чу да се удря в дървото.

— Приятели сме! — продължи той бързо. — Търсим Хюго Котикол, адвоката. Щом посещението ни приключи, ще си тръгнем.

Тъмната фигура отново се появи на стълбищната площадка.

— Тогава остави меча. — Гласът на жената беше ясен и сладък. — И стрелецът, искам да го видя до теб!

— Съгласен.

Фигурата заслиза по стълбите. Когато се приближи, Грийнел видя слабо, но много красиво, лице, извити вежди, блестящи и живи очи и прелестна уста, чиито устни трепереха, но дали от страх или от гняв, той не знаеше.

— Аз съм Ричард Грийнел, оръженосец. — Той протегна ръка.

Жената спря, опряла се с една ръка на перилото. Беше облечена като монахиня. Тъмносин воал покриваше катраненочерната й коса. Дрехата й беше от най-фина коприна, светлосиня и поръбена с хермелин; тънката й талия беше пристегната със сребърен колан. Но ботушите бяха мръсни и износени, а корсажът и маншетите на роклята бяха покрити с лекета. Притеснена от внимателния поглед на оръженосеца, жената притеснено се уви по-плътно с наметката си.

— Няма да ти причиним зло — обади се Барликорн. — Но моят приятел казва истината, той търси Хюго Котикол, адвокатът.

— Той е мъртъв. — Жената слезе по стълбите. — Баща ми умря преди две седмици. Почина от чума и тялото му е заровено в огромните ями извън стените. — Тя поклати глава. — Не мога да ви помогна.

— Трябва да ни помогнеш — настоя Грийнел. — Моля те, идвам чак от Франция.

— Не съм болна от чума. — Тя леко се усмихна, когато Гилдас неспокойно се появи. — Всички слуги избягаха. Мъжът с погребалната кола каза, че ако нямам симптомите до една седмица, значи съм спасена. Поддържам къщата чиста — промърмори тя забързано, — но е останала малко храна, а има хора, които се опитват да се промъкнат вътре. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Знаят, че силите ми намаляват и ще се върнат.

— Нямаш ли никакви роднини? — попита Гилдас.

— Да, но на север. Баща ми беше вдовец. Имахме чиновници и писари, много слуги и слугини. — Тя впи ръцете си под наметката една в друга. — Но сега няма никой. — Жената седна на стълбите и облегна глава на стената. — Много съм гладна — обяви тя. — И малко пияна. Останаха ми само сирене и вино.

Гилдас извади изпод наметката си ленен вързоп, наведе се към нея и го развърза. В него имаше парчета солен изсушен бекон, два доста сухи ечемични хляба, една ябълка, набита круша и три-четири сливи.

Жената го погледна.

— Яж — каза и той. — Не се тревожи. Взех ги от един крадец на име Симпкин. — Той се усмихна през рамо към Грийнел. — Убеден съм, че тя има по-голяма нужда от тях, отколкото той.

Жената не чака да я поканят втори път. Благодари на Гилдас, каза на Ричард, че името й е Емелин и без да се замисли, лакомо погълна цялата храна. Когато свърши, елегантно изтри устни с върховете на пръстите си. После се изправи, изпъчи се и погледна право към Грийнел, който забеляза, че огромните й сиви очи са обградени от тъмни мигли, устните й се усмихваха и той беше поразен от смелостта и красотата на жената.

— Какво ме зяпаш, сър? — попита тя хладно.

— Н-нищо — заекна той. — Просто ми се искаше да можеше да ни помогнеш.

— Ще ви помогна.

Тя отвори вратата, през която се бяха опитали да влязат, и ги въведе в уютен, но доста тъмен салон. В далечния му ъгъл се намираше малка вратичка и тя превъртя ключа и ги покани в миришещата на мухъл стая, където светлината проникваше единствено през тесен прозорец високо на стената.

— Кабинетът на баща ми — обясни тя и гласът й отекна в мрака.

