Пол Дохърти
Тайната на замъка (3) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Втора глава

Младият оръженосец не отхвърли предложението за помощ на Барликорн. Нападението го беше подсетило, че в Англия разбойниците се разхождаха далеч по-безнаказано, отколкото някой уплашен селянин във Франция, който се криеше от английските лордове. Двамата мъже бързо излязоха от гората и поеха по прашния път към село Удфорд. Барликорн го заведе до кръчмата „Белият елен“, доста голяма и внушителна сграда, която се издигаше на собствена земя, точно при завоя към църквата „Сейнт Мери“. Грийнел си спомни добрите обноски и настоя да плати за храната и постелята на своя спасител. Барликорн не се възпротиви. Щом Баяр беше настанен в конюшнята, лесничеят се оригна и потърка стомаха си.

— Мога да изям прасе и половина — промърмори той.

— Ще ни последват ли тук Хрътките? — попита Грийнел.

— Само ако са глупаци. Предвождат ги двама души — разбойници от самото си раждане, Догуърт и Ратсбейн^[1]. — Той леко побутна Грийнел към пивницата. — Не, не, те предпочитат изолираните пътища и самотните пътници, които решават да изминат още една миля преди да падне мрак. Но да вървят по дяволите, хайде да ядем!

Шкембестият собственик на „Белият елен“ ги настани на маса до силния огън. Поднесе им многобройни деликатеси — пикантни змиорки, супа от праз и парчета говежди бут, печени на скара, оваляни в пипер и горчица, покрити с гъст лучен сос. Барликорн яде, сякаш животът му зависеше от това и независимо, че пи много от силния червен кларет^[2], гласът му не трепна. Разказа на Ричард, без да бъде разпитван, че е отрасъл в Есекс и е обучен стрелец — майстор на лъка. Бил кралски ловец, докато не дезертирал от армията във Франция.

— Защо? — попита Грийнел.

Барликорн се облегна на стола и почисти зъбите си с клечка, която беше натопил във виното.

— Ти идваш от Поатие, нали?

— Да.

— И как ти се стори?

— Ужасяващо.

Барликорн се приведе напред.

— Заведох сина си във Франция — промърмори той. — Зареждаше колчана ми със стрели, зад коловете, където аз стоях в редиците на стрелците. Французите направиха пробив. Огромни мъже в брони, въоръжени с брадви, мечове и ками. Всеки разчиташе само на себе си. — Очите му се напълниха със сълзи. — Отблъснахме ги, обърнахме ги в бяг, но когато се огледах, малкият Алън беше мъртъв. Приличаше на заспал, като изключим голямото синьо-черно петно на слепоочието му. Имаше прекрасна коса, като узряло жито, а очите му бяха сини като лятното небе. Седях, положил главата му в скута си и се чудех защо, в името на Бога, беше всичко това. Кой го е грижа дали Едуард ще носи френската корона? Не си заслужава, щом за нея умират момчета като Алън. Затова си тръгнах. Върнах се в Англия. — Той млъкна и се загледа в огъня. — Жена ми почина малко след раждането на Алън. — После бавно продължи: — Върнах се към задълженията си на лесничей, но разбира се, всеки има врагове. Някой отишъл пред съдиите в Хелмсфорд и ги информирал, че съм дезертьор. Бях призован да се явя пред тях, но отказах. — Той сви рамене. — Нищо не се случи. Осемнадесет месеца по-късно нова писмена заповед, беше изпратена от кралската наборна комисия, с която ми нареждаха да се присъединя към армията, когато се събере в Колчестър. Отказах, избягах в гората и останах там. — Той леко се усмихна. — Все още изпълнявам ролята на кралски лесничей.

— И никой ли не те преследва?

— Нали видя гората? Кой ще изостави пътеката, за да преследва човек като мен в тъмнината?

— Ами тези разбойници, Хрътките.

— О! — Барликорн отпи от очуканото оловно канче. — Виждаш ли, млади сър…

— Ричард — обади се другият сухо. — Името ми е Ричард Грийнел. Казах ти.

