Желю Желев
Фашизмът (16) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

4. Култ към фашистката партия

Издигането на фашистката партия в абсолют, фетиш и олицетворение на непогрешимостта произтича от практически неограничената и власт. Всичко е подчинено безусловно на нейната воля: държава, масови организации, културни учреждения, спортни съюзи, дори частните въпроси на семейството, както и на отделния индивид. Неговото право на живот, както и оправдание за съществуването му не е признато априорно като общочовешка привилегия, а е функция от това, доколко индивидът допринася с нещо за каузата на нацистката партия. Вън от това неговият живот е вреден или безполезен.

Партията е висш авторитет на истината, непогрешимостта и справедливостта. Тя не се обосновава пред никого, не отчита пред народа своите действия, а ги представя като изпълнение на висша историческа мисия. Извън рамките на фашистката партия няма истина. Истината е това, което отговаря на интересите на партията и нейната върхушка. За фашизма обективна истина, независеща от волята и стрмежте на партията е невъзможна.

Хитлер в заключителната реч на партийния конгрес през септември 1935 г. заявява, че трябва „авторитетът на партията да бъде признат като последна контролна и решаваща инстанция и като последен съдник. Който не разбира това, не е способен да мисли исторически, творчески и конструктивно.

… Въпросът за погрешимост или непогрешимост тук не може да се разисква. Както не може да бъде позволено на един пълководец, на командира на една войскова част или дори на отделния войник да прилага своите схващания и мнения като мярка, когато се съмнява в правотата на някаква дадена му заповед, също тъй и в политическото ръководство и преследване на една цел странящият несговорник не може да извинява своите действия със своите възгледи, за които той твърди, че са прави, или с погрешността на възгледите, нарежданията и заповедите на партията“ (128–270, 270).

От тази своеобразна партийна „гносеология“ произтича не по-малко тоталитарната етика, според която, партията е винаги справедлива. Следователно всяко отклонение от партийната линия е неправилно и подлежи на санкциониране.

В партийния устав на НСДАП („Организационсбух дер НСДАП“) е казано: „Правото е това, което служи на движението (става дума за националсоциалистическото движение — Ж.Ж.) и по такъв начин — ва Германия“ (89–25). Гьобелс още по-ясно формулира (в 1933) основния принцип на партийния морал, който при господствуващото положение на партията е общодържавен, общозадължителен: „Всичко, което служи на националсоциализма, е добро, всичко което му вреди, е лошо и трябва да бъде отстранявано“ (119–126).

Извън националсоциалистическото движение не може да се служи на Германия, на германския народ защото — както неведнъж бе подчертавано — от глед на точка на идеологията на националсоциализма партията е тъждествена с държавата, народа и родината.

По силата на тази логика нацистката партия има право в името на народа да санкционира по съответен начин всичко, което се отклонява от нейния вкус и мнение. В теоретическия орган на НСДАП „Лицето на партията“ четем следната характеристика в това отношение препоръка: „Следва да се използува увещание, а при необходимост — жестоки спомагателни мерки, ако отрицателното поведение на индивида вреди на самия него, а следователно и на окръжаващата го среда“ (89–16).

Индивидът няма право и не може да преценява кога поведението му е вредно за него и околните. Нацистката партия е този, който може да прецени това и да налага съответни санкции, за да му „помогне“. Желае ли той подобна помощ, или не, също не е важно. Според фашистката партия индивидът е длъжен да бъде щастлив при условията, които тя е създала. Той може да има друга представа за щастие, различна от тази на масовото еснафство, което е основата на всяка фашистка държава, но това няма значение. Той трябва да иска да бъде щастлив по начина, по който НСДАП иска да го направи щастлив.

