Желю Желев
Фашизмът (19) (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

1. Необходимият характер на връзката.

На пръв поглед би могло да се помисли, че връзката между елементите на структурата няма необходим характер; че тя е случайна и следователно тези елементи могат да се подреждат в произволен ред или да се предпочитат един пред друг, когато се възпроизвежда системата на фашизма.

Всъщност тази връзка е толкова дълбока и необходима, че е задължителна за всяка фашистката държава. Необходимият характер на връзката се изразява в две неща: първо, че не може да отсъствува която и да е от посочените пет черти на този тип държава; второ, че всяка от тях задължително предпоставя другата. Всяка от тях, за да се развие пълно и цялостно, неизбежно поражда и предопределя следващата.

С други думи, между съставките и структурата на фашистката система съществува строга субординация: всяка от съставните части си има своето строго определено място и значение, така че не може да се измени, без да се предизвика цялостно разрушение на системата.

Ако ние започнахме описанието на структурата с еднопартийния характер на политическата система и поставихме тази черта в началото на нашето изложение като пръв и особен момент, то е, защото самото изграждане на фашистката държава в Германия, Италия и Испания започва с установяването на еднопартийна политическа система. Между трите класически примера на фашистка държава най-завършеният образец с Германия, където всички нейни черти получават пределна яснота и релефност. Макар Италия първа да тръгна по пътя на фашизма, тя не може да стане най-завършеният образец на тоталитарната фашистка държава. Всъщност това е един от многото случаи в историята, когато първото по време движение не е и първо по съвършенство, по значение; когато първото от това, че е първо, не става най-съвършено.

Фашистката държава по начало не може да се изгради без еднопартийна политическа система, без унищожаването на другите партии. Това е крайъгълният камък, върху който се издига фашистката държава, която, за да се консолидира и затвърди окончателно, изисква непременно обединяване на фашистката партия с държавата. Формите на това обединяването и срастване на партията и държавата зависят от конкретните политически условия и национални традиции, но то трябва да стане, за да се закрепи безвъзвратно монополът на фашистката партия. Ако това не стане, еднопартийната система може да се разруши.

След като е създадена еднопартийна система, пълното единство на фашистката партия и държавата е абсолютно необходимо. А за да бъде трайно и непоколебимо, то трябва да бъде материално. Членовете на фашистката партия ще чувствуват постоянно нуждата от такова единство само ако са материално заинтересовани, ако ежедневно виждат лични облаги от поддържането на този съюз. Иначе казано, вторият принцип (единството на фашистката партия и държавата) не само произтича от първия, но е негово пряко продължение и затвърдяване. Напълно изградена еднопартийна система е налице само когато фашистката партия след премахването на другите партии завладее държавата и се отъждестви с нея по всички линии: финансово политически, идеологически, кадрово, когато „партията става държава“ (Хитлер).

С последователното прокарване на принципите за еднопартийност и единство на, на фашистката партия с държавата този процес още не е завършен. Остава гражданското общество, което в своята автономност спрямо държавата и фашистката партия винаги може да бъде източник на политически изненади. В него могат да се зародят еретични идеи, да възникнат спонтанно враждебни на държавата политически настроения и пр., които в критични моменти могат да се окажат фатални за цялата система, а при нормални условия да подкопават устоите и. Оттук произтича следващата стъпка в разгръщането на тоталитарната система: поставяне на гражданското общество под контрола на държавата и фашистката партия, за предотвратяване на каквито и да е антидържавни настроения и движения. След като това е направено, фашистката държава е в основни линии изградена като повече или по-малко завършена система. След като е погълнала гражданското общество, фактически външни сили, застрашаващи нейното всевластие, престават да съществуват, ако не завинаги, поне за дълго.

