Пол Дохърти
Тайната на замъка (16) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Втора глава

Ричард и Барликорн отстъпиха в гората, докато редицата разбойници безшумно се плъзгаше по покрития със сняг хълм към брега на езерото. Младежът потрепери. Дори когато при Поатие беше наблюдавал как френските фаланги настъпват в целия си блясък под звука на тромпетите и плющящите под вятъра знамена, не се беше чувствал толкова уплашен, както от тази тиха, заплашителна редица мъже, които се придвижваха към водата. Те напредваха решително и като присви очи, младежът видя, че са въоръжени до зъби. Всички носеха мечове и ками, някои имаха арбалети, а неколцина — лъкове. Бяха облечени в кожи. Един носеше еленови рога на главата си, други имаха кожени шапки от лисица, язовец или видра. Няколко носеха кожени маски, които скриваха лицата им, други — шлемове с широки предпазители за носа, които им придаваха страховит, кошмарен вид. Не говореха и дори конете им бяха с намордници. Ричард се канеше да каже нещо, но стрелецът поклати глава. Младежът ги преброи — бяха поне шестдесет. Внезапно друга група се появи на хълма — четирима или петима мъже, облечени в зелено. Други двама, с мечи кожи, яхнали дребни товарни коне, следваха най-отзад.

— Ратсбейн и Догуърт! — изсъска Барликорн. — Най-после и те се появиха!

Разбойниците спряха на края на езерото. Един от ездачите, който държеше измачкано знаме, посочи напред. Очевидно знаеха къде е бродът — на това място дъното беше плитко и големи плоски камъни образуваха нещо като мост. Разбойниците пъргаво поеха напред. Барликорн потупа малкия арбалет, който Ричард беше донесъл.

— Стреляй, когато ти кажа — прошепна той.

Оръженосецът наблюдаваше как зловещите фигури се хлъзгат и залитат към брега. Барликорн зареди стрела в лъка си и отстъпи тихо, за да се прицели по-добре. Ричард се наведе и напъна арбалета, намествайки стрелата в ложата. После го вдигна и се прицели в един разбойник, който вървеше малко по-напред от другите.

— Стреляй! — извика Барликорн.

Разбойниците спряха. Ричард дръпна спусъка в мига, когато лъкът на Барликорн избръмча. Разбойникът, в когото се беше прицелил, внезапно отстъпи назад с разперени ръце и мечът му падна на леда. Други двама сякаш затанцуваха, когато стрелите на Барликорн ги улучиха в гърдите и гърлото. Локви кръв се разляха върху леда. Ричард чу, че някой извика, с ругатни и крясъци разбойниците продължиха напред. Младежът вдигна арбалета, трескаво го зареди, като тайно се възхищаваше на невероятното умение на Барликорн — на всяка негова стрела, той пускаше четири, които оставяха гърчещи се, окървавени трупове върху леда. Сигурно бяха повалили осем или девет, но разбойниците наближаваха. Барликорн прошепна, че трябва да се отдалечат. Главатарите сигурно бяха ги видели, защото окуражиха хората си да продължат, докато Ричард и Барликорн бързо се промъкваха назад по заснежената пътека. Разбойниците ги последваха. От време на време Ричард спираше и стреляше. Чуваха викове и писъци, но сега преследвачите им не само имаха защитата на сноповете клони, които държаха пред себе си, но се възползваха от дърветата и храстите. Барликорн непрекъснато се оглеждаше.

— Не бива да ни обградят! — изсъска той. — Ако това стане, изгубени сме.

Той пусна още една стрела и затича, като направи знак на Ричард да го последва. Имаха предимството на изненадата, а разбойниците се бояха, че може да ги водят към капан. Двамата бяха стигнали до средата на голямата ливада, разпръсквайки наоколо сняг, когато чуха пронизителния звук на ловджийски рог и триумфалните викове на преследвачите си.

Ричард тичаше; пот се стичаше по тялото му. От време на време се оглеждаше, но разбойниците още се виждаха. Между дърветата пред себе си, зърна Бутлак, Гилдас и рицарите, които ги чакаха, а зад тях Емелин държеше конете. Ливадата се простираше пред него, дълбокият сняг затрудняваше движението му. Веднъж падна на ръце и колене, закашля се, гадеше му се. Барликорн го изтегли за ръката и го бутна напред. Най-после стигнаха гората и Ричард падна на земята, борейки се да си поеме дъх. Откъм рицарите се чуха ругатни и стонове, насочени колкото към разбойниците, толкова и към Ричард. Но когато оръженосецът най-после си пое дъх, те се подготвяха за битка. Бутлак и Гилдас също бяха с тях, всички въоръжени с лъкове и стрели. Ричард със залитане отиде до Емелин, която стоеше бледа, но с решителен вид. Баяр беше сгушил муцуна във врата й, но свиваше уши. От време на време вдигаше глава и цвилеше, сякаш усещаше, че предстои битка.