— Разбира се. Да, млади сър, докато бях лесничей, аз преследвах Ратсбейн и Догуърт. Те са злодеи, душите им са изпълнени със злоба. Не са способни на състрадание и нямат страх нито от Бога, нито от хората. Сега и аз съм извън закона и те ме преследват.

— За отмъщение ли?

— Не. — Барликорн остави чашата си. — За наградата от петдесет лири, жив или мъртъв. Играем си на котка и мишка в гората. От миналия Архангеловден съм убил десет от хората им.

Грийнел тревожно огледа препълнената кръчма.

— И тук си в безопасност?

— Разбира се. Никой не ме познава. Ами ти — протегна се Барликорн. — Защо напусна кралската армия във Франция? Яздиш кон, който е твърде добър за теб, и със скъпа сбруя. И защо, за Бога, отиваш в Колчестър?

Грийнел се взря в чашата си. Барликорн приличаше на човек, на когото можеш да се довериш — суров, обветрен, кален воин. Той бързо си пое дъх; все пак му се струваше странно, че мъжът се беше появил точно в онзи момент. Откъде можеше да знае дали историята на лесничея е вярна? Ами ако го беше проследил от Франция? Беше ли опитният стрелец неговият тайнствен преследвач?

— Не съм лъжец — прошепна дрезгаво Барликорн. — Казах ти истината.

Грийнел вдигна глава и се усмихна.

— И затова, сър, също ще чуеш истината.

И като приближи стола си, младият оръженосец бързо му описа ранните години от живота си, пътуването до Франция, внезапната смърт на сър Гилбърт и завръщането си в Англия. Барликорн внимателно го наблюдаваше и когато свърши, поклати глава.

— Странно е как един умиращ човек може да промени живота ти. И ти си решил да отидеш в Колчестър?

— Нямам друг избор. Сър Гилбърт е мъртъв. Притежавам само това, което виждаш. Смятам да разгадая тайната. — Той млъкна. Беше съзрял нещо в очите на Барликорн. Не беше заплашително, по-скоро сякаш мъжът се усмихваше в себе си. Ричард почувства космите на тила му да настръхват от страх и отново отдръпна стола си. — По-добре да си лягам. Чака ме още път. Благодаря ти за помощта.

— Седни. Седни.

Барликорн се приведе към него, вдигна каната с вино и напълни отново чашата на спътника си. — Ще дойда с теб — предложи лесничеят и вдигна ръка. — Оценявам компанията ти — наближава зима и късметът скоро ще ми изневери.

— Все още е есен — възрази Грийнел. — Вятърът е студен и пронизващ, но гората е пълна с дивеч.

Барликорн възрази:

— Познавам времето. След седмица ще свие студ. Преди празникът на свети Криспин ще падне сняг. Ако нямаш нищо против, ще дойда с теб.

Грийнел не можеше да му откаже. Все пак, реши той, Барликорн беше умел в боя и предпочиташе да пътува с него, отколкото да остави лесничея да го следва тайно. Затова се съгласи, довърши виното си и каза, че си ляга. Спътникът му отвърна, че ще остане в кръчмата. Беше забелязал група амбулантни търговци и усмихнат до ушите, извади от старата си кесия чифт зарове.

— Глупаците скоро ще се разделят с парите си — прошепна той. — Отивай да спиш, млади господарю. Ще се опитам да възстановя парите за храната ни.

На тавана, на най-горния етаж на хана Грийнел се съблече, свали ботушите си и скри парите си на тайно място. Зареди стрела в арбалета и го подпря на леглото, пъхна камата си под мръсната възглавница и остави меча си на достъпно разстояние. Легна си, но събитията от деня се въртяха в ума му; разбойниците, които бягаха като вълци през гората; звъна на оръжията; появата на Барликорн като ангел на отмъщението. Грийнел потъна в сън и кошмарът му се завърна. Беше отново в стаята, този път всичко се виждаше по-ясно — беше добре мебелирана стая с гоблени по стените и килимчета на пода; до малкото легло светеше нощна лампа. В съня си беше малко момче, но мислеше като възрастен. Беше се свил в тъмнината и слушаше ужасяващите викове отдолу, викове за убийство и предателство. Звукът от тежки стъпки по стълбите, една жена се навежда над него, има прекрасна златиста кожа, очите й са сиво-сини, но зад красотата й се таят паника и ужас. Чува се дрезгав мъжки глас. Грабват го от леглото, жената го държи на ръце, някой се приближава до вратата, проблясват мечове…

