Желю Желев
Фашизмът (33) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

1. Отделяне на фашистката партия от държавата

Както не може да се изгради завършена фашистка система без абсолютен политически монопол на фашистката партия така не може да се ликвидира този монопол, без да бъде отделена фашистката партия от държавата. По какъв начин ще се осъщетви това отделяне — по военен път, както стана в Германия и Италия, или по мирен, както протече в Испания, — това е въпрос, който зависи от конкретните исторически обстоятелства. При всички случаи обаче е валидна закономерността, че без отделянето на фашистката партия от държавата не може да се мине от еднопартийна диктатура към традиционната буржоазна демокрация с многопартийна система, с граждански и политически свободи (на словото, печата, сдруженията, труда, местожителството и пр.).

В Испания този процес се извършва при мирни условия вследствие на закономерното узряване на вътрешните противоречия. Затова „испанският вариант“ представлява особен интерес. Той олицетворява прехода от фашизма към предстовителните институции на либералната демокрация в чиста форма, без примеси на външните обстоятелства, които при другите два случая (Германия Италия) в значителна степен деформират обективната логика на събитията и пречат та да бъде уловена с максимална точност и пълнота. Нещо повече, непрегнатият темп на военните действия в края на Втората световна война не позволяваше никой от процесите да се развият напълно. Те се изживяват или остават в зачатъчна форма поради липса на време или подходящи условия. Трудно е например да се предсказва какво би било поведението на фашистката партия, след като тя се окаже изолирана и отделена от държавата.

В Германия нацистката партия и държавата паднаха едновременно под натиска на съюзническите сили и ако ние говорим за отделяне на нацистката партия от държавата, то фигурираше като план на заговора от 20 юли 1944 г. В Италия, където военния заговор успя, фашистката партия също не беше решително отделена и изолирана от държавата поради присъствието на немските дивизии.

В Испания наблюдаваме точно този процес, който примерно след 1955 г. бавно, но сигурно започна да се развива. Вождовете на Фалангата постепенно биват изтласквани от ръководните държавни органи и тя започва да губи своето влияние върху държавата. Последната престава да бъде монополна собственост на една партия, както е нормално при всяка фашистката държава. Някогашното срастване на държавния с партийния апарат се разкъсва и партията започва да губи своите живителни сокове.

В 1956 г. тогавашния министър-секретар на Фалангата Арезе с тревога докладва на Националния съвет (централното партийно ръководство), че партията има само 5 процента от местата в главните държавни органи и настоява да се възстанови предишното положение на Фалангата. За това негово искане той е уволнен от Франко.

През 1957 г. Франко, след като е подготвил условията, прави решителен завой от фашистка към военна диктатура. Той прехвърля своята опора от фалангата върху военщината и дясното крило на католическата църква, групирано в организацията „Опус ден“. Фалангата се оказва вече ненадеждна като масова политическа опора на режима, каквато бе в продължение на десетки години. От една страна, тя е дотолкова компроментирана морално-политически особено чрез връзките си с нацистката партия в Германия и фашистката партия в Италия, че вече самото название „Фаланга“ се възприема като срамно и позорно. Затова правителството я преименова в „национално движение“. От друга страна, Фалангата, като резултат от разложителните процеси, губи своето влияние, а членската и маса непрекъснато се топи. Ако някога по свидетелството на Ейбл Плен тя е имала организация във всяко село и паланка, днес тя е загубила по-голямата част от своите първични партийни организации. Достатъчно е да се каже, че от 9-те хиляди селища на Испания в 5–6 хиляди тя изобщо няма организации.

Този курс на постепенно изолиране на Фалангата от държавните органи най-ясно проличава в двете последователни реорганизации на правителствения кабинет в 1962 и 1965 г. При първата реорганизация в 1962 г. числото на генералите се увеличава от 3 на 7 (26–105). Същевременно Франко отстранява редица лица от старата фалангистка гвардия, между министъра на благоустройството на градовете и безсменния министър на информацията Ариас Салгадо.

Като говори за тази реорганизация на кабинета, Хосе Гарсия пише „От 18 министерства на предишния кабинет бяха заменени осем. Фалангата, разполагаща в правителството от 1957 г. с три министерски портфейла, сега запазва само едно министерство. Болшинството от министрите се оказват представители на «Опус ден», освен това в правителството бяха включени пет генерали и двама контраадмирали. Важна особеност бе учредяването в новото правителство на поста заместник-председател на Министерския съвет, на който бе назначен генерал-капитан Мунос Грандес. Бившият командуващ «Синята дивизия» стана втори държавен деец на франкисткият режим след Франко“ (20–454). С други думи, Франко определи за наследници на франкизма генералите, а не Фалангата.

Втората реорганизация от 1965 г. става пак за сметка на Фалангата. Франко засилва влиянието на финансовия капитал, чиито интереси са най-добре представени от „Опус ден“. Между новите министри са: министърът на финансите Хуси Хосе Еспиноса — активен привърженик на „Опус ден“ и министърът на търговията Фаустино Гарсия Минхо — също от средите на „Опус ден“ и свързан най-тясно с банките, министърът на селското стопанство Адолфо Диас Амброна — крупен земевладелец; министърът на правосъдието Антонио Мариа Орион-и-Уркихо, принадлежащ към най-могъщите представители на финансовия капитал в Испания.

От тези факти не е трудно да се види, че режимът на Франко действително сменя своята главна опора, като се прехвърля от Фалангата върху военната част на финансовия капитал. Същевременно те показват разложението, разпадането на диктатурата, защото става дума за нейната главна опора — фашистката партия, владееща и командуваща държавата. Да се откъсне фашистката партия от държавата — това значи да се срути главната опора на фашистката тоталитарна система, след което нейното пълно разрушаване става неизбежно.

Фашистката партия е църквата на тоталитарната фашистка държава. Именно тя дава идеологическа и политическа санкция за всяко деяние на държавата. Не става дума за случайно сравнение. Касае се за дълбока аналогия, която съществува между фашистката държава на XX век и средновековната феодална монархия.

1. Ако феодалната монархия има църквата като своя идеологическа опора, то фашистката държава намира същата опора в монопола на управляващата фашистка партия.

2. Както църквата е носителят на духовната реакция (обскуратизма) в средновековната държава, така и фашистката партия е носителят на духовната реакция („партийното мракобесие“) в тоталитарната фашистката държава.

3. Както средновековната църква има специална институция за преследване на идеологическите противници или еретици, в лицето на инквизицията, така и фашистката партия има специална идеологическа институция за борба с враговете на „държавата и народа“ в лицето на тоталната фашистка цензура и държавна сигурност.

4. Както феодалната монархия се опира на извъникономическа, политическа принуда, така и стопанството на фашистката държава се крепи на чисто политическото принуждение: работникът в единия и другия случай е третиран като собственост на държавата и като такъв е длъжен да се подчинява на последната.

5. Както при прехода от феодализъм към буржоазното общество църквата се отделя от държавата (нещо, което правят всички буржоазни революции), така също преходът от фашистка диктатура към демокрация изисква отделянето на партията монополистка от държавата.

Илюзияна на една част от казионната интелигенция, че фашизмът постепенно ще еволюира към демокрация, не се оправда никога в Италия, нито сега в Испания. Опитът показва, че фашистката държава не може да се демократизира и „либерализира“ (една политика, която през последния период от живота си Франко провъзгласява). От фашистката държава към демокрацията съществува един-единствен път — разпадането на фашистката система. Най-важен момент от този процес е отделянето на фашистката партия от държавата и преминаването към многопартийна система.