Пол Дохърти
Тайната на замъка (15) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Първа глава

Ричард и Емелин останаха още малко, като обсъждаха всичко, което бяха научили. Навън вятърът се усили и заблъска стените на замъка, стенейки между дърветата. Капакът на кухненския прозорец се отвори, блъснат от вятъра. Ричард стана, затвори го и погледна към снега — вихрушка от снежинки вече покриваше кишата на двора.

— Надявам се Барликорн да е в безопасност — промърмори той. — И разбойниците да ни оставят на мира.

— Вярваш ли му? — попита Емелин. Прозрачнобялото й лице подчертаваше високите скули и прекрасните очи.

Ричард искаше да я целуне, да я прегърне, но знаеше, че нито времето, нито мястото са подходящи.

— Вярвам му — заекна той.

Емелин долови несигурността в гласа му.

— Откъде е той? — настоя тя. — Защо един напълно непознат човек ти помага, Ричард?

— Не е толкова непознат, колкото си мислите. — Бутлак се размърда и вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш, отшелнико? — попита Ричард.

— Каквото казах.

Бутлак потърка очи. Младежът се чудеше дали наистина е спал или е слушал всичко, което си бяха говорили. Старецът потърка носа си с пръст.

— През годините различни хора са идвали на този остров. Промъкваха се като призрачни сенки, но старият Бутлак не е толкова тъп, за колкото го мислят. Когато го видях с теб, си казах: „Това лице ми се струва познато“.

Ричард се наведе към постелята и присви нос от неприятната миризма на отшелника.

— Би трябвало да се миеш по-често — подразни го той. — Чистотата не е пречка да станеш светец.

— Когато дойде пролетта — очите на Бутлак заиграха, — когато дойде пролетта, старият Бутлак ще се измие и преоблече за Великден.

— Каза, че си виждал Барликорн и преди — настоя Ричард.

— О, да, сигурен съм, но не знам къде.

Емелин се присъедини към тях.

— Ами ти, Бутлак? — тихо попита тя. — Какво криеш?

Лицето на отшелника пребледня и той се размърда неспокойно върху сламеника си.

— Защо говориш така, мистрес? — Погледът му избягваше очите й.

— Ами — тя приклекна до младежа, — ето го старият Бутлак, отшелникът. Преди шестнадесет години бащата на Ричард е опозорен и лишен от власт. Хората на шерифа се трупат в замъка и го плячкосват. Не се ли присъедини към тях? Не потърси ли някоя дребна мръвка или сочно късче, Бутлак?

— Никога не съм идвал тук — отвърна старият отшелник. — Нито веднъж.

— Лъжеш! — Ричард сграбчи китката му. — Бутлак — помоли се той, — знаеш защо всички сме тук. Скоро снегът ще се стопи и рицарите ще си заминат. Когато това стане — оръженосецът сплете ръце — ще бъде свършено с надеждата да очистя паметта и честта на баща си и да намеря справедливост. Как ще отговаряш пред Бога за това?

Бутлак откъсна една сламка. Емелин се наведе и го целуна по бузата. Старият отшелник вдигна глава, очите му блестяха.

— Защо направи това? — попита той, като чешеше рядката си брада с мръсни пръсти. — Никоя дама не е правила така с Бутлак от много години насам. А последната, която го направи — той се усмихна и показа изпочупените си зъби, — получи пари за това. Е, Бог помага на онези, които си помагат сами.

Ричард помисли, че старецът ще си легне, но вместо това, той се облегна, разкопча дрехата си и извади малка торбичка. Развърза мръсната й връв и изтърси съдържанието в ръката си — беше сребърна монета.

— След Коледа — усмихна се Бутлак — ще отида да си купя сирене. — Той отново разклати торбичката и малък пръстен, чийто метал беше позеленял, падна върху сламата. Бутлак го вдигна пред очите на Ричард.

— Защо ми го показваш? — попита оръженосецът.