Култовското отношение към фашистката партия намира израз и в постоянното подчертаване на заслугите към нея. Във всяка автобиография и характеристика пишещият за себе си трябва изрично да подчертае има ли някакви политически заслуги към националсоциалистическата партия: членува ли в нея и откога — отпреди или, след като е дошъл на власт. За особено голям политически актив се смята членството в партията, когато тя е била нелегална. Ще приведем само някои документи. Ето например автобиографията на райхслайтера по юридическите въпроси Ханс Франк: „От 1920 г. аз постоянно посвещавах своята работа на нацистката партия. Бидейки националсоциалист, аз участвувах в ноемврийските събития 1923 г., за което получих Ордена на кръвта. След възкръсването на движението в 1925 г. започна моята истинска голяма дейност, в резултат на която аз станах в края на краищата съветник на фюрера и имперското ръководство на националсоциалистическата партия по юридическите въпроси.

… В 1929 г. аз бях имперски лидер на юридическия отдел на нацистката партия, в 1933 г. — президент на основаната от мен Академия на германското право, през декември 1934 г. — имперски министър без портфейл и в 1939 г. аз съм накрая назначен генерал-губернатор на окупираните полски територии.

По такъв начин аз бях, съм и ще бъда лице, представляващо юридическата страна в периода на борбата на националсоциализма.

Аз обявявам себе си сега и завинаги националсоциалист и верен последовател на фюрера Адолф Хитлер, на който аз служа от 1919 г.“ (84–720).

А ето и характеристика за някой се Брукман, изпратена в Мюнхен до гаулайтера Обербай от местната организация на националсоциалистическата партия в Зегерщор. „Местната група на НСДАП в Зегерщор съобщава за споменатия следното: Брукман винаги е стоял твърдо на страната на фюрера, а в Берлин е бил особено деен. Още от възникването на движението той е партиен другар. Неговият членски номер е 91. Неговата жена също е партийна другарка, членски номер 92. Фюрерът е посещавал семейство Брукман. На нас е позната само госпожа Брукман, тъй като тя е постоянно в местната група и посещава събранията. За Брукман Хуго в политическо отношение няма никакви съмнения, иначе той не щеше да бъде на поста, който заема“ (180–379).

Във въпросниците, които трябва да се попълнят при постъпването на работа или при влизането в някаква организация, неизменно фигурират въпросите: „Член ли сте на НСДАП?“, „Откога и под какъв номер?“, „В какви подразделения на НСДАП членуват близките ви?“, „Откога и под какъв номер?“, „Били ли сте на ръководна работа в НСДАП?“, „Какъв пост сте заемали?“.

Изобщо НСДАП е висшата политическа ценност на фашистката държава. Затова заслугите към нея се считат най-висша форма на политическа благонадеждност и пригодност за каквато и да било работа. Щом дадено лице има политически заслуги към НДСАП, то е по-достойно за определена служба дори от най-способния в интелектуално отношение кандидат. Решаващи са не образованието, интелектуалните способности, квалификацията, а предаността и заслугите към фашистката партия на фюрера.

За укрепване политическия „авторитет“ на партията, както и за подхранване на култа към нея масово се строят паметници на загиналите в борбата за победата на „националсоциалистическата революция“. Йозеф Вулф в своя четиритомник (документи) за духовния живот на Третия райх между огромното количество документи привежда обяви за построяване на паметници на загинали членове на НСДАП. Една такава обява от 2 ноември 1933 г. приканва скулптурите да участвуват в конкурса за издигане „паметник на загиналия член на СА Горнатовски в Котбус“ (178–78). По свидетелството на цитирания автор „всички градове са преустроени или разширени в съответствие с целите на партията. Това, което Кленце беше започнал в Мюнхен, Хитлер мислеше да проведе в неговата «Столица на движението». Заедно с проф. Троаст той си правеше проекти например за Кралския площад. Зелената повърхност е заменена с камъни, така че да може по-добре да подхожда за тържества, а четирите страни на площада за затворени от партийни постройки. В двата мавзолея през 1935 г. са погребани шестнадесетте паднали по време на пуча от 9 ноември 1923 г.“

