Пол Дохърти
Тайната на замъка (2) (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Първа глава

При Поатие кървавата битка между струпаните армии на Англия и Франция вървеше към ужасяващия си край. От ранна вечер редица след редица от многобройните френски рицари бяха нападали английските позиции, само за да бъдат отблъснати от стрелите, които валяха като постоянен, свиреп дъжд от притъмнялото небе. Редиците на английските стрелци не се бяха разкъсали. Отново и отново, защитени от оградите колове, те стояха или коленичеха и пускаха стрела след стрела към френските рицари с добре оформени брадички, чиито блестящи брони и изискани дрехи сега бяха почервенели от кръв, изцапани с кал и прах. На някои места купчините французи се издигаха до три стъпки — коне и ездачи, повалени от точността и бясната ярост на стрелците. Черният принц, най-големият син на Едуард III и пълководец, беше наблюдавал дълго време касапницата, преди да нареди генерално настъпление срещу разредения френски строй. Клането беше продължило. Кралят на Франция, Жан Добрия, облечен в миланска броня под златистосиня туника, извезана със сребърните френски лилии, беше пленен. Неговите графове и генерали се предадоха. Онези, които не го направиха, загинаха от стрелите или лежаха, стенейки в калта. Някои се задушиха до смърт, други бяха довършени от английските войници, които забиваха „камите на милосърдието“ в пролуките в броните им между наличника и ризницата и прерязваха благородните им гърла.

Но англичаните също претърпяха загуби. В калната канавка под един храсталак, сър Гилбърт Савидж, беден рицар, лежеше и стенеше, докато кръвта се процеждаше през бронята му и образуваше тъмночервена локва край него. В сгъстяващата се тъмнина оръженосецът му Ричард Грийнел, се опитваше да облекчи страданията му.

— Ще развържа връзките на бронята, сър Гилбърт — прошепна той дрезгаво. — Поне да почистя раната. — Вгледа се в измъченото, обветрено лице на рицаря. — Да извикам ли лекар?

— Проклети да са! — прошепна сър Гилбърт. — Остави ме да умра достойно в бронята си. — Той сграбчи китката на Ричард с изненадваща сила и се надигна. — Слушай — прошепна умиращият. — Не искам нито лекар, нито свещеник. Искам да напуснеш бойното поле.

— Сега? — залита младият оръженосец. — Но, сър Гилбърт…

— Битката свърши — отвърна по-възрастният мъж. — Черният принц спечели своята победа. Бях призован да служа шест месеца и един ден. Срокът изтече и съм свободен. Сър Гилбърт Савидж пътува към мрака. Кой ще се поинтересува сега от един беден оръженосец?

Грийнел с изненада погледна лицето на господаря си. Винаги беше смятал, че той е стар. Но сега, в светлината на бледата луна, докато глъчката на боя все още отекваше край тях, оръженосецът осъзна, че сър Гилбърт трябва да е на не повече от четиридесет лета.

— Не трябваше да те изоставям — призна той. — Но когато французите направиха пробива…

— Изпратих те за помощ — въздъхна сър Гилбърт. — Ти просто изпълни заповедта ми. — Той млъкна и се понадигна. — Мислех, че съм пленил един френски рицар — ръката на сър Гилбърт докосна пролуката между нагръдника и очукания гръб на бронята. — Вместо това той заби меча си в мен. Ранен съм смъртоносно.

— Трябваше да остана с теб — настоя Ричард.

Сър Гилбърт поклати глава.

— Щом свърша с това, което имам да ти казвам, остави ме. Прати лекар да се погрижи за мен. — Той се усмихна леко. — Няма да му отнема много време. Слушай сега — той стисна още по-здраво китката на Ричард. — Ти не си този, за когото се мислиш.

— Какво значи това? — попита оръженосецът.

— Няма значение — господарят му поклати глава. — Не ми остава много време. Трябва да се върнеш в Англия. Иди в Колчестър, в Есекс. Намери правника Хюго Котикол.

Той млъкна и накара Ричард да повтори името поне пет пъти.

— Кой е той? — попита младежът. — Сър Гилбърт, какво значи това? Грижиш се за мен още от бебе, след като родителите ми умряха от чума.

Главата на рицаря се отпусна назад, сякаш се вслушваше в заглъхващия шум на битката около тях.

— Принцът спечели голяма победа — прошепна той. — Казват, че френският крал е бил пленен. Франция вече никога няма да ни наложи властта си.

