Пол Дохърти
Тайната на замъка (19) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Втора глава

Ричард сложи пръстена на собствената си ръка, като се увери, че Ферърс не може да види празния обков.

— Какво е това? — престори се сър Филип, че не го е виждал преди.

— Ами твоят пръстен — отвърна оръженосецът. — Помниш ли, сър Филип, носил си пръстен с герба си. Нощта, в която си се срещнал с лейди Катрин, си се любил с нея в храстите и после си я заклал — тя не е очаквала любовникът й да я убие. По време на убийството пръстенът ти паднал от пръста; често си се връщал тук да го търсиш, но той през цялото време е бил в Бутлак. Ето защо — добави Ричард — отшелникът побърза да напусне острова — бои се от гнева ти.

— Лъжеш! — изръмжа Ферърс. — На него няма герб, изгубен е.

— Откъде знаеш? — намеси се Емелин. — След като пръстенът е у нас, откъде знаеш дали наистина липсва нещо?

Ферърс я погледна свирепо.

— Ти си убиецът, сър Филип — обвини го Ричард. — Ти си убил лейди Катрин и си пронизал смъртоносно съпруга й.

— Никога не съм носил пръстен! — изкрещя Ферърс и по бузите му избиха червени петна от ярост.

— Да, носеше — прекъсна го хладно Манинг. — Помня, сър Филип, че имаше пръстен с герб.

— И така да е било, не съм го губил. Нито съм се срещал с лейди Катрин.

— Лейди Катрин също те е посочила — излъга Ричард. — Бутлак е намерил и писмо…

— Тя никога не пишеше…

Ферърс затвори очи и главата му клюмна.

— Какво щеше да кажеш? — попита Манинг. — Че никога не е писала писма ли, сър Филип? Откъде би могъл да знаеш това?

— Прави сте — обади се Грантъм и възбудено щракна с пръсти. — Така е, от време на време забелязвах влюбените им погледи.

Ричард усети, че настроението в групата се промени — рицарите се отдръпнаха от Ферърс, сякаш беше прокажен.

— Ти си убиец — Ричард заби пръст в масата. — Отговорен си за ужасните убийства тук. И си обвинил баща ми за тях.

— Но защо е убил Бомон? — попита Манинг.

— Мисля, че Бомон е имал също подозрения — отвърна Ричард. — Спомнете си, че той също си мислеше за онзи турнир, преди толкова много години. Спомняше си нещо и снощи в стаята си е седнал и започнал да мисли. Не забравяйте, той е бил там, когато барон Фицалан е умрял. Бомон си спомняше предсмъртните думи на лорд Саймън „нищо ново под слънцето“ и „истината е в орела“. Сър Лайънъл си спомнил герба на огнището и като мен разгадал смисъла й. — Ричард извади един от късовете пергамент. — Затова сър Лайънъл подчертал многократно с перото си желязната пръчка, която орелът носи. Но Ферърс се разтревожил и планирал ново убийство. Може би си спомняте деня, който прекарахте в игра на шах в стаята на Бомон, за да убиете времето? Ферърс трябва да е видял резето на вратата. Сетил се е, че ако го смаже добре и разхлаби пружината, то ще се спусне, когато затвори със сила вратата. Постарал се да го направи. През нощта, когато Бомон умря, Ферърс отишъл в стаята на сър Лайънъл с някаква налудничава теория за тайни коридори. Накарал Бомон да се отдалечи от светлината към стената, за да търсят някакво тайно отделение. — Ричард сви рамене. — Останалото било лесно. Ферърс извадил ножа си и убил Бомон. После взел пергамента, на който сър Лайънъл пишел и тръшнал вратата. — Ричард мрачно се усмихна. — Ако някой чуел, щял да помисли, че е призрак или дух и едва ли щял да провери какво става.

Оръженосецът погледна към масата. Ферърс изглеждаше потънал в собствените си мисли. Ричард свали пръстена и отново го прибра в кесията си, доволен, че никой не беше поискал да го разгледа по-отблизо.