Около Нюрнберг — „града на партийните конгреси“, възниква друг център на архитектурните стремежи на националсоциализма. Тук е проектирана от проф. Руф конгресна зала на НСДАП, която трябва да бъде най-голямата в света — ширина 88 метра и капацитет 60 хиляди души (178–256). Пак с оглед култа към нацистката партия е изработен проект за монументална сграда на Висшата партийна школа на НСДАП „Адолф Хитлер“ в Химзес от архитект проф. Херман Гислар. Това всъщност е комплекс, равняващ се на цял градски квартал с всички модерни съоръжения на съвременната архитектура.

За разгарянето на партийния култ допринасят най-много ежегодните празненства около партийните конгреси в Нюрнберг. Това са церемонии, произвеждали на присъствуващите незаличимо впечатление. Ще приведем част от „Доклад за събора на политическите ръководители на партийния конгрес в 1936 г.“, публикуван в „Нидерертишестагеблат“ от 12 септември 1936 г.

„Цепелинвизе лежи в трептяща светлина, докато ние се изкачваме на главната трибуна. Отвън море от светлина се разбива в стените, по които знамената на движението в протежение на километри просветват в тъмната нощ. Квадрата на Цепелинвизе разрязват 20 прави колони, в които 140-те хиляди политически ръководители са наредени. В разкъсаната от ракетите нощ на трибуните се развяват безчислено количество знамена с пречупен кръст. Цепелинвизе вече изглежда толкова малка. Трибуните не могат да поберат грамадния поток от хора, който непрекъснато се увеличава. Ученици с птиче пеене се приближават; тях народната уста е нарекла кратко «птичи певци». Стъпката е равномерна, безукоризнена изправенос и походка. Пред главната трибуна този елит на подрастващото партийно поколение се построява.

Един далечен шум става все по-силен и все повече се приближава. Това е фюрерът! Имперският организационен ръководител д-р Лай му представя строените мъже. И тогава една голяма изненада. Една от многото. Щом Адолф Хитлер стъпва на Цепелинвизе, светват 150 прожектора на Луфтвафе, които са наредени около целия квадрат и които изразяват от нощта балдахин от светлина. За миг насъпва гробна тишина. Още по-голяма е изненадата. Никога по-рано не е наблюдавано подобно нещо. Могъща готическа кула от светлина увисва сега над широкото поле. Синкаво-виолетово излъчват прожекторите, между чиито светлинни конуси виси черният покров на нощта. 140-те хиляди — толкова много могат да се съберат тук заедно — не могат да се откъснат от тази гледка. Сън ли е това или действителност? Мислимо ли е изобщо това? Кула от светлина? Те нямат много време да размишляват върху подобни мисли, тъй като вече ги поразява нова гледка, още по-хубава може би и още по-завладяваща за хората, които я преживяват.

Д-р Лай обявява влизането на знаменосците. Още нищо не се вижда. Но скоро изплуват из черната нощ — отсреща, на южната страна. Те се изопват в седем колони в пространството между формациите. Не се виждат хора, не може да се разпознаят знаменосците, вижда се само един вълнуващ се червен широк поток, чиято повърхност има отблясъка на злато и сребро и който се приближава бавно като огнена лава. Чувствува се динамиката на това бавно приближаване… 25 000 знамена, това са 25 000 местни организации, окръзи и предприятия навсякъде из райха, които се събират под знамето. Всеки от тези хиляди знаменосци е готов с живота си да защити знамето. Между тях няма такъв, за когото знамето да не е последната заповед и най-висок дълг.

Походът завърши. 140-те хиляди са потопени в морето от блестящи върхове, наподобяващи гъста гора, в която всеки опит да проникнеш може да ти струва живота. Клетвената песен се издига в безкрайния конус на светлината.

Това е като голяма молитва, за която сме се събрали заедно, за да можем да получим нови сили. Да, това е той, молитвения час на движението, защитен с море от светлина срещу тъмнината на нощта.

