Пол Дохърти
Тайната на замъка (7) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Първа глава

Ричард Грийнел и спътниците му потеглиха малко преди зората на другия ден. Бяха похапнали добре с онова, което Гилдас беше откраднал, но спаха малко. Вместо това се скупчиха около кухненската маса, за да изслушат разказа на младия оръженосец за съдбата на баща му и пътуването до Кроукхърст.

— Пътуване, предопределено от Бога — обяви тържествено Гилдас, когато оръженосецът свърши. — Поклонничество в името на истината, в търсене на справедливостта.

— Да, точно така — прекъсна го Барликорн. — Но какво смяташ да направиш, когато стигнеш там? Тези ужасни събития са се случили преди шестнадесет години. Как би могъл да откриеш истината, когато баща ти не е успял?

— Поне може да опита — обади се Емелин. — Трябва да опита. Баща ми е запазил тайната, за да му я предаде.

— Затова ли ще поканиш петимата рицари? — попита Гилдас. — И ако го направиш, смяташ ли, че ще дойдат?

Ричард почука петте писма до себе си.

— О, да, ще дойдат — усмихна се младежът. — Писах им — добави той, — че съм намерил доказателства, за да изчистя името на баща си. Няма начин да не дойдат. Както и да е, утре тръгваме, какво трябва да свършим преди това?

Те допиха виното си, опаковаха багажа си и помогнаха на Емелин да прибере ръкописите на баща си, семейното сребро и други ценни вещи в тайната стаичка в избата. Поспаха малко, после станаха, измиха се и закусиха с мазен бекон и вода. После излязоха в градината. Баяр и трите коня на правника бяха настанени в малък навес, достатъчна защита срещу големия студ. Беше навалял още сняг, който покриваше земята с хрупкава бяла пелена. По заповед на Ричард те оседлаха конете и натовариха багажа си на товарните понита. Говореха шепнешком и дъхът им се стелеше като облаци пара в чистия утринен въздух. Емелин беше се загърнала в дебела вълнена наметка, а на главата си носеше качулка, обточена с хермелинова кожа. Изглеждаше още по-красива с поруменели от студа бузи, зачервени устни и блестящи очи. Тя улови погледа на Ричард и срамежливо му се усмихна. Това накара сърцето му да се разтупти — щом Емелин тръгваше с тях, той беше готов да стигне и до Златния рог. Минаха по алеята и излязоха на улицата. Градчето още спеше. Хората се криеха не само от чумата, но и се гушеха на топло от засилващия се студ. Мършав помияр се появи отнякъде и ги заджафка, но после избяга. От време на време виждаха тъмни сенки да се промъкват из алеите и тесните улички. Прекосиха пазарния площад, отминаха една изоставена черква и се насочиха към северните порти. Завиха зад ъгъла и едва не минаха през големия огън, запален на улицата. Мъжете, които спяха на земята, скочиха на крака и ръцете им хванаха дръжките на ножовете и камите им.

— Мир! — вдигна ръка Ричард. — Ние сме пътници, които напускат града — обяви той, но сърцето му замря.

Мъжете бяха въоръжени, а някои носеха ужасните маски, които беше зърнал предишния ден. Той хвърли бърз поглед към Барликорн, който вървеше до него, но стрелецът вече беше спуснал качулката ниско над лицето си. Разбойниците, както Ричард знаеше, сподвижници на Ратсбейн и Догуърт, отстъпиха и им позволиха да преминат. Все пак, бяха видели меча и камата на Ричард. Гилдас също беше въоръжен, а големият лък на рамото на Барликорн беше достатъчно предупреждение да ги оставят на мира. Така че те замърмориха тихичко, лицата им се изкривиха, но не се опитаха да се намесят. Пътешествениците точно ги бяха отминали и се насочваха към градската порта, когато прозвуча глас:

— Барликорн, подлецо!

Преди Грийнел да успее да го спре, стрелецът се обърна.

