Пол Дохърти
Тайната на замъка (14) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Разговорът на поклонниците

Франклинът млъкна и огледа притихналите си спътници.

— Кръв и възмездие — обади се Продавачът на индулгенции, като разресваше лененорусата си коса с дългите си, костеливи пръсти. — Кръв и огън — добави той и намигна на Франклина. — Сър, историята ти е странна.

— Той казва истината — внезапно се обади рицарят.

— Какво искаш да кажеш? — извика Батската невяста.

Рицарят само сви рамене и отмести поглед.

— Тази история за обитавани от призраци стълбища, — продължи Батската невяста, — загадъчни черни рицари, отсечени глави, които се търкалят по осветени от луната галерии, обезглавени трупове в заснежените полета? — Тя погледна Франклина. — Съществува ли остров Кроукхърст?

Свещеникът скочи на крака и благочестивото му лице се оживи от възбуда.

— Съществува! Съществува! — извика той. — Сега си спомням. Там имаше tumulus.

— Какво е това? — изсумтя Мелничарят, който беше толкова пиян, че му беше трудно да държи гайдата, която подскачаше в ръцете му, сякаш беше оживяла.

— Гробница — обясни Школарят от Оксфорд, — погребална могила. — Той погледна с присвити очи Бедния свещеник и се зачуди как един тъй бедно облечен човек и очевидно незапознат със светските дела, може да знае подобна дума.

— Точно това казвах — обяви Свещеникът. — Масов гроб. Веднъж, когато бях в Есекс, един събрат свещеник ме подслони. В нощта на Вси светии той каза, че трябва да стане рано и да прочете заупокойна литургия за всички избити, за всички онези, които лежат заровени на остров Кроукхърст. — Той хвърли поглед към Франклина, който беше станал и отиваше към килера, като обяви, че от толкова много говорене е огладнял.

— Ти, сър! — извика Свещеникът.

Франклинът се обърна и поглади брадата си. Беше застанал в сянка, сякаш се опитваше да скрие лицето си от свещенослужителя.

— Беше ли на онзи ужасен остров? — попита Свещеникът и пристъпи към него.

— Просто разказвам една история — отвърна Франклинът, завъртя се на пета и влезе в килера.

— Какво мислиш? — прошепна Ханджията на Джефри Чосър.

— Не знам — отвърна Чосър. — Слушах и се чудех дали това е истина или измислица. Рицарят знае нещо. Пък и когато работех на митниците и определях митото и данъците, чух странна история. Как самият крал отишъл в Кроукхърст. Но не на официално посещение, а тайно; сигурен съм, че сър Годфри е бил с него.

В килера Франклинът беше успял да убеди един послушник да му свали бут шунка, който висеше на куката под гредите. Сега режеше парченца и спретнато ги подреждаше върху оловна чиния. Чу вратата зад него да се отваря и побутна още една монета към сънливия послушник.

— Намери ми малко сирене — каза той — и още от онзи лучен сос.

Послушникът прибра монетата, мърморейки, че всички християни вече са в леглата, но се затътри към склада.

— Знаех, че ще дойдеш — заяви Франклинът, без да си прави труда да вдигне очи. — Много време измина.

— Кой си ти? — попита Църковният пристав и приближи покритото си с брадавици лице към него.

Франклинът се усмихваше, но държеше здраво ножа, чийто връх заплашително сочеше към голямото шкембе на Пристава.

— Веднъж ти подарих живота — промърмори Франклинът. — Не ме принуждавай сега да ти го отнема.

Църковният пристав отстъпи назад.

— Много добри мъже умряха през онзи ден — отвърна той. — Приятелите ми, хора, които ме ценяха.

— Те бяха демони — отвърна Франклинът. — Безбожници, които умряха без Бог.

Той млъкна, когато послушникът се дотътри обратно, понесъл онова, което му беше поръчано. После взе чинията, но не прибра ножа.

— Да се връщаме — меко каза той. — Да се върнем към Кроукхърст и кръвта, която се проля там.