— Да — съгласи се горчиво Ричард. — Но това струваше живота на моя господар, баща и приятел.

Той се наведе, но в слабата светлина не успя да различи изражението на сър Гилбърт. Погледна нагоре; светли точки се появиха в мрака — англичаните, вече господари на бойното поле, бяха изпратили стрелци с факли да търсят между мъртвите. Ричард се чудеше дали да отиде при тях и да потърси помощ, или поне факла, за да разпръсне част от тъмнината, която го обгръщаше.

— Не отивай — рязко каза сър Гилбърт, сякаш четеше мислите му. — Ще отговоря на въпросите ти. Ричард, родителите ти не умряха от чума. Те бяха убити по ужасяващ и тайнствен начин. — Той се прокашля. — Не знам подробности, но Котикол ще ти даде всички необходими документи.

Ричард се отпусна назад на пети и се загледа с отворена уста в тъмнината. Беше започнал деня като оръженосец на сър Гилбърт Савидж. Знаеше, че е сирак, отгледан от щедрия рицар. Надяваше се с времето да се издигне, може би дори да бъде посветен в рицарство от някой велик лорд. Мечът, промушил сър Гилбърт, беше разбил живота му. Вече нямаше господар и му беше казано, че онова, в което беше вярвал осемнадесет години, е прикривало някаква голяма тайна. Ричард потърка бузата си.

— Не ми се сърди — прошепна сър Гилбърт. — Дадох тежка клетва, че преди да умра или щом навършиш осемнадесет години, ще ти кажа истината.

— Какво ще стане с теб! — възкликна Ричард и го зави плътно с наметката срещу хапещия вятър, който пронизваше подгизналото от пот тяло. — С твоята собственост, твоите…

Сър Гилбърт тихо се изсмя. Като се изправи още малко, той изстена, държейки се за гърдите.

— Каква собственост, Ричард? Очуканата броня? Конят ми, който е мъртъв? Малкото пенита в кесията ми? — Той посегна и сграбчи ожулените дисаги, които оръженосецът беше донесъл и му ги хвърли. — След толкова години вярна служба — продължи той — в един или друг замък, това е всичко, което имам. Както е казал писателят: „Ние идваме голи от тъмнината и се връщаме в нея по същия начин.“ Не бих желал нищо по-различно. А сега, момче, върви, в името на Бога! Намери си кон, сигурно е, че има много свободни. Гледай сбруята му да е хубава. Язди към брега.

Ричард, внезапно уплашен, че ще остане сам, поклати глава.

— Имаш нужда от помощ — прошепна той. — Мога да повикам лекар.

Сър Гилбърт вдигна меча си с изключителна проява на сила и удари с тъпата му част рамото на Ричард, а острието мина само на инч от врата му.

— Аз съм твоят рицар — каза той грубо. — Първото задължение на оръженосеца е да се подчинява. Сега, в името на Бога, върви! Това е последната ми заповед!

— А ако не го направя? — попита Ричард.

— Значи си долнопробен мошеник и неверен подлец, който вече не е мой оръженосец, нито приятел, нито синът, за какъвто те смятах.

Лицето на Савидж се смекчи.

— Моля те, в името на Бога, тръгвай вече!

Ричард се приведе, отблъсна меча и леко целуна сър Гилбърт по обветрените бузи и потното чело. Докато го правеше, очите му се напълниха със сълзи, горещи и горчиви.

— Тръгвай, момче! — нареди му сър Гилбърт хрипкаво. — Остави ме в Божиите ръце.

Без да поглежда назад, Ричард се измъкна от канавката. Притискайки дисагите под наметката си, Ричард Грийнел, беден оръженосец от армията на Едуард Английски, се запрепъва през бойното поле на Поатие. Рано сутринта полето беше тучно и зелено, кипящо от сокове под есенното слънце. Сега това беше адът на земята. Гъста мъгла започваше да се спуска, сякаш самата Природа се опитваше да скрие ужаса: обезглавени трупове, коне, обезумели от болка, които тъпчеха с подкованите си копита ранените и умиращите, струпани около тях като купчини есенни листа. Студеният нощен въздух беше изпълнен с виковете и стоновете на ранените. Някъде френски войник викаше майка си, а до него английски стрелец плачеше за съпругата и децата си.