Отшелникът го обърна и показа празния обков, който някога беше придържал скъпоценен камък или някакъв друг отличителен знак.

— Ако искай вярваш, мастър Ричард, не съм се връщал тук да плячкосвам вещите на баща ти. Но след като извадиха тялото на лейди Катрин от храсталака, се върнах там. Хората, които падат, губят най-различни неща — огърлица, брошка, може би няколко монети.

— И намери това? — попита Ричард с явно разочарование.

— Да, мастър, но погледни пръстена. — Бутлак го пъхна в ръцете на младежа. — Кажи ми какво мислиш.

Оръженосецът погледна триъгълния обков.

— Това е пръстен — каза той. — Металът е мед или месинг. Вероятно е бил украсен с някакъв скъпоценен камък, но него вече го няма. Може би е принадлежал на лейди Катрин.

— Сложи го на пръста си — подкани го отшелникът.

Ричард го направи и се изненада колко е широк.

— Не е бил неин — лукаво добави Бутлак.

Младежът го погледна.

— Трябва да е бил на убиеца — заяви отшелникът.

Ричард сне пръстена и го загледа отблизо.

— Разбира се — каза той. — Това е бил пръстен с печат, тук не е имало скъпоценен камък, а герб на собственика му. — Ричард стисна така здраво ръката на отшелника, че Бутлак се намръщи и се дръпна.

Емелин стана и плесна развълнувано с ръце. Оръженосецът я предупреди с поглед да говори тихо.

— Намерих го — продължи Бутлак, — защото лежеше под някакви листа. Металът беше чист, позеленя с годините. Трябваше да го почистя. — Той се облегна на стената. — Отначало си помислих, че е на лейди Катрин и е паднал по време на нападението, но когато го сложих на пръста си, разбрах, че е мъжки. Ако го беше изгубил някой друг, щеше да го потърси.

— Затова — намеси се Емелин — трябва да е на убиеца на лейди Катрин. Но къде е? — възкликна тя. — Къде е гербът, който е бил на него?

Бутлак разпери ръце.

— Мистрес, ангелите са ми свидетели, че се връщах на мястото, но не намерих нищо. Някъде там — той посочи към вратата, — в пръстта или под гниещата растителност лежи доказателството за това кой е убил лейди Катрин, мастър Ричард.

— И не си казвал на никого за това? — попита младежът.

Бутлак поклати глава.

— Разбира се, сър. Иначе щях да си подпиша смъртната присъда. И на теб не казах от началото. Трябваше да съм сигурен. — Той посочи към пръстена. — Мисля, че това е пръстенът на убиеца и той се връща заради него на острова.

— Има ли още нещо? — умолително попита Емелин.

Отшелникът поклати глава.

— Милейди, няма нищо повече. Ако другата част беше у мен, щях да ви я дам.

И без да им пожелае лека нощ, Бутлак легна на постелята си и се зави презглава с наметката.

— Можеш да задържиш пръстена — промърмори той. — Използвай го както искаш. Желая ти успех.

Известно време Ричард седя пред огъня, отдръпваше овъглените цепеници, стъкваше пламъците. Очите му натежаха и той усети, че задрямва. Чу звук зад себе си и видя, че Емелин вече се беше приготвила за сън — роклята и наметката й бяха спретнато сгънати, тя лежеше върху сламеника с лице към стената, така увита с одеяла, че се виждаше само къдравата й коса. Ричард угаси свещта и седна. Събу ботушите си и известно време лежа с очи, вперени в мрака. Над и край него замъкът скърцаше и стенеше, блъскан от силния вятър. Той заспа и сънува кошмар. Намираше се в центъра на полето, загледан към дърветата. Черният рицар беше също там, яхнал големия си боен кон, приготвил копието си. Но Ричард не се боеше от него. Той гледаше през снега към фигурите, които се движеха между дърветата. Сънят стана още по-неясен, чу се трясък и младежът рязко отвори очи. Грабна колана си и се надигна в мрака. От огъня беше останала само тлееща жарава. Бутлак хъркаше като шопар, Емелин не се беше събудила. Ричард седна, но не чу нищо друго, затова отново заспа.