— Той е! — изкрещя един от разбойниците и затича към него.

— Продължавайте! — извика Кътбърт и махна на Ричард. — Пази лейди Емелин!

После се отпусна на едно коляно. Гилдас се канеше да избяга, но промени намерението си и се върна със зареден арбалет в ръката. Ричард и Емелин, повели товарните понита, се насочиха към портата. Грийнел въздъхна с облекчение, когато видя стражите да тичат към него.

— Разбойници! — извика той. — Нападнаха ни.

Калените воини, ветерани от замъка, тръгнаха към Кътбърт. Оръженосецът се обърна назад. Всъщност стрелецът нямаше голяма нужда от помощ. Майстор-стрелец, той вече беше пуснал пет стрели и всички бяха улучили целта си. Гилдас също беше свалил един, но сега се затрудняваше да опъне тетивата за следващата стрела. Шест души лежаха в предсмъртни гърчове и кръвта им образуваше локви в снега. Останалите разбойници бяха решили, че отстъплението е по-разумно от храбростта и тичаха далеч от обсега на стрелите, а ругатните и заплахите им се чуваха ясно в студения, мразовит въздух. Градската стража пое след тях. Барликорн и Гилдас, потни и задъхани, но усмихнати до ушите, се присъединиха към Ричард и Емелин.

— Добре се справи — забеляза оръженосецът. — Пет стрели за три минути.

— Ако бях в най-добрата си форма — похвали се Барликорн — щяха да бъдат шест стрели за една минута. Но студът и мразът — опъна той тетивата на лъка — оказват влияние.

— Слушайте песента на победителите! — изрева Гилдас. — Вижте как Бог порази могъщите и ги унищожи до крак. Божието възмездие на земята. Измежду нас се появи истински Гедеон^[1]! — Усмивката на шарлатанина изчезна. — И аз се проявих добре — жално каза той.

Барликорн го потупа по рамото.

— Истински Аякс! — обяви той. — Достоен другар на Ахил!

После стрелецът погледна към Грийнел.

— Какво има? — попита той.

Оръженосецът поклати глава, но предпочете да запази мислите си в тайна.

— Нищо — промърмори той. — Хайде, трябва да вървим.

Те минаха през градските порти и излязоха в откритите поля на Есекс.

— Насочваме се към диви и пустинни краища! — обяви Гилдас. — Малко пътници ще срещнем по този път.

— Трябва да побързаме — прикани ги Барликорн и избърза напред. — Щом Ратсбейн и Догуърт разберат, че съм тук, ще ни преследват.

— Защо? — попита Емелин, като се наведе от коня. — Защо те мразят толкова?

Стрелецът спря и я погледна.

— Защото, прекрасна моя лейди — промърмори той и девойката се изчерви от думите му, — убих техните приятели и роднини, а те са се заклели да украсят с главата ми своята пещера, леговището си в сърцето на гората. — Той си поигра с оглавника на коня й и го скъси. — Знаят също — добави мъжът, — че ако не ме убият, Бог ми е свидетел, аз със сигурност ще го направя.

— Да вървим! — отсече Ричард, по-рязко, отколкото възнамеряваше. Погледна към оловносивото небе. — Времето се промени и ще вали още сняг.

Още до края на следващия час предсказанието му се сбъдна. Започна да вали; снегът заглушаваше всички звуци, гонеше птиците към гнездата им, покриваше храстите, запълваше канавките, стелеше се по твърдата кафява земя. Намираха се в есекската пустош. Понякога виждаха стълб дим на хоризонта, но през повечето време се чувстваха, сякаш са сами на света и се движат през белоснежна пустиня. Дърветата стърчаха черни и голи. Насипите от двете страни на пътя скриваха гледката. Понякога тишината се нарушаваше от продрания грак на враните, когато някоя лисица безшумно се спускаше към тях. Друг път Емелин се стресна, когато бяла сова излетя рязко от дърветата и се плъзна като призрак над тях. Когато изкачваха някое възвишение и можеха да виждат по-надалеч, Барликорн спираше и поглеждаше назад.