Грийнел чу щракане на огниво и стаята се освети, когато жената тихо запали свещите на стената и онези, които се намираха под металните си капачки в центъра на малката, овална маса. Стаята беше по-голяма, отколкото Грийнел беше очаквал. Беше изпълнена с малки ковчежета и сандъци; повечето бяха заключени, а съдържанието на няколкото отворени се търкаляше по пода — купчини документи, пергаментови свитъци. На рафтовете имаше още документи, договори за наемане на чираци и на кораби, безброй писма. Грийнел тихичко изстена. Как, за Бога, помисли си той, в цялата тази бъркотия би могъл да открие нещо, свързано с голямата тайна, за която сър Гилбърт Савидж му беше казал само преди няколко седмици? Оръженосецът имаше чувство, че са минали години, откакто беше напуснал калното, подгизнало от кръв бойно поле в Поатие. Седна на стола пред голямото писалище и унило отмести встрани роговете с мастило, пемзата, перата, ножовете за рязане на пергамент, печатите и дългите ивици червен восък. По-практична от него, Емелин разтвори една вехта, пожълтяла папка и прокара пръста си по една страница. Барликорн и Гилдас, които разбираха, че няма какво да правят тук, се върнаха в салона.

— Ще ни отнеме цяла вечност — въздъхна Ричард, загледан в прашния кабинет, — докато открием тук нещо, свързано с мен.

— Какво търсиш? — попита Емелин. — Никога не съм чувала баща ми да спомене името ти. — Тя го погледна закачливо. — Което е?

— Ричард Грийнел — отвърна той. — Оръженосец на сър Гилбърт Савидж. — Младежът се усмихна мрачно. — Беден рицар, не от тези места.

— Я виж ти! — каза тя язвително. — Ричард Грийнел, оръженосец на покойния сър Гилбърт Савидж, беден рицар, не от тези места.

Тя отново вдигна поглед и оръженосецът се усмихна на сполучливото й подражание.

— Важно е — каза той, като се изправи. — Сър Гилбърт, докато умираше при Поатие, ми каза, че трябва да дойда при мастър Хюго Котикол, адвокат от Колчестър; че той ще ми разкрие истината за моето раждане и семейство. — Той посочи папката. — Какво гледаш там?

— Баща ми беше много педантичен. Записваше си всичко, а това беше описът му. Никога не съм го чула да споменава името ти. — Тя прелисти папката и почука върху заглавието „RES SECRETAE“, тайни дела, както му обясни, и прокара бавно пръст по страницата. — О, да, ето го. Номер тринайсети. Р. Г. и Г. С.

— Ричард Грийнел и Гилбърт Савидж! — възкликна оръженосецът.

Той надникна над рамото й, не само заинтересован от написаното, но и развълнуван от мисълта да бъде толкова близо до нея, да се наслаждава на меките извивки на скулите й, да вдъхва лекия й парфюм. Погледна датата, вписана до името му — Лето господне 1340.

— Преди шестнадесет години! — възкликна Ричард.

Емелин рязко затвори папката, сложи пръст на устните си и се огледа по рафтовете. После посочи малка стълба в ъгъла.

— Моля те, донеси я.

Ричард се подчини. Момичето елегантно изкачи стъпалата, притиснало все още пръсти към устата си и се загледа в неосветените рафтове. Въздъхна и слезе долу, носейки свитък, увит в прашно платно, завързан с бяла връв и запечатан с три печата.

— Да, това ти принадлежи, Ричард Грийнел. — И тя му подхвърли свитъка.

Оръженосецът го улови и седна на писалището. Извади нож, преряза връвта, отвори го и кихна, когато прахът се издигна към лицето му. Отвътре извади ролка пергамент и я разгъна. Прегледа я набързо — бяха пет листа, пришити заедно, изписани с красив, четлив почерк. Синьо-зеленото мастило беше започнало да избледнява, макар пергаментът да беше от най-добро качество.