Звукът от битката вече беше заглъхнал. Французите отстъпваха панически, а англичаните бяха твърде изтощени, за да ги преследват. От време на време някой монах или свещеник преминаваше, за да утеши умиращите, колкото може. Грийнел изпрати един от тях в посоката, където се намираше сър Гилбърт, защото възможността за обогатяване беше довела тук всички мародери и те обикаляха с малките си ками, за да довършат ранените и да ги ограбят. Понякога Ричард срещаше групи от тях, но видът на оголения му меч и мрачното му лице осигуряваха безпрепятственото му преминаване. От време на време срещаше групи английски стрелци, които го спираха и го питаха за името и титлата. Акцентът му бързо ги караше да приключат с разпита и го оставяха на мира. Искаше му се да спре и на два пъти предложи вода на мъже, които крещяха от жажда. Същевременно си намери по-добър меч, броня, кама, храна и вода от една торба, дори една наметка от рицар, който вече нямаше да има нужда от нея.

Когато наближи края на бойното поле, Ричард видя прекрасен боен кон, черен, висок и величествен, който разтърсваше грива и риеше земята. От време на време изцвилваше тихо към трупа, който лежеше до него. Оръженосецът бавно се приближи и му заговори тихичко. Бръкна в торбата си, извади остатъка от ябълката, която беше нахапал, преди да започне битката, и му я поднесе. Конят внимателно я пое от ръката му и ушите му се присвиха от удоволствие. Като не спираше да му шепне, Ричард го яхна. Големият боен кон не се противопостави, макар тихичко да изцвили над проснатия труп. Когато оръженосецът дръпна юздите и леко го пришпори, жребецът се обърна и препусна в нощта.

За щастие, конят се намираше на далечния край на бойното поле, близо до пътя, който се виеше през храстите. Ричард никога не беше яздил такова животно и въпреки трагичната си и окончателна раздяла със сър Гилбърт, се поддаде на чувството за власт и скорост. Едва когато се отдалечи на известно разстояние, той дръпна юздите и отби коня от пътя на място, обрасло с дървета. Слезе, хвана главата на коня между дланите си, целуна го и нежно му зашепна, както правеше с всеки кон, за който трябваше да се грижи. Огромният жребец му отвърна с потъркване на носа. Сега Ричард имаше възможност да го огледа по-отблизо. Той беше катраненочерен от главата до опашката, козината му — лъскава и мека; имаше мощни хълбоци, здрави крака, подострени копита и пропорционални врат и глава. Когато младежът се обърна, конят го последва, сякаш също се радваше на компанията му. Ричард тихичко се засмя и бръкна в торбата за последните остатъци от ябълка, като позволи на жребеца да оближе пръстите му. После прегледа сбруята — юздите и седлото бяха от тъмночервена испанска кожа, токите, ремъците и стремената бяха с великолепна изработка.

— Господарят ти сигурно е бил някой богат лорд — прошепна оръженосецът.

Когато вдигна седлото, той възкликна изненадан, като откри изтъкания отстрани джоб. Свали цялото седло и внимателно прегледа тайното отделение. Конят веднага полегна и се претърколи, за да почеше гърба си. Ричард извади сребърните монети, скрити в джоба, и подсвирна от учудване, като преброи поне сто лири. Той отново оседла коня и върна среброто там, където го беше намерил. Закопча сбруята, провери всеки ремък поотделно и отново го яхна. После се приведе, поглади врата на коня и прошепна в ухото му.

— Може би и двамата имаме нов късмет!

После отново се върна на пътя.

Колкото повече се отдалечаваше от Поатие, толкова повече се учудваше колко бързо новините за битката го бяха изпреварили. Селца и махали бяха изоставени, селяните вече събираха вещите си и бягаха в гората. Малките, обградени със стени градчета, бяха плътно затворили портите си. Същото се отнасяше за всяко укрепено имение или замък. Голямата победа на англичаните при Поатие вече беше призовала собствените си демони. От време на време Ричард срещаше скитащи банди — от търговци, организирани групи от английски войници и стрелци, които преравяха провинцията, за да грабят, плячкосват и изнасилват. Най-накрая реши да пътува нощем и да спи денем, като се държи надалеч от черните стълбове дим и миризмата на изгоряло. Понякога успяваше да закупи храна за себе си и фураж за коня от някоя църковна общност или самотна ферма. Никой не смееше да му иска пари. Смятаха го за английски лорд, добре въоръжен и с отличен кон, твърде опасен, за да му откажеш.