— Вземи кон! — извика Ричард, стискайки ръката на Емелин. — Върни се в имението!

Девойката, с разширени от ужас очи, поклати глава.

— Ако ти умреш — прошепна тя, сграбчила един от пръстите му. — Ако умреш, какъв е смисълът, Ричард? — Усмихна му се насила. — Мога да стрелям с лък и да се бия с меч. Предпочитам да умра тук. Моля те! Не искам да ме изгорят жива в имението или да ме заловят, изнасилят и да прережат гърлото ми. — Тя тропна с крак и посочи към арбалета, който висеше на рога на седлото. — Няма да отида. — Емелин се наведе и целуна силно Ричард по устата. — Ако ме накараш да тръгна, никога вече няма да те целуна!

— Никога! — възкликна Ричард.

— Поне — чаровно се нацупи Емили — за дълго време.

Младежът се обърна. Разбойниците вече се бяха появили на другия край на ливадата.

— Направи каквото трябва — каза й той и забърза да се присъедини към останалите.

— Защо не ги нападнем с конете? — предложи Манинг. — Една силна атака ще ги накара да се оттеглят.

— Да, и ще ви избият един по един — отвърна му Барликорн. — Прекалено много са.

— Могат ли да ни обградят? — попита Бремнър.

— Могат да опитат — пошегува се Бутлак, — но бързо ще се изгубят в гората. Не — той се намръщи и плю, — ще пресекат ливадата.

— Богът на битките да е с нас! — припя Гилдас. — Нека върви пред нас. Хиляди да паднат под десните ни ръце и десетки хиляди под левите. Върнете се обратно — извика той през ливадата, като се изправяше. — Върнете се в ада, от който сте дошли! Нека повелителят на небесното войнство ви изтреби до крак!

Една стрела изсвистя във въздуха и Гилдас падна по лице.

— Това беше най-кратката молитва, която съм чувал! — пошегува се Бутлак.

— Заедно! — извика Барликорн. — Всички да стрелят с мен!

Рицарите не възразиха. Бяха калени воини и познаваха поразяващата сила на лъка от бойните полета във Франция. Мълчаливо се приведоха, Емелин застана до Ричард, всички в редица с готови за стрелба лъкове и арбалети. Разбойниците, стреснати от откритото пространство, спряха, но после тръгнаха през него.

— Слава Богу! — прошепна Барликорн. — Струпани заедно като овце. Дано Гилдас се моли на Предводителя на Небесното войнство да не се разпръснат!

Бандата разбойници бавно приближаваше. Около тридесет-четиридесет души, те напредваха в три редици. Сърцето на Ричард се сви, когато се разгърнаха, но Барликорн внезапно скочи напред и затича през ливадата. Сложи стрела в лъка си, захапал друга, коленичи и се прицели, без да обръща внимание на подвикванията и стрелите на противника, които свистяха край него. После пусна стрелата. Един разбойник, далеч наляво залитна и сграбчи стрелата, която го беше улучила в устата. Барликорн се обърна рязко и стреля по един мъж в десния край на бандата, улучвайки го в стомаха. После стрелецът отново се затича към гората, а Ричард се засмя, като видя какво става — уплашени от точността му, разбойниците се скупчиха плътно, сякаш това щеше да ги защити от смъртоносния му прицел. Един от рицарите прошепна, че трябва да стрелят, но Барликорн поклати глава.

— Когато става дума за стрелба с лък — прошепна той дрезгаво, — доверете ми се.

Разбойниците наближаваха. Те не виждаха враговете си и докато напредваха, очевидно се надяваха, че Ричард и групата му са се прибрали в имението.

— Не забравяйте — прошепна оръженосецът, — че още не знаят колко сме.