Сутринта се събуди от шумоленето на Емелин и Бутлак, които палеха огъня; двамата се опитваха да качат голям казан с овесена каша върху скарата над огъня. Отшелникът се усмихна, когато още съненият Ричард със залитане се изправи и изхвърча през вратата на двора, за да се облекчи. Светлината го заслепяваше, снегът покриваше всичко като огромен чаршаф. Но небето беше ясно и снежните кристалчета блестяха на слънчевите лъчи. Вятърът беше стихнал, въздухът беше студен, но свеж. След като задоволи естествените си нужди, Ричард се закопча и изми със сняг ръцете си. После отиде в конюшнята да провери Баяр и другите коне. Барликорн беше свършил добра работа. Всички дупки и цепнатини бяха запушени, в конюшнята беше уютно и миришеше приятно. Баяр, който доволно стоеше в клетката си, вдигна крака и изцвили от радост. Ричард се наведе и погали муцуната му, провери очите и врата му, за да се убеди, че е добре.

Върна се в кухнята. Рицарите, с изключение на Бомон, също бяха станали, някои вече се бяха измили и обръснали.

— Времето се е променило — възкликна Манинг, когато отиде до прозореца. — Какво ще правим сега, мастър Ричард? Не можем да клечим край огъня като стари бабички.

— Трябва да се нацепят дърва — обади се Емелин. — После ги донесете тук, за да изсъхнат.

— Конете имат нужда от движение — добави Грантъм. Той отиде при Манинг до вратата и се загледа в света. — Колко мислиш, че е дълбок?

— Няколко инча.

Избръснат, с пригладена коса, Ферърс изглеждаше, сякаш се намираше в собствения си салон, а не заточен в неприветливото, полуразрушено имение.

— Можем да отидем до турнирното поле — предложи Грантъм възбудено. — Имаме оръжия. Малко упражнения ще ни дойдат добре.

Известно време те обсъждаха този въпрос, докато Емелин не ги покани на масата и поднесе чинии с топла, вкусна овесена каша и чаши разреден ейл.

— Къде е Бомон? — попита Манинг, като облизваше роговата си лъжица. — Не е типично за него да закъснява. Винаги следва повика на стомаха си.

Ричард тръгна към вратата. Всичко изглеждаше толкова спокойно — слънцето, натрупалият сняг, топлата кухня. Почувства безпокойство, чудеше се как се справят Барликорн и Гилдас. Трябваше ли да ги смени?

— Отивам да събудя Бомон — обяви Грантъм и изскочи навън.

Ричард си спомни отрязаните глави. Извика Бутлак, даде му монета и му каза какво иска от него.

— Разбира се! Разбира се! — Отшелникът облиза устни и сграбчи парите. — И преди съм погребвал мъртви, мастър. Преди години, на шотландския поход, служех при рода Пърси. Изкопах огромна яма и сложих всички трупове вътре. Аз и останалите, които се опитаха да дезертират.

Той тръгна с накуцване, но едва се беше отдалечил от вратата, когато Грантъм се втурна в кухнята.

— Не мога да го събудя! — извика той. — Бомон, той е…

Ричард и останалите го последваха по стълбите до първата галерия. Спалнята на Бомон беше една от най-хубавите. Вратата все още висеше на кожените си панти и Ричард си спомни как предишния ден беше забелязал, че дръжката и ключалката не са повредени. Известно време всички тропаха по вратата, първо с юмруци, после с дръжките на камите си. Отговор нямаше. Ричард отстъпи и очите му паднаха върху кървавото предупреждение, което още стоеше на стената. Беше ли замъкът свърталище на духове, чудеше се той? Нима ужасната сила, която беше убила двамата разбойници и изписала предупреждението, отново беше нанесла удар? Тя ли беше отговорна за страховитата тишина в спалнята на сър Лайънъл? Той вдигна очи, останалите го гледаха.