Мислите на Грийнел, съвсем естествено, се връщаха към спомена за сър Гилбърт, лежащ в онази кална канавка, докато животът го напускаше и думите, които бяха преобърнали живота му. Една нощ, както лежеше, увит в одеялото в горичката, оръженосецът осъзна каква голяма част от живота му е била свързана със сър Гилбърт Савидж. Откакто се помнеше, той беше негов паж, после оръженосец, докато обеднелият рицар пътуваше из Англия и служеше на един или друг лорд; той го придружаваше в наемните му походи в Бамбъро по време на шотландското нашествие или в Дувър, над сивия, мрачен проток. Грийнел никога не бе имал съмнения. Когато беше запитал сър Гилбърт за родителите си, рицарят беше поклатил прошарената си глава.

— Умряха по време на чумата — беше му казал рязко.

— Къде? — беше попитал Ричард.

— В едно селце в Кент. Минавах оттам, всички бяха избягали, чух бебешки плач. — Тук сър Гилбърт се навеждаше и разрошваше косата му. — Архангел Михаил и всичките му ангели сигурно са те закриляли. Родителите ти бяха мъртви, а ти просто седеше на калния под и си изплакваше очите. Тогава живеех с една жена, на име Мариота. Тя се грижеше за теб. Когато умря, останахме само двамата.

Грийнел потръпна и впери поглед в звездното небе. Това беше животът му. Нагоре-надолу по прашните тесни пътища на Англия, спане в миризливи хамбари, тавани на разнебитени ханове или неприветливите, студени стаи на някой замък. Независимо от това, този живот му харесваше. Сър Гилбърт се беше сражавал в Прусия и беше неизчерпаем източник на увлекателни истории за влажните, зелени гори, кървавите ритуали на дивите местни жители, които украсявали гредите над вратите си с главите на враговете си. Същевременно сър Гилбърт се беше оказал прекрасен учител, беше обучил Ричард в изкуството на ездата, направи го доста добър в стрелбата с лък и боя с меч, в боя с копие и кама. Ричард беше очаквал, че този живот ще продължи завинаги. Понякога ходеха на големите турнири в Лестър, Нотингам, Солзбъри, Уинчестър или Кентърбъри. Господарят му беше майстор на копието. Той непрекъснато печелеше кесии сребро, дори сбруята и коня на някой нещастен рицар, когото успяваше да повали. Тях той продаваше и после продължаваха. Но понякога нощем Ричард сънуваше ужасен сън. Беше винаги един и същ — намираше се в стая, съвсем сам и спеше на малко легло. Чуваше отвън писък на жена, дрънчене на мечове и тропот на тежки крака по стълбите. Понякога кошмарът беше по-ясен — отваряха се врати, над него се навеждаше някакъв мъж, но после всичко избледняваше. Една нощ, когато се събуди, облян в пот, откри, че сър Гилбърт го наблюдава с любопитство.

— Често имаш кошмари, нали, Ричард?

Оръженосецът беше кимнал, задъхвайки се.

— Сукуби — обясняваше му рицарят. — Въздушни демони, които излизат от ада, за да пречат на съня ни и да мятат душите ни в кошмари.

— Но този е винаги един и същ — беше възразил Ричард.

Беше затворил очи и разказал всичко. Сър Гилбърт го погледна странно, поклати глава и му каза да заспива отново. Сега всичко това беше свършено и Ричард се чудеше какъв е този Хюго Котикол. Какви бяха тайните на миналото му? На родителите му? И защо Колчестър в Есекс? Младежът чу, че конят цвили, стана и отиде да го успокои.

— Ти си прекрасен — прошепна му той. — Смел и верен. — Погледна към небето. — Ще те нарека Баяр^[1]. Да, Баяр, царят на бойните коне.

Конят изцвили тихичко и побутна торбата на Ричард.

— Нямам повече ябълки — засмя се оръженосецът.

Но после отиде до дисагите и извади захаросаната ябълка, която беше купил в едно от селата, през които бяха минали предишната вечер. Защо пък Колчестър в Есекс, продължи да се чуди Грийнел. Дръпна ръката си и Баяр изцвили възмутено. Внезапно младежът осъзна, че въпреки всички пътешествия на сър Гилбърт из кралството, те винаги бяха отбягвали градовете и пристанищата на Есекс. Остави Баяр да дояде ябълката, върна се под одеялото и се опита да поспи.