Ричард се изправи в леглото и се обърна. Трябваше да си припомни, че се намира на тавана на „Белият елен“ в Удфорд и че току-що е бил посетен от сукуба, нощен демон. Потърси огнивото и запали лоената свещ в оловния свещник на нощната масичка. Леглото отсреща беше празно. Очевидно Барликорн още играеше на зарове в пивницата. Ричард усети студ. Стана от леглото и на пръсти премина по ледените дъски, за да затвори капаците. Подскочи, когато един тлъст кафяв плъх претича през стаята, за да се скрие в дупката си в тъмния ъгъл. Ричард затвори капаците. От пивницата отдолу не се чуваше нито звук.

Той взе одеялото от леглото, наметна го на раменете си и отвори вратата. По стълбите, които водеха надолу, цареше непрогледен мрак. Чуваше се само писукането на хранещите се плъхове. Той отиде до площадката и видя кехлибарените очи на котка, втренчени в него. Значи кръчмата беше празна, помисли си Ричард, и всички спяха, щом плъховете се осмеляваха да се хранят, а котките да ловуват. Къде тогава беше Барликорн? Той се върна на пръсти в стаята си, затвори вратата и отвори капаците. Прозорецът, който всъщност представляваше малка зарешетена вратичка, покрита с наплюта от мухите намаслена хартия, гледаше към задния вход. Ричард го отвори и потръпна, когато студеният нощен въздух нахлу вътре. Виждаше светлината от фенера, който висеше на една кука пред вратата на кръчмата, но нищо друго. Нощното небе беше ясно и звездите проблясваха като накити върху кадифена възглавничка. Всичко останало беше черно. Ричард стоеше и трепереше, наострил слух в мрака. И тогава го чу. Тих конски тропот, приглушен, сякаш ездачът беше увил копитата с парцали. Ричард прекоси стаята, духна свещта и се върна до прозореца. От мрака се появи ездач с наметка и спусната качулка, тъмна сянка на фона на нощта. Малко по-напред от него беше Кътбърт Барликорн. Чу се тих шепот. Напрягайки очите си, Ричард видя Кътбърт да вдига ръце, после загадъчният ездач се обърна и изчезна в нощта.

Когато лесничеят влезе в стаята безшумно като котка, Ричард беше отново в леглото и се преструваше, че спи, завит презглава. Лежеше и дишаше дълбоко, докато слушаше леките шумове, с които спътникът му се приготвяше за лягане. Очите му натежаха, дишането му се забави и той отново потъна в сън, докато се чудеше случайна ли е била срещата му с Кътбърт. Не е ли организирал самият Барликорн нападението? Не е ли той един от разбойниците?

Същите въпроси го преследваха и на другата сутрин, когато заедно с опитния стрелец закусиха в кръчмата с мазен пушен бекон, хляб и узряло сирене. Нямаше и следа от уюта от предишната вечер. В стаята беше студено, собственикът не беше толкова радушен и огънят в голямото огнище не гореше така весело.

— Спечели ли снощи на зарове? — попита невинно Ричард.

— Спечелих нещичко — отвърна Барликорн, без да вдигне глава. — Но не достатъчно. Затова реших да се разходя до църквата и обратно, за да си прочистя главата от задуха.