— Няма да ни последват! — присмиваше му се Гилдас. — Ще останат в Колчестър, докато чумата свърши и градските старейшини възстановят реда и закона.

— Ще дойдат — отговаряше му тихо Кътбърт. — Ще следват стъпките ни като адски хрътки.

Денят напредваше. Конете започнаха да залитат, а въпреки плътните си наметки и кожени ръкавици, пътниците осезаемо усещаха студа.

— Скоро ще мръкне — забеляза Гилдас и посочи към една малка горичка. — Наблизо няма кръчма или ферма. По-добре да спрем там. Не се тревожете, всичко ще бъде наред — добави той стеснително.

Грийнел се изкушаваше да го попита защо говори така за някаква си горичка, струпана на върха на възвишението, но беше студено и мракът бързо се спускаше. Излязоха от пътя, слязоха от конете и ги поведоха през полето, нагоре по възвишението към горичката. Там имаше малка поляна и Гилдас запали огън, който пукаше приятно и пламъците му се издигаха буйно към небето. Дърветата също бяха заслон срещу пронизващия вятър. Пътешествениците извадиха провизиите си и докато седяха край огъня и пълнеха стомасите си, всички се съгласиха, че лагерът им е също толкова добър, колкото която и да е ветровита кръчма. Въпреки това, от време на време, Гилдас спираше да яде и се взираше в мрака. Ричард внимателно го наблюдаваше. Самообявилият се магьосник изглеждаше необичайно вглъбен. Освен това Грийнел осъзнаваше колко необичайно тихо е в горичката. Въпреки студа и снега, лисиците, язовците, хермелините и невестулките би трябвало да ловуват, но никакви ги нямаше. Не се чуваше шумолене из храстите, а когато погледна към дългите черни клони, не видя никакво гнездо, нито чу гласа на птица. Внезапно Гилдас придърпа износеното си седло, извади грубо издялан кръст и го сложи пред себе си. Уви броеница около него, сплете ръце и започна тихичко да се моли. После стана, взел в ръка малка стъкленица със светена вода, която се затваряше добре, и започна да ръси с нея спътниците си. Барликорн и Ричард го наблюдаваха с интерес.

— Какво има? — рязко попита стрелецът. — Да не сме се уплашили от таласъмите и елфите?

Гилдас седна до огъня. Загледа се в пламъците, а устните му беззвучно се движеха.

— Престани да ни плашиш! — обади се Ричард. — Какво им е толкова особено на тези дървета?

— Това е най-топлото и безопасно място — отвърна рязко Гилдас, — стига да се предпазваш добре.

— Бил си тук и преди, нали? — обвини го Барликорн. — Казвай, дребен шарлатанино!

— Идвал съм и друг път — призна Гилдас. — И, да — той се удари по гърдите в имитация на разкаяние. — Mea culpa, mea culpa^[2], занимавал съм се с черна магия. — Той драматично вдигна ръка. — Вече съм се отказал, но преди години бях тук с едно вещерско сборище.

— Защо? — попита Ричард. — Защо ни доведе тук?

— Този хълм не е образуван естествено — бавно отговори Гилдас. — Преди много-много години, дълго преди Завоевателят да пристигне със своите нормани, тук имало голяма битка между саксонците и чужденците, дошли отвъд морето. Според старите легенди, мъртвите лежали на купове и гарваните пирували дни наред. Толкова много били убитите, че ги натрупали един върху друг, запалили ги и после затрупали кладата с пръст.

— И това е този хълм?

Гилдас кимна.

— Да, и странни неща са ставали тук. Призраци, звукът от битката, писъците на умрелите. Когато в глупостта си се присъединих към сборището — той се усмихна слабо към трептящите пламъци, — това стана тук. — Той потупа по земята. — Ако копаеш достатъчно дълбоко, можеш да откриеш останките от огромния огън.