— Разбийте вратата! — нареди им.

Настъпи объркване, докато търсеха с какво да я разбият. Ферърс си спомни за пъна, който лежеше на двора. Качиха го и започнаха да блъскат по вратата. Рамката се разклати, напуканият гипс започна да се рони, но това беше всичко. Сграбчили мокрия пън, те се засилваха и удряха дръжката, докато най-после ключалката поддаде. Ричард точно се канеше да ги спре и да ги посъветва да се насочат към пантите, когато се чу остър звук. Ключалката щракна и след още няколко удара вратата се отвори.

Оръженосецът влезе пръв в стаята. Миришеше на плесен и застояло, капаците на прозорците бяха затворени. Огледа се, очите му постепенно свикваха с тъмнината. Забеляза преобърнатите бурета и бъчонки, които рицарите бяха използвали след играта предишния ден. Ферърс отвори прозорец и в нахлуващата светлина различиха трупа на сър Лайънъл, свлечен до стената, която изглеждаше по-ужасно и от него. Лежеше с извърнато лице, едната му ръка беше подпряна на столче. Ричард се приближи и го дръпна за рамото — трупът се преобърна и младежът видя огромната рана в гърдите му; предницата на дрехата му беше подгизнала от кръвта, която образуваше лепкава локва под него.

— Издърпайте го! — нареди той.

Останалите рицари, потни и ругаещи под нос, повдигнаха окървавения труп.

— Вижте стената! — извика Грантъм.

Ричард се обърна и видя странен знак.

— Опитал се е да напише нещо — обади се Манинг.

Младежът отстъпи.

— Опитал се е да напише някаква буква — продължи Манинг. — Вижте.

Ричард приближи до трупа. Опита се да не гледа лицето на Бомон, полуотворените очи, окървавената уста и жълтеникавата кожа. Хвана дясната ръка на мъртвеца и погледна показалеца му — беше покрит с кора от кръв и гипс.

— Бомон се е опитал да пише — прошепна той. — В няколкото секунди преди да умре, е искал да надраска името на убиеца си.

— Прилича на „М“ — избуча Грантъм, проследявайки очертанията на кървавия знак.

— Мисля, че е така — съгласи се Бремнър.

Всички погледи се извърнаха към Уолтър Манинг, но дребният рицар не трепна, стиснал устни и вирнал брадичка.

— Аз не съм убиец — дрезгаво каза той. — Бомон ми беше приятел. Защо да го убивам? — Той отиде и почука по кървавите знаци. — Съгласен съм, може да е „М“ или „Б“, дори „Ф“.

Останалите мълчаливо го гледаха. Ръката на Манинг стисна дръжката на камата и той я извади донякъде.

— Всеки, който ме нарече убиец — заплаши рицарят, — ще отговаря за думите си.

— Няма доказателства — намеси се бързо Ричард, стреснат от нарастващото напрежение в стаята.

Грантъм шумно си пое дъх.

— Мастър Ричард е прав — отсече той. — Една буква на стената не е никакво доказателство. — Той отиде до вратата. — Вижте, резетата са били спуснати, капаците затворени. Как е влязъл убиецът, и преди всичко, как е излязъл?

Ричард се приближи и погледна. Опита се да си представи вратата така, както я беше видял за последен път. Ръждясалата ключалка още работеше, а имаше и тежко резе. Ричард погледна към прозореца. Спомняше си, че когато нахлу в стаята, капаците бяха затворени, а резето спуснато; как тогава убиецът беше влязъл и излязъл от стаята? И защо сър Лайънъл Бомон не беше извикал? Той беше рицар, воин, можеше да окаже съпротива, а всичко беше на мястото си.

— Трябва да има таен коридор — заяви Ферърс. — Трябва да има.