— А сега стигаме до атаката на разбойниците. Когато пленихме няколко от тях, единият разпозна Ферърс, спусна се към него и му заговори. Според главатарят той бил от Фенс, може би контрабандист, и говореше на странен диалект. Чудя се дали не си е спомнил кой е сър Филип и с какво се е занимавал преди години, когато ги е карал с другарите му да сигнализират на френските кораби в морето. Той не молеше за милост, а се опитваше да го изнуди — затова и Ферърс го уби моментално.

Сър Филип вдигна глава.

— Покажи ми пръстена — каза той и протегна ръка. — С какво ще докажеш, че той е мой? Какви доказателства имаш?

Ричард поклати глава.

Ферърс го гледаше втренчено с присвити очи и плътно стиснати устни. Сърцето на Ричард замря. Всъщност той можеше да представи много малко доказателства пред кралските съдии. Ферърс, лукав и хитър, знаеше това. Ръката му се пъхна под масата и той извади ръкавиците от колана си.

— Аз съм рицар — каза той. — Пред Бога се заклевам в невинността си!

После хвърли една от тежките си кожени ръкавици на масата по посока на Ричард, но преди оръженосецът да я вдигне, Барликорн бързо я избута на пода.

— Не можеш да постъпваш така! — обяви Бремнър. — Сър Филип може да е убиец и предател, но той призова в името на Бога своя обвинител на смъртен бой. — Той погледна Ричард със съжаление. — Нашият оръженосец е от благороден произход. Ние можем да свидетелстваме за това и ако не приеме предизвикателството на сър Филип, трябва да признае това пред съдиите, а то ще натежи срещу обвиненията му.

Ричард протегна ръка и каза твърдо:

— Кътбърт, дай ми ръкавицата.

— Той ще те убие — отвърна стрелецът. — Опитен боец е. Ще те убие и ще остане на свобода.

Ричард знаеше, че Барликорн е прав, но продължи да посяга.

— Моля те.

Барликорн поклати глава и остана встрани със заредена стрела и опъната тетива на лъка. Ферърс видя, че тя е насочена право към сърцето му.

— Ще ме убиеш ли? — насмешливо попита той. — Ще ме убиеш хладнокръвно?

— Ти се позова на Бога — отвърна спокойно Барликорн.

— Да.

— Позова се на Бога — повтори Барликорн, — затова нека Бог ти отговори. — Той погледна Ричард. — Мастър, нека да отидем на голямата ливада. — Очите му се насочиха към часовата свещ, която гореше между два камъка под прозореца. — Обещавам ти, че ако дойдеш на ливадата, ръкавицата ще бъде вдигната.

Бремнър се канеше да възрази, но Манинг вдигна ръка.

— Тук има още загадки — каза той. — Мистерии и тайни. Ако мастър Грийнел приеме предизвикателството, ние като рицари можем да бъдем свидетели. „Lutte a Outrance“ — боят до смърт — трябва да се състои на голямата ливада, така че най-добре е да отидем там.

Емелин скочи и се опита да прикрие тревогата си, докато събираше малко храна в една ленена покривка. Взе мях с вино, арбалет и стрели в малка торбичка. Ферърс побутна стола си назад и тръгна към вратата, но Манинг го хвана за ръката.

— Сър Филип, мисля, че е най-добре — забеляза той тихо, — ако Бремнър и аз те придружим. Грантъм ще се погрижи за младия оръженосец.

Те спряха, за да вземат коланите и наметките си. Гилдас вече беше тръгнал. Известно време стояха на двора, докато конят на Ферърс и Баяр, които, отметнали глави, се изправяха на задни крака от възбуда, бяха изведени и оседлани. Най-после всичко беше готово. Емелин се промъкна до Ричард и го ощипа по ръката.

— Ще се моля за теб — прошепна тя на ухото му. — Бог няма да те изостави.