Ричард кимна с разбиране, но докато оседлаваше Баяр в покрития с калдъръм двор, се чудеше дали беше разумно, че позволи на лесничея да го придружава. Когато тръгнаха от кръчмата, беше още тъмно, по небето имаше само бледи ивици светлина. Камбаните на „Сейнт Мери“ забиха, затова Ричард реши да останат за службата. Коленичи малко зад преградата между хора и кораба на простичката, грубо измазана църква, докато енорийският свещеник, облечен в пищни одежди, изнасяше литургия. По време на службата Грийнел наблюдаваше внимателно Барликорн, и забеляза, че устните на стрелеца се мърдаха и произнасяха молитвите. Образован човек, заключи Грийнел, който знаеше и малко латински, искрен в своята вяра. Както и Ричард, той преглътна нафората и отпи от потира. Преподобният не изглеждаше изненадан от присъствието му, затова Грийнел се почувства малко по-спокоен. Един селски свещеник познаваше повечето мъже и жени, които живееха в енорията му и със сигурност щеше да откаже причастие на някой, известен като разбойник. След литургията те спряха да побъбрят със свещеника, обсъдиха войната във Франция и исканията на краля за провизии и нови бойци. После напуснаха селото и поеха по пътя през Епинг, докато слънцето се издигаше и грееше все по-силно в бледосиньото небе.

Барликорн се оказа приятен спътник, непрестанен източник на истории за горските обитатели. Той бъбреше като сврака и Ричард все повече се успокояваше. Малко преди обяд спряха в една порутена пивница, която се намираше в малка просека в края на гората. Ричард отново забеляза, че собственикът и слугините му не познаваха Барликорн.

— Какво има? — Стрелецът облиза роговата си лъжица, отблъсна глинената купа встрани и прибра лъжицата в кесията си. — Цяла сутрин ме наблюдаваш като котка мишка.

— Просто се чудех — отвърна Ричард — защо човек извън закона като теб, при това лесничей, не е познат нито на свещеника в Удфорд, нито на кръчмарите тук и в селото.

— Защото аз също не съм оттук — отвърна спътникът му. — Тук сме далеч от отъпканите пътища.

Барликорн почука с пръсти по омазнената маса. Загледа се в един бут шунка, който висеше от гредите, за да се опушва от дима, който се носеше като мъгла из помещението. — Движа се далеч от селата — каза той тихо. — Чистият Божи въздух е по-приятен от човешката воня. Хайде, трябва да вървим.

Оръженосецът не можеше да възрази, затова те продължиха по пътеката към малкото селце Тейдън Боа. Още щом отминаха първите къщи, Грийнел почувства, че нещо не е наред. Кучета лаеха зад заключените врати, но никъде не играеха деца; нямаше старци, които да седят по грубите дървени пейки, опитвайки се да уловят последните лъчи на есенното слънце; жените не работеха в малките градинки. Витаеше злокобна тишина, нарушавана само от случаен вик или писък. Барликорн, който вървеше малко пред Грийнел вдигна ръка.

— Какво има? — попита оръженосецът. — Епидемия? Разбойници?

Стрелецът поклати глава.

— Не, не, слушай.

Грийнел полегна върху коня. Сега виковете се чуваха по-ясно — крясъци, ругатни; после долови миризма на дим, тежко носеща се из въздуха.

— Изгарят някого! — обяви Барликорн. — Винаги си личи. — Той посочи напред и Ричард видя големи черни облаци дим на фона на есенното небе. — Не е наша работа — промърмори стрелецът. — Можем да минем от друго място.

Грийнел поклати глава.

— Любопитен съм. — Той се усмихна мрачно. — Кой знае, може да е някой невинен.

Продължиха по мръсния, изровен път, който служеше за централна улица и завиха зад ъгъла. Тук улицата се разширяваше, очевидно на това място обикновено се намираше пазарът, но сега беше претъпкано с хора — мъже от полето, жени с босоноги деца, които се държаха за прашните им поли. Всички се бяха събрали около висок стълб, около който бяха натрупани дърва. Намираше се на около пет метра от селския кръст. На кола с високи колелета стояха няколко души, които държаха затворник. Те наблюдаваха как съселяните им трупат още дърва върху кладата. От другата страна, ковач с ръжен и духало беше запалил голям огън в огромен железен мангал. От време на време той добавяше още дървета; пламъци и облаци дим се издигаха в небето.