Осъществяването на трите принципа вече означава, че фашистката система е изградена. Те откриват пътя за реализация на останалите два принципа: 1) авторитарния начин на мислене и 2) концентрационните лагери. Те се отнасят до вътрешното устройство на системата, доизграждат я отвътре, довеждат я до съвършенство. Обаче тези последни два принципа също имат необходим характер. Без тяхното осъществяване системата не може да функционира изобщо. В рамките на системата всеки от тях си има своето строго определено място и значение. Връзката между тях е също дълбока и съществена, толкова съществена, че не могат да се откъснат един от друг. Например унификацията на обществото няма да бъде цялостна и ефективна, ако не обхване мисленето, идеите и цялата духовна област. Всичко трябва да се подчини на авторитарния начин на мислене, защото то може да се уеднакви само когато стане еднакво по форма.

На свой ред уеднаквяването на гражданското общество, подчиняването му на държавата по необходимост поражда и концентрационните лагери. Онези, които не искат да се подчинят на контрола на фашистката партия и нейната идеология, трябва да бъдат изолирани, за да не „разлагат“ обществото с опасните си идеи. Абсолютната нетърпимост към самостоятелното политическо мислене и поведение логично води към крайни мерки за неговото сподавяне. Концлагерите се оказват идеално средство на фашистката държава за решаването на класовите антагонизми чрез физическото изтребване на нейните противници.

От казаното дотук не е трудно да се види, че между елементите в структурата на фашистката държава има съществена, необходима, закономерна връзка, която не може произволно да се нарушава, без да се измени цялостната система.

Естествено, в началната фаза след установяването на своята власт фашизмът оше не е разполагал с теоретически разработена схема за построяване на собствена държава. Напротив, твърде често сред неговите лидери се срещат политическите действия, представляващи отклонение или връщане назад, но обективната логика на процеса ги коригира и тласка към оптималния вариант. След установяването на еднопартийната система те инстинктивно се насочват към пълното завладяване на държавата и оттам към цялостен контрол над гражданското общество.

Например Мусолини смяташе в началото да изгради „фашистки строй“ с безпартийна система поради пълното компроментиране на политическите партии в очите на фашизма. Впоследствие обаче се оказа, че за унищожаването на другите партии е необходим пълен монопол на фашистката партия. Така се установи еднопартийна система на фашизма. Отначало тя бе само средство към целта, след това стана цел.

Вътрешната логика на тоталитарната фашистка държава застави Мусолини и в други случаи да се коригира. През първите няколко години той смяташе да управлява с безпартийно правителство. (коалиция от министри, които не представляват своите партии), но след 1924 г. трябваше да се прости с тази илюзия и да състави чисто фашистко партийно правителство. С това фашизмът показа не само че не може да премахне партийната котерийност в държавния живот, но, обратното, той създаде държава, частно владение на една политическа партия.

П. Толиати обръща внимание на тази вътрешна логика в изграждането политическата система на фашизма. Изучавайки историята на италианския фашизъм, той сочи, че „Фашизмът не е бил тоталитарен по рождение, той става такъв, започвайки от онзи момент, когато решаващите слоеве на буржоазията са достигнали максимално равнище на икономическо, а значи и на политическо обединяване.

Концепцията за тоталитаризма (т.е. еднопартийността — Ж.Ж.) не възниква изведнъж в арсенала на фашистката идеология. Да вземем първоначалната концепция за отношенията между гражданина и държавата. В нея по-скоро ще намерите елементи на анархистки либерализъм: протест против вмешателството на държавата и частния живот и т.н. Напротив, тоталитаризмът представлява отражение на ставащите изменения следствие на господството на финансовия капитал“ (116–44).

Националсоциализмът, който тръгна по същия маршрут десет години по-късно, вече не плати данък на подобни илюзии. По най-прекия път той изгради еднопартийна система и закрепи със закон единството на фашистката партия и държавата. Ако в Италия изграждането на тоталитарната система се протака бличо четири години, в Германия то стана за по-малко от една година. Още преди края на 1933 година. Германия бе завършена тоталитарна държава.