Вървяха мълчаливо. Барликорн, все още със зареден лък, беше най-отзад. Ричард, който се опитваше да укроти Баяр, се чудеше какво възнамерява да прави стрелецът и се бореше с възбудата, която се надигаше в стомаха му. Ферърс беше пред него, водейки коня си. Рицарят вървеше с решителна стъпка, нито веднъж не се огледа, нито погледна през рамо към бъдещия си противник. Слънцето грееше все по-силно; въздухът вече не беше леденостуден, времето очевидно се затопляше. Сняг падаше тежко от клоните и караше птиците уплашено да пърхат над главите им. Емелин отказа всякаква помощ и успяваше да върви сама върху покритата с киша пътека. Най-после стигнаха голямата ливада. Трупове в гротескни пози лежаха в локви от съсирена кръв. Ричард почувства, че му прилошава, докато Гилдас, мълчалив зрител на драмата, сочеше следите на лисици и други диви създания, които се виждаха в посока откъм дърветата и обратно. Сякаш във въздуха се носеше металният привкус на кръв.

— Мястото на клането! — прошепна Грантъм.

— Място като всяко друго.

Ферърс хвърли юздите на коня си на Манинг и започна да завързва металния си нагръдник.

— Пеша или на кон, мастър Грийнел?

— Трябва да сте на коне — обяви Манинг. — Меч срещу меч. Нека Бог реши.

— Бог още не се е намесил — обади се Барликорн.

Той излезе на ливадата, вдигна ловджийския рог до устните си и изсвири три пъти. После замря, сякаш се ослушваше за отговор.

— Кого очакваш? — подигра му се Ферърс. — Архангел Гавраил ли?

Барликорн стоеше с леко наклонена глава. Още веднъж изсвири три пъти. Ричард почувства, че кръвта му се раздвижва. Той наблюдаваше дърветата в края на ливадата. Внезапно вятърът донесе в отговор звук на рог, силен и тържествен. Ричард стисна юздите на Баяр. Хвърли бърз поглед към Ферърс и забеляза колко е пребледнял. Барликорн още гледаше напрегнато през ливадата. Ричард долови слабото подрънкване на сбруя и рицарят, облечен от глава до пети в черна броня, изскочи от гората и се приближи към стрелеца. Барликорн не помръдна. С невероятно умение мъжът обърна коня и го спря на няколко метра от стрелеца, после вдигна наличника си. Всички напрегнаха очи, но рицарят беше с гръб към тях. Той подаде копието си на Барликорн и внимателно се заслуша в думите му, после протегна ръце. Хвана ръкавицата, която стрелецът му беше подал, свали наличника на шлема си и препусна към Ричард и групата около него. Рицарите посегнаха към мечовете си, но тогава непознатият спря и вдигна ръка в знак на мир. Свали шлема си и отметна плетената от халкички качулка под него. Сърцето на Ричард подскочи. Той прехапа устни, за да не извика, когато погледна към суровото лице на своя господар и покровител сър Гилбърт Савидж.

— Не може да бъде! — Грантъм залитна напред и хвана юздите на рицарския кон. Вдигна поглед и падна на колене. — Лорд Роджър! — прошепна той.

Ричард стоеше с отворена уста. Рицарят внимателно слезе от коня, хвърли шлема си в ръцете на Грантъм и приближи към младежа. Прегърна го силно и го целуна по двете бузи, после отстъпи.

— Дължа на всички ви — дрезгаво заяви той — извинение и обяснение. — Очите му се насълзиха. — На сина си и преди всичко на добрите, почтени рицари, които подозирах дълги години.

Усмихна се на Гилдас, после се поклони на Емелин. Изглежда не искаше да погледне Ричард в очите, сякаш се бореше със сълзите си. Вместо това се завъртя на пета, отиде до Ферърс и като вдигна ръкавицата, го удари силно по бузата. Сър Филип не трепна.

— Заявявам, че си страхливец, подлец, предател и убиец! — извика той. — Приемам ръкавицата ти, сър Филип Ферърс. И призовавам Бога — гласът му се извиси, — неговата майка Мария и небесния съд да докажат невинността ми. — После стисна лицето на Ферърс между ръцете си. — Защо? — прошепна дрезгаво. — В името на Бога, Филип, защо? Дадох ти всичко — земи, пари, привилегии.

Ферърс отвърна на погледа му, без да трепне.

— Защо? — настоя лорд Роджър. — Преди един от нас да умре, поне ми отговори.

— Променил си се, милорд — поклони се насмешливо Ферърс и докосна лицето на рицаря. — Променил си се — повтори той. — Косата ти някога беше черна и буйна, а мустаците и брадата гъсти и напомадени.