— Какво става? — промърмори Грийнел, като спря коня, без да обръща внимание на любопитните погледи, които му отправиха някои от селяните.

— Ще изгорят пленника — отвърна Барликорн. — Възнамеряват да го направят бързо. Ще го завържат за стълба, после ще приближат мангала до кладата и ще го изсипят върху нея.

— Какво престъпление е извършил? — попита Грийнел един човек, който се подпираше на тояга, а между краката му лежеше малко помиярче.

— Аз само минавам оттук — отвърна мъжът. — Търся си работа. — Той кимна към каруцата. — Но мисля, че са хванали вещер и смятат да го изгорят.

— Невинен съм! — извика човекът в каруцата и се изтръгна от ръцете, които го държаха.

Стисна ръба на двуколката и с обезумял поглед се втренчи в тълпата. Беше висок, слаб като кол, лицето му беше пепелявосиво, очите му — изпъкнали от ужас, мазната му коса стърчеше като слама. Дрехите му бяха мръсни и износени. Елекът му беше омазнен, излинелите му панталони бяха напъхани в изтъркани ботуши.

— Невинен съм! — отново изкрещя той и очите му уловиха погледа на Грийнел. — Просто излекувах старицата!

— Никой не би могъл да го направи — извика някой в отговор, — освен ако не е в съюз с дявола.

— Лицето ти е белязано! — изкрещя една жена и когато Грийнел се взря отблизо, видя, буквата „В“, която означаваше „вещер“, жигосана върху дясната буза на мъжа.

— Онова също беше грешка — отчаяно обясняваше затворникът.

Тълпата избухна в смях и започна да хвърля гнили зеленчуци и буци пръст към каруцата. Пленникът, чиито ръце бяха още по-здраво притиснати от селяните, умолително погледна към Грийнел. Погледът му беше като на уплашено дете. Ричард се наведе и погали шията на Баяр.

— Невинен е — прошепна оръженосецът. — Сигурно е пътуващ знахар, излекувал по чудо някого. А сега някой е решил да му се отплати.

Ричард насочи коня си през тълпата, без да го е грижа дали Барликорн го следва или не. Мъжете и жените, груби, с обгорели от слънцето лица, го гледаха с подозрение, почти убедени, че чужденецът ще им развали удоволствието. В крайна сметка рядко изгаряха някого. Екзекуцията на магьосник и разпръсването на пепелта от тялото му на кръстопът в полунощ щеше да им даде тема за разговори чак до Коледа. Грийнел спря пред каруцата и се вгледа в лицето на пленника.

— Как се казваш? — попита той.

— Гилдас.

Ричард видя, че лицето му е ожулено и окървавено, от ъгълчето на устата му се стичаше слюнка. Той беше мършав и мръсен, но говореше добре. Грийнел прочете интелигентност в погледа му, макар лицето му да разкриваше, че е ненадминат актьор, човек, свикнал да лъже и мами.

— Къде те дамгосаха? — попита Грийнел.

— В Хартфорд — отвърна човекът, като се опитваше да се освободи от набитите селяни, които висяха на ръцете му. — Бях свещеник — продължи Гилдас и на лицето му се появи усмивка. — Изхвърлиха ме заради една жена. Дамгосаха ме, защото излекувах един търговец, когато лекарят му не можеше.

— И това ли е всичко?

Дребен, надут мъж в зелена роба, се приближи иззад затворника, бутайки назад вехтата си боброва шапка. Заради малките си очички, чипия нос, малката уста и гладко избръснатите, тресящи се бузи, той заприлича на оръженосеца на свиня. На врата му висеше някакъв служебен печат. Той пъхна палци в разнищения кожен колан около дебелия си корем и застана пред ритлите на каруцата, гледайки злобно новодошлия.

— Какво става тук? — повтори той. — Кой си ти?