Покриха тялото на сър Лайънъл с одеяло, после претърсиха стаята. Къртиха дъските на пода, прегледаха капаците, почукваха по стените, проучиха дори тавана. Не намериха нито таен коридор, нито вход. Само едно нещо беше подозрително. Когато преглеждаха резето на вратата, Ричард видя, че е било почистено и смазано. Повика останалите.

— Кой го е направил? — попита той.

— Вероятно самият сър Лайънъл — предположи Емелин.

Тя също беше дошла от кухнята. Ричард беше изненадан от спокойното й държание при новините за смъртта на Бомон.

— Напълно възможно е — повтори тя. — Ако сър Лайънъл е искал да бъде по-сигурен и да се залости. Може да е взел мас или мазнина от кухнята и… — Тя сви рамене.

— Все пак загадката си остава — каза Ферърс. — Сър Лайънъл, нека душата му почива в мир, може и да беше заядлив и рязък и все се притесняваше за разни неща, но беше воин. Защо не се е съпротивлявал? Защо не е извикал за помощ? — Ферърс пъхна пръсти в колана си. — Разбирам, че може да е поканил някого да влезе в стаята и да е зарезил вратата. Но как е излязъл убиецът?

— Не чух нищо необичайно — обади се Грантъм. — В съседната стая бях, а спах като къпан.

Ричард отиде до прозореца и погледна към предната част на имението. Виждаше ясно пръстена от дървета и пътеката, която водеше към езерото.

— Нищо ли не чухте? — попита той през рамо. — Съвсем нищо?

Отвърна му хор от отрицания. Погледи, изпълнени с подозрение, отново се насочиха към Манинг и Ричард забеляза, че останалите рицари се отдръпнаха от него. Бързо погледна към ръцете им — Ферърс и Манинг не носеха пръстени, но Бремнър и Грантъм имаха.

— Сър Хенри — попита той, като се приближи до Грантъм и Емелин. — Имаш пръстен с печат, мога ли да го погледна?

Мъжът сви изненадано рамене, свали го и му го подаде.

— Какво общо има пръстенът? — остро попита Ферърс.

Ричард внимателно изучаваше пръстена. Медно кръгче с гравиран щит, на който се виждаше гербът на Грантъм — черен лъв, изправен на задните си крака на бял фон със златна звезда във всеки ъгъл.

— Просто се чудех. — Той извади ръждясалия пръстен от кесията си и го стисна в юмрук. — Снощи Бутлак ми даде това — намерил го е на мястото, където е бил открит трупът на лейди Катрин Фицалан. Мъжки пръстен е, не е бил неин. Вероятно е принадлежал на убиеца.

Стаята потъна в мълчание.

— Никога не съм носил пръстени — отбранително каза Манинг и разпери пълните си пръсти. — Не мога да ги понасям на пръстите си. — Той разкопча жакета си и извади златна верига, на която висеше малка брошка. Това е моят знак.

— Никой не казва, че е твой — лукаво се обади Бремнър. — Мастър Ричард, искаш да кажеш, че някой от нас е изпуснал този пръстен?

— Не, не — бързо се намеси Емелин. — Безсмислено е да се обвинявате помежду си. — Тя се усмихна на сър Уолтър. — Тези знаци на стената може да означават всичко. Откъде да знаем, че сър Лайънъл се е опитал да напише името на убиеца?

— Как така? — сприхаво попита Грантъм. — Милейди, погледни пръстите на сър Лайънъл, изцапани са с гипс и кръв.

Емелин отиде до трупа, коленичи и отметна одеялото. После вдигна лявата му ръка.

— Тук няма следи — каза тя полушепнешком.

— Защо трябва да има? — попита Манинг, после челюстта му увисна. Той се усмихна, хвана ръката на Емелин, помогна й да стане я и целуна пръстите й като на кралица.

— Сър Лайънъл не е могъл да остави тези знаци — триумфално заяви Емелин. — За Бога, мъдри рицари, използвайте главите си! Кажи им, сър Уолтър.

