Пол Дохърти
Тайната на замъка (5) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Четвърта глава

Ричард остави документите и последва Барликорн нагоре по стълбите към една спалня. Капаците на прозореца бяха отворени, стъклата — почистени. Грийнел се взря надолу към тъмната улица и в светлината на фенера, прикрепен на стената, забеляза няколко фигури. Те излязоха по на светло и Ричард въздъхна. Приличаха на призраци, излезли от кошмар. Петимата мъже, облечени в разнородни дрехи, бяха тежковъоръжени с мечове, ками и ножове, които висяха на презраменните им ремъци и коланите. Всички бяха с хубави ботуши за езда; през гърбовете им бяха преметнати лъкове и арбалети. С изключение на един от тях, лицата им бяха скрити зад гротескни кожени маски, обковани с метал. Един дори носеше еленови рога на главата си. Мъжът без маска имаше слабо, жестоко лице, а едното му око беше скрито от превръзка. Те разговаряха и сочеха през улицата към къщите.

— Теб ли преследват? — прошепна Грийнел, като се отдръпна от прозореца.

— Съмнявам се — отвърна Барликорн. — Ако знаеха, че съм тук, щяха да нападнат. Епидемията ги е прогонила от гората. Денят, когато те спасих, се чудех къде са останалите. Възможността за лесна плячка, храна и пиене, особено през зимата, ги е довела в градовете. Щом болестта затихне и редът се възстанови, те ще изчезнат като сенки на светлината на слънцето.

— Били са тук и преди.

Ричард се извърна. Емелин стоеше в средата на стаята, подпряла ръка на един от стълбовете на леглото.

— Изглеждат ужасни, нали? Преди два дни нахлуха в една къща надолу по улицата. Градската стража казва, че не може да ги спре.

— Сигурен ли си, че са Догуърт и Ратсбейн? — настоя Грийнел.

— Ще разпозная това лице навсякъде — отсече Барликорн.

— Трябва да се махнем оттук — обяви оръженосецът. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той притисна отново лице до прозореца. — Барликорн, прав си. — Погледна към покрива отсреща и видя върху него първите дребни снежинки да се трупат. — Времето се промени.

— Къде ще отидем? — попита стрелецът.

— На север, към един остров, където се намира имението Кроукхърст. Ще ти обясня после.

— Ще ни трябват припаси — каза Барликорн.

— Аз мога да намеря — обади се Гилдас от вратата — и не се тревожете за Догуърт и Ратсбейн. — На слабото му лице се появи усмивка. — И друг път съм се отървавал от тях.

— Познаваш ли ги? — Барликорн пристъпи към него.

— Всички, които скитат по пътищата на Есекс, познават Ратсбейн и Догуърт — отвърна вещерът. — Те налагат такси и данъци, особено когато си сам. Няма да ми навредят. Плъховете не закачат другите плъхове.

— И аз ще дойда с вас — Емелин Котикол седна на ръба на леглото, приглаждайки скромно гънките на полите си.

— Няма какво да правиш в Кроукхърст.

— Няма какво да правя и тук — отвърна тя, — освен да чакам да умра от глад, да ме убият или изнасилят, ако онези джентълмени на улицата нахлуят в къщи.

Грийнел погледна решителното й лице и въздъхна, макар тайно да беше доволен. Младата жена му харесваше с практичността си и липсата на превземки. Освен това бащите им бяха близки приятели. Трябваше да изплати дълга си.

— Тогава да се стягаме — каза той и тръгна към вратата.

— Мистрес^[1] Емелин, имате ли коне?

— Баща ми ги държеше в конюшнята на ъгъла — отвърна девойката. — Ханджията на „Гълъбарника“ е добър и почтен човек. При него е конят на баща ми и две товарни понита.

Грийнел кимна на Гилдас.

— Вземи ги заедно с всичко, което успееш да откраднеш.

Шарлатанинът и Барликорн изчакаха, докато разбойниците си тръгнат, после се измъкнаха през малката странична врата. Ричард се върна в кабинета и продължи да проучва последните думи и завета на баща си. Емелин му донесе вино, после се подпря на масата и се загледа в него.

— Искам да знам — обяви тя.

Така че Ричард й разказа всичко, като й четеше извадки от писмото. Скръстила ръце, тя го слушаше внимателно.

— Споменавал ли е баща ти за баща ми и какво се е случило в Кроукхърст? — попита той.

Тя поклати глава.