Грийнел усети, че хората се приближават зад гърба му. Като облизваше устните си, Гилдас нервно се загледа в здравия ковач, който подклаждаше мангала си като някакъв адски демон.

— Името ми е Ричард Грийнел, аз съм кралски пратеник, който трябва да занесе новините за великата победа на принца при Поатие до Колчестър. — Грийнел извади меча си и приближи върха му до брадичката на Свинята. — Как смееш да говориш така с кралски пратеник, сър?

— Аз съм Джон Саутгейт, аптекар и лекар — заекна Свинята. — Този мъж не притежава земя, не принадлежи към никоя енория и няма разрешение да лекува. Дойде в селото, започна да практикува медицина и даде на леля Бартълби магически отвари и билки. Излекува я от болест, когато според всички признаци, тя трябваше да умре. Не е ли така, Робърт? — Свинята се обърна към един мъж с гневен израз и подли очи, който стоеше в задната част на каруцата.

— Аз съм кралският наместник — обясни Подлецът. — Упълномощен съм с властта да арестувам в това село.

— Но не и да екзекутираш някого без съд!

На мрачното лице на наместника се появи подигравателна усмивка.

— Ние не сме простаци, сър. — Той се наведе и извади изпод каруцата чифт изтъркани дисаги. Отвори ги и извади пожълтял череп, амулети, малки кесийски с прах, груба рисунка на демон, издълбана върху парче камък и изсушена котешка глава. — Той е черен магьосник — продължи мъжът, като прибра принадлежностите отново в торбите и ги подаде на Грийнел.

Оръженосецът ги дръпна от него.

— Просто ги нося — изхленчи Гилдас. — За да правя фокуси и да си изкарвам прехраната.

— Огънят е готов! — изкрещя ковачът.

Селяните задърпаха Гилдас от каруцата. Внезапно стрела профуча над главите им и се заби в кръста на площада. Кътбърт Барликорн, заредил отново лъка си, пристъпи важно през тълпата, която бързо му правеше път. Зае позиция, вдигна лъка и се прицели право в дебелото шкембе на Свинята.

— Ние сме кралски служители — каза тихичко стрелецът. — Този човек не може да бъде екзекутиран без справедлив съд. Той ще бъде разпитан от кралските съдии, които имат правото да го осъдят. Дори да е виновен, той има правото да бъде изповядан от свещеник.

Грийнел огледа тълпата.

— Къде е свещеникът ви?

— В черквата — ухили се наместникът. — Заключил се е в нея.

Усмивката му помръкна, когато осъзна последствията от думите си.

Грийнел видя израза на чист ужас в очите на пленника.

— Освободете го! — настоя той. — Поверете ни го и се кълна, че ще го закарам в Колчестър, в кралската тъмница.

— Там върлува тежка епидемия! — изпищя наместникът.

— В такъв случай — отвърна оръженосецът, — имате друг избор. Можете да убиете затворника и аз ще ви арестувам и ще закарам вас там. Или да го ми го предадете и аз да се погрижа справедливостта да възтържествува.

Гневният наместник едва не изскочи от каруцата, крещейки заповеди. Тълпата замърмори неодобрително, но някои селяни, които очевидно нямаха желание да гледат как изгарят някого, подкрепиха Грийнел. Оръженосецът метна дисагите през рога на седлото си и заповяда да вържат ръцете на Гилдас.

Малко по-късно той и Барликорн, влачейки след себе си затворника, напуснаха Тейдън Боа и отново поеха по горския път към Колчестър. Известно време пътуваха мълчаливо. Грийнел знаеше, че някои от селяните може да ги заподозрат и да ги последват или да изпратят ездач, който да поиска заповедите им и доказателства за самоличността им. Но Гилдас беше доволен, че е на свобода.

— Проклети да са! — извика той. — Дано да ги постигне съдбата на амаличаните^[3]! Нека Бог ги порази до последно коляно!

— Млъкни! — отсече Барликорн и дръпна рязко въжето.

Грийнел спря, слезе от коня и извади камата си. Преряза въжето, после се върна на мястото си и хвърли ожулените дисаги в краката на Гилдас.

