Желю Желев
Фашизмът (31) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

6. Икономически основи на фашистката държава

Би било наивно да се мисли, че абсолютната концентрация на властта в ръцете на фашистката държава е без връзка с икономиката. Невъзможно е една абсолютно централизирана надстройка да се крепи върху децентрализирана база; тоталитарната фашистка надстройка предполага и тоталитарна напълно контролирана от държавата икономика.

Фашистката държава, без да премахва формално частната собственост върху средствата за производство, се оказва фактическият владетел на националната икономика. Тя именно определя: а) ориентацията на икономиката — ще произвежда ли с оглед на една бъдеща война, или ще се разширява производството на предмети за потребление; националната икономика ще бъде ли свързана с другите страни, или ще се изгражда по принципа на автаркията; б) структурата на производството — какво да се произвежда и в какви количества. Производителят е подчинен изцяло на нуждите на държавата.

Ще приведем за пример селските закони в националсоциалистическа Германия. Всеки селянин съобразно размерите на стопанството си получава от държавата план, чрез който последната му определя в какво количество да произведе картофи, зърнени храни, мляко, яйца, месо, както и цената, на която ги продаде на държавата. Той не може да ги продаде на други покупатели освен на държавата. Или държавата му диктува какво да произведе, колко да произведе и на каква цена да и го продаде, с което тя става фактически владетел на неговото стопанство, а той само — формален собственик; в) намеса на държавата в имуществените отношения. Специално в Германия със закон за „наследствените дворове“ от 29 септември 1933 г. приблизително 5 и половина милиона земеделски стопанства, притежаващи минимум по 10 хектара площ, са обявени за неделими. Такова стопанство може да бъде наследено не само от най-големия син, но преди всичко от онзи, когото фашистката власт счита за най-достоен (разбира се, нейният подход не може да бъде друг освен политически). „Ако не съществува достоен за селски стопанин (т.е. ако е неблагонадежден за нацистката партия) наследник — пише Валтер Даре, — по предложение на имперския селски водач на този селянин може да бъде отнета собствеността върху наследствения му двор и прехвърлена върху едно предложено от селския водач лице. Тази наредба действува възпитателно на селските съсловия и оправдава целта; да бъде запазена селската част“ (13–233).

Нацистката държава поставя германската промишленост изцяло под своя контрол. Тя фактически одържави ръководството и управлението на промишлеността, което се изразява не само в създаването на управителни съвети, работещи под ръководството на изпитани нацисти, но и в отчисляването на грамадна част от печалбата в полза на държавата за въоръжаване и други цели.

Приблизителна представа за това може да ни даде една съпоставка на дивидентите, получени от оръжейната индустрия в Англия и Германия. Тези цифри са приведени в реч на Хитлер, произнесена на 10. XII. 1940 г. пред работниците от заводите на оръжейната индустрия в Берлин: „Като пример ще посоча, че английските капиталисти имат възможност да извличат от тяхната индустрия за въоръжаване 76, 80, 95, 140, дори 160% дивиденти.

… Аз смятам, че 6 процента са достатъчни, даже от тези 6 процента ние вземаме половината, а за останалата половина трябва да ни се дадат доказателства, че са употребени в интереса на народната общност. Това значи: отделната личност няма право да се разпорежда с това, което трябва да се отстъпи на народната о бщност. Ако тя се разпорежда разумно с тази част — добре, ако не, тогава се намесва националсоциалистическата държава“ (128–379).

Важен икономически лост за контрол над селското стопанство нацистката държава намира в земеделските кооперации. Тяхното формиране започва още през 1933 г. През 1939 г. числото достига цифрата 45 545. 73 процента от цялото мляко се преработва кооперативно, 61 процента от цялото производство на яйца в Германия минава през тия кооперации. По-голямата част от земеделското производство се изкупува от кооперациите. По такъв начин кооперациите подкрепят направлявания от държавата пазар.

Особена форма на интервенция на държавата в отношенията на собственост е законът за задължителната конфискация на имуществото на онези граждани, които са емигрирали в чужбина и са се обявили против режима. Този закон съществува във всички фашистки държави. Например лятната вила на Айнщайн в Капуте заидно с принадлежащия към нея поземлен участък са конфискувани в полза на пруската държава по нацисткия Закон за изземване на собствеността на комунистите и враговете на държавата, издаден още през 1933 г.; г) монополно владение на националната работна сила. Тази политика намира идеална реализация в кооперативната система на италианския фашизъм, която по-късно бе пренесана в Испания („вертикалните синдикати“). В Германия същата роля изпълняваше Германският трудов фронт. Посредством корпоративната система държавата осъществява пълния си контрол над работниците, като забранява стачките. Посредством тоталното обхващане на работниците, тя ги подчинява изцяло на своите интереси. Не само че не им дава възможност да стачкуват, но ги и впряга да работят за нея с оглед на нейните аспирации. Много важно е това да се разбере добре. Тук не става дума за просто смазване съпротивата на работниците, изразена в стачки — нещо, до което прибягва обикновената военна диктатура, а за обхващането на работниците в държавни икономически организации, чрез които тя ги „привлича“ на своя страна, за да ги контролира всестранно. С други думи, без да изразява реално интересите на работниците, тя ги представлява, заставайки в положението на монополен владетел на работната сила.