Ръцете се вдигат за поздрав, който в този миг се отнася за жертвите на движението и на войната. Тогава отново ще бъдат приети знамената. Д-р Лай говори, «Ние вярваме в един единствен господ бог, който ни управлява и пази и който ни е изпратил Вас, мой фюрер». Това са последните думи на организационния ръководител на партията, които бяха изпратени от 140-те хиляди посетители с дълго нестихващи овации.

Тогава Адолф Хитлер прави диалог със своите верни хора; диалог, какъвто само един единствен човек на света може да провежда със своите подчинени и какъвто може да върши само един вожд, познаващ своите последователи, който знае техните грижи и нужди и който затова ги обединява там, където те би трябвало да бъдат обединени“ (151–225).

Много характерна в самото описание, по нацистки стилицирана е тенденцията към цялостно разтваряне на отделната личност в партийната маса: вижда се само гора от знамена, в нея не се различава нито един човек, не се разпознава нито един знаменосец. Партийната маса се приближава като огнена лава. Това хвърля автора във възторг. По такъв начин се подчертава стихийното величие на НСДАП, нейната монолитност, по отношение на които всяка отделна личност изглежда нищожна и жалка. И това е логично: колкото по-велика и могъща е нацистката партия като абсолютизация на общото, толкова по-нищожна и клоняща към нула е всяка отделна индивидуалност. Защото индивидуалността на всяка фашистка партия се ражда чрез унищожаването на всички отделни индивидуалности на нейните членове. В това е специфичната същност на монополно управляващата фашистка партия в условията на тоталитарната система. Тя прилича на казарма, а нейните членове — на войници. Подобно на това, както при постъпването в казармата бъдещите войници биват лишавани от пъстрото облекло, обувки, прическа, походка и пр., за да бъдат униформени във всичко, така при влизането в партията нейните членове се отказват от своето мислене, от своята съвест и чест, от своя морал: тяхната съвест, чест, морал и мислене става фашистката партия.

П. Толиати в своите „Лекции за фашизма“ описва как с установяването на абсолютен монопол в началото на 30-те години фашистката партия в Италия престава да бъде политическа партия и се изражда в бюрократическо образувание, което не познава вътрешнопартиен живот: „По такъв начин въпросът за отношенията между фашистката партия и държава е пререшен, неговото решение, може да се каже, е вече факт. Изменя се и вътрешната структура на фашистката партия. Фашистката партия по същество престава да бъде партия. Процесът на това превръщане носи диалектически характер. Бавно натрупващите се изменения обуславят преминаването от едно състояние в друго. Фашистката партия престава да бъде партия, в нея няма повече място за дискусия.

Политическите дискусии не същесвуват. Когато се извършва един или друг поврат в политиката на фашистката партия, нейните членовете научават за това от вестниците, както и всички други граждани. В определянето на нейната политика те не вземат никакво участие. Изчезва всякаква форма на вътрешнопартийна демокрация. Партията се изгражда въз основа на бюрократическия принцип — отгоре.

Начело на партията стои директория, избрана от Великия фашистки съвет, който даже не е партиен орган, а представлява от само себе си държавен орган, включващ предсавители на партията, държавата, банките, промишлеността и т.н. Именно той овластява директорията на партията, която на свой ред предава по-надолу властта на директорите на местните партийни органи, и т.н., все по-надолу и по-надолу, чак до ръководителите на низовите фашистки организации.

Вътрешният живот на фашистката партия, може да се каже, е мъртвило. Формално веднъж в годината се свиква общо събрание на членовете, изслушват се редица тържествени речи. То одобрява дейността на предишната директория и потвърждава състава на новата. Но това е най-обикновена ратификация, формалност, нямаща нищо общо с демократичните избори“ (116–69, 70).