— Свободен си да си вървиш — обяви той.

Мъжът падна на колене и събра ръцете си в молитва със затворени очи. Изражението му беше толкова жалостиво, че оръженосецът не издържа и се разсмя.

— Аз съм червей, а не човек — замърмори Гилдас. — Истински позор за Божието творение. — Той отвори едното си око. — Нямам пари, господарю. Нито приятели, храна или кон.

— А ако не започнеш да тичаш, ще останеш и без нос! — изрева Барликорн.

Гилдас отвори и другото си око.

— Превърнах лицето си в кремък — продължи той печално — срещу онези, които ме измъчват. Бог ще ме освободи от капаните на преследвачите и ще…

— Стига! Стига! — Грийнел се приближи и го изправи. — Какво искаш?

Гилдас се усмихна и Ричард осъзна, че той е много млад, но като артист умееше да променя външния си вид в зависимост от нуждите си.

— Какво искаш? — повтори оръженосецът.

— Да ти бъда приятел, господарю. — Гилдас отстъпи и заразглежда Грийнел отблизо. — Имаш очи на мъж, но лице на момче. Устата ти издава доброта, а в зелените ти очи няма злоба. — Той посочи кестенявата коса на Ричард. — Една стара вещица ми каза, че такъв човек ще ме спаси. — Очите му се разшириха. — Придружен от воин, същински Давид, който ще победи Голиат.

Грийнел се разсмя и отстъпи.

— Значи наистина си вещер?

Гилдас поклати глава.

— Не, господарю, просто човек, който знае всички трикове от панаирите. Искам да ви придружавам; където и да отидете, ще ви следвам. — Внезапно той смъкна парцаливия си елек. Грийнел потръпна при вида на червения белег, който обикаляше врата му като пурпурна огърлица. — Два пъти, господарю, съм гледал смъртта в очите — тази полунощна унищожителка, демонът, който броди и посред бял ден. Следващия път може да нямам този късмет.

Той сключи ръце, сякаш отново се канеше да падне на колене.

Грийнел погледна Барликорн, който сви рамене, изкашля се и плю в храстите.

— Аз съм добър готвач — молеше се Гилдас. — Сръчен съм с ножа.

— Добре, за Бога, можеш да дойдеш с нас.

Грийнел се качи отново на седлото и те продължиха пътя си, докато Гилдас лееше благодарности, а оръженосецът се чудеше колко души още ще се присъединят към него по пътя към Колчестър.

Прекараха нощта на открито, под дърветата, близо до буйно пламтящия огън. Грийнел си спомни предупреждението на Барликорн за промяната на времето. Нощта се оказа ужасно студена и дори увити с дебелите си наметала и подклаждайки огъня цяла нощ, те се събудиха премръзнали, с тракащи зъби и нетърпеливи да продължат пътя си. По-късно същия ден излязоха от гората и прекараха нощта в един хан, после поеха към Колчестър. Напредваха бавно, защото пътят беше задръстен от хора, които бягаха от епидемията, върлуваща в града; каруци, натоварени с купчина покъщнина, стари и болни хора, пренасяни в ръчни колички. Горди дами в тежки карети и солидни търговци на коне. Всички имаха само един стремеж — да оставят колкото се може повече разстояние между себе си и чумата. Хората бяха необщителни, устите и носовете им бяха закрити с наметките срещу заразата във въздуха. Крайпътните заведения бяха затворени. Прозорците на фермите и самотните селски колиби бяха заковани с дъски. Всеки, който доближеше, щеше да бъде отпъден с ругатни, заплахи, пръчки, камъни или ръмжащи кучета пазачи. Тълпата беше толкова гъста, че накрая Барликорн каза, че ще трябва да стигнат по различен път до града и ги поведе по тесни, извиващи се провинциални пътища.