— Това е почеркът на баща ми — обяви Емелин, надничайки през рамото му. — Беше известен с калиграфските си способности.

Ричард й се усмихна и тя се изчерви.

— Както и с почтеността си. — Тя огледа кабинета. — Бог знае какви тайни се пазят тук. — Тя притисна рамото на младежа. — Ще те оставя. Искаш ли вино?

— Да, да — отвърна разсеяно Ричард. — Смесено с вода, моля.

После придърпа ръкописа по-наблизо и започна да чете.

В името на Отца и Сина, и Светия Дух, аз, Роджър Грийнел, рицар, барон, член на Тайния кралски съд, господар на имението Кроукхърст в Есекс, заедно с прилежащите му поля, хамбари, чифлици и съоръжения, призовавам Светата Троица и благословената Дева Мария за свидетели, че това, което диктувам на Хюго Котикол, мой правник, е самата истина.

Оръженосецът спря да чете и зяпна.

— Кроукхърст! — възкликна той!

— По на север е — обясни Емелин, докато слагаше виното на масата. — На крайбрежието на Есекс. Татко ми е казвал. Изоставено е, там бродят призраци. Според кралската заповед никой няма право да ходи там. Замъкът се руши, земите пустеят. — Тя видя как е пребледняло лицето на Ричард. — По-добре да те оставя сам — промърмори.

Грийнел вдигна чашата, отпи и продължи да чете.

Пиша това писмо на моя наследник. Вече съм инструктирал доверения си йомен Гилбърт Савидж, когото лично посветих в рицарско звание, да се грижи за малкия ми син. Но, ако е Божията воля, щом синът ми стане на осемнадесет години, Гилбърт, който се закле в безсмъртната си душа, трябва да му каже да отиде при Хюго Котикол, моят правник в Колчестър. Тогава той ще разбере истината за своето наследство, както и за грозното предателство, което уби майка му и покри баща му с ужасен позор.

Обичам те, сине мой, едва двегодишен. Държах те в прегръдките си и притисках лицето си към твоето. Аз и майка ти Мария бихме дали всичко, за да те видим как възмъжаваш, как носиш семейното ни име и наследяваш титлата, имението и земите на Кроукхърст. Но Сатаната се надигна от ада, засели се и наложи волята си в моя свят; и срещу мен се разтвориха портите адови. Не ми остава много време, но преди да започна, помни три неща: първо, майка ти и аз те обичахме много; второ, невинен съм по всички обвинения, отправени към мен; и последно, готов съм да дам живота си и да прекарам цяла вечност в молитви добрият Бог да се погрижи справедливостта да възтържествува. Не ме забравяй.

Ричард спря. Колкото и да се въздържаше, горещи и горчиви сълзи се застичаха по лицето му. Той отмести листа, скри лице в ръцете си и известно време плака отчаяно. Имаше предчувствие какво му предстои да прочете. Сега разбираше, че кошмарите му не са били фантазии, нито работа на сукуба, а откъслечен спомен за нещо, което наистина се е случило. Разпокъсани образи от времето, когато детският му свят се беше разпаднал. Той избърса сълзите си и взе отново пергамента.

Името Грийнел е древно. Имението Кроукхърст винаги е било наше притежание, още от преди дните на Завоевателя^[2]. Моят дядо и неговият баща били най-верните рицари на Короната. Никога не се е случвало кралят да изиска нашия меч или подкрепа и ние да му откажем. Аз не бях по-различен от тях. Бях личният рицар на краля, негов приятел и довереник. Бях с него на всичките му походи — у дома и в чужбина. По време на службата си за краля израснах и възмъжах. Беше ми позволено да се оженя за жената, която обикнах. Тя ме дари със син, за когото винаги съм се молил. Животът беше приятен, пълноценен, богат. Горд и амбициозен, аз не подозирах за сенките, които са се трупали около мен.

