Желю Желев
Фашизмът (38) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

Епилог

В края на Втората световна война, след разгрома на главните фашистки държави, цивилизованото човечество с покруса узна истинските мащаби за престъпленията, извършени от фашисткототалитарните режими. Въз основа на деянията на тези режими, както и на документите от техните архиви, за пръв път стана ясна цялата картина.

В частност стана очевидна несъвместимостта на основните „ценности“ на фашизма — фашистката партия и фашистката държава — с ценността на човешката личност. На фона на концетрационните лагери, газови камери, планините от човешки трупове и методите за промишлено унищожаване на човека се разкри пропастта между фашизма и хуманизма. Фашистката държава по принцип не може да бъде хуманна. Това противоречи на нейната структура и природа. Тя не може да признае човешката личност и нейното пълноценно развитие за по-голяма ценност от самата нея.

Разбира се, фашистката държава не противопоставя себе си на личността, тя противопоставя личността и народа, като представя себе си за изразител на общите, основните интереси на народа (нацията). В името на тези мнимо общи интереси тя (пак от името на народа) смазва всяка отделна личност. И огромната еснафска маса, затъпена и оглупяла от пропагандата, и дава своята подкрепа.

Противопоставяйки се на антихуманната същност на фашистко-тоталитарните режими. Организацията на обединените нации прие на 10 декември 1948 г. документ с историческо значение. На мястото на отхвърлената фашистка ценностна система, той предлага една позитивна, демократична и хуманна система, приемлива за съюзниците. В нея човекът с неговите основни граждански свободи и права се поставя по-високо от всички други обществени ценности.

Този документ е Всеобщата декларация за правата на човека, който отхвърля пункт по пункт принципите, върху които е построена тоталитарната фашистка система и нейната идеология. В член 1 на тази декларация прозвуча властният акорд от „Общественият договор“ на Русо: „Всички хора се раждат свободни и равноправни по своето достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и са длъжни да постъпват в отношенията си един към друг в дух на братство.“ Първият член на декларацията отрича основните стълбове на фашизма: расизма, национализма, шовинизма, тоталитаризма.

Следващите членове подчертават още по-категорично ценността на човешката личност. Според чл. 13: „Всеки човек има право на живот, на свобода и на лична неприкосновеност“. Този член е насочен директно срещу основната теза на фашизма, за който човекът и човешкият живат са само средство, чрез което държавата постига своите цели. Хитлер смяташе напълно оправдано (и дори хуманно!) унищожаването на малоумните, старците и неизлечимо болните, както и да стерилизира циганите, за да може националсоциалистическата държава да се освободи от грижата за тях. Те пречат на укрепването на на държавата, следователно са вредни. Идеологическата база на това заключение е следната: фашистката държава е най-висшата политическа и социална ценност: всичко, което помага за нейното укрепване, е морално, което пречи, е аморално и трябва да бъде унищожено. Човешкият живот има смисъл само доколкото допринася полза за фашистката „общност“.

Въз основа на тая идеологическа постановка нацизмът унищожаваше и съвсем здрави и нормални хора — политическите си противници (комунисти, социалдемократи, профсъюзни функционери), тъй като те, естествено, не можеха да бъдат полезни за каузата на националсоциализма.

Цял ред членове на Всеобщата декларация за правата на човека, отнасящи се до основните граждански и политически свободи, представляват също отричание на фашистко-тоталитарната система. Член 9 например отхвърля правото на държавата да подлага гражданите на произволен арест, задържане или изгнание. Член 10 отрича практиката на политически процеси при закрити врата, така характерни за типичния фашизъм, даже когато последният се опитва да създаде илюзията за някаква публичност. Член 11 отхвърля тезата на фашисткото „правосъдие“, което негласно приема, че обвиняемият може да се счита за виновен и преди да е осъден от съда. Затова между прочем то допуска продължително предварително задържане на обвиняемия или пък практиката да бъдат вкарвани хора в концентрационен лагер без присъда, по усмотрение на полицията.

С подчертан антитоталитарен характер е също член 13: „Всеки човек има правото свободно да се придвижва и да си избира местожителството в пределите на всяка държава. Всеки човек има правото да напуска всяка страна, в това число и своята собствена, и да се връща отново в своята страна.“ Тези свободи се доразвиват в членовете 14 и 15, които съответно гласят: „Всеки човек има правото да търси убежище от преследвания в други страни и да се ползва от това убежище“, „Всеки човек има право на гражданство. Никой не може произволно да бъде лишен от неговото гражданство или от правото да измени своето гражданство.“

Особено ярък израз е намерила противоположността между демокрацията и фашизма в член 19, който провъзгласява правото на всеки гражданин не само да има свои свои убеждения, но и да ги излага публично и свободно, неограничаван от държавата и от нейните претенции за монопол в идеологическата област. Член 20 провъзгласява, че: „Всеки човек има право на свобода на мирните събрания и асоциации“ и че „никой не може да бъде принуждаван да влиза в каквато и да било асоциация“.

Антифашистката насоченост на декларацията особено ясно се вижда в точка 4 на член 23, която провъзгласява, че „всеки човек има правото да създава професионални съюзи и да влиза в професионални съюзи за защита на своите интереси“. С други думи, профсъюзите имат предназначението да защищават интересите на трудещите се от собствениците и тяхната държава, а не обратно.

Разбира се, тук не е нужно да цитираме всички членове на декларацията, още по-малко да ги преразказваме. Ние изтъкваме само онези от тях, които са адресирани пряко срещу идеологията на фашизма, под каквато и фарма да се явява той.

Нашата задача, произтичаща от логиката на изложеното, беше да дадем историческата връзка между разгрома на фашизма и появата на Всеобщата декларация за правата на човека, която в случая звучи като победа на разума и хуманизма над фашисткото мракобесие на XX век.

Това изследване е израз на нашата вяра в принципите, прокламирани във Всеобщата декларация за правата на човека. Поради това считаме, че тя трябва да представлява неделима част от него.