Гилдас се беше умълчал, от време на време подушваше въздуха и се оплакваше от заразните зловонни изпарения. Грийнел не му обръщаше внимание, но накрая също подуши странна миризма и стана неспокоен. Денят клонеше към края си. Гъста мъгла се спускаше над изоставените поля. Грийнел се чудеше дали ще им бъде трудно да следват пътя си, когато падне мрак, когато през мъглата се провидя приглушено червено сияние. Дочу пукането и съскането на пламъци и внезапно излязоха при огромен огън, запален в средата на пътя. Отминаха го и тъй като той беше разнесъл част от мъглата, зърнаха малки къщички — под едната имаше стойка за ейл под стряхата — и разбраха, че влизат в някакво отдалечено селце. По пътя горяха други огньове и от тях се вдигаше мазен, задушлив дим, който се носеше във въздуха и се виеше около тях.

— Мирише на сяра — възкликна Гилдас, като закри устата и стисна носа си с пръсти. — Много са глупави, ако си мислят, че това ще прогони чумата.

Грийнел се надигна в стремената и посочи надолу по пътя.

— Там има и други огньове — отбеляза той. — И малко укрепено имение.

Той се обърна, кашляйки и с насълзени очи, докато с мъка удържаше неспокойния Баяр. Продължиха напред. По селските улици нямаше живо същество. Както отбеляза Гилдас, сякаш влизаха в страната на мъртвите. Нито звук, нито светлина, нито един отворен прозорец или врата. Накрая пътят изви към стените на имението и дълбокия сух ров около него. Подвижният дървен мост беше вдигнат и опрян на решетката на крепостната врата.

— В името на Бога и неговите ангели! — каза изненадан Гилдас. — Вижте! Бог да ни пази, господарю Барликорн!

Отстрани на подвижния мост беше изрисуван червен кръст, поне четири стъпки висок.

— В имението има чума — обяви Грийнел.

Отмести очи от кръста и се ослуша, а ръцете му, стиснали юздите на Баяр, леко потреперваха. Внезапно едно прозорче над подвижния мост се отвори и един мъж с шлем надникна през него.

— Какво искате? — извика той. — Не можем да ви посрещнем с отворени обятия. Тук обитава смъртта!

— В името на всичко свято! — възкликна Ричард. — Какво е станало?

— Шестнадесет от нас са мъртви. Бог ги погаси, защото нямаме свещеник. Той умря пръв, преди пет нощи, а останалите го последваха.

Ричард отстъпи.

— Същото е в цялото село — продължи мъжът. — На върха на хълма ще откриете фермерска къща. Бог знае дали хората там са живи или не!

Ричард поблагодари и продължи нататък. Мъглата и огньовете придаваха на селото странен, демоничен вид. Всички къщи бяха със затворени капаци, на много врати бяха начертани червени кръстове. От време на време някоя сянка преминаваше с леки стъпки в тъмнината. Пътят започна да се изкачва и на върха те преминаха през полуотворената порта на фермата и влязоха в двора. Върху калдъръма, близо до кладенеца, горяха още чумни огньове. Старица в омазана със сажди сиво-червена рокля, хвърляше шепи жълта сяра върху тлеещите пънове. Тя вдигна рошавата си глава и ги погледна безизразно. Други две фигури дойдоха през двора. Бяха с качулки и маски от черен плат и носеха лопати в ръце. Част от камъните бяха отместени. Ричард приближи с Баяр по-напред и видя, че бяха изкопали дълга канавка. На ръба й лежеше голяма купчина трупове, покрита с окървавен, разкъсан чаршаф. Вонята от купчината беше натрапчива и остра, въпреки серните изпарения от огъня.

Ричард седеше, вцепенен от ужасяващата грамада. Един от мъжете с качулки извади малко звънче изпод наметката си и позвъня. Сложи го на земята, когато още две фигури се показаха от мъглата. Те тихо измъкнаха стройна фигура с дълга, черна коса от купчината. Ръка, покрита със сини петна, се подаде изпод савана, докато маскираните фигури, хвърляха трупа в канавката.

Грийнел, който беше видял достатъчно, обърна коня си и изчезна в нощта заедно със спътниците си.