Моят покровител, барон Саймън Фицалан и неговата лейди Катрин бяха постоянни посетители в Кроукхърст и наши приятели. Заедно участвахме в турнири, играехме комар и ловувахме със соколи, докато нашите съпруги си бъбреха, клюкарстваха и весело ни закачаха. Бях горд със свитата си, петима дръзки и смели рицари: сър Филип Ферърс, сър Лайънъл Бомон, сър Уолтър Манинг, сър Джон Бремнър и сър Хенри Грантъм. Те бяха моя подкрепа във война и мир и всеки от тях притежаваше имения и земи в Есекс. С барон Саймън и гореспоменатите рицари се прославихме на бойните полета във Франция.

Върнах се у дома в началото на 1340, когато ти беше на две години. Лятото беше прекрасно, реколтата — зряла и обилна. Преследвахме златистите зайци и ловувахме за враговете им, червените лисици. Наглеждах полята, хамбарите и чифлиците си и пирувах. Може би не съм благодарил достатъчно на Бога за всичките му дарове. Както и да е, не всичко в живота ми беше чисто и прозрачно. Негово величество кралят беше изпратил съобщения до мен и барон Саймън Фицалан, че рибарите по крайбрежието на Есекс са видели френски галери да влизат и излизат от отдалечените, пусти заливи. Той смяташе, както и неговите министри, че в Есекс има предател, че някой от земевладелците продава тайните му на враговете в чужбина.

В средата на лятото на 1340 барон Саймън и лейди Катрин ни дойдоха на гости; този път освен обичайните удоволствия, имахме да вършим и работа. Баронът смяташе, че един от моите рицари е предателят. Той изтъкна, че всички те имат земи близо до крайбрежието и като членове на кралската наборна комисия и хора с положение в графството, познаваха тайните на краля — придвижването на войските му и защитата на замъците му — и можеха да ги предадат на враговете му. Отначало аз бях потресен и пламенно ги защитавах. Но лорд Саймън беше категоричен. Седеше в кабинета ми или вечер се разхождаше с мен из прохладните овощни градини на Кроукхърст. Проучвахме карти, съобщенията за галерите и постепенно неохотно, аз приех истината. По молба на краля призовах петимата рицари в имението си. Извиках ги като приятели, отнасях се с тях като с почетни гости, пирувахме и си правехме турнири. Една вечер през втората седмица от пребиваването им в Кроукхърст, след вечеря, когато дамите се бяха оттеглили и слугите бяха освободени, затворихме вратите и аз им обясних истинската цел на поканата си. Как само побесняха, искаха доказателства, ръцете им посягаха към мечовете и камите, но тогава лорд Саймън се намеси. Хладно и язвително той им съобщи същите факти, които аз вече знаех. Срещата беше прекратена тази нощ и през следващия ден не се срещнахме отново. Всеки от рицарите остана в спалнята си, пишейки по моя молба, внимателно обмислен отговор на обвиненията, повдигнати срещу всички тях…

— Ричард, Ричард, добре ли си?

Оръженосецът вдигна глава. Барликорн стоеше на вратата с ръка на камата си и го гледаше странно.

— Мили Боже! — възкликна стрелецът. — Приличаш на човек, който е видял призрак!

— Така е — въздъхна Ричард. — Бог да ми е на помощ, Кътбърт, моля те, остави ме!

И той се върна към ръкописа.

На следващата сутрин атмосферата в имението беше толкова напрегната, че всеки странеше от останалите. Разтревожих се. Говорих с лорд Саймън и го питах дали трябва да извикаме войска или трябва да въоръжа някои от моите собствени подчинени. Той каза, че не е необходимо.