Редицата противници приближи още. Ричард различаваше отделни лица и тихичко прошепна молитва тези мъже, диви като кожите, с които бяха облечени, да не победят. Погледна към Емелин. Тя прочете мисълта му и кимна. Нямаше нужда да говорят. Бяха се разбрали. Ако бъдеха победени и нямаше възможност да избягат, Ричард щеше по-скоро да я убие, отколкото да я остави в ръцете на главорезите. Оръженосецът въздъхна дълбоко.

— Кога? Кога? — възбудено прошепна той.

Барликорн вдигна заредения си лък.

— Опъни! — нареди той. — Цели се в центъра!

Рицарите се подчиниха. Бремнър опъна големия лък, който носеше. Останалите го последваха. Гилдас не спираше да трепери и мърмореше молитви под нос.

— Прицели се! — извика Барликорн.

Ричард уравновеси арбалета и затаи дъх.

— Стреляй! — изрева Кътбърт.

Въздухът затрептя покрай стрелите им. Някои пропуснаха, но останалите поразиха смъртоносно целта. Шест или седем разбойника паднаха с писъци; стрелите, изстреляни отблизо, разкъсаха плътта и мускулите им и обляха в кръв снега. Останалите, изненадани, се скупчиха на място.

— Стреляй! — отново извика Барликорн.

Последва нов, още по-смъртоносен залп. Разбойниците се втурнаха напред.

— Стреляй! — извика Барликорн.

Този път бандитите се уплашиха и се разбягаха.

— Напред! — нареди Барликорн. — Но не ме изпреварвайте.

Ричард каза на Емелин да остане на място, а той тръгна с другите. Още един залп, нови разбойници паднаха на земята, докато останалите, поучени от горчивия си опит, се разделиха и побягнаха в различни посоки през ливадата. Известно време Барликорн ги държа в една редица, за да се убеди, че врагът отстъпва, после извади камата си, останалите го последваха и приближиха до улучените разбойници. Някои бяха умрели на място. Други стенеха и ругаеха, гърчейки се от болка и драскаха по снега, сякаш се опитваха да си върнат кръвта, която струеше от раните във вратовете, гърдите и стомасите им. Ричард се извини и се върна назад, за да види наред ли е всичко с Емелин. Хвана я за рамото.

— Не гледай! — каза й той. — Върни се при конете.

— Защо?

Тя успя да погледне през рамото му и видя как Ферърс, който държеше меча си като брадва, разсече врата на един ранен разбойник. Девойката се обърна и бързо побягна. Ричард искаше да се върне, но яростта от битката го беше напуснала. Другарите му обаче, напредваха като ангели на смъртта, прерязваха гърла и събираха оръжия, докато Барликорн не им извика, че врагът се прегрупира и те отстъпиха към гората. Стрелецът и рицарите изглеждаха мрачни. На лицето на Бутлак играеше самодоволна усмивка, а Гилдас, който беше изчезнал в гората, сигурно се чувстваше зле.

— Беше ли нужно това? — попита Емелин, когато се върна сред тях.

— Какво друго можехме да направим? — рязко попита Ферърс. — Да намажем раните им с мехлем, да ги превържем и да ги пуснем да си вървят? — Той пусна купчината оръжие, която носеше. — Оказахме им милост — продължи рицарят. — Те не заслужават такава бърза смърт.

Останалата част от групата се съгласи. Гилдас се появи от гората, бършейки устата си с опакото на ръката. Но възбудата от боя беше преминала. Ричард се взираше в телата, които лежаха гротескно върху снега с крайници, разперени във всички посоки. Слънцето се отразяваше в кървавите локви и младежът бързо отмести поглед — имаше чувството, че цялата ливада е подгизнала от кръв.

— Идват — изръмжа Барликорн. — Този път знаят колко сме. Дори Догуърт и Ратсбейн не са толкова глупави.

Оказа се прав. От разбойниците бяха останали около четиридесет души. Те се разгърнаха в дълга редица с разстояние помежду си. На коне зад тях яздеха двамата им главатари. Този път напредваха по-бавно.

— Ако ги оставим да се приближат твърде много — отсече Грантъм, — ще ни обградят. Може дори да стигнат до имението.

Ричард погледна към Барликорн и видя отчаянието в очите му.

— Какво да правим? — прошепна той.

— Ще чакаме и ще отстъпваме — отвърна стрелецът. — Можем да се бием от конюшнята.

Разбойниците внезапно спряха. Емелин се приближи и прошепна на ухото на Ричард.

— Знам защо Бомон умря! Ричард вдигна очи изненадан.