Разбира се, Хитлер също беше принуден да се коригира в някои детайли, които влязоха в противоречие със създадената вече структура. Но обстоятелството, че и в детайлите системата му налага корекции, само показва колко е тясна връзката между съставните и елементи. Отначало Хитлер бе сключил съглашение с Ватикана, което разрешаваше на църквата да възпитава чрез католическите училища част от младото поколение. Твърде скоро обаче се почуствува, че тези училища насаждат една идеология, враждебна в много отношения с нацистката. Това заплашваше един ден да възникне идеологическа опозиция, чиито отражения трудно могат да се предвидят. Изход от създаденото положение: да се премахнат католическите училища, което не закъсня. Системата налага своето: веднъж изградена, тя не може да търпи в своето тяло чужди елементи. По силата на тясната връзка между съставните и части всичко различно и чуждо я парализира или разстройва. В структурно отношение фашистката държава представлява затворена система, в която отделният детайл е строго свързан с останалите и неговата деформация неизбежно разрушава целостта. Тази особеност е съществена за тоталитарната държава и поради това е изключително важна за за разбирането на нейната природа. В това отношение традиционната буржоазна демокрация показва в структурно отношение много по-голяма лабилност във взаимоотношенията на съставните и части. Погазването или ограничаването на един неин принцип, естествено, спъва действията и, без това непременно да застрашава нейната цялост и функциониране. Например изпълнителната власт може да прокара ограничения в избирателните права или да спре някои крайни вестници, но партиите си остават. Запазва се опозиционният печат, а с това и възможността за борба с узурпаторите на властта и техните беззакония.

За по-дълбокото разграничаване между тоталитарната държава и буржоазната демокрация като политическа структура ще си позволим да ги оприличим съответно на машина и жив организъм. В този случай тоталитарната държава ще наподобява добре изработена машина, действуваща безотказно, докато всички детайли работят точно и прецизно. Ако някакъв детайл излезе от строя, той застрашава с парализиране цялата машина.

Буржоазната демокрация в това отношение прилича повече на жив организъм, отколкото на машина. Повредата на един или друг детайл не предизвиква обща парализа на системата. Благодарение на голямата лабилност във взаимоотношенията на частите и цялото, както и между самите части, тя компенсира всеки отделен дефект в детайлите, както живият организъм се приспособява към патологичните изменения в отделни органи. По тази причина либералната демокрация в определени рамки може да се погазва, без да се унищожава като система, докато тоталитарната фашистка държава познава само едно изменение: падането или разрушението с верижен, неудържим, стихиен характер. Поради колосалното вътрешно напрежение и тясната връзка на съответните части, дори минималното разрушение в единия край заплашва цялата система. И ако то не се прекрати енергично още в началото, трудно е след това да се противодействува на центробежните сили. Оттук онзи жесток, свиреп, безпощаден начин на разправа с хора само заподозрени или със съвсем безобидни прояви към режима.

За политически виц, за наивно изказано съмнение върху теза на официалната политика фашистката държава изпраща в концентрационен лагер или издава смъртна присъда. Най-елементарните в условията на либералната демокрация политически прояви на личността — изказване на собствено мнение по въпросите на икономиката, културата или управлението на държавата, за което никуму не търсят сметка или съдебна отговорност — се третира във фашистката държава като тежко политическо престъпление със съответната юридическа санкция. Обикновени житейски разговори без политически характер, като качеството на хляба, цената на зеленчука, снабдяването с яйца и т.н. — стават политически въпроси от първа величина, по нищо неотстъпващи на проблемата за войната и мира. Няма въпрос, който да не е политически във фашистката държава: женитбата, раждането на деца, броят на децата в семейството, подбирането на приятелите, развлеченията, вкусовете, обноските и маниерите в обществото. Тази тотална политизация на обществения живот при такъв род системи е следствие не толкова на тираничното господство на политиката над останалите сфери — което най-напред се хвърля на очи, — колкото на универсалната и строга взаимозависимост на съставните части.