— Ти ме принуди да се променя — отвърна лорд Роджър. — Ти ме прогони да живея в самота. Превърна ме в най-обикновен разбойник.

— А аз мислех, че си мъртъв — подигравателно каза Ферърс. — Чувах истории за наследника ти, който броди насам-натам с някакъв странен спътник, но никога не се досетих, че си ти.

— Стоях далеч от Есекс — отвърна лорд Роджър, — а ако срещнех някой, който може да ме познае, се криех. Подстригах ниско косата си, обръснах брадата. Годините се погрижиха за останалото.

Ферърс погледна към небето.

— Ще се бием до смърт — промърмори той.

— До смърт — отвърна лорд Роджър. — Без да даваме или искаме прошка.

— На кон и с меч?

— На кон и с меч.

— А ако аз победя? — Ферърс приведе глава. — Ако победя, какво ще стане?

Лорд Роджър вдигна меча си като кръст.

— Аз, лорд Роджър от имението Кроукхърст, тържествено се заклевам в безсмъртната си душа, че ако бъда убит от сър Филип Ферърс, той може да си тръгне свободно. — После свали меча. — Защо? — попита отново.

— Нищо няма да призная — избухна Ферърс, като виждаше как го гледат останалите.

Дори конете бяха притихнали, а Ричард беше забравил за снега, студа, слънцето, дори за труповете, които гниеха на голямата ливада.

— Нищо няма да призная — повтори Ферърс. — Но се радвам, че ще се бием, лорд Роджър. Винаги съм те мразил. Теб, маниерите ти, непринудеността и светската ти изисканост. — Ферърс се изсмя. — Наблюдавах как с барон Саймън вървите ръка за ръка, после чух, че самият крал те кани да седнеш на масата до него и реже месото ти. Където и да отидеше, хората те обикваха.

— Нищо не ти отказвах — прекъсна го лорд Роджър.

— Не разбираш ли? — продължи Ферърс. — Щедростта е опасна добродетел, милорд. Никой не иска да бъде куче, което чака трохите от масата.

— Ти не беше куче — отвърна лорд Роджър. — Защо уби барон Саймън?

— Този тъп благородник — присмя се Ферърс. — С дундестата си, дебела жена; как само разчиташе на твоите съвети. — Той се намръщи и плю в кишата.

Лорд Роджър отстъпи.

— Значи, както каза, до смърт. Барликорн?

Стрелецът дотича веднага.

— Ако някой от нас се опита да избяга от полето, убий го. — Лорд Роджър се обърна. — Сър Хенри Грантъм, сър Уолтър Манинг, вие ще ни бъдете съдии. — Той направи гримаса. — Макар че в тази битка ще има малко правила.

Ферърс вече се качваше на седлото, проверяваше юздите, наместваше удобно меча и камата си в каниите. После вдигна качулката си, наложи тежкия си шлем с широк предпазител за носа. Лорд Роджър свали бронята си и я остави в краката на сина си. Погледна го, сега очите му бяха ясни, почти усмихнати.

— Няма да ползвам предимства — прошепна той. — Ако умра, това е твое.

— И ако умреш — доближи се Барликорн, — аз ще убия Ферърс.

— Не можеш! — възрази лорд Роджър.

— При цялото ми уважение — намигна му Барликорн — няма да си в състояние да ми противоречиш.

Лорд Роджър се качи на коня и отиде в далечния край на турнирното поле. Ричард се обърна, когато Баяр изцвили възбудено с прибрани уши и разширени ноздри. Емелин доближи с изсъхнала ябълка в ръцете. Баяр се укроти и я взе от дланта й. Девойката го погали по врата.

— Ричард! — Тя погледна с разширени очи оръженосеца. — Толкова много загадки! Човекът, с когото си бродил из кралството, се оказа твоят истински баща!

Ричард сви рамене.

— Милейди, като се замисля, той беше такъв по всичко, освен по име. — Той се взря през снега. — Но младите имат алчни сърца, готови да приемат всичко, което щедро им се дава, без да се замислят.

— Ще победи ли? — попита тревожно Емелин.