— Ливадата — прошепна тя. — Не си ли спомняш, Ричард? Турнирът, който баща ти организирал тук? И караницата между лорд Саймън и лейди Катрин. Друг рицар е носел цветовете на съпругата на барона. Бомон трябва да си е спомнил. Затова са го убили.

— Е, вече е твърде късно — отвърна оръженосецът.

— Излязохме много бързо от стаята му — продължи Емелин. — На една маса в ъгъла видях мастилница, перо и късове пергамент. Чудя се какво е пишел.

Ричард се усмихна и я щипна по бузата.

— Ти си оставаш дъщеря на правник — каза й той. После кимна към редицата разбойници. — Ако Бог ни отърве от тях, може да открием истината.

— Пригответе лъковете! — извика Барликорн и бандитите се разпръснаха още по-нарядко и тръгнаха бавно към тях, насъсквани от главатарите им, които яздеха след тях.

— Щом влязат в обсега на стрелите — нареди Барликорн. — Прицелете се и стреляйте.

Той отново изтича напред със зареден лък. Прицели се и двама разбойници паднаха. Това изглежда вбеси останалите и когато Барликорн хукна обратно, те го последваха. Ричард и рицарите стреляха, но стрелите им не стигнаха до целта. Само трима или четирима от преследвачите паднаха. Останалите се готвеха да ги нападнат, когато във въздуха се чу ясен, сладък звук на рог. Разбойниците спряха и се огледаха със страх. Главатарите им пришпориха конете си към дърветата, откъдето се беше чул сигналът. На ливадата настъпи тишина. Не се чуваше друг шум освен тежкото дишане на мъжете, готови за бой. Разбойническите предводители точно щяха да обърнат конете и да наредят на хората си да атакуват, когато рицарят в черна броня изскочи от гората с вдигнат щит и меч в ръката. Големият му боен кон риеше земята и шумно цвилеше. Разбойниците не знаеха какво да правят. Имаше ли и други хора в гората? Трябваше ли да продължат през смъртоносните стрели на Барликорн или да се обърнат срещу новата заплаха? Рицарят вдигна меча, пришпори коня си и препусна в галоп.

— Като самия гняв Божий! — припя Гилдас. — Божият гняв!

Спътниците му стояха замръзнали при вида на тази страховита фигура; проблясвайки на слънцето, мечът се заби в един от главатарите и изпрати на земята коня и ездача му, описвайки кървава дъга. Барликорн пръв се отърси от унеса.

— Сега! — извика той. — Яхвайте конете!

Ричард и останалите затичаха назад. Той стисна Емелин за ръката.

— Върни се в имението! — прошепна й. — Заключи се, но претърси стаята на Бомон.

Целуна я силно по устните, скочи на седлото и се присъедини към рицарите. Манинг размаха меч и въпреки дебелия сняг, те препуснаха в лек галоп. Барликорн, Бутлак и Гилдас тичаха след тях. Загадъчният рицар вече сееше кърваво опустошение. Като фермер с коса в ръка, той замахваше наляво и надясно. Ливадата отново се покри със съсечени тела. Докато нападаха стремително, Ричард видя отсечена глава, предмишница и ръка. Снегът беше почервенял, въздухът кънтеше от виковете на мъжете.

Когато Ричард и другарите му се присъединиха към рицаря, разбойниците изгубиха напълно смелостта си. Те хвърлиха оръжията си и се опитаха да се предадат, но бяха посечени. Други последваха главатаря си в стремителен бяг през кървавата ливада. Понякога група разбойници спираше и се обръщаше, опитвайки се да даде отпор, но конниците просто минаваха през тях. Бандитите стигнаха до горската пътека. Ричард усети, че му е трудно да удържи коня си. Един разбойник се обърна и вдигна меч, но Баяр го удари с копитата си по главата. Най-после стигнаха до езерото. Когато излезе от гората, Ричард видя, че заледеният брод беше преграден. Някой беше хвърлил горящи снопове съчки върху леда. Той беше твърде дебел, за да се разтопи веднага, но вече се бяха появили пукнатини. Водата се процеждаше през тях, докато танцуващите пламъци препречваха пътя за отстъпление. Двама разбойници, твърде отчаяни, решиха да преминат. Единият беше улучен от стрела, другият се препъна и падна сред пламъците. Ужасните му писъци проглушиха въздуха, докато Барликорн не му пусна една стрела. Ричард се огледа — загадъчният рицар беше изчезнал. Разбойниците бяха обградени, а рицарите нямаха намерение да проявяват милост. Бандитите падаха като ожънато жито. Най-накрая Ричард не издържа.