Но понеже партията като събирателно понятие не може да мисли, а същевременно трябва да даде мислене на своите немислещи членове, то все нечие мислене трябва да се възприеме като общозадължително. При порядките във фашистката партия, те не могат да принадлежат другиму освен на водача. Така мисленето на водача става партийно мислене, а моралът му — партиен водач. Индивидуалните черти на една личност стават общи, а общите черти на фашистката партия намират своята индивидуалност във водача. Оттук партията и водачът са неделими или, по-точно казано, партията — това е вождът. Водачът, като възхвалява фашистката партия, изтъква себе си, партията, като величае своя водач, подчертава своето значение.

Сам Хитлер формулира мното точно този принцип в речта си пред партийния конгрес, произнесена на 18 септември 1935 г. в Нюрнберг:

„Тук във връзка с това трябва да взема становище спрямо една фраза, която се изтъква тъй често, особено от страна на някои граждани: «Водачо — да, но партията — това е нещо друго.»

— Не, господа! Водачът е партията и партията е водачът. Както аз се чувствувам само като част от тази партия, така и партията се чувствува само като част от мене. Кога ще склопя очи, това не цная. Но че партията ще продължи да живее, това зная. И че тя, като мине над всички личности, над слаби и над силни, ще оформи успешно бъдещето на германската нация, това вярвам и го зная!“ (128–272 и 273).

Разликата между една обикновена политическа партия и фашистката партия е в това, че докато в първата отделните членове запазват своята индивидуалност, мислене и съвест, то фашистката партия взема всичко от своя член и го превръща в безлично оръдие. Ето защо фашистката партия има всичко, а отделният член — нищо. Ако той иска да има нещо, може да го получи само и чрез фашистката партия. Това се отнася както за материалните, така и за духовните изгоди. Оттук вярата на отделния член, че партията всичко може и всичко знае; оттук обожествяването на партията и култа към нея.

Култът към националната фашистка партия изисква тя да бъде призната не само за величествена и могъща, но същевременно близка и всеблага спрямо ония, които вярват в нея. Всички добри дела трябва да бъдат правени или вдъхновявани пряко или косвено от нея. Всичко положително и ценно трябва да носи печата на нейния благослов.

Раждането на едно дете може да стане и без помощта на фашистката партия. Но тя изпраща предварително напечатана грамота на майката, с която и благодари, че е изпълнила дълга си спрямо родината. На самата бланка четем: „Партията Ви благодари за детето, което Вие подарихте на нашия народ, и Ви изпраща най-сърдечни благопожелания“ (151–158). Отдолу подписът на местния партиен ръководител.

Една среща на поети също може да се проведе без интервенцията на фашистката партия. Но ние виждаме, че голямата среща на немските поети през 1940 г. във Ваймар се открива не от най-стария или талантлив поет, а от областния ръководител на НСДАП — гаулайтера Заукел. След неговото кратко приветствено слово от името на нацистката партия думата е дадена на поета Херман Буртс да изнесе основния доклад (180–249).

Изключителното положение на националната фашистка партия, нейното право да получава разточителни хвалебствия по свой адрес, да бъде възвеличавана, да бъде предсавяна като „политическа съвест и политическа воля“ (128–265) на народа, като монолитна, несъкрушима и непогрешима, нацистите обясняват с неоценимите и заслуги към германския народ. В трагичния час от немската история тя подобно на някакъв тя подобно на някакъв митически герой е спасила народа от гибел на самия ръб на пропастта. „Националсоциалистическата партия е създала страшно много неща — заявява Хитлер от трибуната на партийния конгрес. — Не нашите стопански водачи, не нашите професори и учени, не войници и не артисти, не философи, мислители и поети отдръпнаха нашия народ от бездната, а изключително политическото войнство на нашата партия. Нейното въздействие ние чувствуваме сега, едва в неговото начало; нейното трайно значение обаче ще бъде преценено един ден от поколенията.

По скоро всичко би могло да загине, само не партията“ (128–269).