— Бомон беше левак — каза Манинг. — Всички го знаем. Дори на турнир носеше копието си от другата страна.

— Убиецът го е направил — продължи Емелин. — Хванал е ръката на сър Лайънъл, потопил я е в кръвта му и е написал тези знаци на стената. Ако ги погледнете, ще видите, че те може да означават всичко — „М“, „Б“, „Г“. Направил го е, за да ни обърка. Нещо повече — Емелин отиде до трупа, — защо сър Лайънъл е бил убит тук? — Тя посочи стаята. — Няма следи от безредие, значи не се е съпротивлявал на убиеца си. — Тя повика с жест Ричард. — Мастър оръженосец?

Слисан, Ричард застана до девойката, чиито очи горяха палаво.

— Представи си, че влизаш в стаята, за да ме убиеш. Защо точно тук? До стената?

Младежът се втренчи в нея.

— Извади камата си — настоя тя.

Ричард го направи.

— Ето — продължи Емелин — до стената сме. Ти си забил камата си в мен. При какви обстоятелства би могло да се случи това?

— Ти си ме поканила тук — усмихна й се Ричард.

— Но защо?

— Или за да подслушваме — отвърна младежът, — или за да търсим нещо. — Той прибра камата си в канията. — Да, така е. — Ричард погледна към рицарите. — Някой, когото сър Лайънъл е познавал и на когото е вярвал, е влязъл тук. Бомон е запалил свещта. Но убиецът го е закарал в тъмното, не за да чуят какво става в съседната стая, а заради нещо друго. Търсили са таен проход. — Ричард замълча. — Може би това е отговорът. Вероятно посетителят на сър Лайънъл се е чудел как са могли да бъдат написани съобщенията на стената отвън. Така го е подмамил. Сър Лайънъл е застанал тук, може би са оглеждали стената или дъските под нея. Тогава убиецът извадил камата си и го пронизал.

— Но как е излязъл? — попита Грантъм. — И е спуснал резето отвътре.

— Не знам — отвърна Ричард. — Но по-важно е, че лейди Емелин и аз бяхме в кухнята с Бутлак цяла нощ.

Той млъкна и думите му увиснаха като примка във въздуха.

— Искаш да кажеш, че е някой от нас? — Ферърс пристъпи напред. — Мастър Ричард, при цялото ми уважение, всички заспахме, включително ти. Ти или лейди Емелин, или Бутлак може да сте се качили по стълбите и по същия начин да сте почукали на вратата на сър Лайънъл.

— Не бива да забравяме и другите двама — заяви Манинг. — Барликорн и Гилдас. Това е голямо имение, мастър Ричард, и прозорците не се затварят. Може би има и тайни входове.

Ричард се канеше да му отвърне, когато чу тропот по стълбите и Гилдас нахлу в стаята. Ботушите и гамашите му бяха подгизнали, лицето му издраскано от клони. Известно време той стоя присвит, като се опитваше да си поеме дъх. Дори не попита за трупа, полупокрит с одеяло.

— Къде е Барликорн? — Ричард го разтърси за рамото. — Какво е станало?

— Разбойниците — задъхан каза Гилдас. — Дойдоха. Опитаха се да прекосят брода. Появиха се изневиделица, движеха се бързо, без коне. Барликорн уби няколко със стрелите си и те отстъпиха. Но смята, че пак ще нападнат.

— Най-добре да се въоръжим — възкликна Ферърс. — Мистрес Емелин, ти ще останеш тук.

— Вземете лъкове — извика Ричард. — Арбалети, каквото сте донесли.

— Конете — каза Гилдас. — Барликорн каза да доведем конете.

— Те ще ви забавят. — Емелин сграбчи ръката на Ричард. — Тръгвай — настоя тя. — Вземи и другите. Гилдас и аз ще доведем конете. Поне до голямата ливада.