— Не знам. — Оръженосецът се обърна към Бремнър. — Добър воин ли е сър Филип?

— Опитен боец е — отвърна мрачно рицарят. — Роден ездач и изключително опитен с меча, а и се бори за живота си. — Той млъкна, когато Манинг се приближи.

Ричард тревожно наблюдаваше как двамата рицари се приготвят за боя. Те вдигнаха мечове, обърнаха се настрани, бореха се да удържат конете си, които риеха земята и дъхът им излизаше на малки облачета в студения утринен въздух. Сякаш чакаха от часове. Младежът се взираше в черните дървета край ливадата; чуваше граченето на гарваните; усещаше присъствието на безмълвната Емелин до себе си. Дори Баяр се беше усмирил. Най-после Манинг и Грантъм отстъпиха от линията на нападението. Двамата спряха, обърнаха се и вдигнаха ръце. Рицарите се приготвиха. От небето отново прозвуча грак. Ричард погледна труповете от вчерашното сражение и се зачуди дали сенките на мъртвите ще се съберат, за да наблюдават кървавия двубой. Умът му гъмжеше от въпроси. Чувстваше се вцепенен. Все още не можеше да изгради цялостната картина. Знаеше само, че беше изгубил баща си и го беше намерил отново, само за да се изправи пред възможността да го изгуби завинаги.

— Сега! — извика Манинг и спусна ръка.

Двамата рицари дръпнаха юздите, конете им тръгнаха напред, отначало бавно, после в тръс. Барликорн се затича напред със зареден лък. Двамата рицари нападаха, копитата на конете им трополяха по земята, шлемовете и вдигнатите им мечове хвърляха ярки отблясъци от слънчева светлина. Ричард затаи дъх. Сблъсъкът беше страхотен, конете се хлъзгаха и залитаха по заснежената земя, но и двамата мъже останаха на седлата си. Те замахваха един срещу друг, навеждаха и се извиваха, като използваха цялата си сила, конете и мечовете си, за да повалят противника.

Първите удари бяха бързи и яростни, но и двамата мъже се умориха. Те се отдръпнаха, успокоиха конете, стиснаха по-здраво мечовете и отново се срещнаха с остро дрънчене на стомана, всеки се опитваше да се върти в кръг, да спечели предимство над противника. Лорд Роджър се биеше като обсебен, но Ферърс беше въплъщение на мълчалив, студенокръвен убиец. Ричард не можеше да не се възхищава на умението и лекотата, с която той управляваше коня си и сипеше удари към главата на врага си. Един-два пъти Ричард се обърна, когато го видя да нанася силен удар към шията на лорд Роджър; рицарят успя да се отдръпне, но преди да контраатакува, Ферърс беше отстъпил. Конете, които цвилеха и се изправяха един срещу друг със заострените си копита, също участваха в двубоя. Внезапно лорд Роджър препусна с коня си, вдигайки облаци снежен прах във въздуха и се сблъска с Ферърс, чийто кон се подхлъзна и краката му се преплетоха. Сър Филип положи всички усилия да остане на седлото, но когато осъзна, че е невъзможно, се освободи от стремената и скочи долу. Конят му, ужасен и изтощен, препусна към заслона на дърветата. Ферърс стоеше с вдигнат меч. Лорд Роджър също слезе от коня, отказвайки да ползва предимство пред противника си.

— О, не! — промърмори Емелин. — Благородно, но глупаво!

Ферърс дори не изчака конят да се отдръпне, а се затича и започна да нанася удари към главата на лорд Роджър. Рицарят бързо се отдръпна от обсега им.

Известно време двамата бойци почиваха, вдишвайки жадно въздух, после отново се приближиха. Мечовете се сблъскваха високо или ниско, парираха удари и контраатакуваха. Ферърс отстъпи назад и вдигна меч за смъртоносен удар, прицелен в главата на лорд Роджър. Противникът му отстъпи, пропусна удара и веднага нападна, бърз като отровна змия. Мечът му изсвистя във въздуха, проблясвайки на слънцето и отсече главата на Ферърс. Емелин изпищя. Ричард отмести поглед, когато главата заподскача из кишата. Известно време тялото остана изправено, кръвта струеше като фонтан от него, преди и то да падне на земята. Лорд Роджър заби върха на меча си в снега и коленичи, устните му се движеха в беззвучна молитва. После се изправи и залитна в прегръдките на сина си. Оръженосецът го прегръщаше и чувстваше яростното биене на сърцето му, усещаше горещия му дъх по бузата си.