— Спрете! Спрете! — извика той.

Изтръгна меча от ръката на Манинг, отвратен от кръвожадния му поглед. Бремнър, Грантъм и последен Ферърс дръпнаха юздите и се отпуснаха на седлата, стиснали окървавените си мечове. Разбойниците, не повече от десет или единадесет, се струпаха около водача си, който също беше слязъл от коня и сваляше мечата кожа от главата си. Главорезите се приведоха и протегнаха ръце, молейки за милост. Ричард слезе от коня и отиде при тях. Вгледа се в главатаря им и беше отблъснат от злобата, изписана на тясното му, слабо лице. „Прилича на невестулка — помисли Ричард — с жестоката уста и малките студени очи на небръснатото лице.“

— Милост — прошепна мъжът; погледът му се насочи към Барликорн и Ричард долови омразата, която гореше в очите му.

Оръженосецът го блъсна встрани и започна да оглежда другарите му. Видя как Бутлак се промъква обратно в гората с дългия уелски нож в ръката си и осъзна, че ранените няма да оцелеят.

— Убийте ги! — заповяда Ферърс. — Убийте всички!

Ричард огледа групата. Никога не беше виждал накуп толкова много покварени и зли хора. Той потръпна при мисълта какво щеше да стане, ако те бяха победили. Само едно лице предизвика състраданието му. Грозно пъпчиво момче на не повече от дванадесет години се криеше зад баща си.

— Всички трябва да умрат! — извика Бремнър и се огледа. — А къде изчезна нашият загадъчен спасител?

Ричард сви рамене и погледна към ливадата. Помнеше как беше нападнал рицарят, пълният му контрол върху коня, сечащите удари на меча му. Това му беше напомнило за нещо, но беше твърде уморен, а рицарите се трупаха край него.

— Мастър Ричард.

Манинг стоеше пред него разкрачен. Той посочи с палец през рамото си към свитите разбойници, скупчени като стадо. Рицарят се закашля, когато облак дим от огъня върху леда, се понесе над острова.

— Това, което иска да каже Манинг — обади се Ферърс, облегнат на меча си зад останалите — е, че всички ние сме мирови съдии на това графство. Имаме кралски заповеди. Тези мъже са разбойници, главорези. — Той си проправи път през останалите. — Съгласно заповедите, който ги види, трябва да ги убие.

— Вярно е. — Грантъм погледна засрамено към Ричард. — Трябва да ги екзекутираме.

Ричард отмести поглед.

— Не ни е нужно разрешението ти — предупреди го Ферърс. — Просто ти казваме в знак на уважение какво трябва да се направи.

Думите му предизвикаха отчаяни стонове сред разбойниците. Сега водачът им се изправи на крака и щеше да пристъпи напред, но камата на Барликорн опря в гърлото му.

— Тогава проклети да сте! — извика той. — Няма да моля за милост! — Той сграбчи момчето, което имаше остра червена коса, покрито с брадавици лице, изпъкнали очи и олигавена уста. — Момчето не бива да умре. — Той се обърна към Барликорн. — Убий мен, но пощади сина ми.

Лесничеят бързо погледна към Ричард и кимна. Оръженосецът се обърна и затвори очи. Знаеше, че рицарите са прави. Законът беше на тяхна страна, разбойниците бяха истински главорези. Всеки имаше право да ги убие. Какво можеше да направи той? Ако се противопоставеше, нямаше да му се подчинят. Един разбойник с гъста, сплетена коса и лице, почти скрито от мустаците и брадата, залитна напред. Хвърли се в краката на Ферърс, вкопчи се в ботушите и задърпа пеша на наметалото му. Бърбореше на диалект, който нито Ричард, нито останалите разбираха. Ферърс го срита, но мъжът отново се вкопчи в дрехата му. Този път гласът му беше по-остър и ясен, но преди Ричард и останалите да се намесят, Ферърс извади меча си и с едно движение преряза гърлото му от ухо до ухо. Разбойникът коленичи, задавен в собствената си кръв с втренчен в убиеца си поглед. После се олюля встрани и падна на снега. Ферърс се наведе и изчисти острието в кожения му жакет. После вдигна очи, на суровото му лице имаше усмивка.

— Разправяше, че е един от моите арендатори — грубо каза рицарят. — И молеше за милост.

— А на какво наречие говореше? — попита Барликорн.