Накратко, в икономическата област фашистката държава създава система, близка в много отношения с феодализма. Тя се характеризира с: а) фактическото владеене от държавата на националните средства за производство и работната сила и б) премахването на свободата на труда и замяната и с извъникономическата принуда. Или от чисто икономическата принуда на либералното буржоазно общество, фашизмът се връща към извъникономическата и политическата принуда на феодалната система.

Благодарение на това той заставя трудещите се да работят при всякакви условия, без оглед на техните интереси. Те стават нещо като трудова армия държавата. Всяко неподчинение подлежи на най-строги санкции, третира се като саботаж или предателство. Известен е случаят с машинния техник Лудвиг Айхнер, екзекутиран през септември 1939 г. за това, че работейки във фабриката за запалки (за гранати), той е отказал да работи ентусиазирано, а през време на почивка не отивал да нагласи правилно машината.

В условията на традиционната либерална демокрация Айхнер би мотъл най-много да бъде уволнен от фабриката за недобра работа. С това случаят би приключил. При фашистката държава, където всеки опит за независимост се третира като предателство, постъпката на Айхнер получава съвсем друг смисъл: „Враждебното му отношение към държавата и народа, изразено в неговите изказвания, се подчертава още по-ясно от отношението му към производството на запалки за гранати и към работещите с него жени. Айхнер е загубил всякакво право да се нарича германец — се казвя в рапорта на началника на полицията за сигурност.

… Доложено на райхсфюрера на СС и началник на германската полиция, предлагам Айхнер да бъде екзекутиран“ (111–90).

Случаят Айхнер е особено показателен, понеже се отнася към довоенния период, когато ритъмът на събитията още не налага драконовски мерки в масови мащаби.

От монопола на държавата върху работната сила произтича и друго следствие: работникът няма правото да претендира за работа според квалификацията си, ако това не е изгодно за държавата. Той трябва да работи там и това, което е нужно и полезно на държавата. Германският фашизъм например дисквалифицира всички художници-модернисти, които правеха изкуство, враждебно на официалните художествени вкусове. Той им връчи трудови карти, изпрати ги да работят физически труд като обикновени копачи, а същевременно търгуваше с техните платна на външния пазар.

С премахването свободата на труда и въвеждането на извъникономическата принуда фашистката държава ликвидира безработицата по същия начин, както няма безработни при феодализма или в концинтрационния лагер.

Обикновено се опитват да обяснят икономическото „чудо“ с бесните темпове на военната промишленост при нацизма. Вярно като факт, това още не обяснява истинската причина на нещата. Защото на подобно обяснение би могло да се противопостави въпросът: как може фашизмът да хвърля такива големи средства за въоръжение? Защо обикновената буржоазна демокрация не може или не си позволява подобно нещо? Отговорът на тези въпроси неизбежно ще ни доведе до общите икономически принципи на фашистката държава, главният сред които е връщането на обществото към извъникономическата принуда: държавата задължава работника да работи под страх от съд; определя продължителността на работния му ден; размера на заплатата; забранява му да напуска произволно предприятието, в което работи; забранява му да стачкува; задължава го да работи на смени; забранява му да напуска страната и да търси работа в други страни и пр. Накратко казано, държавата едностранно диктува всички трудови условия на работника, с което го поставя в положението на затворник.

За да се разбере механизмът за премахване на безработицата (в Германия през 1933 г. тя достига 5 и половина милиона души!), трябва да се има предвид, че фашистката държава може да поддържа постоянно нисък стандарт на живота при непрекъснато увеличаващо се производство. Чрез терористичния апарат и системата от казионни масови организации държавата парира всякаква съпротива още в зародиш, а чрез монолитната и тотална пропаганда тя „убеждава“ в правотата на своята икономическа политика.

След като трудът е принудителен, пред фашистката държава въпросът за стойността на работната сила престава да бъде въпрос, кайто подлежи на решаване. Благодарение на това фашистката държава винаги има на разположение неограничено количество евтина работна ръка. Ето защо за разлика от либералната буржоазна система тя може да си позволи лукса да хвърли огромно количество работна сила за мероприятия без стопански ефект, но с голямо военно значение като аутобани, погранични укрепления, мостове и пр., тя може да изгради автракична икономика, макар и да струва далеч по-скъпо, отколкото ако работи с вносни суровини. Накрая тя може да развива с бързи темпове най-модерна военна икономика, за каквато традиционната буржоазна държавна дори не може да мечтае.

В това отношение много са интересни мислите на Рапард за нацистката икономика, казани през 1936 г. на конгреса на икономистите, говорещи френски език: „Ако считаме, че критерий за успех е да поставиш в действие максимум труд за минимален доход, германският опит е един триумф, но ако считаме, че стойността на една икономическа система се мери с достигането на максимален доход за минимален труд, това е пълен провал… Казва се, че автракичната германска икономика е унищожила безработицата: и няма защо да се учудваме, в затворите няма безработни“ (155–57).