— Никога. — Изведнъж пръстите й отново се вдигнаха към устните. — Но наблюдаваше внимателно онези петима рицари. Това си спомням. Тук често идваха пътешественици, защото баща ми им пишеше писмата и пазеше парите им. — Тя сви рамене. — Никога не съм ги подслушвала, но понякога баща ми им даваше вечеря и тези пет имена винаги се споменаваха в разговора. Какво правели? Какви облаги били получили? Каква е реколтата и печалбата им? И когато посетителите му си тръгваха, баща ми винаги идваше тук и си записваше всичко, каквото бяха казали в една книга. Нищо особено, просто приказки и клюки.

— Къде е тази книга? — попита Ричард.

— Баща ми я държеше в спалнята си. Ще ти я донеса. Имаш ли нещо против, че ще дойда с вас? — внезапно запита тя. — Мога да яздя, да пиша и да готвя. — После му се усмихна сладко. В меката светлина на свещите изглеждаше още по-красива и в очите й играеше самодивски пламък. — Не съм елегантна дворцова дама.

Ричард хвана ръката й и я целуна; пръстите й бяха топли и ухаеха приятно.

— Милейди — подразни я той на свой ред, — ако не се беше съгласила да дойдеш, щях да те отвлека насила.

Тя бързо отдръпна ръката си, но му намигна закачливо.

— Дамите не флиртуват — прошепна му тя. — Ще ти донеса книгата.

Емелин излезе, а Ричард остана малко смутен от внезапната смяна в настроението й. После тя се върна и сложи в ръката му том, подвързан с телешка кожа. Усмихна му се.

— Ако ще пътувам, трябва да си приготвя багажа. — Тя огледа кабинета и примигна. — Татко имаше скривалище в избата. Трябва да скрия някои неща.

Тя остави Ричард да проучва книгата, като се връщаше от време на време, за да запали още свещи. Отначало младежът не схващаше идеята в различните вписвания, докато не разбра, че мъртвият правник е описвал тук различните слухове и клюки, които е научавал от търговците, пътешествениците и пътуващите търговци. Хюго Котикол, заключи Ричард, е бил роден адвокат. Човек, който вероятно никога не е напускал собствената си къща, улица или квартал. Но той беше достатъчно умен, за да държи ушите си отворени и да научава какво става из областта. В записките имаше имена на кораби, пристигнали в пристанищата; печалбите на търговец на вълна; построяването на имение; съдебни дела. Вписани бяха и събития, засягащи петимата рицари на баща му. Ричард мрачно отбеляза, че всички бяха преуспели, живеейки от плодовете на земята си, влагайки пари в различни търговски дейности, създавайки подходящи брачни съюзи между семействата си. Накрая на книгата той откри имената на петимата рицари и местата, където живееха. Чу шум откъм задната част на къщата — отваряне на врата, после тихия смях на Емелин, плътния глас на Барликорн и язвителните остроумни забележки на Гилдас. Жената отново се изсмя и тримата се качиха в кабинета.

— Какво правиш? — попита Барликорн, загледан с любопитство в перото между пръстите му.

— Трябва да напиша пет писма — отвърна оръженосецът. — Мистрес Емелин, имаше ли баща ти карта на Есекс?

Емелин отвори един сандък и измъкна прашно руло велен^[2]. Ричард разчисти масата и затисна краищата на картата с мастилниците. Тя беше подробна и отбелязваше пътищата за и от Колчестър. Той погледна към Гилдас.

— Ще ядем ли тази вечер?

— Като крале — отвърна спътникът му. — Бог се грижи за своите овце. Осигурява им хубави неща.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Ричард. — Докато вечеряме, ще ви разкажа една история. — Той посочи към пътя, който тръгваше на север от Колчестър към крайбрежието, а после ставаше тясна пътека, водеща към кръг с името Кроукхърст върху него. — Трябва да отида там — обясни Ричард. — Но — той прокара пръсти по брега — тук има няколко места, където живеят петима рицари. Трябва да говоря с тях: Ферърс, Бомон, Манинг, Бремнър и Грантъм.

— Познавам някои от тях — обяви Гилдас. — Земевладелци са, имат хубави, удобни къщи със стъклени прозорци. По ливадите им пасат крави и овце с тлъсти опашки, а хамбарите и чифлиците им ще се пръснат.

— Значи приемате поканата ми да ги посетим? — попита Грийнел. — Не веднага, но щом стигнем на острова. Колко време ще ни трябва?

— Не повече от един ден.

— Ако изобщо стигнем дотам — намеси се Барликорн. — Мастър — той се усмихна и Ричард осъзна, че не за пръв път го наричаше така. — Започна да вали сняг. Ратсбейн и Догуърт вероятно са докарали тук цялото си сборище.

Ричард нави картата.

— Тогава да вечеряме. На разсъмване ще потеглим.