— Той е от Фенс^[1] — обади се главатарят. Намръщи се и плю върху трупа. — Наистина смяташе, че може да се надява на милост.

Ричард прекрачи тялото и отново огледа разбойниците. Погледът му минаваше по порочните им лица.

— Няма да ги бесим — каза той през рамо. — Свършете бързо. Гилдас, намери Бутлак. Ако някой тук иска да се изповяда… — Ричард се приведе и сграбчи момчето, което още се криеше зад баща си. — Детето няма да умре. — Той го избута встрани и го подкани. — Върви, момче.

— Аз ще се погрижа за него — предложи Барликорн и прибра камата си. — Преследвал съм тези мъже и те са ме преследвали, но няма да ми достави удоволствие да ги убия.

Сър Хенри Грантъм пристъпи и вдигна меча си.

— Аз, сър Хенри Грантъм — извика той и гласът му прокънтя като погребален звън, — кралски наместник и мирови съдия в това графство, с властта, която ми е дадена, ви осъждам на смърт за престъпления срещу Короната и народа! Присъдата ще бъде изпълнена незабавно!

Той отстъпи назад. Бремнър и Манинг донесоха един пън. Всички изчакаха, докато Бутлак се върне. Отшелникът се смеси с разбойниците, които стояха, без да се съпротивляват; неколцина се молеха, други плачеха, но повечето последваха арогантния пример на главатаря си. Той беше избутан и принуден да коленичи. Бремнър вдигна меча и с един ужасен удар отсече главата от раменете му. Конете, разтревожени от мириса на кръвта, станаха неспокойни. Гилдас ги отведе, докато втори разбойник беше избутан напред за екзекуция. Ричард затвори очи, прекръсти се и поведе Баяр за юздите към ливадата. Барликорн и момчето го очакваха. Стрелецът посочи към труповете, струпани върху снега.

— Мастър Ричард — той сграбчи момчето за яката. — Трябва да изпратим пратеник. Тези трупове трябва да се погребат. — Той кимна назад към брега, където екзекуциите продължаваха. — Трябва да получим одобрение за онова, което направихме.

Оръженосецът не му отговори; той гледаше огромните локви кръв, осеяли ливадата и жестоките гарвани с жълти човки, които чакаха, за да пируват с лешта.

— Мислиш ли, че островът е прокълнат? — попита той.

Барликорн сви рамене.

— Никой не е канил тук Ратсбейн и Догуърт — отвърна той. — Получиха онова, което такива като тях заслужават.

— Ами рицарят? — попита Ричард.

— Той беше на ливадата, докато траеше клането — отвърна Барликорн. — Когато разбойниците се разпръснаха и затичаха към брода, изчезна. Навярно той е запалил и огъня.

Оръженосецът погледна към момчето. Никога не беше виждал толкова грозно и толкова уплашено дете. Сипаничавото му лице беше обляно в сълзи и то трепереше така, че Ричард свали наметката си и го уви с нея.

— Отведи го в замъка — подкани оръженосецът Барликорн. — Нека сложи малко храна и вино в стомаха си.

Стрелецът стисна момчето за рамото.

— Трябваше да го убием, мастър. — Той погледна Ричард в очите. — Да, знам, че съм суров и жесток. Но ако те ме бяха заловили, нямаше да умра бързо. — Той примигна и погледна към небето. — Някога обичах едно момиче — продължи Барликорн. — Имаше златиста коса и загоряла кожа. Смехът й беше звънък, а устните — само за целувка. Баща й беше дървар и живееха в малка просека северно от Епинг. Един ден Ратсбейн и Догуърт ги посетили. Бях заминал в друга част на графството. — Стрелецът прехапа устни. — Открих голото тяло на момичето навътре в гората. Сигурно се е мъчила дни наред. — Той побутна момчето пред себе си. — Затова съм безмилостен. Когато това младо момиче умря, с него умря и състраданието ми. — Щеше да каже още нещо, но се въздържа. — Всички имаме нужда от храна и питие — промърмори той, после се запъти през ливадата с преметнат през рамо лък и ръка върху рамото на увитото в наметката момче.

Оръженосецът се загледа към гората. Искаше му се да яхне Баяр и да претърси всяко кътче на острова, докато не открие рицаря. Потръпна, когато чу гласове и смях зад себе си. Осъзна, че екзекуциите бяха свършили, затова яхна коня, пришпори го и без да се оглежда, последва Барликорн обратно към имението.