След още няколко дни езда Грийнел стигна пристанището на Бордо. Новините за победата на Черния принц при Поатие бяха стигнали и дотук. Пристанището, охранявано от силен английски гарнизон, кипеше от оживление, защото снажни, сурови търговци товареха оръжие на широкодънните рибарски корабчета, за да атакуват френските плавателни съдове. Всички идваха във Франция; нетърпеливи да потърсят късмета си, затова Грийнел без проблеми си осигури превоз, заедно с Баяр на борда на един от тях, който караше вино за Дувър. Заминаха една сутрин, точно когато, както отбеляза капитанът, есенните ветрове потвърдиха присъствието си. Ричард беше принуден да се съгласи. Баяр беше добре настанен в трюма, подсигурен с много фураж, докато той получи просмукано от морска вода легло между палубите.

За първи път в живота си Ричард разбра какво означава да си наистина нещастен. Корабът се мяташе и се въртеше. Морската вода проникваше сякаш навсякъде, покривайки дрехите и кожата му с фина солена прах. За храна имаше пълни с гъгрици бисквити, а виното имаше вкус на оцет. Младежът прекара повечето от времето, тичайки нагоре и надолу по стълбите, за да повръща през борда. Моряците добродушно го подиграваха, потупваха го по гърба и казваха, че това е нищо в сравнение с онова, което може да се случи тепърва. Ричард се усмихваше слабо и със залитане слизаше да провери как е Баяр. После се хвърляше на подгизналата си постеля, свит в тъмнината, кръстосваше ръце, затваряше очи и се молеше Бог да го предпази от всички несгоди на морския живот.

Най-после стигнаха Дувър и големия замък, където Ричард беше прекарал част от младостта си — издигнат високо върху скалите, надвесен над оживеното пристанище. Слаб, небръснат и мръсен като плъх от каналите, той свали Баяр от кораба. Навлезе в тесните калдъръмени улици и броди, докато не намери най-добрия хан. Остана там една седмица, докато с коня се възстановят от изтощителното морско пътешествие. Смени дрехите си, изкъпа се, обръсна се и си поръча нови дрехи от пътуващите търговци. Първите три дни прекара повечето от времето в леглото или сгушен до огнището с буен огън. Баяр се възстанови пръв — отпочинал и добре нахранен, той скоро зарита дървената преграда на яслата си и тръскаше глава от удоволствие, когато новият му господар се появеше. Естествено, с такъв кон и дошъл наскоро от Франция, Грийнел скоро стана обект на внимание от хората, които го разпитваха какво е станало при Поатие. Заблуди ги умело, разказвайки им, че е пратеник на някакъв високопоставен лорд, който има земи северно от Темза. Описа на слушателите си всичко, което искаха да знаят — смелостта на английските стрелци, доблестните сърца на войниците, доблестта на рицарите и лъвските качества на предводителя им, Черния принц.

Повечето от въпросите бяха невинни, дори наивни, особено задаваните от младежи, били те моряци, търговци или фермери, нетърпеливи да стигнат до Франция и да вземат дял в оплячкосването й. Но понякога Ричард имаше чувството, че го наблюдават отблизо и го преценяват, докато седеше на мазната маса на някоя кръчма или обикаляше по улиците, чудейки се кога да си тръгне. Самотник, свикнал с опасностите и пустите обиколни пътища и пътеки на Англия, Грийнел подозираше, че го следят, но когато се обръщаше на някой ъгъл или сергия, не забелязваше нищо застрашително. Същото чувство изпита и в една кръчма — вечерта, когато заведението се изпълваше с амбулантни търговци, продавачи на реликви, пътешественици, моряци, войници, червенокоси проститутки и по-елегантни куртизанки. Но колкото и да се оглеждаше, Грийнел не можеше да открие загадъчния си преследвач. Когато напусна Дувър и пое пътя на север към Лондон, той беше убеден, че това е било игра на въображението му, вероятно в резултат от внезапното му заминаване от Франция и изтощителното морско пътешествие.

Ричард беше доволен да напусне Дувър, със зловонните му улици и натрапчивата миризма на солена риба. Зимата още не беше завладяла провинцията, но есента си отиваше. Килими от златистокафяви листа покриваха пътеките, а прохладният силен вятър оголваше дърветата и запращаше птиците да се реят из небето. Сред широките поля от двете страни на пътя селяните се подготвяха за оран — яки фермери се привеждаха над волските си плугове, а зад тях млади момчета, въоръжени с прашки, разгонваха крадливите гарвани.