— Какво стана тогава? — попита Емелин.

— Милейди, не съм съвсем сигурен.

— Появи ли се някой призрак? — подигра му се Барликорн, макар да се уви по-плътно с наметката, притеснен от мъглата, която се стелеше измежду дърветата. — Кажи, шарлатанино, излезе ли някой демон от ада?

Гилдас поклати глава.

— Не — промърмори той и показа дърветата наоколо. — Но после, когато огънят загасваше, се огледах и небето ми е свидетел, че високи тъмни фигури стояха из гората и ни наблюдаваха. Беше лято, но въздухът стана студен и се понесе воня на гниещи трупове. — Гилдас се загърна плътно с одеялото и легна, подложил дисагите под главата си. — Сега знаете защо благослових мястото и се помолих зората да дойде по-скоро.

— Тогава защо ни доведе тук? — попита Барликорн.

— Защото знам, че тук има духове — отвърна сънливо Гилдас. — Знаят го и Догуърт и Ратсбейн.

Ричард въздъхна и хвърли още дърва в огъня.

— Време е всички да поспим — обяви той и погледна косо към Емелин. — Милейди, заради твоята безопасност, ти предлагам да спиш между мен и мастър Гилдас.

— Бог да ни е на помощ! — Емелин вдигна пръсти към устните си в шеговита изненада. — Ако можеше да ме види старата ми бавачка! — Тя се засмя. — Да спя между двама мъже.

— Ето нещо — върна й закачката Ричард, — което ще разказваш на внуците си.

Те се настаниха, като използваха кошници и седла за възглавници и плътно се увиха с одеялата. Ричард установи, че му е трудно да заспи. Искаше му се да се обърне и да погледне към Емелин, но това щеше да бъде твърде директно, а и какво би направил, ако тя му обърнеше гръб? Затова той лежеше и се чудеше какво го очаква в Кроукхърст. Как щеше да възстанови доброто име на баща си на самотния изоставен остров, в запуснатото имение, пълно с призраци, докато зимата завладяваше страната? Щяха ли разбойниците да тръгнат след тях? Каква беше истинската причина да преследват Барликорн? Ричард се чудеше кой е стрелецът, когото беше срещнал онази нощ на пътя за Епинг? Защо Гилдас не го познаваше? Очевидно шарлатанинът непрестанно обикаляше по пътищата и пътеките на Есекс, но Ричард беше сигурен, че с Барликорн не се познаваха. Спомни си думите на Кътбърт за Ахил и Аякс. Как можеше един обикновен стрелец да има класическо образование? Или може би беше слушал думите на някой менестрел за делата на някой велик рицар и беше взел сравнението оттам? Огънят весело пращеше, дървата пукаха от горещината. Ричард си спомни историята на Гилдас и се вгледа в мрака. „Тук има някаква магия“, помисли си той. Пък и цялото това пътуване към Кроукхърст и тайната, която ги очакваше, му напомняше историите за рицарите на крал Артур и търсенето на Светия Граал. От замръзналите поля се чу вик на сова, която претърсваше храстите за плячка. Ричард започна да произнася „Отче наш“ и заспа още по средата.

На другата сутрин станаха рано. Гъста мъгла се стелеше между дърветата и над мястото още витаеше усещане за дебнеща заплаха. Огънят беше отслабнал, но Гилдас приготви горещи овесени ядки, посипани с малко захар и мед, за да се стоплят спътниците отвътре. Щом се наядоха, отново излязоха на пътя, следвайки картата на мъртвия правник към остров Кроукхърст.

За щастие, въпреки мъглата, пътищата все още бяха проходими, защото през нощта не беше валял сняг. Пътуваха през по-голямата час от деня. Късно следобед минаха през малко селце. Тук спряха в една мръсна пивница с течащ покрив, за да поемат от оскъдната топлина на пушещия огън и да вкусят супата, която сигурно беше направена от пилешки кокали, сервирана от необщителна, мръсна кръчмарка. Гилдас прошепна, че това е по-скоро котка, отколкото пиле, но поне беше гореща. Когато оръженосецът извади едно пени, мръсното, набръчкано лице на жената се разтвори в усмивка и със странен чуждестранен акцент тя обясни на Гилдас, че са на верния път към Кроукхърст и ще стигнат острова до един час. После му зададе въпрос.