— Съжалявам — прошепна лорд Роджър. — Бог ми е свидетел, синко, съжалявам за онова, което направих.

— Всичко свърши — каза Ричард. — Това е краят. Ти си оправдан пред Бога и законните свидетели.

Лорд Роджър се отдръпна усмихнат.

— Иска ми се майка ти да беше тук — каза той и очите му се насълзиха. — Иска ми се да можеше да види бебето, което винаги е искала, превърнало се в мъж, какъвто винаги е мечтала да станеш. Докато обикаляхме из кралството — продължи той, — понякога нощем стоях при теб и те гледах с часове. Искаше ми се да ти кажа истината, но това щеше да бъде твърде опасно. Научих те на всичко, което знаех. — Лорд Роджър се усмихна. — Преди да напуснем Англия — каза той, — когато войската се свикваше в Дувър, ми се стори, че някой ме разпозна. Един от кралските рицари. Тогава с Барликорн решихме, че е време да действаме.

— Барликорн? — възкликна Ричард и се загледа към стрелеца, който му се усмихваше.

— Да, Барликорн беше с мен от самото начало — махна с ръка лорд Роджър. — Но за това ще ти разкажа после.

— Значи ти се срещна с него на пътя за Епинг?

— О, да, от момента, когато напусна Поатие, аз те следвах. Когато пристигна в Дувър, Барликорн беше там и те наблюдаваше.

Ричард се усмихна и прокара пръсти през косата си.

— Усетих, че някой ме следи. Но какво стана при Поатие?

Лорд Роджър сви рамене.

— Беше по-лесно, отколкото си мислиш. Бойното поле беше обляно в кръв. Стъмваше се. Когато минахме през селото, си купих свински мехур, пълен с кръв. — Той се усмихна. — Останалото беше, както го видя — тъмна мокра канавка, далеч от френските мародери. Щом ти си тръгна, аз изчаках малко и те последвах.

Ричард взе шлема на баща си от земята и се загледа към главата и тялото на Ферърс.

— Значи си планирал всичко това?

— Цял ден ли ще мръзнем тук? — извика Грантъм.

— Сър Филип Ферърс? — попита Манинг. — Какво да правим с останките му?

— Каквото искате — отсече лорд Роджър. — Аз приключих с него.

Той отиде и хвана юздите на коня си.

— Оставете мъртвите да заровят мъртвите — цитира той Писанието. — Видях Бутлак да заминава. Хората на шерифа ще дойдат. Те могат да изкопаят гробове.

Емелин се приближи и срамежливо хвана Ричард за ръката.

— Всичко свърши — прошепна тя с блеснали от вълнение очи. Погледна към ливадата. — Помниш ли Евангелието, Ричард? Нивата, която първосвещеникът купил с парите, които Юда му върнал? Как се наричаше?

— Хаселдама, Кръвната нива — отвърна Ричард.

— Да — прошепна тя. — Това е също поле на кръвта, Ричард — място на възмездие и отмъщение. Когато го видях за пръв път, мислех, че е поле на мечтите. — Тя погледна към лорд Роджър, заобиколен от рицарите си, които го поздравяваха. — Място на кошмари — добави девойката, потрепери и придърпа наметката по-плътно около раменете си. — Хайде, Ричард, силният огън и чаша загряваща напитка ще ни стоплят, а и баща ти има много да ни разказва.