Пътищата бяха оживени — монаси и свещеници бутаха евтини ръчни колички по пътя към Лондон. Бързаха да се доберат до столицата, преди зимата да дойде и превърне калдъръмените пътища в кални мочури. Школари от различни народности, облечени в овехтели роби, пътуваха към залите на Кеймбридж или Оксфорд. Продавач на индулгенции, току-що пристигнал от Авиньон, яздеше с огърлица от кости около врата си. Твърдеше, че това са свещените останки на свети Такстус и неговите десет хиляди другари. Оръженосецът се държеше настрани от подобни скитници. Понякога се присъединяваше към трупа артисти, които пътуваха от едно село до друго или търговци, които се придвижваха към Кентърбъри или Лондон. Той смяташе да избегне Лондон, където всички, дошли наскоро от Поатие, можеха да бъдат закарани насила пред шерифите, кмета или старейшините за нескончаеми разпити. Оръженосецът съзнаваше, че няма официално разрешение да напусне армията на принца, затова тръгна на запад. Прекоси Темза една вечер през кален, изоставен брод и се насочи към село Удфорд. Ориентираше се по напътствията на хората от самотните ферми, в които се отбиваше, и откри, че не може да избегне преминаването през обширната тъмнозелена гора Епинг, с безбройните й уединени пътеки. Той не се страхуваше, но още внимаваше да не го следят. Само веднъж, точно след като прекоси един брод, той забеляза тайнствен ездач с наметало и качулка, който чакаше под дърветата. Все още се опитваше да отбегне гората, но когато стигна имението Уонстед, разбра, че няма друг избор, освен да мине през нея. Зареди арбалета, който носеше, окачи го на рога на седлото и разхлаби меча и камата си в ножниците.

Беше късен следобед, когато навлезе навътре в гората и нервността му се усили. Дърветата над него бяха събрали клони, скриваха небето и слабото есенно слънце. Дебел пласт гниещи листа покриваше земята и заглушаваше всякакъв звук. Отвсякъде се чуваше шумоленето на животни, които се промъкваха през храстите, смесено със зловещите птичи крясъци от високите клони. Опасенията на Грийнел се задълбочиха. Веднага, след като мракът започна да се спуска, той забеляза черни фигури, които се промъкваха из гората от двете му страни. Затова въздъхна с облекчение, когато пътеката стана по-широка и дърветата по-редки, а в далечината се появи блещукаща гостоприемна светлина. Той така се беше съсредоточил в достигането й, че се отпусна и бандата главорези, които го следваха, изскочи от гората. Те безшумно тичаха към него със заредени лъкове, извадени мечове и вдигнати тояги. Настигнаха го, преди да се усети.

Нямаше време да използва арбалета, но извади меча и стисна юздите на Баяр по-здраво. Разбойниците, с качулки и маски, се струпаха около него и го нападнаха. Грийнел им отвърна, като управляваше майсторски Баяр и атакува стрелците, които танцуваха около него, търсейки слабото му място. Отначало големият боен кон изглеждаше зашеметен от рязката промяна в събитията, но после един от бандитите, който се беше прицелил в краката на оръженосеца, пропусна и улучи животното. Баяр моментално реагира. Обучен за боен кон, той се изправи на задни крака и размаха подострените си копита, като изпрати двама от нападателите на земята. В промеждутъка Грийнел вдигна арбалета и превърна лицето на един разбойник в кървава маса. Останалите, вероятно желаещи да се разправят с коня, който им беше причинил толкова много загуби, се втурнаха напред, опитвайки се отчаяно да съборят младия оръженосец от седлото. Но Ричард непрекъснато им се изплъзваше, отдалечавайки Баяр. Изпоти се, ръцете му станаха хлъзгави и след един удар се отдръпна толкова рязко, че мечът се изплъзна от хватката му. Той заби шпори в коня, надявайки се да се измъкне, но един от разбойниците се вкопчи отчаяно в сбруята на Баяр, избягвайки вдигнатите му копита, докато псуваше другарите си и им крещеше да свалят ездача. Внезапно от гората се чу звук на рог, дълбок и звучен. Последва ново кратко изсвирване, после друго — дълго и ехтящо. Изненадани, разбойниците отстъпиха, после един от тях подскочи във въздуха с разперени ръце, когато една стрела профуча в нощния въздух и го улучи в гърдите. Последваха нови стрели, още трима бандити паднаха. Останалите си плюха на петите и като плъхове потънаха в храсталаците.