— О, не — поклати той глава. — Смятаме да отидем на острова.

Усмивката на кръчмарката изчезна, тя промърмори нещо нечуто и шумно се отдалечи.

— Какво й става? — попита Ричард, докато взимаха конете си и яздеха по калната улица към края на селото.

— Отначало беше много любезна — отвърна шарлатанинът. — Тук не знаят за чумата, нито са чували нещо за банда разбойници. Но когато и казах, че отиваме на острова, тя каза, че е прокълнато място, обитавано от призраци. Че не е подходящ подслон за никоя християнска душа.

— Може би Ратсбейн и Догуърт също ще го разберат — добави весело Кътбърт.

Ричард, който водеше своя кон и този на лейди Емелин, беше твърде нетърпелив, за да разпитва повече. Не го интересуваше лепкавата, мразовита мъгла, която започваше да се образува с приближаването на нощта. Искаше само да види острова, да посети замъка, където бяха живели родителите му и откъдето беше откъснат толкова грубо. За пръв път в живота си, въпреки скитанията си със сър Гилбърт Савидж, младият оръженосец почувства, че се прибира у дома. Стигнаха върха на един хълм, земята плавно се спускаше пред тях. За миг мъглата се разкъса от студения вечерен бриз.

— Кроукхърст! — възкликна Гилдас.

Със сърце в гърлото, Ричард погледна надолу. Островът беше гъсто обрасъл с гора, водата на обкръжаващото го езеро беше сива и мрачна. Той напрегна очи. Зърна плочи на покрив и фронтони на замък, почти скрити от дърветата, както и полуразрушен мост, който свързваше острова със заснежените поля край него.

— Там някъде трябва да има брод — прошепна Гилдас.

— Ходил ли си там друг път? — попита Грийнел.

Шарлатанинът се извърна.

— От време на време — прошепна той. После отново погледна Ричард. — Старата кръчмарка не ми каза нищо ново. — Той подсмръкна към младежа, доближил лицето си до неговото. — Сигурен ли си, че искаш да отидеш там, мастър? Дори господарите на бесилката, повелителите на нощта, вещиците и магьосниците не посещават Кроукхърст. — Сега изразът на продълговатото лице на Гилдас беше загрижен.

— На колко години си, Гилдас? — попита Ричард.

— На не повече от двадесет и три лета — отвърна шарлатанинът. — Бях ръкоположен много млад. И през краткия си живот съм преживял доста. Защо?

— Аз съм на осемнадесет — отвърна Ричард и посочи в мъглата. — Преди шестнадесет години това е бил моят дом и дори самият Сатана и силите адови няма да ми попречат да отида там.

И като поведе Баяр, той слезе по хълма по тясната, кална пътека към моста. Чу останалите да го следват, разговаряйки и шепнейки помежду си. Ричард стигна до моста и погледна отвъд. Островът изглеждаше още по-мрачен и заплашителен, дърветата стигаха почти до водата.

— Мостът не изглежда много здрав — обяви Барликорн.

Ричард трябваше да се съгласи — мостът беше дървен, отстрани нямаше парапет, а само дъсчени летви, макар и с подпорни греди. Някои от тях липсваха, други пукаха и се огъваха. Той затвори очи, прошепна молитва и поведе Баяр напред. Емелин и другите го последваха. Мостът скърцаше и стенеше под тях. Копитата на Баяр се подхлъзнаха, една греда се сцепи, друга се счупи. Ричард спря. Загледа с копнеж далечния край на моста. И тогава видя някаква фигура с наметка и качулка да се отдръпва сред дърветата — островът не беше необитаем!