Всяка нощ, преди да си легна, винаги се разхождах до брега на острова. Седях и гледах във водата; сладкият аромат на езерото, виковете на нощните птици и красивите залези винаги ме успокояваха. Онази ужасна нощ постъпих пак така. Бях близо до брода, който винаги беше наводнен, когато чух шум в дърветата зад мен. Познавах острова като петте си пръста. Обезпокоих се и бях нащрек, защото сметнах, че в дърветата зад мен има някой. Да бях действал веднага! Някой ме нападна и ме удари по тила. Когато се свестих, лежах върху сламата в една от моите пристройки. Петимата ми рицари и хора от свитата на лорд Саймън с извадени мечове, стояха надвесени над мен. Изправиха ме грубо на крака. Главата ме болеше, в устата ми имаше горчив вкус. В ръка държах кама, обляна в кръв чак до дръжката. По дрехите ми също имаше кръв, миришех на вино, до мен в сламата лежеше глинена кана. Васалите на лорд Саймън бяха побеснели. Един от тях ме блъсна в гърдите и ме нарече убиец. Бях твърде объркан, за да разбера какво ми казва. Филип Ферърс, водачът на свитата ми, беше просълзен.

— Лорд Роджър! — възкликна той. — Знаеш ли какво си сторил?

Чух как жена ми пищи в сградата на имението. Опитах се да ги отблъсна, но те здраво държаха ръцете ми.

— Покажете му! — извика някой. — Покажете на убиеца делото му!

Извлякоха ме навън. Беше лято и слънцето вече се изкачваше в небето. Влязохме в двора на имението и се отправихме обратно към брода. Главата ми още бучеше и не можех да си обясня защо дрехите ми бяха подгизнали от кръв и вино. Или защо бях стиснал камата. Изблъскаха ме между дърветата, по тясна пътека, която водеше към езерото. Бог ми е свидетел, едва не изгубих съзнание при гледката! Върху тревата с невиждащи очи и отметната глава, лежеше лейди Катрин Фицалан. Дрехата й беше вдигната над колената, гърлото — прерязано от ухо до ухо, лицето — посиняло. Никога няма да забравя ужаса в тези очи, а от неприличната поза на тялото й, разбрах, че с нея са се гаврили, преди да я убият. Васалите на Фицалан започнаха да ругаят и дори да ме удрят. Моите рицари ме защитаваха.

Заведоха ме отново в имението и сега вече знаех, че заради състоянието на дрехите ми и камата в ръката ми, са ме обвинили в убийството на лейди Катрин.

Крещях, че съм невинен, исках да се видя с лорд Саймън. Тогава дори собствените ми рицари проявиха чувствата си, разменяйки си ужасени погледи и шепнейки помежду си. Когато се върнах в замъка, разбрах защо. Трупът на лорд Саймън със смъртоносна рана в гърдите, лежеше на пода на спалнята му, където, както ми обясни един от моите рицари, бил открит.

Бог ми е свидетел, за пръв път в живота си припаднах от ужас. Когато се свестих, бях затворник в собствената си спалня. Майка ти, направо обезумяла, беше с мен. Лейди Мария беше кротка като сърна, беше живяла спокойно, защитена от ужасите на живота. Дори тогава, само няколко часа, след като се бяха случили тези две ужасни убийства, умът й вече беше разстроен. Опитах се да я успокоя, колкото можех. Поисках да донесат сина ми, но всичките ми молби и настоявания бяха отхвърлени.

По-късно същия ден пристигнаха шерифът и неговият отряд. Бях арестуван за убийството на лорд Саймън и съпругата му, окован във вериги и отведен в замъка Колчестър. Лейди Мария, чийто ум вече блуждаеше, беше изпратена в манастир. Единственият човек, на когото можех да се доверя, моят йомен Гилбърт Савидж, те открадна от леглото и те отгледа като свой син. Какво можех да кажа? Как да се защитя? Дори самият крал не можеше да ме спаси. Бях намерен, облян в кръвта на семейство Фицалан, очевидно мъртво пиян и все още държащ ножа, с който беше извършено убийството.