Всички забързаха към стаите си. Ричард слезе в кухнята. Препаса колана си с меча, камата и дългия уелски нож. После грабна арбалет и колчан стрели и излезе в двора на конюшнята. Емелин и Гилдас вече се опитваха непохватно да оседлаят конете. Останалите рицари се присъединиха към тях. Сега, когато бяха изправени пред общата опасност, нямаше подозрения. Сър Уолтър Манинг беше облечен в броня от халкички. Бремнър и Грантъм носеха шлемовете си — стоманени конуси с широки предпазители на носа. Всички бяха въоръжени с мечове и ками. Ферърс носеше лък, останалите — арбалети. Като се хлъзгаха и залитаха по снега, те се отправиха през гората. Отначало се движеха колкото можеха по-бързо, но Бремнър извика и те спряха задъхани.

— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди ги той, като посочи към покритата със сняг ливада. — Ако разбойниците са се върнали, ако са пленили или убили Барликорн, може да ни причакват на открито.

— Тогава ще разузная — предложи Ричард.

После млъкна, защото чу звуци зад тях.

— Това е лейди Емелин и онзи нещастник с конете.

— Сър Джон — отвърна Ричард, — Гилдас не е нещастник и преди да свърши денят може да се зарадваш, че е с нас.

— А когато денят свърши — отсече Бремнър с разгневено лице под железния шлем, — ще трябва отново да си помисля, мастър Ричард. Уморих се от този прокълнат остров. Не искам да умра тук.

Ричард не му отговори, а се обърна и затича колкото можеше по-бързо през ливадата. Снегът не беше толкова дълбок, колкото беше очаквал — само до средата на прасеца, но беше доста твърд. От време на време той спираше и се взираше в дърветата пред себе си или поглеждаше настрани към мястото, откъдето се беше появил черният рицар, но нищо не се виждаше. Най-после стигна до дърветата. Не чу нищо, затова тръгна по отъпканата пътека към езерото. Спря и се приведе зад един храст. Виждаше брода и дългата редица камъни, които стигаха до отсрещния бряг. Мръдна, за да има по-добър изглед и видя поне три трупа, проснати върху замръзналото езеро. Всички лежаха по гръб и в гърдите им стърчаха стрели. Кръвта вече замръзваше в големите локви край тях.

Ричард се плъзна безшумно напред по пътеката. Излезе от гората на открития бряг на езерото и тихичко подсвирна. Тук имаше още трупове, всички повалени от стрели. Повечето от тях бяха дървени, но разпозна и почерка на Гилдас. Едно от телата лежеше по-близо до брега, улучено със стрела от арбалет право в лицето. На другия бряг виждаше отъпкания сняг, където се бяха събрали разбойниците. Той се оглеждаше наляво и надясно, но не видя Барликорн и се канеше да го повика, когато почувства нечие присъствие зад себе си. Обърна се. Стрелецът стоеше и се подпираше на лъка си.

— Кътбърт, помислих, че са те убили — Ричард приближи и удари протегнатата му ръка.

Стрелецът кимна към труповете.

— Изметта на земята — отвърна той. — Тръгнаха през брода, хлъзгаха се и залитаха. Дете на десет години нямаше да ги пропусне. — Лицето му стана мрачно, когато посочи към езерото. — Оттеглиха се зад онзи хълм — каза той. — Ще се върнат.

— Какво стана? — попита Ричард, гледайки небръснатото лице и зачервени очи на стрелеца.

— С Гилдас бяхме между дърветата. Спахме доста добре. Хванахме заек, одрахме го и го опекохме. Признавам, че бяхме уморени. Чух звук, погледнах през езерото — Догуърт и Ратсбейн сякаш бяха изникнали от снега. Движеха се надолу по хълма към брода. — Барликорн потри ръце. — Появиха се толкова бързо, без вик, без шум. Е, поне преди да започна да стрелям.

Той погледна през рамото на Ричард.

Оръженосецът се обърна. Възвишението вече не беше пусто. Дълга редица мъже, които носеха пред себе си клони от храсти, тихо се спускаше към брода.