Тръгнаха обратно по пътеката, водейки конете. Баяр беше странно спокоен, сякаш усилието беше изцедило енергията и духа му. Ричард се чувстваше уморен, краката му тежаха, в устата си усещаше горчив вкус. Осъзна, че е прехапал устните си до кръв, докато е гледал яростния двубой. Зачуди се какво ще стане сега. Щеше ли баща му да отиде в Лондон и да моли за опрощение? Стигнаха до имението и лорд Роджър поведе коня си през двора, сякаш никога не беше заминавал. Гилдас и Барликорн закараха конете в конюшнята, за да махнат седлата и да ги разтрият, докато останалите влязоха в замъка. Ричард помогна на Емелин да запали огъня и сложи върху него купа с вино, мляко и билки. Баща му зае полагаемото му се място начело на масата, рицарите насядаха около него, затрупвайки го с въпроси. Лорд Роджър ги слушаше, като кимаше или отговаряше накратко. Оръженосецът отиде и седна до него.

— Ти беше, нали? — започна Ричард. — Ти беше в замъка през цялото време.

Лицето на лорд Роджър се разля в усмивка.

— Разбира се — прошепна той. Погледна към Емелин, наведена към огнището, загледана в пламъците. — Майка ти стоеше точно така — забеляза той тихо и загледа безпорядъка и мръсотията. — Но тогава беше различно. Стените бяха варосани, тенджерите и тиганите блестяха като злато, въздухът винаги ухаеше на прясно изпечен хляб и вкусно месо. Слуги и оръженосци… — Той изтри очи с опакото на ръката си и стисна китките на Ричард. — Не си спомняш, но ти седеше тук и играеше с една играчка конче, която ти направих. Мислех, че това е моят рай. — Той поклати глава. — Не допусках, че Змията ще се появи тук.

Той млъкна, за да благодари усмихнато, когато Емелин донесе поднос с оловни чаши и парцали, с които да ги държат. Лорд Роджър взе своята и внимателно отпи, присвивайки нос от мириса на билките.

— Да, аз бях. Кроукхърст гъмжи от тайни коридори.

— Аз открих този зад огнището — заяви Ричард.

Баща му се усмихна.

— Има още — в избите, на тавана, между стените. — Той отново отпи. — Преди години нашите предшественици били контрабандисти. Често трябвало да се крият, както и онова, което пренасяли. Използвах тайните им коридори. Чувах всичко, което се говореше.

— А предупрежденията по стените? — попита Грантъм.

Лорд Роджър завъртя чашата в ръцете си.

— Знаех, че убиецът е един от вас — отговори той. — Знаех, че никога няма да имам друга възможност. Аз изгорих моста. Аз писах по стените и когато разбойниците нападнаха, аз бях онзи, който ви защити.

— А къде криеше коня и бронята си?

Емелин седна до Ричард.

— В горите на другия край на острова има тайна пътека, трудно проходима дори през лятото. Води до суха и топла пещера, която може да подслони мъж и коня му. Имах провизии, за да издържа и на обсада. Пътувах с вас от Колчестър — отбеляза той. — После заминах преди вас. Всичко беше подготвено. Преди години спечелих бронята от един рицар на турнир. Държах я тук. Понякога се връщах на острова, един или два пъти Бутлак едва не ме видя. — Лорд Роджър отпи от чашата си. — Връщах се тук — прошепна той — и тогава усетих, че не съм единствен. Знаех за случайните търговци или любопитни пътници, но тях можех да прогоня. Нали имението е обитавано от духове. — Той се усмихна стеснително. — Нямах нищо против да потвърдя слуховете. Но понякога имах чувство, че някой друг е тук; някой, свързан с тази мистерия и той сякаш търсеше нещо. — Лордът сви рамене. — Но нямах време да залагам капани, а и да имах, какво щеше да докаже това? Човек като Ферърс просто щеше да излъже, да каже, че се е върнал, за да търси доказателства за невинността ми. — Лорд Роджър се наведе и потупа сина си по рамото. — А ти винаги ме чакаше в някоя кръчма или замък. Затова напусках острова преоблечен и преди още някой да ме разпознае, бях вън от Есекс.

— Съмнявам се, че биха успели — намеси се Грантъм. — Лорд Роджър, годините са те променили. Само като те гледам отблизо и внимателно, си припомням мъжа, на когото служех някога. Но защо беше всичко това? — попита той.

— Беше единственият начин — отвърна лорд Роджър. Той стисна чашата с две ръце и я вдигна до устните си. — Но денят е към края си, замъкът е вече спокоен. Ще ви разкажа всичко — от началото до края.