Бях изправен пред Кралския съд в Еър. Твърдях, че съм невинен, но не можех да представя доказателство, докато кралският обвинител твърдеше, не само, че съм убиецът, но и предателят, който продава сведения на французите. Присъдата беше да понеса най-тежкото наказание за измяна, фамилното ми име да бъде заличено и собствеността ми — конфискувана. Трябваше да ме заведат на общинската бесилка, където да бъда обесен, да ме свалят полумъртъв от въжето, да ме изкормят, да отсекат главата ми и да разчленят тялото. По време на процеса моите петима рицари твърдяха, че съм невинен и дадоха тържествени клетви, че съм добър и почтен човек. Но още докато се кълняха, аз осъзнах, че един от тях, е лъжец. Но какви доказателства имах? Абсолютно никакви. Въпреки това един от тези петима е озлочестил и убил лейди Катрин, убил е и съпруга й, ударил ме е и осигурил доказателствата, за да ме обвинят. Дори сега, когато диктувам това писмо, не знам кой е. Не мога да посоча нито един от тях.

Когато обявиха присъдата, останах затворен в замъка Колчестър до деня на екзекуцията. Всички петима рицари ме посещаваха. Всички ме утешаваха. Гилбърт Савидж дойде последен. Там, в затворническата си килия, аз го посветих в рицарство. Имах властта да го направя. Едва в деня на екзекуцията, когато щях да изгубя рицарското си звание, това право щеше да ми бъде отнето. Гилбърт ми донесе лоши новини. Съпругата ми, твоята майка, лейди Мария, беше умряла в манастира. Отначало помислих, че е самоубийство, но Гилбърт ме убеди, че монахините от Амхърст казали, че просто е вехнела, докато заспала дълбокия сън, от който никога не се пробуждаш. Кой казва, че не може да се умре от разбито сърце?

Главата на Гилбърт беше пълна с безумни планове. Донесе ми нож, кесия злато и вечерта, след като си тръгна, аз подкупих тъмничаря и избягах от замъка Колчестър. Бог знае какво е разказал на господарите си. Напуснах само с едно желание, да открия истинския убиец, да го изправя пред съда и да очистя името си. Отидох в къщата на добрия ми приятел Хюго Котикол. Той беше чул новините. Заклех се над Библията му, че съм невинен и той ми повярва. Даде ми чисти дрехи, пари и оръжие. Мислех и за бъдещето. Жена ми, Бог да даде мир на душата й, беше мъртва. Семейният ми герб беше свален от кралския параклис в Уиндзор. Обвинението в предателство и убийство тегнеше върху името ми и затова, преди да напусна къщата му, аз продиктувах това писмо.

Казах ти истината. Повече не мога да ти кажа. Ако Бог е милостив, ще дойде време, когато справедливостта ще възтържествува под небето и аз ще изчистя името си. Заклех се в това в името на Архангел Михаил, Архангел Рафаил и Архангел Гавраил, тримата архангели, които предвождат небесното войнство. Ако справедливостта възтържествува, ще отпътувам за Йерусалим и ще прекарам живота си в защита на Божиите поклонници. Написано в деня на 29-ти септември, през 13-та година от царуването на Крал Едуард III, 1340.

Имаше още един лист. Ричард чу някакъв шум на вратата. Вдигна глава, но не посмя да се обърне заради сълзите в очите си.

— Иди си — прошепна той. — Моля те, иди си.

После погледна към написаното от ръката на Хюго Котикол, бележка с дата 13-ти октомври същата година на празника на Едуард Изповедника.

„Получихме лоши новини — пишеше Котикол. — Сър Роджър Грийнел не е получил възмездие. Тялото му било извадено от река Стор, близо до мелницата Блеклок. Лицето и тялото били обезобразени, но бил разпознат от двама от васалите му. Погребан е в черквата «Сейнт Мери» в Колчестър в безименен гроб. Нека Бог се смили над душата му.“

Оръженосецът примигна, когато чу стъпки зад себе си.

— Какво има? — рязко попита той.

— Сър — прошепна Барликорн. — Съжалявам, че те прекъсвам, но Догуърт и Ратсбейн са в Колчестър!