Известно време Грийнел седя с приведена глава, борейки се за глътка въздух. После чу задавен смях, вдигна поглед и видя един мъж, облечен от главата до петите в светлозелено, който се наведе над един от падналите разбойници и умело му преряза гърлото. Когато чу възклицанието на Ричард, човекът се приближи към него и отметна качулката от острата си, посивяла коса. Имаше приятно, обгоряло от слънцето лице с дълъг белег от нож, който минаваше по цялата дължина на лявата му буза. Движеше се тихо и грациозно като котка. Колчан стрели с пера от сива гъска висеше на гърба му, в дясната ръка беше стиснал дълъг тисов лък. Зелената му туника беше мръсна и с петна от пот, но презраменният му ремък и колана бяха в плътен тъмнокафяв цвят. Мечът, който висеше от халка на колана му, беше чист и лъскав. Грийнел забеляза на китките му дебели кожени гривни — белег за майстор-стрелец.

— Можеш да слезеш. — Лицето на мъжа се разля в усмивка и той почеса четината по брадата си.

— Откъде да знам, че не си един от тях? — рязко попита оръженосецът.

— Ако бях, нямаше да застрелям тези тримата. А досега и ти щеше да бъдеш мъртъв. Така че бъди добро момче и направи каквото ти казвам. Не бива да оставяш такъв хубав меч в гората.

Някъде в дърветата се чу птичи повик и Грийнел подскочи.

— Не се тревожи — каза тихо облеченият в зелено мъж и пристъпи напред. — Всички си отидоха, поне за момента.

Той обиколи труповете, прибра кесиите им и прибра всички трофеи, които носеха, в собствената си кожена кесия.

— Помия от каналите! — каза той.

— Познаваш ли ги? — Ричард тихо извади камата от канията, успокоявайки все още възбудения боен кон.

— Добре ги познавам. Наричат се Хрътките. Част са от по-голяма банда главорези, разбойници, изнасилвачи, богохулници и мародери. По-достойна група хора никога не е увисвала на кралските бесилки.

Той пристъпи още крачка и Грийнел вдигна камата.

— Откъде знаеш всичко това?

Мъжът се поклони подигравателно.

— Казвам се Кътбърт Барликорн, ловец, някога кралски лесничей в гората Епинг.

— А сега? — попита с любопитство Грийнел.

— Е, мастър^[2] пътнико, някои хора живеят по кралските закони, други — извън тях, но малко са онези като мен, които съществуват на границата между едните и другите.

— Значи си разбойник?

— Не е така. Просто отказах да се присъединя към армията на краля във Франция. — Барликорн пристъпи малко по-близо и присви очи. — Басирам се, че ти идваш оттам. Дезертьор ли си?

Грийнел стисна по-здраво камата.

— Откъде знаеш?

— Бях там преди дузина години. Бих се в клането, което нарекоха Великата победа при Креси^[3]. Различавам френската сбруя и седло. В името на Архангел Михаил и всички ангели, и това е молитва, а не проклятие, седиш на този кон като подплашен заек. Ако исках да те убия, можех да го направя!

С невероятна бързина той взе стрела от колчана си, опъна лъка и преди младият оръженосец да може дори да обърне коня си, тя профуча във въздуха на няколко сантиметра над главата му. Барликорн се приближи още, вдигна меча и се усмихна, докато му го подаваше.

— Ти си добър боец — заяви мъжът. — Много мъже щяха да бъдат свалени от коня. Къде отиваш?

— В Колчестър в Есекс.

Усмивката изчезна от лицето на Барликорн.

— Тогава трябва да внимаваш. Там върлува страшна епидемия.

Грийнел вдигна очи. Нощта се спускаше и му се искаше да продължи по горската пътека, далеч от този наблюдателен и опитен стрелец. Той подскочи, когато някъде в зелената тъмнина зад него се чу скръбният звук на ловджийски рог. Без да го пита, Барликорн сграбчи оглавника на коня му.

— По-добре да тръгваме — прошепна той.

После погледна през рамо и Грийнел долови страха в очите му, когато рогът прозвуча отново.

— Това са Хрътките! — промърмори стрелецът. — Събират се, за да ни преследват.